Касандра Клеър
Град от стъкло (17)

17
Историята на една жена — ловец на сенки

Клеъри седеше на най-горното стъпало на Залата на Съглашението и гледаше към Площада на ангела. Луната вече беше изгряла и се виждаше над покривите на къщите. Демоничните кули отразяваха сребристобялата й светлина. Мракът умело прикриваше белезите и раните на града; под нощното небе сякаш беше напълно спокойно — стига да не поглеждаш към хълма на Гард и очертанията на порутената крепост.

Оттатък площада патрулираха стражи, които ту се появяваха, ту изчезваха на магическата светлина на лампите. Те преднамерено не обръщаха внимание на присъствието на Клеъри.

Няколко стъпала по-надолу Саймън сновеше напред-назад и стъпките му бяха смайващо безшумни. Той бе пъхнал ръце в джобовете и когато се обърна, за да се изкачи при нея, лунната светлина се отрази в бледата му кожа, сякаш в огледална повърхност.

— Спри да ходиш напред-назад — каза му тя. — Само ме изнервяш допълнително.

— Извинявай.

— Имам чувството, че сме навън от цяла вечност. — Клеъри наостри уши, но не успя да чуе нищо повече от глух ропот на множество гласове, идващ от затворената двойна врата на залата. — Можеш ли да чуеш какво си говорят вътре?

Саймън притвори очи; изглежда му беше трудно да се концентрира.

— Малко — каза той след кратка пауза.

— Иска ми се да съм там — рече Клеъри, като ритна ядосано с пети стъпалата. Люк я беше помолил да изчака пред вратата, докато от Клейва обсъдят положението. Той искаше да изпрати с нея и Аматис, но Саймън предложи себе си на нейно място, изтъквайки, че Аматис би била по-полезна на Клеъри, ако остане в залата. — Иска ми се и аз да участвам в събранието.

— О — каза Саймън. — Едва ли.

Тя знаеше защо Люк я бе помолил да изчака отвън. Можеше да си представи какво говореха за нея вътре. Лъжкиня. Чудачка. Идиотка. Откачалка. Глупачка. Чудовище. Дъщеря на Валънтайн. Може и да беше по-добре да остане извън залата, но притеснението от очакването на решението на Клейва беше направо болезнено.

— Дали да не се изкача по някоя от тези — каза Саймън, поглеждайки към една от дебелите бели колони, които подпираха наклонения покрив на залата. Руните по тях представляваха навързани плетеници, но освен тях не се виждаше нищо, за което да се хване човек. — Да поизпусна парата, не за друго.

— О, я стига — каза Клеъри. — Ти си вампир, а не Спайдърмен.

В отговор Саймън само скочи леко в подножието на една от колоните. За миг той я огледа замислено, после я обви с ръце и започна да се катери. Клеъри гледаше с отворена уста как пръстите и стъпалата му намираха упора на невъзможни места в грапавия камък.

— Ти си Спайдърмен! — възкликна тя.

Саймън погледна надолу от изминатия на половина път по колоната.

— В такъв случай ти си Мери Джейн. Нейната коса също е червена — рече той. После погледна към града и се намръщи. — Надявах се оттук да видя Северната порта, но явно за целта трябва още да се катеря.

Клеъри знаеше защо той иска да види портата. При долноземците бяха изпратени пратеници да ги помолят да изчакат, докато приключат разискванията в Клейва, и Клеъри можеше само да се надява, че те са приели. И ако са приели, то какво ли ставаше там сега? Клеъри си представи тълпа от чакащи, нетърпеливо крачещи…

Двойната врата на залата изскърца и се отвори. През отвора се шмугна стройна фигура, затвори вратата и се обърна с лице към Клеъри. Тя беше още в сянка, но щом се придвижи напред, по-близо до магическата светлина, която осветяваше стълбите, Клеъри видя яркия пламък на червена, като своята, коса и разбра, че това е майка й.

Джослин вдигна поглед, изглеждаше объркана.

— О, здравей, Саймън. Приятно ми е, че… свикваш.

Саймън пусна колоната и се приземи леко в подножието й. Изглеждаше леко смутен.

— Здравейте, госпожо Фрей.

— Не мисля, че сега се налага да ме наричаш така — каза майката на Клеъри. — Можеш просто да ми казваш Джослин. — Тя се поколеба. — Знаеш ли кое ми се вижда странно в цялата тази… ситуация? Радвам се да те видя до Клеъри. Не помня кога за последно сте се разделяли.

Саймън изглеждаше силно смутен.

— И аз се радвам да ви видя.

— Благодаря, Саймън. — Джослин стрелна с поглед дъщеря си. — Виж, Клеъри, ще може ли да поговорим за малко? Насаме?

Един безкраен миг Клеъри седеше неподвижно и гледаше втренчено майка си. Беше й трудно да не се чувства така, сякаш гледа непозната. Гърлото й се сви толкова много, че не можеше да проговори. Тя погледна към Саймън, който очакваше знак от нея дали да остане, или да се махне. Тя въздъхна.

— Добре.

Преди да потъне обратно в залата, Саймън вдигна окуражително палци. Клеъри се извърна и се втренчи надолу към площада, където стражите правеха своите обиколки, а Джослин, от своя страна, се приближи и седна до нея. Част от Клеъри копнееше да склони глава на рамото на майка и. Тя дори затвори очи и си представи, че всичко е наред. Друга част от нея знаеше, че няма смисъл; можеше да си стои със затворени очи колкото си иска.

— Клеъри — каза най-накрая много тихо Джослин. — Толкова съжалявам.

Клеъри се втренчи в ръцете си. Забеляза, че все още държи стилито на Патрик Пенхалоу. Надяваше се той да не си помисли, че се кани да му го открадне.

— Никога не съм мислила, че ще видя отново това място — продължи Джослин. Клеъри хвърли кос поглед към майка си и я видя да гледа към града, към демоничните кули, които хвърляха бледата си магическа светлина върху хоризонта. — Понякога го сънувах. Винаги съм искала да го нарисувам, да нарисувам спомените си, но не можех да го направя. Мислех си, че ако видиш какво съм нарисувала, ще започнеш да задаваш въпроси, вероятно щеше да се запиташ как тези образи са се родили в главата ми. Толкова се страхувах да не разбереш откъде съм наистина. Коя съм всъщност.

— И ето че разбрах.

— И ето че разбра. — Джослин звучеше унило. — И имаш всички основания да ме мразиш.

— Не те мразя, мамо — каза Клеъри. — Аз просто…

— Изгуби доверие в мен — рече Джослин. — Не мога да те упрекна за това. Трябваше да ти кажа истината. — Тя докосна леко рамото на Клеъри и сякаш доби кураж, когато Клеъри не се отдръпна. — Мога да ти кажа, че съм го направила, за да те предпазя, но знам как би прозвучало това. Току-що бях там, в залата, гледах те…

— Била си там? — смая се Клеъри. — Не те видях.

— Бях в най-затънтения ъгъл на залата. Люк ми беше казал да не идвам на събранието, защото присъствието ми ще разстрои всички, и вероятно е бил прав, но аз толкова исках да бъда там. Промъкнах се след началото на заседанието и се скрих в сенките. Но бях там. И просто исках да ти кажа…

— Че се държах като глупачка? — каза горчиво Клеъри. — Да, вече ми е известно.

— Не. Исках да ти кажа, че се гордея с теб.

Клеъри се обърна и погледна майка си.

— Наистина ли?

Джослин кимна.

— Разбира се. Заради начина, по който се изправи пред Клейва. Начинът, по който им показа какво можеш. Накара ги да те погледнат и да видят човека, когото обичат най-много на света, нали?

— Да — каза Клеъри. — Ти как разбра?

— Защото ги чух да произнасят различни имена — каза тихо Джослин. — Но аз през цялото време виждах теб.

— О! — Клеъри заби поглед в краката си. — Ами, аз още не съм сигурна, че те ми вярват за руните. Искам да кажа, надявам се, но…

— Може ли да я видя? — попита Джослин.

— Какво да видиш?

— Руната. Руната, която създаде, за да обединиш ловците на сенки и долноземците. — Тя се поколеба. — Ако не можеш да ми я покажеш…

— Не, няма проблем. — Клеъри начерта със стилито линиите на руната, която ангелът й бе показал, на едно от мраморните стъпала, водещи към Залата на Съглашението, и докато чертаеше, линиите пламваха в горещо злато. Беше силна руна, карта от преплетени линии, които образуваха стройно цяло. Едновременно проста и сложна. Сега вече Клеъри знаеше защо тази руна й бе изглеждала някак незавършена, когато я видя преди: трябваше й още една такава руна, за да може да функционира. Руна двойник. Партньор. — Обединение — каза тя, като отмести стилито. — Така ще нарека тази руна.

— И аз така мисля.

Джослин гледаше мълчаливо как руната припламна и изчезна, като остави леки черни очертания по камъка.

— Когато бях млада — каза най-накрая тя, — толкова се мъчех да обединя ловците на сенки и долноземците, да запазя Съглашението. Тогава имах чувството, че преследвам непостижима мечта — нещо, което на повечето ловци на сенки им е трудно дори да си представят. А ето че сега ти направи тази мечта достижима, направи я реална. — Джослин премигна бързо няколко пъти, за да прогони напиращите сълзи. — Докато те гледах в залата, си дадох сметка за едно. Знаеш, че през всичките тези години се мъчех да те предпазя, като те държах далеч от всичко. Затова не исках и да ходиш в Пандемониум. Знаех, че този клуб се посещава и от долноземци, и от мундани… а това означава, че може да има и ловци на сенки. Предполагах, че има нещо в кръвта ти, което те тегли към това място, нещо, което си открила в света на сенките, дори и без Зрението си. Мислех си, че ще бъдеш защитена само ако скрия този свят от теб. И през ум не ми е минавало да се опитам да те защитя, помагайки ти да станеш силна и борбена. — Тя звучеше тъжно. — Но ти стана силна и без мен. Достатъчно силна, за да ти кажа истината, ако още искаш да я чуеш.

— Не знам. — Клеъри си спомни за картините, които й бе показал ангелът, спомни си колко ужасни бяха те. — Знам, че ти се сърдех за това, че ме излъга. Но не съм сигурна, че искам да науча още ужасни неща.

— Говорих с Люк. Според него трябва да ме изслушаш. Да чуеш цялата история. До най-малката подробност. Неща, които не съм казвала на никого, дори и на него. Не обещавам, че истината ще ти хареса. Но поне ще е истина.

Законът е суров, но е закон. Тя беше длъжна да чуе истината заради Джейс, точно колкото и заради себе си. Клеъри стисна по-силно стилито, кокалчетата й побеляха.

— Искам да знам всичко.

— Всичко… — Джослин си пое дълбоко дъх. — Дори не знам откъде да започна.

— Какво ще кажеш да започнеш от това, как си могла да се омъжиш за Валънтайн? Как си могла да се омъжиш за човек като него и да го направиш мой баща… та той е чудовище.

— Не. Той е човек. Признавам, не добър човек. Но ако искаш да знаеш защо съм се омъжила за него… ами, защото го обичах.

— Не би могла — рече Клеъри. — Никой не би могъл.

— Бях на твоите години, когато се влюбих в него — рече Джослин. — За мен той беше идеален — възхитителен, умен, великолепен, забавен, чаровен. Знам, че ти звучи налудничаво. Ти познаваш само този, сегашния Валънтайн. Не можеш да си представиш какъв беше той навремето. Когато ходехме заедно на училище, всички го обичаха. Той сякаш разпръскваше светлина, сякаш във вселената имаше някаква специално и ярко осветена част, към която принадлежеше само той и ако имахме късмет, можеше да я сподели с нас, поне мъничко. Всички момичета бяха влюбени в него и аз си мислех, че нямам шанс. У мен нямаше нищо специално. Дори не бях особено популярна; Люк беше един от най-близките ми приятели и аз прекарвах по-голямата част от времето си с него. Но по някаква причина Валънтайн избра мен.

Гадост, идеше й на Клеъри да каже. Но се въздържа. Дали защото в гласа на майка й имаше тъга, примесена с разкаяние. Или заради това, което бе казала за Валънтайн, че бил излъчвал светлина. Клеъри си бе помислила същото и за Джейс, но после се бе почувствала глупаво от тази мисъл. Но може би всички влюбени се чувстваха по този начин.

— Добре — каза тя, — разбирам. Но тогава си била на шестнайсет. Това не означава, че веднага е трябвало да се омъжиш за него.

— Когато се оженихме, аз бях на осемнайсет години. Той бе на деветнайсет — обясни Джослин спокойно.

— О, Боже! — рече ужасено Клеъри. — Ти би ме убила, ако реша да се омъжа на осемнайсет.

— Така е — съгласи се Джослин. — Но ловците на сенки се женят по-рано от мунданите. Техният — нашият — живот е по-кратък; малцина от нас умират от естествена смърт. Затова и правим всичко в по-млада възраст. Но дори и при това положение бях твърде млада да се омъжвам. И все пак семейството ми се радваше за мен… дори Люк се радваше за мен. Всички бяха на мнение, че Валънтайн е чудесно момче. А и съгласи се, че по онова време той си беше само едно момче. Единственият човек, който тогава ми каза да не се омъжвам за него, беше Мадлен. С нея бяхме приятелки от училище, но когато й съобщих, че съм сгодена, тя ми каза, че Валънтайн е егоист и отвратителен човек и че зад чаровната му маска се крие ужасен мерзавец. Реших, че просто ми завижда.

— Така ли се оказа?

— Не — рече Джослин, — тя говореше истината. Аз просто не желаех да слушам. — Тя сведе поглед към ръцете си.

— Но си съжалила — рече Клеъри. — След като си се омъжила за него, си съжалила, че си го направила, нали?

— Клеъри — рече уморено Джослин. — Ние бяхме щастливи заедно. Поне първите няколко години. Отидохме да живеем във вилата на родителите ми, където бях израснала; Валънтайн не желаеше да живеем в града и искаше останалите от Кръга също да напуснат Аликанте и да се държат настрани от Клейва. Семейство Уейланд живееха в имение само на един-два километра от нашето, имаше и други наблизо… семействата Лайтууд, Пенхалоу. Сякаш бяхме в центъра на света, с цялото това оживление около нас, с цялата тази страст и през цялото това време аз бях до Валънтайн. Той не допускаше да се почувствам пренебрегната или незначителна. Не, моята роля беше ключова в Кръга. Аз бях сред малцината, в чиито думи той се вслушваше. Все ми казваше, че без мен не би могъл да се справи с всичко това. Без мен щял да бъде едно нищо.

— Казвал е това? — Клеъри не можеше да си представи Валънтайн да каже такова нещо, нещо, което да издава, че е… уязвим.

— Да, но не беше вярно. Валънтайн не можеше да бъде нищо при никакви обстоятелства. Той бе роден да бъде лидер, да бъде в центъра на революцията. Към него непрекъснато се присъединяваха отцепници. Бяха привлечени от неговата страст и блясъка на идеите му. По онова време той дори не говореше кой знае колко за долноземците. По-скоро за реформи в Клейва, промяна на законите, които били остарели, допотопни и неподходящи. Валънтайн казваше, че трябва да има повече ловци на сенки, повече воини за борба с демоните, повече Институти… и че вместо да се тревожим как да скрием съществуването си, трябва да пазим Земята от демоните. Че трябва да ходим изправени и горди по света. Неговата визия бе примамлива: един свят, пълен с ловци на сенки, в който демоните бягат с писъци, а мунданите вярват в съществуването ни и са ни благодарни за това, което правим за тях. Бяхме млади; мислехме, че благодарностите имат значение. Такива ни бяха разбиранията. — Джослин си пое дълбоко въздух, сякаш се канеше да се гмурне под водата. — Тогава забременях.

Клеъри усети студени тръпки по тила си и внезапно — дори не знаеше защо — вече не беше сигурна, че иска да чуе истината от майка си, не искаше да чуе отново как Валънтайн бе превърнал Джейс в чудовище.

— Мамо…

Джослин поклати невиждащо глава.

— Ти ме попита, защо никога не съм ти казала, че имаш брат. Ето защо. — Тя трескаво си пое дъх. — Бях толкова щастлива, когато разбрах, че очаквам дете. Валънтайн също, каза ми, че винаги е искал да стане баща. Да обучи сина си да бъде воин, както неговият баща е обучил него. „Ами ако е дъщеря?“ — питах аз, а той се усмихваше и казваше, че неговата дъщеря ще бъде също толкова добър боец, колкото би била, ако е момче, и че би се радвал и на дъщеря. Мислех, че всичко е просто перфектно.

И тогава Люк бе ухапан от върколак. Знаеш, че всяко второ ухапване води до ликантропия. Аз бих казала, три от всеки четири. Рядко някой се измъква от тази болест и Люк не направи изключение. През следващото пълнолуние той се промени. На сутринта той се яви на стълбите пред вратата ни, целият в кръв, с разкъсани дрехи. Исках да му се притека на помощ, но Валънтайн ме задържа. „Джослин, рече той, бебето.“ Сякаш Люк щеше да се нахвърли върху мен и да изтръгне бебето от корема ми. Та това беше Люк, но Валънтайн ме избута встрани и помъкна Люк надолу по стълбите и после към гората. Когато след цяла вечност се върна, беше сам. Затичах се към него, но той ми каза, че Люк се е самоубил, отчаян от факта, че е ликантроп. Каза, че е… мъртъв.

Клеъри забеляза, че мъката в гласа на Джослин е все така прясна и остра, въпреки че знаеше, че Люк не е мъртъв. И тя си спомни собственото си отчаяние, когато видя как донесоха Саймън мъртъв на стълбите на Института. Има чувства, които не можеш да забравиш никога.

— Но той е дал на Люк нож — каза тихо Клеъри. — Казал му е да се самоубие. Накарал е съпругът на Аматис да се разведе с нея само защото брат й се е превърнал във върколак.

— Тогава не знаех за това — рече Джослин. — Когато Люк умря, имах чувството, че съм на дъното на черна яма. Не излизах с месеци от спалнята си, през цялото време лежах и се хранех единствено заради бебето. Мунданите биха определили състоянието ми като депресия, но ловците на сенки не познават понятия от този род. Според Валънтайн аз просто карах тежка бременност. Казваше на всички, че съм болна. Но аз бях болна… не можех да спя. Постоянно ми се причуваха странни шумове, писъци в нощта. Валънтайн ми даваше приспивателни, но от тях получавах кошмари. Ужасяващи сънища, че Валънтайн ме държи под вода, забива нож в тялото ми или ми дава отрова. Сутрин бях като пребита и дремех по цял ден. Нямах представа какво става в света навън, не знаех, че той е принудил Стивън да се разведе с Аматис и да се ожени за Селин. Не бях на себе си. И после… — Джослин сплете ръце в скута си. Те трепереха. — И после се появи бебето.

Тя млъкна и мълча толкова дълго, че Клеъри се запита дали изобщо ще продължи разказа си. Джослин се взираше невиждащо към демоничните кули, пръстите й нервно забарабаниха по коленете. Най-после тя рече:

— Когато бебето се роди, майка ми беше до мен. Ти така и не си я виждала… твоята баба. Тя беше толкова мила жена. Мисля, че щеше да я харесаш. Тя ми подаде моя син и първото ми впечатление, още когато го гушнах, бе, че одеялцето, в което беше повит, е мекичко, а той — толкова мъничък и нежен, само с едно кичурче руса коса на темето. Докато не отвори очи.

Гласът на Джослин беше равен, почти безстрастен, но Клеъри усети, че трепери, страхувайки се от това, което майка й щеше да каже. Недей, искаше да извика. Не ми казвай. Ала Джослин продължи, думите се изливаха от нея като смразяваща отрова.

— Обзе ме ужас. Сякаш някой ме бе потопил в киселина… сякаш кожата ми изгаряше и се свличаше от костите и аз отчаяно се опитвах да не изпусна бебето и да не започна да пищя. Казват, че всяка майка инстинктивно разпознава собственото си дете. Предполагам, че и обратното е вярно. Всеки нерв в тялото ми крещеше, че това не е моето бебе, че това бе нещо ужасно и неестествено, нещо нечовешко като паразит. Как майка ми не виждаше това? Но тя ми се усмихваше, сякаш всичко беше наред.

„Той се казва Джонатан“, каза някакъв глас откъм вратата. Вдигнах поглед и видях Валънтайн да наблюдава сцената пред себе си с изражение на радост. Бебето отново отвори очи, сякаш разпознало името си. Очите му бяха черни, черни като нощта, бездънни като тунели, издълбани в черепа му. И в тях нямаше нищо човешко.

Настъпи дълго мълчание. Клеъри седеше неподвижно, втренчена в майка си и зяпнала от ужас. Тя говори за Джейс, помисли си тя. За Джейс, когато е бил бебе. Как можеш да изпитваш такива чувства към едно бебе?

— Мамо — прошепна тя. — Сигурно… сигурно е било следствие от стреса. Може да си била болна…

— Точно това ми каза и Валънтайн — рече безстрастно Джослин. — Че съм болна. Той самият обожаваше Джонатан. Не можеше да разбере какво ми има. И знаех, че е прав. Аз бях чудовище, майка, която не понася собственото си дете. Дори мислех да се самоубия. И може би наистина щях да го направя… и тогава получих известие по огъня от Рейгнър Фел. Той беше магьосник, който винаги е бил близък на семейството ми; все него викахме, когато ни трябваше заклинание за здраве или нещо подобно. Той бе разбрал, че Люк е станал водач на глутница върколаци в Брослиндската гора, на източната граница. Когато прочетох бележката, я изгорих. Знаех, че Валънтайн не бива да разбере. Но докато не отидох в свърталището на върколаците и не видях Люк, не можех да съм сигурна, че Валънтайн ме е излъгал, излъгал ме е за самоубийството на Люк. Именно тогава започнах наистина да го мразя.

— Но Люк каза, че си знаела, че нещо с Валънтайн не е наред… че си знаела, че прави ужасни неща. Той каза, че си знаела още преди промяната му.

Известно време Джослин не отговори.

— Знаеш ли, Люк не трябваше да бъде ухапан. Просто нямаше как да се случи. Беше рутинна обиколка на гората, той бе излязъл с Валънтайн… наистина не е трябвало да се случи.

— Мамо…

— Според Люк съм му разказала, че се страхувам от Валънтайн, още преди да бъде променен. Била съм му казала, че чувам писъци през стените на вилата, че съм се съмнявала в нещо, от нещо съм се страхувала. И Люк, доверчивият Люк, попитал Валънтайн за това още на следващия ден. Същата нощ Валънтайн взе Люк със себе си да патрулират и той бе ухапан. Мисля… мисля, че Валънтайн е направил така, че да забравя какво съм видяла и кое ме е изплашило. Накарал ме е да вярвам, че това са били само лоши сънища. И мисля, че онази нощ той е направил така, че Люк да бъде ухапан. Мисля, че е искал да отстрани Люк, за да няма кой да ми напомня, че се страхувам от съпруга си. Но тогава не разбрах, по-точно не веднага. Когато с Люк се видяхме съвсем за кратко в деня, след като получих съобщението от Рейгнър Фел, толкова исках да му кажа за Джонатан, но не можех, не можех. Джонатан беше мой син. Още като видях Люк, само от това, че го видях, и се почувствах по-силна. Докато се прибирах вкъщи, си казвах, че ще се опитам да се науча да обичам Джонатан. Ще се накарам да го обичам.

Същата нощ бях събудена от бебешки плач. Станах рязко и видях, че съм сама в спалнята. Валънтайн бе излязъл на някакво заседание на Кръга, така че нямаше с кого да споделя изумлението си. Виж, Джонатан никога не плачеше… не издаваше нито звук. Мълчанието бе едно от нещата, които най-много ме плашеха у него. Аз се втурнах по коридора към стаята му, но той си спеше най-спокойно. Само че аз чувах бебешки плач, бях сигурна в това. Хукнах надолу по стълбите, следвайки плача. Той сякаш идваше откъм празната винена изба, чиято врата бе заключена, защото не я използвахме. Аз обаче съм израснала в това имение, знаех къде баща ми държи ключовете…

Докато говореше, Джослин не поглеждаше към Клеъри; сякаш бе потънала в разказа си, в спомените си.

— Като малка никога не съм ти разказвала приказката за Синята брада, нали? В нея един мъж казал на жена си никога да не наднича зад заключената врата, тя обаче нарушила забраната му и видяла тленните останки на предишните съпруги на мъжа си, които той бил убил, подредени като пеперуди на витрина. Нямах представа какво ще намеря, когато отключа вратата. Ако някой ме попита дали отново бих го направила… дали още веднъж ще съм в състояние да се приближа до отворената врата, да използвам магическата светлина, която да ми показва пътя надолу по стълбите в мрака… Не знам, Клеъри. Просто не знам.

Миришеше… о, долу миришеше на кръв, смърт и гнило. Валънтайн бе прокопал подземен тунел в това, което някога е било винена изба. Оказа се, че не детски плач съм чула. Там имаше килии, в които бяха затворени разни същества. Демонични създания, оковани в сребристо-златисти окови, сгърчени, безжизнени и скимтящи в килиите си, имаше и много, много повече… тела на долноземци, мъртви и умиращи. Имаше върколаци, с мускулатура, полуразядена от сребърен прах. Вампири с потопени в светена вода глави и свличаща се от костите им кожа. Феи, чиято кожа бе надупчена със студено желязо.

Дори това не ми стигаше, за да гледам на него като на палач. Не съвсем. Той сякаш ги измъчваше с научна цел. До вратата на всяка клетка имаше тетрадка с усърдно водени бележки от експериментите: за колко време бе умряло всяко от съществата. Имаше един вампир, на когото той непрекъснато бе обгарял кожата, за да види дали има някакъв предел, отвъд който горкото същество няма да може да се регенерира. Беше ми трудно да чета записките му, без да ми призлее. Но някак си успях да не припадна или повърна.

Имаше една страница, посветена на експериментите, които е направил върху себе си. Беше прочел някъде, че кръвта на демоните може да подейства като стимулатор на силата на ловците на сенки, с която те са родени. Бе опитал да инжектира от тази кръв на себе си, но без резултат. Нищо не се случило, освен че се почувствал зле. От това той бе заключил, че е твърде стар, за да му подейства тази кръв. За да има ефект, трябва да я влее на дете… за предпочитане още неродено.

След тази страница, на която бяха записани собствените му резултати, имаше серия бележки, озаглавени по начин, който привлече вниманието ми. С моето име. Джослин Моргенстърн.

Помня как трепереха пръстите ми, докато разлиствах страниците, думите горяха в мозъка ми. „Джослин изпи сместа и тази нощ. По нея няма видими промени, но мен всъщност ме интересува нероденото дете… С редовно поемане на демонична кръв от тази, която й давам, детето може да добие изключителни способности… Миналата нощ чух как сърцето му биеше много по-силно, отколкото ако беше човешко, звучеше като мощна камбана, оповестяваща началото на ново поколение ловци на сенки, в чиито жили тече смесената кръв на ангелите и демоните, която поражда сили, надхвърлящи и най-смелите представи… Долноземците никога повече няма да бъдат най-силните на земята…“

Имаше още, и още. Бясно прелиствах страниците, пръстите ми трепереха, умът ми трескаво се връщаше назад към спомените за отварите, които Валънтайн ми даваше да пия всяка нощ, към кошмарите, че някой ме пробожда, дави и трови. Но не аз бях отровената. А Джонатан. Джонатан, когото той бе превърнал в нещо като полудемон. И тогава, Клеъри… тогава разбрах истинската същност на Валънтайн.

Клеъри изпусна въздуха, който не бе забелязала, че е задържала. Беше ужасно… толкова ужасно… много по-ужасно от това, което й бе показал Итуриел. Не можеше да определи за кого й беше повече жал, за майка й или за Джонатан. Джонатан — тя не можеше да мисли за него като за Джейс, не и като свързан с майка й, не и свързан с историята, която беше толкова жива в ума й — осъден да не бъде съвсем човек от баща, за когото е по-важно да умъртвява долноземци, отколкото да се грижи за собственото си семейство.

— Но… ти не си го напуснала и тогава, нали? — попита Клеъри и гласът и прозвуча немощно в собствените й уши. — Останала си…

— По две причини — рече Джослин. — Едната беше Въстанието. Това, което бях открила онази нощ в избата, ми подейства като шамар. Надмогнах страданието си и се насилих да видя какво се случва край мен. След като разбрах какво е намислил Валънтайн — масово клане на долноземци, — знаех какво не бива да допускам да се случи. Започнах да се срещам тайно с Люк. Не можех да му кажа какво е направил Валънтайн с мен и с нашето дете. Знаех, че той ще побеснее, че няма да се удържи и ще тръгне да преследва Валънтайн, за да го убие, а така щеше да рискува и собствения си живот. Не можех да допусна и някой друг да узнае какво е причинено на Джонатан. Независимо от всичко той си оставаше мое дете. Казах обаче на Люк за ужасите, които бях видяла в избата, за подозренията си, че Валънтайн не е с всичкия си и че лудостта му все повече се задълбочава. Двамата решихме да попречим на Въстанието. Трябваше да го направя, Клеъри. Беше нещо като изкупление, единствен начин да заплатя грешката си, че изобщо някога съм се включила в Кръга, че съм повярвала на Валънтайн. Че съм го обичала.

— И той не разбра, така ли? Имам предвид, Валънтайн. Той не заподозря ли какво правите?

Джослин поклати глава.

— Когато хората те обичат, те ти вярват. Освен това, вкъщи се правех, че всичко е наред. Престорих се, че вече не изпитвам първоначалното си отвращение от вида на Джонатан. Носех го в дома на Мерис Лайтууд и го оставях да си играе с нейния син, Алек. Понякога при нас идваше и Селин Херондейл — по онова време тя беше бременна. „Съпругът ти е толкова мил, казваше ми тя. Толкова се грижи за нас със Стивън. Дава ми отвари и смеси за здравето на бебето; те са чудотворни.“

— О — промълви Клеъри. — О, Боже.

— Това си помислих и аз — каза намръщено Джослин. — Исках да й кажа да не се доверява на Валънтайн и да не приема нищо от него, но не можех. Нейният съпруг беше най-близкият приятел на Валънтайн и тя щеше незабавно да ме издаде на него. Така че си замълчах. И после…

— Тя се е самоубила — допълни Клеъри, като си припомни историята. — Но… заради причиненото й от Валънтайн ли го е направила?

Джослин поклати глава.

— Честно казано, не мисля. Стивън бе убит при нападение над вампирско сборище и тя преряза вените си, щом научи новината. Беше бременна в осмия месец. Умря от загуба на кръв… — Тя направи пауза. — Ходж бе този, който намери тялото й. Валънтайн като че ли наистина се разстрои от смъртта им. Нямаше го почти целия следващ ден, а после се прибра с подути от сълзи очи и изтощен. А междувременно аз бях благодарна за неговата разстроеност. В крайна сметка, това означаваше, че той няма да забележи какво върша аз. С всеки изминал ден все повече се страхувах Валънтайн да не разбере за заговора и да не се опита да изтръгне насилствено истината от мен: кой е в нашия таен съюз? Каква част от плановете му съм издала? Питах се как ли ще издържа мъченията и дали ще успея да им устоя. Ужасявах се от мисълта, че няма да мога. Най-накрая взех решение да направя необходимите стъпки това да не се случи. Отидох при Фел със своите опасения и той ми направи една отвара…

— Отварата от Бялата книга — досети се Клеъри. — Значи затова си я искала. А как попадна книгата в библиотеката на Уейланд?

— Скрих я там една нощ по време на едно парти — каза Джослин с нещо като усмивка. — Не исках да казвам на Люк, знаех, че той няма да одобри идеята за тази отвара, а всички останали, които познавах, бяха в Кръга. Изпратих писмо на Рейгнър, но той бе напуснал Идрис, без да каже кога ще се върне. Каза, че винаги можем да се свържем с него чрез писмо — но кой щеше да му го изпрати? Тогава се сетих, че има един човек, на когото мога да кажа, човек, който мразеше Валънтайн достатъчно, че да не ме издаде на него. Изпратих писмо на Мадлен, като й обясних какво съм намислила и че единственият начин да бъда съживена, е да се намери Рейгнър Фел. Така и не получих отговор от нея, но бях сигурна, че е прочела писмото ми и го е разбрала. Само на това можех да разчитам.

— Две причини — рече Клеъри. — Ти каза, че е имало две причини да останеш при него. Едната е Въстанието. А другата?

Зелените очи на Джослин бяха уморени, но блестящи и големи.

— Клеъри — каза тя, — не се ли досещаш? Втората причина е, че отново бях бременна. Бременна с теб.

— О — рече Клеъри с отмалял глас. Спомни си как Люк бе казал: Тя беше бременна с второто си дете и бе разбрала за това преди няколко седмици.

— Но това не беше ли за теб още по-голям стимул да избягаш?

— Беше — каза Джослин. — Но знаех, че не мога. Ако бях избягала от Валънтайн, той щеше да преобърне рая и ада, за да ме върне обратно. Щеше да ме преследва и до края на света, защото аз му принадлежах и той никога нямаше да ми позволи да го напусна. Ако се отнасяше само за мен, може би щях да поема риска, разчитайки на някакъв късмет, но не можех да му позволя да преследва теб. — Тя отметна косата си от умореното си лице. — Имаше само един-единствен начин да бъда сигурна, че това няма да се случи. Той трябваше да умре.

Клеъри погледна майка си с изненада. Джослин все още изглеждаше уморена, но лицето й сияеше с огнена светлина.

— Мислех, че ще го убият по време на Въстанието — каза тя. — Не можех да го убия сама. Някак си не можех да го направя. Но никога не съм мислила, че той ще преживее битката. И после, когато къщата изгоря, ми се искаше да вярвам, че той е мъртъв. Все си повтарях, че двамата с Джонатан са изгорели в пожара. Но знаех… — Гласът й замря. — Ето защо го направих. Мислех, че това е единственият начин да те защитя — като изтрия спомените ти и те превърна колкото се може повече в мундан. Да те скрия в света на мунданите. Сега разбирам, че е било глупаво, глупаво и неправилно. И съжалявам, Клеъри. Просто се надявам, че ще ми простиш… ако не сега, то поне в бъдеще.

— Мамо. — Клеъри се покашля. Чувстваше се така, сякаш всеки момент ще се разплаче. — Всичко е наред. Просто… има едно нещо, което не разбирам. — Тя зарови пръсти в плата на палтото си. — Искам да кажа, вече знаех една част от това, което Валънтайн е причинил на Джейс… тоест, на Джонатан. Но ти описваш Джонатан така, сякаш той е чудовище. Но, мамо, Джейс не е такъв. Ни най-малко. Ако го познаваше… ако можеше само да го видиш…

— Клеъри. — Джослин посегна и взе ръцете на Клеъри в своите. — Има още нещо, което трябва да ти кажа. Не става въпрос за нещо, което съм скрила от теб или за което съм те излъгала. Но има неща, които и аз не съм знаела, неща, които аз самата едва наскоро открих. И може би не е лесно да бъдат чути.

По-лошо от това, което вече ми разказа? — помисли си Клеъри. Тя прехапа устни и кимна.

— Продължавай. Трябва да знам.

— Когато мадам Доротея ми каза, че Валънтайн се е появил в града, знаех, че е дошъл за мен… за Бокала. Исках да избягам, но не смеех да ти кажа защо. Не те упреквам, задето избяга от мен в онази ужасна нощ, Клеъри. Радвах се, че не беше там, когато баща ти… когато Валънтайн и неговите демони нахлуха в апартамента ни. Имах време само колкото да погълна отварата… Чух ги как разбиваха вратата долу… — Гласът й потрепери и стана дрезгав. — Надявах се, че Валънтайн ще ме сметне за мъртва и ще ме остави, но той не го направи. Закара ме в Ренуик. Опитваше се как ли не да ме събуди, но все не успяваше. Беше някакво сънно състояние; долавях присъствието му, но не можех нито да мърдам, нито да общувам с него. Допускам, че той си е мислел, че не мога ида го чувам, нито пък разбирам. Ето защо, докато спях, той сядаше до леглото ми и ми говореше.

— Говореше ти? За какво?

— За нашето минало. За сватбата ни. Как ме е обичал, а как аз съм го предала. Как оттогава не е обичал никоя друга. Мисля, че беше искрен, доколкото изобщо е способен на такива чувства. Винаги съм била тази, на която е доверявал съмненията си, чувството си на вина и мисля, че откакто съм го напуснала, не е имало друга. Мисля, че той не можеше да се възпре да ми разказва, макар да знаеше, че не трябва. Мисля, че просто искаше да поговори с някого. Сигурно предполагаш, че мислите му са били заети основно с това, което е сторил на онези нещастни хора, превърнати от него в Бездушни, или за това, което се готвеше да стори на Клейва. Но не беше така. Това, за което искаше да говори, беше Джонатан.

— Какво за него?

Джослин сви устни.

— Искаше да ми каже колко съжалява за това, което е направил с Джонатан, преди още да е бил роден, понеже бил разбрал, че това едва не ме е побъркало. Знаел колко близо съм била до самоубийството заради Джонатан… макар че той не е имал представа колко отчаяна бях, когато направих разкритията си за експериментите му. По някакъв начин се е сдобил с ангелска кръв. Това е почти легендарно вещество за ловците на сенки. Според поверието, ако пиеш от нея, ставаш неимоверно силен. Валънтайн я бил изпробвал върху себе си и открил, че от нея става не само неимоверно силен, но го изпълвала и някаква еуфория и усещане за щастие всеки път, когато я инжектирал в кръвта си. Ето защо той я изсушил на прах и я забъркал в храната ми, надявайки се да премахне така депресията ми.

Аз знам откъде се е сдобил с ангелска кръв, помисли си Клеъри, сещайки се с болка за Итуриел.

— Мислиш ли, че е подействала?

— Сега се питам дали това не е била причината внезапно да се осъзная и да продължа напред, да помогна на Люк да попречи на Въстанието. Би било ирония на съдбата, ако случаят е такъв, предвид намеренията на Валънтайн. Но това, което той не е знаел, е, че по същото време аз бях бременна с теб. Така че, ако на мен ми е повлияло леко, то на теб — очевидно много повече. Мисля, че това е причината да можеш да създаваш руни.

— А може би — рече Клеъри — по същата причина ти пък можеш да правиш неща, като да заключиш Бокала на смъртните в карта Таро. Валънтайн пък може да прави неща, като да свали проклятието на Ходж…

— Години наред Валънтайн усилено експериментираше със себе си — каза Джослин. — Стигна дотам, че едно човешко същество, ловец на сенки, да може да се превърне в магьосник. Но нищо от това, което правеше със себе си, нямаше толкова впечатляващ ефект, колкото това, което направи с теб или с Джонатан, защото вие бяхте толкова малки. Не съм сигурна дали изобщо някой е правил това преди Валънтайн, поне не върху неродено дете.

— Значи Джейс — Джонатан — и аз наистина сме експерименти.

— Ти беше случаен експеримент. Но Джонатан, Валънтайн искаше да направи от него нещо като супервоин, по-силен, по-бърз и по-добър от останалите ловци на сенки. В Ренуик Валънтайн ми каза, че Джонатан наистина притежава всички тези качества. Но също и че е зъл, безчовечен и странно безчувствен. Джонатан бил привързан само към Валънтайн, но според мен Валънтайн бе осъзнал, че някак си, докато се е опитвал да създаде от детето воин на воините, е създал син, който никога не би могъл да го обича истински.

Клеъри се сети за Джейс, за начина, по който той изглеждаше в Ренуик, за начина, по който стискаше парчето от счупения Портал, толкова силно, че чак по пръстите му бе потекла кръв.

— Не — каза тя. — Не и пак не. Джейс не е такъв. Той обича Валънтайн. Не би трябвало, но го обича. И не е безчувствен. Той е пълната противоположност на всичко, което казваш.

Джослин закърши ръце в скута си. Те целите бяха покрити с фини бели белези — фините белези на ловците на сенки, следи от изчезнали знаци. Но Клеъри никога преди не беше виждала белезите на майка си. Магията на Магнус я бе карала да ги забравя. Имаше един, от вътрешната страна на китката на майка й, който много наподобяваше формата на звезда…

После майка й заговори, което прогони всички други мисли от главата на Клеъри.

— Аз не говоря за Джейс.

— Но… — рече Клеъри. Всичко сякаш се случваше много бавно, като на сън. Да не би да сънувам, помисли си тя. Може би майка ми още не се е събудила и всичко това е само сън. — Джейс е синът на Валънтайн. Искам да кажа, кой друг би могъл да бъде?

Джослин погледна дъщеря си право в очите.

— Нощта, в която умря Селин Херондейл, тя беше бременна в осмия месец. Валънтайн й бе давал отвари, прахове… опитвал е върху нея това, което е опитвал върху себе си с кръвта на Итуриел, надявайки се, че детето на Стивън ще стане толкова силно и могъщо, колкото е очаквал това от Джонатан, само че без лошите качества. Не е могъл да понесе мисълта, че експериментът му ще се провали, и затова с помощта на Ходж е извадил бебето от корема на Селин. Тя била умряла съвсем малко преди това…

Клеъри се задави.

— Това не е възможно.

Джослин не обърна внимание на коментара на Клеъри.

— Валънтайн извадил бебето и накарал Ходж да го занесе в дома си, в една долина недалеч от езерото Лин. Това е била причината за изчезването му онази нощ. До Въстанието Ходж се грижел за детето. След това Валънтайн се представил за Майкъл Уейланд, преместил детето в имението на Уейланд и го отгледал като сина на Майкъл Уейланд.

— Значи Джейс — прошепна Клеъри. — Джейс не е мой брат?

Тя усети как майка й стиска ръката й със съчувствие.

— Не, Клеъри. Не е.

На Клеъри й притъмня. Усети как сърцето й заби с ясно доловими, отчетливи удари. Майка ми съчувства, бегло си помисли тя. Според нея това е лоша новина. Ръцете й трепереха.

— Чии тогава са били онези кости в огъня? Люк каза, че костите били на дете…

Джослин поклати глава.

— Това са били костите на Майкъл Уейланд и на сина му. Валънтайн ги е убил и е изгорил телата им. Искал е да накара Клейва да повярва, че той самият и неговият син са мъртви.

— В такъв случай Джонатан…

— Е жив — рече Джослин с болка, изписана на лицето. — В Ренуик Валънтайн ми каза и друго. Той бил занесъл Джейс във вилата на Уейланд, а Джонатан — в къщата до езерото. Прекарвал времето си ту с единия, ту с другия, като пътувал от едната къща до другата, понякога оставял единия от тях или и двамата сами за дълго време. Излиза, че Джейс не е знаел за Джонатан, макар Джонатан вероятно да е знаел за Джейс. Те никога не са се срещали, въпреки че са живеели само на няколко километра един от друг.

— Значи в жилите на Джейс не тече демонична кръв? И не е… прокълнат?

— Прокълнат ли? — изненада се Джослин. — Не, у него няма демонична кръв. Клеъри, Валънтайн е правил експеримент с Джейс, преди още да се роди, със същата кръв, която е използвал за мен и за теб. Ангелска кръв. Джейс не е прокълнат. Тъкмо обратното. Всички ловци на сенки имат у себе си от кръвта на ангела… у вас двамата има малко повече.

Мислите на Клеъри се завъртяха. Тя се опита да си представи как Валънтайн отглежда двете деца едновременно, едното полудемон, а другото полуангел. Едното — рожба на сянката, а другото — на светлината. Като вероятно ги е обичал и двамата, доколкото изобщо Валънтайн е способен на това. Джейс не е знаел за Джонатан, но какво може да е знаело другото момче за него? За своята допълваща част, за своята противоположност? Дали го мразеше? Пожелавал ли е да се запознае с него? Или му е било все едно? И двамата са били толкова самотни. И единият от тях е неин брат — неин истински, кръвен брат.

— Мислиш ли, че той е същият като преди? Имам предвид Джонатан? Мислиш ли, че може да е станал… по-добър?

— Не мисля — каза предпазливо Джослин.

— Но защо си толкова сигурна? — Клеъри се извърна към майка си внезапно разгневена. — Искам да кажа, той може да се е променил. Минали са толкова години. Може би…

— Валънтайн ми разказа, че години наред е учил Джонатан как да се държи приятелски, дори чаровно с хората. Искал е да го направи свой шпионин, а няма как да бъдеш такъв, ако плашиш хората с обноските си. Джонатан дори се е научил да създава магически прах, който да кара хората да го харесват и да му имат доверие. — Джослин въздъхна. — Казвам ти това, за да не се чувстваш зле, че си се подвела. Клеъри, ти си виждала Джонатан. Само че той не ти е казал истинското си име, а се е представил за друг. Себастиян Верлак.

Клеъри се втренчи в майка си. Но той е братовчед на семейство Пенхалоу, настояваше една част от нея, но разбира се, Себастиян не е бил този, за когото се е представял; всичко казано от него е било лъжа. Тя си спомни какво бе почувствала, когато го видя за първи път, сякаш бе разпознала някого, когото вече е виждала преди, някой, когото познава. Никога не беше изпитвала нещо подобно към Джейс.

— Себастиян е мой брат?

Изящното лице на Джослин бе изопнато, ръцете й се притискаха една в друга, дори върховете на пръстите й бяха побелели.

— Днес дълго разговарях с Люк за всичко, което се е случило, откакто сте пристигнали в Аликанте. Той ми каза за демоничните кули и за подозрението си, че Себастиян е съборил защитите, макар да не знае как точно го е направил. Тогава разбрах кой всъщност е Себастиян.

— Имаш предвид, познала си го по това, че е излъгал, че е Себастиян Верлак? И защото е шпионин на Валънтайн?

— Да, заради тези две неща — рече Джослин, — по-точно, усъмних се чак след като Люк ми каза, че според теб Себастиян си е боядисал косата. Може и да греша, но момче, малко по-голямо от теб, с руса коса и тъмни очи, с неизвестни родители, безрезервно предан на Валънтайн… нямаше как да не си помисля, че това е Джонатан. А има и друго. Валънтайн все търсеше начини за сваляне на защитите, все твърдеше, че имало как това да се направи. Експериментите върху Джонатан с демоничната кръв — Валънтайн твърдеше, че това ще го направи по-силен, по-добър боец, но и много повече от това…

Клеъри погледна втренчено.

— Какво искаш да кажеш с това „много повече“?

— Това беше неговият начин да свали защитите — рече Джослин. — Никой демон не може да премине защитите на Аликанте, но за да ги деактивираш, ти е нужна демонична кръв. Джонатан има демонична кръв; тя тече във вените му. А като ловец на сенки получава автоматично правото да влиза в града, когато си поиска, без значение за какво. Той е използвал собствената си кръв, за да свали защитите, в това съм убедена.

Клеъри си спомни как Себастиян бе застанал сред тревата близо до руините на имението на Феърчайлд. Начинът, по който тъмната му коса падаше върху лицето му. Начинът, по който държеше китките й, ноктите му, забиващи се в кожата й. Начинът, по който й бе казал, че е невъзможно Валънтайн някога да е обичал Джейс. Тя си бе помислила, че го казва, защото мрази Валънтайн. Но сега разбираше, че не е така. Той просто… ревнуваше.

Тя си спомни за принца от картините си, онзи, който толкова приличаше на Себастиян. Беше отдала това на съвпадение, на преплитане на представите, но сега се запита дали това нямаше връзка с общата им кръв, която я бе накарала да даде на злополучния герой от историята си лицето на своя брат. Тя се опита отново да си представи принца, но картината сякаш се разпадаше и стопяваше пред очите й, подобно на пепел, разпръсната от вятъра. Единственото, което виждаше, беше Себастиян и червената светлина на горящия град, отразена в очите му.

— Джейс — каза тя. — Някой трябва да му каже. Да му каже истината. — Мислите й се блъскаха в безпорядък. Ако Джейс знаеше, ако знаеше, че няма демонична кръв, може би нямаше да тръгне след Валънтайн. Ако разбереше и че не е брат на Клеъри…

— Но аз мислех — каза Джослин със смесица от съчувствие и недоумение, — че никой не знае къде е той…?

Преди Клеъри да успее да отговори, двойната порта на залата се отвори, разливайки светлина върху колонадата и стълбите под нея. Отвътре се чу шум от високи гласове, когато Люк се показа на вратата. Той имаше уморен вид, но лицето му, за разлика от преди, беше ведро. Изглеждаше почти облекчен.

Джослин се изправи на крака.

— Люк. Какво става?

Той направи няколко крачки към тях, после спря на половината разстояние до стълбите.

— Джослин, извинявам се, че ви прекъсвам.

— Няма нищо, Люк. — Въпреки замаяността си, Клеъри си помисли: Защо се обръщат един към друг по този начин, по име? Сега между тях цареше някакво странно напрежение, което преди не съществуваше. — Случило ли се е нещо?

Той поклати глава.

— Не. Както никога, всичко е наред. — Той се усмихна на Клеъри и в усмивката му нямаше никакво напрежение. Изглеждаше доволен от нея, дори горд. — Ти успя, Клеъри — рече той. — Клейвът се съгласи да им поставиш знаци. Решиха да не се предават.