Касандра Клеър
Град от стъкло (16)

16
Основи на вярата

От нощта, в която се бе прибрала и бе установила, че майка й я няма, Клеъри не спираше да си представя как я вижда, жива и здрава. Тези представи бяха толкова чести, че приличаха на снимки, които са се изтъркали от многократното вадене и гледане.

Сега тези представи изникнаха пред нея още докато се взираше невярващо в Джослин — представите, в които майка й, здрава и щастлива, прегръща Клеъри и й казва колко много й е липсвала, но вече всичко е наред.

Майката от нейните представи много малко приличаше на жената, която сега стоеше пред нея. В спомените на Клеъри, Джослин бе нежна и артистична, малко бохемка с изцапан с бои комбинезон, червената й коса сплетена на плитка или прикрепена с молив на едър кок. Но тази Джослин беше непоколебима и остра като нож, косата й бе опъната назад, с нито един разпилян косъм; чернотата на униформата придаваше на лицето й блед и суров вид. Не такова изражение си бе представяла Клеъри: вместо радост, имаше нещо много подобно на ужас в начина, по който тя гледаше Клеъри с огромните си зелени очи.

— Клеъри — каза с въздишка тя. — Дрехите ти.

Клеъри се погледна. Тя бе облякла черната униформа на ловец на сенки на Аматис, въпреки че майка й бе посветила целия си живот на това, да не допусне дъщеря й някога да облече такава униформа. Клеъри с мъка преглътна и се изправи, като стискаше ръба на масата с ръце. Тя виждаше как кокалчетата й побеляват, но някак си усещаше ръцете си отделени от тялото, сякаш принадлежаха на някой друг.

Джослин пристъпи към нея и протегна ръце.

— Клеъри…

Но Клеъри заотстъпва назад, толкова бързо, че удари гърба си в плота. Прониза я болка, но тя почти не й обърна внимание; гледаше втренчено майка си. Саймън също я гледаше с леко отворена уста; Аматис също беше поразена.

Изабел се изправи и застана между Клеъри и майка й. Ръката й се плъзна под престилката и Клеъри усети как тя хваща сребристо-златистия си камшик.

— Какво става тук? — попита настойчиво Изабел. — Коя си ти?

Строгият й глас леко потрепери, сякаш уловила изражението по лицето на Джослин, която се бе втренчила в нея с ръка на сърцето.

— Мерис — гласът на Джослин беше почти като шепот.

Изабел се изуми.

— Откъде знаеш името на майка ми?

Лицето на Джослин започна да възвръща цветовете си.

— Разбира се! Ти си дъщерята на Мерис. Просто… толкова приличаш на нея. — Тя бавно спусна ръката си. — Аз съм Джослин Фр… Феърчайлд. Майката на Клеъри.

Изабел извади ръката изпод престилката си и погледна към Клеъри напълно объркана.

— Но ти беше в болницата… в Ню Йорк…

— Така е — каза Джослин с по-твърд глас. — Но благодарение на дъщеря ми вече съм добре. И искам да поговоря с нея насаме.

— Аз обаче не съм сигурна, че тя иска същото — каза Аматис, протегна ръка и я сложи на рамото на Джослин. — Предполагам, че това е шокиращо за нея…

Джослин се отскубна от Аматис и се приближи към Клеъри с протегнати напред ръце.

— Клеъри…

Най-после Клеъри успя да проговори. Гласът й беше студен, леден и толкова гневен, че сама се изненада от него.

— Как дойде тук, Джослин?

Майка й замръзна на мястото си, а по лицето й пробяга колебание.

— Току-що минах през Портала с Магнус Бейн. Вчера той дойде при мен в болницата… донесе ми противоотровата. Разказа ми за всичко, което си направила за мен. Когато се събудих, не исках нищо друго, освен да те видя… — Гласът й трепна. — Клеъри, нещо не е наред ли?

— Защо никога не си ми казала, че имам брат? — попита Клеъри. Не това бе очаквала да каже, дори не беше планирала да го произнесе. Но го направи.

Джослин отпусна ръце.

— Мислех, че е мъртъв. Предположих, че ако знаеш, само ще страдаш.

— Нека ти кажа нещо, мамо — рече Клеъри. — Да знаеш, е по-добре, отколкото да не знаеш. Винаги.

— Съжалявам… — започна Джослин.

— Съжаляваш? — извика Клеъри; сякаш нещо се бе разкъсало в нея и сега оттам излизаше на талази цялата й горчивина, цялата потискана ярост. — Няма ли да ми обясниш защо никога не ми каза, че съм ловец на сенки? Или това, че баща ми е жив? О, и за това, как си платила на Магнус да изтрива спомените ми?

— Опитвах се да те защитя…

— Е, тук не си се справила! — извика Клеъри. — Какво очакваше да се случи с мен след твоето изчезване? Ако не бяха Джейс и другите, щях да умра. Ти така и не ми показа как да се защитавам. Никога не си ми говорила за опасностите, които ме дебнат. Какво си въобразяваше? Че ако се сблъскам със злото, то няма да ме забележи? — Очите й горяха. — Знаела си, че Валънтайн не е мъртъв. Казала си на Люк, че според теб той е жив.

— Точно затова трябваше да те скрия — каза Джослин. — Не можех да рискувам Валънтайн да разбере къде си. Не можех да му позволя да те доближи…

— Защото е превърнал първото ти дете в чудовище ли? — рече Клеъри. — И ти не си искала да постъпи по същия начин с мен.

Безмълвна от изумление, Джослин само стоеше неподвижно и я гледаше.

— Да — каза най-после тя. — Да, но не само заради това, Клеъри…

— Ти си изтрила спомените ми — продължи Клеъри. — Лишила си ме от тях. Лишила си ме от собствената ми същност.

— Това не беше ти! — извика Джослин. — Никога не съм искала да бъдеш такава…

— Няма значение какво си искала ти! — гневно каза Клеъри. — Важно е какво наистина съм! Не си имала право да ме лишаваш от това!

Джослин пребледня. Очите на Клеъри се напълниха със сълзи — беше й трудно да гледа майка си такава, толкова наранена, а ето че тя продължаваше да я наранява. Съзнаваше, че ако още веднъж отвори уста, от нея ще се изсипят още ужасни думи, още изпълнени с омраза гневни слова. Тя сложи ръка на устата си и се втурна в коридора, минавайки покрай майка си, покрай протегнатата ръка на Саймън. Всичко, което искаше в този момент, бе да се махне. Обезумяла, тя бутна входната врата и направо се изстреля на улицата. Някой извика след нея, но тя не се обърна. Вече беше хукнала да бяга.

 

 

Джейс откри с известна изненада, че Себастиян бе оставил коня на Верлак в обора, вместо да го използва в нощта на бягството си. Вероятно се е боял, че е можело по някакъв начин Уейфарър да бъде проследен.

Това даде възможност на Джейс да си достави удоволствието да възседне жребеца и с него да излезе от града. Наистина, ако Себастиян бе искал Уейфарър, нямало е да го остави — да не говорим, че реално Уейфарър изобщо не принадлежеше на Себастиян. Така или иначе, Джейс обичаше конете. Последния път, когато бе яздил, беше на десет, но той бързо прогони изникналите в тази връзка спомени.

На двамата с Клеъри им бе отнело шест часа път пеша от имението на Уейланд до Аликанте. Ако бяха яздили почти в галоп, щяха да вземат същото разстояние за около два часа. Докато стигнаха билото, от което се виждаше къщата и градината, и той, и конят бяха плувнали в пот.

Защитите, които отклоняваха пътя от имението и така го скриваха, бяха разрушени заедно с къщата. Това, което бе останало от някогашната елегантна вила, представляваше купчина камъни. Единствено градините, опожарени в краищата, все още напомняха за времето, когато бе живял тук като дете. Сега тук имаше розови храсти с опадали цветове, задушени от зелени бурени; каменна пейка, поставена до езерцето; и падината, където бе лежал с Клеъри в нощта, когато имението се срути. А между дърветата се виждаше синият блясък на близкото езеро.

Заля го вълна от мъка. Той бръкна в джоба си и извади най-напред едно стили — беше го свил от стаята на Алек, преди да тръгне, понеже Клеъри бе загубила неговото, а Алек винаги можеше да се снабди с друго — а после и нишката, която бе откъснал от ръкава на палтото на Клеъри. Тя лежеше на дланта му, изцапана с червено-кафяво в единия си край. Той сви юмрук около нея, толкова силно, че костите му изпукаха, и начерта със стилито руна на опакото на ръката си. Лекото парване беше по-скоро познато, отколкото болезнено. Той гледаше как руната потъна в кожата му, подобно на камък, потъващ във водата, и затвори очи.

Сега пред вътрешния му взор изникна една долина. Видя себе си да стои на едно било и да гледа околността, сякаш гледаше карта, която му показваше точно къде се намира. Спомни си как инквизиторката бе разбрала с точност местоположението на кораба на Валънтайн насред Ийст Ривър и установи: Ето как го е направила. Всеки детайл беше ясен — всяко стръкче трева, пръснатите кафеникави листа в краката му — ала звук не се чуваше. На сцената цареше зловеща тишина.

Долината беше с формата на подкова, като единият й край беше по-тесен от другия. От широкия излизаше сребристо поточе вода — рекичка или ручей, — минаваше по средата й и се губеше в скалите откъм тесния й край. Покрай ручея се издигаше сива каменна къща, от квадратния комин, на която се кълбеше бял пушек. Това беше странна пасторална сцена, разстилаща се под синевата на небето. Докато наблюдаваше, някаква длъгнеста фигура се появи в картината. Себастиян. Сега, когато не се преструваше, арогантността му личеше в походката, в изправените рамене, в небрежната самодоволна усмивка на лицето му. Себастиян коленичи край ручея и потопи ръцете си в него, след което наплиска лицето и намокри косата си.

Джейс отвори очи. Уейфарър под него кротко си пасеше трева. Джейс пъхна стилито и нишката обратно в джоба си и след като хвърли последен поглед към руините на къщата, в която бе израснал, той дръпна поводите и заби пети в хълбоците на коня.

 

 

Клеъри лежеше в тревата близо до хълма на Гард и гледаше мрачно надолу към Аликанте. Трябваше да признае, че гледката оттук беше доста внушителна. Тя погледна над покривите на града с техните изящни гравюри и руни — нарисувани върху ветропоказателите, през върховете на Залата на Съглашението към нещо, което блещукаше в далечината като ръба на сребърна монета — езерото Лин? Черните руини на Гард се извисяваха зад нея, а демоничните кули сякаш бяха от кристал. На Клеъри й се стори, че вижда защитите, блещукащи като невидима мрежа, изтъкана около стените на града.

Тя сведе поглед към ръцете си. В гнева си бе изтръгнала няколко снопчета трева и пръстите й бяха целите в кал и кръв, защото си бе счупила нокът. Когато яростта й попремина, я обзе чувство на празнота. До този момент не беше осъзнавала колко е ядосана на майка си, не и преди тя да пристъпи през прага, когато страхът на Клеъри за живота й отстъпи и тя разбра какво се криеше под него. Сега, когато се поуспокои, тя се запита дали част от нея не искаше да накаже майка й за това, което се е случило на Джейс. Ако той не беше лъган — ако и двамата не бяха лъгани, — тогава може би откритието за това, което е направил Валънтайн с него, когато е бил само бебе, нямаше да го подтикне към постъпка, на която Клеъри не можеше да не гледа като на самоубийствена.

— Може ли да се присъединя и аз?

Тя подскочи от изненада и се завъртя встрани, поглеждайки нагоре. Саймън стоеше над нея с ръце в джобовете. Някой — вероятно Изабел — му беше дал тъмно яке от твърд черен плат, какъвто ловците на сенки използваха за униформите си. Вампир в униформа, помисли си Клеъри, като се запита дали това беше прецедент.

— Проследил си ме — каза тя. — Голям ловец на сенки съм, няма що.

Саймън сви рамене.

— Е, за твое успокоение, умея да се движа тихо и елегантно като пантера.

Клеъри неволно се усмихна. Тя се надигна и седна, като заизтърсва калта от ръцете си.

— Ами, заповядай. Тук всеки може да се цупи на спокойствие.

Сядайки до нея, Саймън огледа града и подсвирна.

— Хубава гледка.

— Наистина. — Клеъри косо го погледна. — Как ме намери?

— Ами, отне ми няколко часа. — Той криво се усмихна. — После си спомних как навремето, в първи клас, когато се скарахме, ти се покатерваше на покрива ни и майка ми трябваше да те сваля оттам.

— Е, и?

— Познавам те — каза той. — Когато си разстроена, гледаш да се качиш на високо.

Той й подаде нещо — нейното зелено палто, сгънато грижливо. Тя го взе и си го наметна — личеше му на горкото, че е активно носено. Дори имаше малка дупка на лакътя, достатъчно голяма обаче, за да си провреш пръста.

— Благодаря ти, Саймън. — Тя обви ръце около коленете си и се втренчи в града. Слънцето се беше снишило на небето и кулите бяха започнали да блестят в червеникаворозово. — Майка ми ли те изпрати при мен?

Саймън поклати глава.

— Всъщност ме изпрати Люк. И ми каза да ти предам, че е добре да се върнеш преди залез. Случва се нещо грандиозно.

— Какво по-точно?

— Люк е поставил ултиматум на Клейва до залез-слънце да реши дали ще отпусне на долноземците места в Съвета. По здрач всички долноземци ще се съберат пред Северната порта. Ако от Клейва се съгласят, те ще влязат в Аликанте. Ако не…

— Ще си отидат — довърши Клеъри. — А Клейвът ще се предаде на Валънтайн.

— Точно така.

— Те ще се съгласят — рече Клеъри. — Трябва да се съгласят. — Тя обгърна коленете си още по-плътно. — Те никога не биха приели да ги управлява Валънтайн. Никой не би приел.

— Радвам се да видя, че не си загубила идеализма си — каза Саймън и макар че тонът му звучеше небрежно, Клеъри долови под него някакъв друг глас. Този на Джейс, който казваше, че не е идеалист, и тя потрепери въпреки палтото си.

— Саймън? — каза тя. — Имам един глупав въпрос.

— Слушам.

— Ти спа ли с Изабел?

Саймън се задави. Клеъри бавно обърна поглед към него.

— Добре ли си? — попита тя.

— Предполагам — рече той, като с видимо усилие възвърна самообладанието си. — Ти сериозно ли?

— Ами, нямаше те цяла нощ.

Известно време Саймън мълчеше. Най-накрая каза:

— Не съм сигурен, че това ти влиза в работата, но отговорът е не.

— Добре — каза Клеъри и след известна пауза добави: — Предполагам, че не би се възползвал от нея, когато е толкова уязвима поради скръбта си.

Саймън изсумтя.

— Ако някога срещнеш мъж, който не би се възползвал от Изабел, обади ми се. С удоволствие бих му стиснал ръката. Или ще избягам далеч от него, знам ли.

— Значи не излизаш с Изабел?

— Клеъри — рече Саймън, — защо ме разпитваш за Изабел? Не искаш ли да говорим за майка ти? Или за Джейс? Изи ми каза, че той е заминал. Представям си как се чувстваш.

— Не — каза Клеъри. — Не, не мисля, че можеш да си представиш.

— Не си единствената, която някога се е чувствала изоставена. — В гласа на Саймън се долавяше известно раздразнение. — Тоест, искам да кажа… това, което имам предвид, е, че никога не съм те виждал толкова ядосана. При това на майка си. Мислех, че тя ти липсва.

— Разбира се, че ми липсваше! — тросна се Клеъри, като си даде сметка как може да е изглеждало всичко случило се в кухнята. Особено на майка й. Тя пропъди тази мисъл. — Единственото, което ме интересуваше, бе да я намеря… да я спася от Валънтайн, после търсех начин да я излекувам… и през цялото време не спирах да мисля колко съм й бясна за това, че ме е лъгала през всички тези години. Че е скривала всичко това от мен, скривала е истината от мен. Така и не ми е позволила да разбера коя съм всъщност.

— Но ти не й каза това, когато тя влезе в кухнята — рече спокойно Саймън. — Ти каза: „Защо никога не ми каза, че имам брат?“.

— Знам. — Клеъри откъсна стръкче трева от калта и го завъртя между пръстите си. — Не спирам да си мисля, че ако знаех истината, нямаше да срещна Джейс по начина, по който го срещнах. Нямаше да се влюбя в него.

Саймън помълча за миг.

— Май не съм те чувал досега да го казваш.

— Че го обичам ли? — Тя се засмя, но смехът й бе мрачен дори в собствените й уши. — В случая е безсмислено да се преструвам, че не съм влюбена. Може би, защото няма значение. Пък и надали ще го видя някога отново.

— Той ще се върне.

— Възможно е.

— Той ще се върне — повтори Саймън. — За теб.

— Не знам. — Клеъри поклати глава. Стана студено, откакто слънцето бе докоснало края на хоризонта. Тя присви очи и се втренчи пред себе си. — Саймън, виж!

Той проследи погледа й. Отвъд защитите, пред Северната порта на града, се тълпяха стотици тъмни фигури, някои стояха на групи, други — сами: долноземците, които Люк бе свикал да защитават града, чакаха търпеливо Клейвът да им съобщи решението си. Тръпки полазиха по гърба на Клеъри. От мястото си на билото на хълма, загледана надолу по стръмния склон към града, тя беше свидетел на зараждащо се събитие, което щеше да промени хода на историята на целия свят на ловците на сенки.

— Ето ги — каза Саймън като че на себе си. — Питам се, дали това означава, че от Клейва са взели решение?

— Надявам се. — Стръкчето трева, което бе откъснала Клеъри, се беше изпомачкало в ръцете й и се бе превърнало в зелена пихтия; тя го хвърли настрани и откъсна друго.

— Не знам какво ще правя, ако са решили да се предадат на Валънтайн. Може би ще направя Портал, който ще ни отведе далеч, където Валънтайн няма да успее да ни намери. Някой пустинен остров или… и аз не знам.

— Добре де, имам един глупав въпрос — рече Саймън. — Ти можеш да създаваш нови руни, нали така? Защо просто не създадеш някаква, която да изтреби всички демони по света? Или да убие Валънтайн?

— Не мога да направя такова нещо — каза Клеъри. — Мога да създавам само руни, които мога да си представя. В главата ми трябва да се оформи цялостна представа, също като картина. Когато се опитам да си представя нагледно „убий Валънтайн“ или „управлявай света“, нищо не се получава. Само някакъв неясен шум.

— А откъде идват представите ти за руните? Как ги измисляш?

— Не знам — каза Клеъри. — Всички руни, известни на ловците на сенки, ги има в Сивата книга. Затова могат да бъдат използвани само от нефилимите. Но има и други, по-стари руни и знаци. Магнус ми каза за тях. Като знака на Каин. Това е било защитен знак, но него го няма в Сивата книга, а е много, много стар. Ето защо, когато си представям тези руни, като руната на безстрашието, не мога да определя дали са нещо, което създавам тепърва, или са нещо, което си спомням — руни, по-стари от тези на ловците на сенки. Стари колкото и самите ангели.

Тя се сети за руната, която й бе показал Итуриел и която представляваше най-обикновен възел. От собствения й ум ли идваше тя, или от този на ангела? И винаги ли е съществувала, така както морето или небето? Тази мисъл я накара да потрепери.

— Студено ли ти е? — попита Саймън.

— Да… а на теб?

— Аз вече не изпитвам студ. — Той я прегърна с една ръка и започна бавно да чертае кръгове по гърба й. Засмя се горчиво. — Това едва ли ще ти помогне, предвид, че тялото ми е лишено от всякаква топлина.

— Няма — каза Клеъри. — Искам да кажа… да, ще ми помогне. Остани така. — Тя вдигна поглед към него. Той се беше втренчил надолу към Северната порта, заобиколена от тъмните силуети на долноземците, които чакаха търпеливо. Червената светлина на демоничните кули се отразяваше в очите му; той приличаше на някой, който е сниман със светкавица. Клеъри виждаше тънките сини вени, разклоняващи се под повърхността на кожата му, където беше най-тънка: на слепоочията, в основата на ключицата. Беше достатъчно запозната с особеностите на вампирите, за да знае, че това означава, че е минало доста време, откакто е ял за последен път.

— Гладен ли си?

Той сведе ядосан поглед към нея.

— Боиш се, че ще те ухапя?

— Знаеш, че кръвта ми е на твое разположение, когато поискаш.

Тръпки, но не от студ, преминаха през него и той я притисна още по-плътно до себе си.

— Никога не бих го направил — каза той. И добави по-тихо: — Между другото, аз вече пих от кръвта на Джейс… достатъчно съм се хранил от приятелите си.

Клеъри си спомни за сребристия белег на шията на Джейс. Бавно, все още с образа на Джейс пред вътрешния си взор, тя попита:

— Мислиш ли, че затова…?

— Какво…?

— Затова понасяш слънчевата светлина. Искам да кажа, преди не я понасяше, нали? Преди онази нощ на кораба?

Той кимна неохотно.

— Е, какво още се случи? Само пи от кръвта му ли?

— Искаш да кажеш, от нефилимската му кръв? Не. Струва ми се, че не е в това причината. Ти и Джейс… нали не сте съвсем обикновени? Искам да кажа, не сте обикновени ловци на сенки. У вас има нещо особено. Както каза и кралицата на феите, вие сте експерименти. — Той се усмихна на изумения й поглед. — Не съм глупав. Мога да събера две и две. Ти с твоята способност да създаваш руни и Джейс, ами той… никой не може да е толкова досаден, ако за това не му помагат свръхестествени сили.

— Наистина ли никак не го харесваш?

— Не съм казал, че не харесвам Джейс — възрази Саймън. — По-точно, да, в началото може и да съм го мразел. Той изглеждаше толкова арогантен и самоуверен, а ти се държеше, сякаш е измислил топлата вода…

— Не е така.

— Позволи ми да довърша, Клеъри. — Саймън сякаш се задъхваше, доколкото изобщо може да се задъхва някой, който поначало не диша. Сякаш тичаше и едва говореше. — Знаех колко много го харесваш и си мислех, че той се възползва от теб, че за него ти си просто едно мунданско момиче, което се впечатлява от фокусите, които прави той като ловец на сенки. В началото си казах, че никога няма да му се вържеш, а дори и да го направиш, той скоро ще се отегчи от теб и ти ще се върнеш при мен. Не се гордея с тези си разсъждения, но когато човек е отчаян, вярва в какво ли не. И после, когато се оказа, че ти е брат, почувствах това като отмяна на смъртна присъда в последната минута… и бях щастлив. Радвах се дори, когато го виждах как страда, до онази нощ в двореца на феите, когато той те целуна. Тогава видях…

— Какво видя? — попита нетърпеливо Клеъри.

— Начинът, по който той те гледаше. Тогава разбрах. Никога не се е възползвал от теб. Той те обичаше и това го убиваше.

— Затова ли отиде в Дюмор? — прошепна Клеъри. Все се канеше да го пита за това, но все не намираше кураж да повдигне въпроса.

— Заради вас с Джейс? В интерес на истината, не. Още от онази нощ в хотела нещо ме теглеше натам. Сънувах го. Понякога се събуждах вече облечен и стоящ на улицата, с непреодолимото желание да се върна в хотела. Най-лошо беше през нощта, а също и когато минавах край хотела. Дори не допусках, че може да е нещо свръхестествено — мислех, че е нещо като посттравматичен стрес. Онази нощ бях така уморен и ядосан, а ние бяхме толкова близо до хотела, при това нощем… дори не помня точно какво се случи. Само си спомням, че излязох от парка и после… нищо.

— Но ако не беше ми се разсърдил… ако не те бяхме разстроили…

— Не мисля, че си можела да го предотвратиш — каза Саймън. — И не е като да не съм знаел. Не можеш дълго да игнорираш истината, накрая тя изскача наяве. Моята грешка е, че не ти казах какво се случва с мен, не ти казах за сънищата си. Но не съжалявам, че имахме връзка. Доволен съм, че опитахме. И те обичам, задето опита с мен, макар да не се получи.

— Толкова исках да се получи — каза нежно Клеъри. — Не исках да те нараня.

— Не съжалявам за нищо — каза Саймън. — Няма да спра да те обичам. За нищо на света. Знаеш ли какво ми каза Рафаел? Че не се държа като добър вампир, понеже вампирите приемат, че са мъртви. Аз обаче, докато помня какво значи да те обичам, винаги ще се чувствам като жив.

— Саймън…

— Погледни. — Той се откъсна от нея, тъмните му очи се разшириха. — Там долу.

Слънцето представляваше червена сияеща ивица на хоризонта; когато тя погледна, то трепна и изчезна, търкулвайки се зад тъмния ръб на света. Демоничните кули на Аликанте внезапно пламнаха за нов живот. На тяхната светлина Клеъри видя тъмното множество, което неспокойно крачеше пред Северната порта.

— Какво става? — прошепна тя. — Слънцето залезе, защо не отварят портите?

Саймън стоеше неподвижен.

— Клейвът — каза той. — Сигурно са отказали предложението на Люк.

— Но те не могат да направят това! — извика остро Клеъри. — Това означава, че…

— … ще се предадат на Валънтайн.

— Не могат да направят това! — отново извика възмутено Клеъри, но колкото и да се взираше, тя виждаше само как групи тъмни силуети край защитите се обръщат и се оттеглят от града, пъплейки като мравки от разровен мравуняк.

На гаснещата светлина лицето на Саймън изглеждаше като восъчно.

— Явно — каза той — те наистина много ни мразят. Наистина предпочитат Валънтайн.

— Това не е омраза — каза Клеъри. — Просто наистина се страхуват. Дори Валънтайн се страхува от долноземците. — Тя го каза, без да се замисли, но още докато го изричаше, установи, че това е истина. — Страх и завист.

Саймън запримига изненадано към нея.

— Как така завист?

Но Клеъри се бе пренесла мислено в съня, който й бе показал Итуриел, и гласът на Валънтайн отекна в ушите й. Исках да попитам защо. Защо Разиел създаде нас, неговата раса ловци на сенки, без да ни даде силата, която имат долноземците — бързината на вълците, безсмъртието на феите, магията на магьосниците, дори издръжливостта на вампирите. Оставил ни е беззащитни пред обитателите на ада, въоръжени само с тези рисувани линии по кожата ни. Защо тяхното могъщество е по-голямо от нашето? Защо не можем да имаме и ние това, което имат те? Нима това е справедливо?

Устните й се разтвориха и тя се втренчи с невиждащ поглед надолу към града. Долови смътно, че Саймън бе произнесъл името й, но мислите й блуждаеха. Ангелът можеше да й покаже какво ли не, помисли си тя, но по някаква причина той бе избрал точно тези сцени, тези спомени. В мислите си тя видя как Валънтайн гневно крещи: Да се съюзим с долноземците, да се свържем с тези същества!

И тогава видя руната. Онази, от видението й. Руната на простия възел.

Защо да не можем да имаме и ние това, което имат те?

— Обединение — каза гласно тя. — Това е руната на обединението. Тя свързва свои и чужди.

— Какво? — Саймън вдигна объркан поглед към нея.

Тя се изправи на крака, като изтупваше прахта от себе си.

— Трябва да сляза долу. Те къде са?

— Кои къде са? Клеъри…

— От Клейва. Къде заседават? Къде е Люк?

Саймън също се изправи на крака.

— Залата на Съглашението. Клеъри…

Но тя вече тичаше напред по виещата се пътека към града. Саймън изруга под носа си и хукна след нея.

 

 

Казват, че всички пътища водят към залата. Думите на Себастиян пулсираха в главата й и тя тичаше надолу по тесните улици на Аликанте. Надяваше се това да е истина, защото в противен случай определено щеше да се загуби. Улиците се виеха причудливо и нямаха нищо общо с прекрасните, прави, пресичащи се под прав ъгъл улици на Манхатън. В Манхатън винаги знаеш къде се намираш. Всичко е ясно номерирано и обозначено. Това тук си беше цял лабиринт.

Тя мина през тесен двор и се спусна надолу по канала, знаейки, че ако следва водата, все ще стигне до Площада на ангела. За нейна изненада обаче пътят я отведе до дома на Аматис и след като се стрелна покрай него, се спусна по една широка, извита, позната улица. От нея се излизаше на площада със статуята на ангела, в чийто край се издигаше бялата Зала на Съглашението. До сияещата в бяло статуя стоеше Саймън, който бе скръстил ръце и мрачно я наблюдаваше.

— Можеше да ме почакаш — каза той.

Тя се бе навела напред, с ръце на коленете и опитваща се да си поеме въздух.

— Ти… не говориш сериозно… при положение че си дошъл преди мен.

— Вампирска скорост — каза Саймън с известно задоволство. — Когато се приберем в Ню Йорк, може да се запиша за някой маратон.

— Това би било… нечестно. — С последно дълбоко вдишване Клеъри се изправи и отметна от очите си запотената си коса. — Хайде, да влезем.

Залата беше пълна с ловци на сенки, повече, отколкото бе виждала досега събрани на едно място, дори в нощта на нападението на Валънтайн. Гласовете им се издигаха в ропот, наподобяващ спускаща се лавина. Повечето спореха и крещяха на групи — подиумът беше пуст, картата на Идрис висеше захвърлена зад него.

Тя потърси с очи Люк. Трябваше й време, докато го открие, облегнат на една колона, притворил очи. Видът му бе окаян — сякаш полумъртъв, с отпуснати рамене. Аматис бе застанала зад него и разтревожено го потупваше по рамото. Клеъри се огледа, но никъде в тълпата не съзря Джослин.

За миг се поколеба. После се сети за Джейс, тръгнал да търси Валънтайн, сам, с ясното съзнание, че това може да коства живота му. Той знаеше, че е част от случващото се, част от историята, както и тя — винаги е била, дори когато не го е съзнавала. Адреналинът продължаваше да циркулира в тялото й, подобно на иглички, които бодяха сетивата й и правеха всичко да изглежда ясно. Дори твърде ясно. Тя стисна ръката на Саймън.

— Пожелай ми късмет — каза тя, след което краката й почти сами я понесоха към стъпалата на подиума и миг по-късно тя стоеше на него с лице към тълпата. Не знаеше какво точно да очаква. Ахване от изненада? Море от лица, затаили в очакване дъх? Но множеството почти не й обърна внимание — само Люк вдигна поглед, сякаш усетил присъствието й, и замръзна с израз на тотално изумление на лицето си. Имаше и един човек, висок, кокалест мъж, който си проправяше към нея път през множеството, подобно на нос на плаващ кораб. Консул Малачи. Той с жест й даде знак да слезе от подиума, като в същото време клатеше глава и викаше нещо, което тя не можеше да чуе. Сега към нея започнаха да се обръщат и други ловци на сенки, а той продължаваше да си проправя път през тълпата.

Е, сега Клеъри получи това, което искаше — всички погледи бяха насочени към нея. Тя чу как през тълпата се понесе шепот: Ето я. Дъщерята на Валънтайн.

— Прави сте — каза тя, като извиси глас колкото се можеше по-силно, — аз наистина съм дъщерята на Валънтайн. Допреди няколко седмици аз самата не знаех, че той ми е баща. Допреди няколко седмици не знаех, че той изобщо съществува. Знам, че на мнозина от вас не им се вярва, но няма значение. Вярвайте, в каквото си искате. Само не пренебрегвайте факта, че аз знам за Валънтайн неща, които вие не знаете, неща, които ще ви помогнат да спечелите битката с него… ако просто ми позволите да ви кажа кои са те.

— Смехотворно. — Малачи бе застанал в подножието на подиума. — Та това е смехотворно. Някакво си момиченце тук…

— Това е дъщерята на Джослин Феърчайлд — обади се Патрик Пенхалоу. Той бе успял да си проправи път през множеството и вдигна ръка. — Остави момичето да се доизкаже, Малачи.

Из тълпата се понесе развълнуван шепот.

— Ти — каза Клеъри на консула. — Ти и инквизиторът хвърлихте моя приятел Саймън в затвора…

Малачи се подсмихна.

— Твоя приятел вампира?

— Той ми каза, че сте го разпитвали какво се е случило онази нощ на кораба на Валънтайн на Ийст Ривър. Били сте убедени, че Валънтайн е използвал нещо като черна магия. Е, не е така. Ако искаш да разбереш кое или кой разруши кораба, то отговорът е пред теб. Аз го направих.

Недоверчивият смях на Малачи се пое и от някои други от тълпата. Люк я гледаше и клатеше глава, но тя уверено продължи.

— Разруших кораба с руна — каза тя. — Беше толкова силна, че предизвика разпадането на кораба на парчета. Аз мога да създавам нови руни. Различни от посочените в Сивата книга. Руни, каквито никой не е виждал досега… толкова могъщи…

— Достатъчно — отекна гласът на Малачи. — Това е смехотворно. Никой не може да създава нови руни. Това е абсолютно невъзможно. — Той се обърна към множеството. — Подобно на баща си, това момиче не е нищо друго, освен една лъжкиня.

— Тя не лъже. — Гласът дойде от другия край на тълпата. Беше ясен, стегнат и делови. Тълпата се обърна и Клеъри видя кой бе проговорилият: беше Алек. От двете му страни бяха застанали Изабел и Магнус. С тях беше и Саймън, както и Мерис Лайтууд. Те стояха до входната врата, образувайки малка, решителна група. — Аз видях как създаде една руна. Дори я изпробва върху мен. И тя действаше.

— Лъжеш — каза консулът, но в очите му вече се долавяше колебание. — За да защитиш приятелката си…

— Е, Малачи — каза Мерис с режещ глас, — защо му е на сина ми да лъже за такова нещо, при положение че истината може много лесно да се провери? Дай на момичето едно стили и я накарай да създаде руна.

Из залата се понесе шепот на одобрение. Патрик Пенхалоу пристъпи напред и подаде на Клеъри едно стили. Тя го пое с благодарност и се обърна към множеството.

Устата й бе пресъхнала. Адреналинът й бе все така висок и това съвсем не й помагаше да се пребори със сценичната си треска. И какво трябваше да прави сега? Каква руна трябваше да измисли, за да убеди множеството в правотата на думите си? Какво би им показало истината?

Тогава тя погледна над тълпата и видя Саймън със семейство Лайтууд да гледа към нея през празното пространство, което ги разделяше. Беше по същия начин, по който Джейс я беше погледнал в имението. И тя си помисли, че има нещо, което свързва тези двете момчета, които тя толкова много обичаше, единственото общо помежду им: и двамата вярваха в нея дори когато тя самата не си вярваше.

И докато гледаше Саймън и си мислеше за Джейс, тя наклони стилито и натисна острието му към вътрешната част на китката си, там, където биеше пулсът й. Докато рисуваше, тя затвори очи, уверена в себе си и в това, че стилито ще създаде руната, която й трябва. Тя чертаеше леко, едва-едва — щеше да й трябва само временно, — но без за миг да се поколебае. И когато свърши, тя вдигна глава и отвори очи.

Първото, което видя, беше Малачи. Лицето му беше побеляло и той заотстъпва от нея, видимо ужасен, мълвейки думи на език, който тя не разбираше. И после тя видя зад него Люк, който я гледаше втренчено, с леко отворена уста. — Джослин? — каза Люк.

Тя поклати глава към него, само едва-едва, и погледна към множеството. То представляваше размазано петно от лица, което ту се проясняваше, ту се замъгляваше повече, докато тя се взираше в него. Някои се усмихваха, други се оглеждаха наоколо с изненада или се обръщаха към стоящия до себе си. Имаше и такива, чиито лица изразяваха ужас или изумление, закрили устните си с ръце. Тя видя как Алек стрелна Магнус с невярващ поглед, а после и нея, и Саймън, който гледаше в недоумение, видя и Аматис, която се втурна към нея, минавайки покрай едрата фигура на Патрик Пенхалоу, и се изкачи до ръба на подиума.

— Стивън! — каза тя, като вдигна поглед към Клеъри с нещо като сляпо изумление. — Стивън!

— О — рече Клеъри. — О, Аматис, не. — И в следващия миг тя усети как магията на руната се смъква от нея подобно на тънко, невидимо покривало.

Жадното лице на Аматис помръкна и тя се отдалечи от подиума, изражението й представляваше смесица от разочарование и почуда.

Клеъри погледна към тълпата. Всички бяха смайващо тихи, с лица, обърнати към нея.

— Знам какво видяхте всички току-що — рече тя. — И знам, че съзнавате, че този вид магия е нещо далеч по-голямо от всякакъв вълшебен прах или илюзия. А аз направих това с една руна, една-единствена руна, руната, която създадох сама. За тази способност има причина и знам, че може тя да не ви хареса, може и да не ми повярвате, но това е без значение. Важното в случая е, че ако ми позволите, аз мога да ви помогна в битката с Валънтайн.

— Няма да има битка с Валънтайн — каза Малачи. Докато говореше, той избягваше да я гледа. — Клейвът взе решение. Ще приемем условията на Валънтайн и утре сутринта ще се предадем.

— Не можете да направите това — каза тя с нотка на отчаяние в гласа. — Мислите, че всичко ще е наред, ако просто се предадете? Допускате, че Валънтайн ще ви позволи да си живеете както досега? Въобразявате си, че той ще се ограничи само с убиването на демони и долноземци? — Тя прекоси с поглед помещението. — Повечето от вас не са виждали Валънтайн от петнайсет години. Възможно е дори да сте забравили какъв е в действителност. Но аз знам. Чух го да разказва за намеренията си. Вие мислите, че за вас няма да е проблем да живеете под управлението му, но грешите. Той ще упражнява пълен контрол над вас, защото ще може да ви заплашва с пълно унищожение с помощта на Реликвите на смъртните. Разбира се, най-напред ще започне с долноземците. Но после ще се прехвърли и на Клейва. Ще убие първо членовете му, защото смята, че са слаби и корумпирани. После ще се заеме с тези, които имат роднински връзки с долноземци, като брат върколак, например… — очите й се насочиха към Аматис, — или имат непокорна дъщеря тийнейджърка, която се среща с елф — очите й се впиха в семейство Лайтууд, — и с всеки друг, който някога се е отнесъл приятелски с долноземец. А после ще се насочи към всеки, който е ползвал срещу заплащане услугите на магьосник. Колко от вас попадат в последната категория?

— Това е абсурдно — каза дрезгаво Малачи. — Валънтайн няма интерес да унищожава нефилими.

— Но според него този, който по някакъв начин е свързан с долноземец, не е достоен да бъде наречен нефилим — поясни Клеъри. — Вижте, вашата война не е срещу Валънтайн. Тя е срещу демоните. Призванието ви е да държите демоните далеч от този свят, това призвание идва от рая. А задача, спусната от там, не е нещо, с което можете да не се съобразите. Долноземците също мразят демоните. И те ги изтребват. Но ако Валънтайн спечели, той ще пропилее толкова много време, убивайки долноземци, както и свързаните с тях нефилими, че съвсем ще забрави за демоните. Което ще се случи и с вас, защото ще живеете в постоянен страх от Валънтайн. И така демоните ще залеят необезпокоявани света.

— Знам каква е целта на всичко това — процеди Малачи през зъби. — Няма да водим с помощта на долноземци битка, която не е сигурно дали ще спечелим…

— Но вие можете да я спечелите — каза Клеъри. — Можете! — Гърлото й бе пресъхнало, главата я болеше, а лицата в тълпата отпред се размазаха в неясно петно, тук-там пронизано от точици мека бяла светлина. Но ти не можеш да спреш сега. Трябва да продължиш. Трябва да опиташ. — Баща ми мрази долноземците, защото им завижда — продължи тя, думите й се нижеха една след друга. — Завист и страх заради всички качества, които те имат, а той не. За него е непоносимо, че в някои отношения те са по-могъщи от нефилимите, и аз бих се обзаложила, че не е единствен. Не е трудно да се страхуваш от това, което ти самият не притежаваш. — Тя си пое дъх. — Но какво ще стане, ако можете да ги споделите? Какво ще стане, ако направя руна, която да обедини всички вас, всички ловци на сенки, с долноземците, които ще се бият на ваша страна, и така ще можете да обедините силите си — ще можете да оздравявате бързо като вампирите, да сте издръжливи като върколаците или да сте бързи като елфите. А те в замяна ще получат вашия опит, вашите бойни умения. Вие можете да станете непобедими… ако просто ми позволите да ви сложа знак и ако се биете редом с долноземците. Защото, ако не се сражавате рамо до рамо с тях, руните няма да действат. — Тя направи пауза. — Моля ви — рече, но думите излязоха едва чуто от пресъхналото й гърло. — Моля ви, позволете ми да ви сложа знак.

Думите й отекнаха в тишината наоколо. Светът се разми пред погледа й и тя разбра, че е произнесла втората половина от речта си втренчена в тавана на залата и че меките бели експлозии, които бе видяла, всъщност са звезди, изгряващи една по една на нощното небе. Наоколо се възцари продължителна тишина и отпуснатите от двете й страни ръце се свиха в юмруци. И после бавно, много бавно, тя погледна надолу и срещна очите на множеството, вперени в нея.