Касандра Клеър
Град от стъкло (15)

15
Светът се разпада

Люк прекара по-голямата част от нощта в гледане на пътя на луната през прозрачния таван на Залата на Съглашението. Небесното тяло приличаше на сребърна монета, плъзгаща се по чистата повърхност на стъклена маса. Както всеки път непосредствено преди пълнолуние, той почувства изострянето на зрението и обонянието си, макар да беше в човешкия си облик. Сега например можеше да помирише потта от колебанието, подплатена с острата воня на страха. Усещаше безпокойството на вълчата си глутница чак от Брослиндската гора, долавяше как сноват сред дърветата в тъмнината и очакват новини от него.

— Лушън! — Гласът на Аматис в ухото му беше тих, но пронизителен. — Лушън!

Стреснат от унеса си, Люк съсредоточи уморените си очи върху картината пред себе си. Той бе заобиколен от малка група, онези, които искаха да чуят плана му. Бяха по-малко, отколкото се бе надявал. Мнозина той познаваше от предишния си живот в Идрис — семействата Пенхалоу, Лайтууд, Рейвънскар; имаше и такива, с които се беше срещнал сега, като Монтеверде, които ръководеха Института в Лисабон и говореха на някакъв смесен португало-английски, или Несрин Чаудхъри, ръководителката със сурово лице на Института в Мумбай. Нейното зелено сари беше извезано със сложно преплетени руни в толкова ярко сребристо, че Люк машинално присви очи, когато тя се приближи.

— Наистина, Лушън — каза Мерис Лайтууд. Нейното малко бяло лице беше посърнало от умора и печал. Люк изобщо не беше очаквал тя или съпругът й да дойдат, те обаче веднага приеха, щом им спомена за събранието. Беше им благодарен, че все пак бяха тук, макар скръбта да правеше Мерис по-раздразнителна от обикновено. — Ти беше този, който ни повика, можеш поне малко да се съсредоточиш.

— Той го прави. — Аматис седеше с подгънати крака като момиченце, но изражението й беше сурово. — Лушън не е виновен, че вече цял час се въртим в кръг.

— И ще продължаваме да се въртим в кръг, докато не намерим решение — каза Патрик Пенхалоу с дрезгав глас.

— С цялото ми уважение, Патрик — отвърна Несрин със своя силен акцент, — на този проблем не може да има решение. Можем обаче да съставим план, който да ни служи за ориентир.

— План, който да не включва нито робство, нито… — започна Джия, жената на Патрик, но млъкна и прехапа устни. Тя беше хубава, изящна жена, която много приличаше на дъщеря си Ейлийн. Люк си спомняше как навремето Патрик пое управлението на Института в Пекин и се ожени за нея. Беше се получило малко скандално, понеже се предполагаше, че той ще се ожени за момичето, което родителите му бяха избрали за него в Идрис. Но Патрик не обичаше да му нареждат какво да прави, качество, за което сега Люк беше благодарен.

— Нито съюз с долноземците? — рече Люк. — Боя се, че няма друг начин.

— Не е проблемът в самите долноземци и ти го знаеш — каза Мерис. — Всичко опира до местата в Съвета. Клейвът никога няма да го допусне. Знаеш го. Това са четири места…

— Не са четири — каза Люк. — По едно за царството на феите, децата на луната и децата на Лилит.

— Феите, ликантропите и магьосниците — каза тихо сеньор Монтеверде, веждите му се извиха. — Ами вампирите?

— Те още не са решили — уточни Люк. — А и аз нищо не съм им обещавал. Може би не държат да се включат в Съвета; никой от тях не е очарован от моя вид, нито пък си пада по срещи и правила. Но в случай че променят мнението си, винаги са добре дошли.

— Малачи и хората му никога няма да се съгласят с това, а без тях нямаме достатъчно гласове в Съвета — измърмори Патрик. — Пък и без вампирите какви са шансовете ни изобщо?

— Много добри — тросна се Аматис, която сякаш бе повярвала в плана на Люк повече и от самия него. — Има много долноземци, които ще се борят заедно с нас и които са наистина могъщи. Ами че само магьосниците…

Сеньора Монтеверде тръсна глава и се обърна към съпруга си:

— Този план е безумен. Няма да проработи. На долноземци не може да се вярва.

— По време на Въстанието проработи — каза Люк.

Португалката презрително изви устни.

— Само защото Валънтайн е предвождал армия от тъпаци — каза тя. — Не от демони. Пък и как можем да сме сигурни, че бившите членове на Кръга няма да се върнат при него и да застанат на негова страна още щом ги призове?

— Внимавай какво говориш, сеньора — изръмжа Робърт Лайтууд. Това беше първият път, когато той проговори от вече повече от час; през по-голямата част от вечерта той стоеше неподвижно, скован от мъка. Люк можеше да се закълне, че преди три дни бръчките по лицето му ги нямаше. Неговата скръб личеше по изопнатите му рамене и стиснатите юмруци; Люк не можеше да го упрекне за това. Той никога не бе харесвал особено Робърт, но беше мъчително да гледаш този едър мъж, сломен от мъка. — Ако мислите, че ще се присъединя към Валънтайн след смъртта на Макс… та той уби момчето ми…

— Робърт — промълви Мерис. Тя сложи ръка на рамото му.

— Ако не се присъединим към него — каза сеньор Монтеверде, — може всички наши деца да умрат.

— Ако мислиш така, то защо тогава си тук? — Аматис се изправи на крака. — Мислех, че сме се разбрали…

И аз така мислех. Главата на Люк го болеше. Винаги така се получава с тях, помисли си той, две стъпки напред, една назад. Ако се вгледаха по-внимателно в себе си, щяха да разберат, че не са по-добри от долноземците, от които толкова се възмущаваха. Може би щеше да е по-добре, ако решаваха проблемите си в битка, както се постъпва в една глутница…

Някакво движение при вратата на залата прикова погледа му. Беше за части от секундата и ако не беше почти пълнолуние, може би нямаше и да забележи фигурата, която се стрелна пред вратите. За миг се почуди дали пък не си въобразява. Случваше се, когато е много уморен, да си мисли, че вижда Джослин — в трепкането на някоя сянка, в играта на светлината по някоя стена.

Но това не беше Джослин. Люк се изправи на крака.

— Ще изляза за пет минути да глътна малко въздух. Ей сега се връщам. — Усещаше как го гледат, докато вървеше към външната врата — всички го гледаха, дори и Аматис. Сеньор Монтеверде прошепна нещо на съпругата си на португалски; Люк долови в потока от думи „Lobo“, което означаваше „вълк“. Сигурно си мислят, че излизам, за да потичам в кръг и да повия към луната.

Въздухът навън беше свеж и студен, а небето — стоманено тъмносиво. На изток изгревът обагряше небето в червено и хвърляше бледорозова светлина върху белите мраморни стълби, по които се слизаше от вратата на залата. Джейс го чакаше насред стълбите. Белите му траурни дрехи подействаха като плесница на Люк, който си спомни за цялата смърт, която току-що бяха преживели и която им предстоеше да преживеят отново.

Люк се спря няколко стъпала над Джейс.

— Какво правиш тук, Джонатан?

Джейс нищо не каза, а Люк мислено се упрекна за недосетливостта — Джейс не обичаше да бъде наричан Джонатан и обикновено реагираше остро на това име. Този път обаче сякаш не това бе от значение за него. Изражението на лицето му, което вдигна към Люк, беше толкова решително, както на останалите възрастни в залата. Макар че на Джейс му оставаше още една година, докато според закона на Клейва стане пълнолетен, той вече беше преживял толкова лоши неща, колкото повечето възрастни изобщо можеха да си представят.

— Родителите си ли търсиш?

— Имаш предвид семейство Лайтууд? — Джейс поклати глава. — Не. Не с тях искам да говоря. Дойдох при теб.

— Във връзка с Клеъри? — Люк слезе още няколко стъпала надолу, докато застана точно над Джейс. — Тя добре ли е?

— Добре е. — Споменаването на Клеъри като че ли смути Джейс, което накара Люк да настръхне… но от друга страна Джейс никога не би казал, че Клеъри е добре, ако наистина не беше.

— Тогава какво има?

Джейс погледна покрай него към вратата на залата.

— Как върви там? Някакъв напредък?

— Не бих казал — рече Люк. — Колкото не им се иска да капитулират пред Валънтайн, още по-малко им се ще да приемат идеята за долноземци в Съвета. А без обещание за места в Съвета, моите хора няма да се бият.

Очите на Джейс хвърляха искри.

— Клейвът ще ненавижда тази идея.

— Не е нужно да са очаровани от нея. Просто трябва да разберат, че това е единствената алтернатива на самоубийството.

— Те ще започнат да шикалкавят — предупреди го Джейс. — На твое място бих им поставил срок. Клейвът умее да работи със срокове.

Люк не можа да се въздържи да не се усмихне.

— Всички долноземци, които мога да призова, ще стигнат Северната порта по здрач. Ако дотогава Клейвът се съгласи да се бие заедно с тях, те ще влязат в града. Ако не, ще се върнат. Повече от това не мога да отлагам, и без това едва ли ще имаме достатъчно време да се доберем до Брослинд.

Джейс подсвирна.

— Грандиозен план. Надяваш се, че при вида на тези долноземци Клейвът ще се вдъхнови или ще се изплаши?

— Може би по малко и от двете. Мнозина от членовете на Клейва са свързани с Институти като теб; те са свикнали да виждат долноземци. Моите безпокойства се отнасят за кореняците от Идрис. Може да се паникьосат при вида на долноземците пред портите си. От друга страна, не е зле да си спомнят колко са уязвими.

Като по команда, погледът на Джейс се стрелна към руините на Гард, черен белег по склона на хълма над града.

— Не мисля, че някой е забравил това. — Той погледна отново Люк, ясните му очи бяха много сериозни. — Трябва да ти кажа нещо и искам то да си остане между нас.

Люк не можа да прикрие изненадата си.

— Защо на мен? Защо не на семейство Лайтууд?

— Защото ти си единственият отговорен тук. Знаеш го.

Люк се поколеба. Нещо в бялото и уморено лице на Джейс породи у него съчувствие, въпреки собствената му умора — съчувствие и желание да покаже на това момче, измамено и предадено от възрастните в живота си, че не всички възрастни са като тях, че има и такива, на които може да разчита.

— Добре.

— И — каза Джейс — защото съм сигурен, че знаеш как да го поднесеш на Клеъри.

— Какво да поднеса на Клеъри?

— Обяснението за това, което ще направя. — Очите на Джейс се бяха разширили в светлината на изгряващото слънце; това го правеше да изглежда с години по-малък. — Ще проследя Себастиян, Люк. Знам как да го намеря и ще го следвам, докато не ме заведе при Валънтайн.

Люк ахна от изненада.

— Знаеш как да го намериш?

— Магнус ми каза заклинанието за проследяване, когато бях отседнал в дома му в Бруклин. Тогава се опитвахме да намерим баща ми, използвайки пръстена му. Не се получи, но…

— Ти не си магьосник. Не можеш да се справиш със заклинанието за проследяване.

— Това е руна. Като онази, с която инквизиторката ме е наблюдавала, когато отидох на кораба да се видя с Валънтайн. Просто трябва да я приложа на Себастиян.

— Но ние със семейство Пенхалоу опитахме. Той обаче не бе оставил нищо след себе си. Стаята му беше идеално изчистена може би именно по тази причина.

— Аз намерих нещо — каза Джейс. — Нишка, напоена с кръвта му. Не е много, но е достатъчно. Пробвах го и действа.

— Не можеш да хукнеш след Валънтайн на своя глава, Джейс. Аз няма да те пусна.

— Не можеш да ме спреш. Освен ако не започнеш битка тук на стълбите. Но няма да спечелиш. И двамата знаем, че е така. — В гласа на Джейс се долавяше странна нотка, нещо средно между увереност и самоненавист.

— Виж, колкото и да се мъчиш да се правиш на самотен герой…

— Аз не съм герой — рече Джейс. Гласът му беше ясен и безизразен, сякаш изговаряше най-очевидни факти.

— Помисли как ще го приемат семейство Лайтууд дори ако нищо не ти се случи. Помисли за Клеъри…

— Мислиш, че не съм помислил за Клеъри? Мислиш, че не съм помислил за семейството си? Защо мислиш, че правя това?

— А ти мислиш ли, че не помня какво е да си на седемнайсет? — отвърна Люк. — Да си въобразяваш, че имаш силата да спасиш света — и не само силата, но и задължението…

— Погледни ме — каза Джейс. — Погледни ме и ми кажи, че аз съм най-обикновен седемнайсетгодишен тийнейджър.

Люк въздъхна.

— У теб няма нищо обикновено.

— Сега ми кажи, че е невъзможно. Кажи ми, че намерението ми е обречено на провал. — И понеже Люк нищо не каза, Джейс продължи: — Люк, твоят план е чудесен, ако проработи. Да свикаш долноземците, да отблъснеш Валънтайн от портите на Аликанте. Това е по-добре, отколкото да легнеш и да се оставиш той да те тъпче. Той обаче това и очаква. Ти няма да го хванеш неподготвен. Но аз… аз ще го изненадам. Той едва ли би предположил, че някой следи Себастиян. Все пак това е една възможност, а ние трябва да се възползваме от всички възможности.

— Може и така да е — каза Люк. — Но е твърде много да се очаква от някого. Дори и от теб.

— Но не виждаш ли, това мога да бъда единствено аз — каза Джейс с отчаяние в гласа. — Дори и Валънтайн да се усети, че го следя, би могъл да ме допусне достатъчно близо…

— Достатъчно близо за какво?

— Да го убия — рече Джейс. — За какво друго?

Люк погледна към момчето, което стоеше на стълбите под него. Искаше му се по някакъв начин да проникне и да види Джослин в лицето на сина й по начина, по който я виждаше в лицето на Клеъри, но Джейс си беше неизменно себе си — сдържан, самотен и затворен.

— Можеш ли да го направиш? — попита Люк. — Можеш ли да убиеш собствения си баща?

— Да — каза Джейс, а гласът му прозвуча далечно като ехо. — Сега нали няма да вземеш да ми разправяш как не съм можел да го убия, понеже все пак бил мой баща и отцеубийството било непростимо престъпление?

— Няма. Това, което се опитвам да ти кажа, е, че трябва да си сигурен, че ще успееш — каза Люк и за своя изненада откри, че част от него вече е приела, че Джейс ще направи точно това, което е казал, и че той ще му позволи. — Не можеш да направиш това, да скъсаш с всичко, с което си свързан тук, сам да преследваш Валънтайн до дупка и накрая да се провалиш.

— О — каза Джейс, — ще успея. — Той извърна поглед от Люк, погледна надолу по стълбите към площада, който само до вчера сутринта бе изпълнен с трупове. — Баща ми ме е направил такъв, какъвто съм. И аз го мразя за това. Мога да го убия. Сам се е погрижил за това.

Люк поклати глава.

— Както и да те е възпитал, Джейс, ти си го преодолял. Той не те е покварил…

— Така е — каза Джейс. — Но не му е било и нужно. — Той погледна към небето, набраздено със синьо и сиво; птиците започваха да пеят утринните си песни в дърветата, редящи се покрай площада. — По-добре да тръгвам.

— Има ли нещо, което искаш да предам на семейство Лайтууд?

— Не. Не, не им казвай нищо. Само ще те упрекнат, когато разберат, че си знаел за намерението ми и си ми разрешил. Оставил съм им бележка — добави той. — Те ще разберат.

— Тогава защо…

— Ти разказвам всичко това ли? Просто исках да знаеш. Искам да го имаш предвид, когато съставяш стратегията на битката. А именно това, че ме няма и че търся Валънтайн. Ако го намеря, ще ти изпратя известие. — Той се усмихна бегло. — Разчитай на мен като резервен план.

Люк посегна и стисна ръката на момчето.

— Ако баща ти не беше този, който е — каза той, — щеше да се гордее с теб.

За миг Джейс като че ли се смая, после внезапно се изчерви и на свой ред пое ръката му.

— Ако знаеше… — започна той и прехапа устната си. — Няма значение. Желая ти късмет, Лушън Греймарк. Ave atque vale.

— Да се надяваме, че това не е истинско сбогуване — каза Люк. Слънцето бързо се издигаше и когато Джейс вдигна глава, намръщен от внезапната интензивност на светлината, в лицето му имаше нещо, което стъписа Люк — нещо средно между уязвимост и упорита надменност. — Ти ми напомняш за някого — каза той, без да се замисли. — За някого, когото познавах преди години.

— Знам — каза Джейс и горчиво изви устни. — Напомням ти за Валънтайн.

— Не — каза Люк, а в гласа му се долавяше смайване; но когато Джейс се обърна с гръб, приликата се стопи и пропъди духовете на спомените. — Не… не за Валънтайн си мислех.

 

 

Когато се събуди, още преди да отвори очи, Клеъри разбра, че Джейс си е тръгнал. Ръката й, все още простряна на леглото, беше празна; никакви пръсти не се докосваха до нейните. Тя бавно се надигна и седна, сърцето й се сви.

Сигурно, преди да си тръгне, той бе дръпнал завесите, защото прозорците бяха отворени и на леглото падаха квадрати от ярка светлина. Запита се защо светлината не я беше събудила. Съдейки по положението на слънцето, трябва да беше следобед. Клеъри чувстваше главата си натежала и като в мъгла, а пред очите й бе размазано. Може би бе спала толкова дълго, защото от много време насам за първи път не бе сънувала кошмари и тялото й се чувстваше прекрасно от съня.

Едва когато се изправи, видя бележката на нощното си шкафче. Тя я взе с усмивка на устните си — значи Джейс бе оставил бележка — и когато нещо тежко се плъзна и издрънча на пода в краката й. Тя изненадано отскочи назад, мислейки си, че е нещо живо.

В краката и лежеше купчинка от блестящ метал. Тя разбра какво е още преди да се наведе и да го вдигне. Верижката и сребърният пръстен, който Джейс носеше на шията си. Семейният пръстен. Тя рядко го бе виждала без него. Обзе я внезапен страх.

Тя отвори бележката и пробяга с поглед по първите редове: „Независимо от всичко, не мога да понеса мисълта да загубя този пръстен завинаги, както не мога да понеса мисълта да загубя теб завинаги. И макар че нямам избор за второто, поне първото зависи от мен.“

Останалата част от писмото изглежда се състоеше от някаква неясна поредица от думи; тя трябваше да го препрочете няколко пъти, за да схване смисъла им. Когато най-после разбра, тя се втренчи в хартийката в ръцете си, които я мачкаха и трепереха. Сега разбираше защо Джейс й бе говорил всички тези неща и защо беше казал, че една нощ не е от значение. Така може да говори само някой, когото няма да видиш никога повече.

Всичко стана като на сън, тя дори нямаше конкретен план, нито забеляза какво е облякла, просто тичаше надолу по стълбите, облечена в униформата на ловците на сенки, с писмото в една ръка и верижката с пръстена, набързо закопчана на врата.

Всекидневната беше пуста, огънят в камината угасваше в сивата пепел, но от кухнята се долавяше шум и светлина: някой разговаряше и се усещаше ароматът на нещо вкусно. Палачинки? — помисли си Клеъри с изненада. Нямаше представа, че Аматис може да ги приготвя.

Оказа се права. Когато влезе в кухнята, очите й се разшириха от изненада — Изабел, свила лъскавата си черна коса в кок на тила, бе застанала пред печката, с престилка на кръста и метална лъжица в ръка. Саймън седеше на масата зад нея, с крака, вдигнати на един стол, и Аматис, която нямаше намерение да му казва да ги свали, се беше облегнала на плота и изглеждаше весела.

Изабел махна с лъжицата към Клеъри.

— Добро утро — каза тя. — Какво ще кажеш за закуска? Макар че то май вече стана време за обяд.

Онемяла, Клеъри погледна към Аматис, която от своя страна сви рамене.

— Те току-що се появиха и поискаха да направят закуска — каза тя — и понеже аз не съм особено добра в готвенето, се съгласих.

Клеъри се сети за ужасната супа на Изабел в Института и потисна потръпването си.

— Къде е Люк?

— В Брослинд, с глутницата си — отвърна Аматис. — Всичко наред ли е, Клеъри? Изглеждаш малко…

— Замаяна — каза Саймън вместо нея. — Всичко наред ли е?

За миг Клеъри не знаеше какво да отговори. Те току-що се появиха, беше казала Аматис. Което значи, че Саймън бе прекарал цялата нощ у Изабел. Тя го погледна втренчено. Не изглеждаше променен.

— Добре съм — каза тя. Сега не му беше времето да се тревожи за любовния живот на Саймън. — Трябва да говоря с Изабел.

— Ами говори — каза Изабел, като бодна безформеното нещо на дъното на тигана, което Клеъри се боеше, че бе палачинката. — Слушам те.

— Насаме — рече Клеъри.

Изабел се намръщи.

— Не може ли да почака? Почти приключих…

— Не — каза Клеъри, а в тона й имаше нещо, което накара поне Саймън да се изпъне на мястото си. — Не може.

Саймън стана от стола.

— Добре. Ще ви оставя сами — каза той. После се обърна към Аматис: — Ще ми покажеш ли онази снимка на Люк от детските му години, за която ми говореше?

Аматис изгледа притеснено Клеъри, но излезе след Саймън от стаята.

— Предполагам, че мога…

Изабел поклати глава, когато вратата се затвори след тях. Нещо проблесна на тила й: блестящ, изящен нож бе забоден в кока на косата й и го прикрепяше. Дори в ролята на домакиня, тя продължаваше да си бъде ловец на сенки.

— Виж — каза тя. — Ако е за Саймън…

— Не е за Саймън. Отнася се за Джейс. — Тя подаде бележката на Изабел. — Прочети това.

Изабел въздъхна и изключи печката, взе бележката и седна да я прочете. Клеъри взе една ябълка от панера на масата и седна, докато Изабел мълчаливо пробягваше по редовете от другия край на масата. Клеъри мълчаливо зачопли ябълката — всъщност, не можеше да си представи да я яде или да яде каквото и да е друго.

Изабел откъсна поглед от бележката и изви вежди.

— Изглежда малко… лично. Сигурна ли си, че аз трябва да я прочета?

Вероятно не. Клеъри не си спомняше много добре какво точно пишеше в писмото; при други обстоятелства никога не би го показала на Изабел, но тревогата й за Джейс не оставяше място, за каквото и да е колебание.

— Просто я прочети до края.

Изабел отново погледна към бележката пред себе си. Когато приключи, тя сложи листчето на масата.

— Предположих, че той ще направи нещо такова.

— Виждаш какво имам предвид — каза Клеъри, думите с мъка излизаха от устата й, — но той не може да е тръгнал много отдавна, нито да е стигнал твърде далеч. Трябва да тръгнем след него и… — Тя млъкна, мозъкът й най-после обработи казаното от Изабел и тя прехапа устни. — Какво искаш да кажеш, че си предположила, че той ще направи нещо такова?

— Просто предположих. — Изабел отметна една изскочила къдрица зад ухото си. — Още откакто изчезна Себастиян и всички заразправяха как трябвало да го намерят. Аз претърсих цялата му стая в дома на семейство Пенхалоу, за да открия нещо, по което можем да го проследим… но нямаше нищо. Предполагам, че ако Джейс е намерил нещо, което да му позволи да проследи Себастиян, той веднага би тръгнал след него. — Тя прехапа устни. — Само мога да се надявам да е взел и Алек със себе си. Алек няма да е очарован от постъпката му.

— Значи мислиш, че и Алек би тръгнал след него? — попита Клеъри с подновена надежда.

— Клеъри — Изабел прозвуча леко раздразнено. — Как мислиш, че можем да го последваме? Как мислиш, че изобщо ще разберем накъде е тръгнал?

— Трябва да има някакъв начин…

— Можем да опитаме да го проследим. Макар че Джейс е хитър. Той обаче ще е прикрил всякакви следи, също както Себастиян.

Студен гняв се сви в гърдите на Клеъри.

— Ти изобщо искаш ли да го намерим? Изобщо интересува ли те това, че на практика е отишъл на някаква самоубийствена мисия? Той не може да се справи сам с Валънтайн.

— Възможно е да си права — каза Изабел. — Но мисля, че Джейс си има своята причина за…

— За какво? За това, да умре?

— Клеъри. — Очите на Изабел блеснаха с внезапен гняв. — Да не мислиш, че всички ние сме защитени? Всички очакваме да умрем или да бъдем поробени. Наистина ли си мислиш, че Джейс ще си стои така и ще чака да се случи нещо ужасно? Наистина ли си мислиш…

— Това, което мисля, е, че Джейс е твой брат, точно както беше и Макс — каза Клеъри — и теб би трябвало да те засяга какво ще се случи с него.

Тя съжали в мига, в който изрече това. Лицето на Изабел стана бяло, сякаш думите на Клеъри бяха изтрили цвета от кожата й.

— Макс — каза Изабел с едва сдържан гняв — беше малко момче, а не боец… той беше на девет години. Джейс е ловец на сенки, воин. Ако се бием с Валънтайн, мислиш ли, че Алек ще гледа отстрани? Мислиш ли, че всички ние не сме готови по всяко време да умрем, ако се наложи и ако каузата си струва? Валънтайн е баща на Джейс; може би Джейс има най-голям шанс да се добере до него и да направи това, което счита, че е нужно…

— От своя страна Валънтайн може да счете за нужно да убие Джейс — каза Клеъри. — Не би го пощадил.

— Знам.

— Но какво значение има дали ще умре славно, или не? Няма ли да ти липсва при всички положения?

— На мен той ще ми липсва всеки ден — каза Изабел — до края на живота ми, който, обърни внимание, ако Джейс се провали, ще е не по-дълъг от една седмица. — Тя поклати глава. — Ти не разбираш, Клеъри. Не разбираш какво е да живееш постоянно във война, да израснеш сред битки и загуба на близки. Предполагам, че не си виновна за това. Просто така си възпитана…

Клеъри вдигна ръце.

— Разбирам много добре. Знам, че не ме харесваш, Изабел. Защото за теб аз съм мунди.

— Мислиш, че това е причината… — Изабел млъкна, очите й заблестяха; не само от гняв, както с изненада забеляза Клеъри, но и от сълзи. — Боже, май нищо не си разбрала! Откога познаваш Джейс, от месец? Аз го познавам от седем години. И откакто го познавам, никога не съм го виждала влюбен, не съм го виждала дори да харесва някого. Разбира се, че е излизал с момичета. Момичетата винаги се влюбваха в него, но той нехаеше за това. Предполагам, че затова Алек си мислеше… — Изабел млъкна за момент и застана неподвижно.

Тя се опитва да не заплаче, помисли си учудена Клеъри — същата тази Изабел, която сякаш никога не бе плакала.

— Той винаги ме е тревожил, както и майка ни… Искам да кажа, как така един тийнейджър няма да се влюби? Той сякаш винаги беше нащрек, що се отнася до други хора. Мислех си, че случилото се с баща му по някакъв начин го е травмирало трайно и той не можеше да се влюби, в когото и да е. Само ако знаех какво наистина се е случило с баща му… Но и тогава щях да си мисля същото, нали? Искам да кажа, травмите обикновено идват оттам.

А после видяхме теб и той сякаш се пробуди. Ти няма как да забележиш това, защото никога не си го виждала иначе. Но аз забелязах. Ходж забеляза. Алек забеляза… защо мислиш, че той те мразеше толкова? Всичко се случи, след като те видяхме още първия път. Ти си мислеше, че е странно това, че ни виждаш, и то така си беше, но за мен бе не по-малко странно, че Джейс също успя да те види. Той говореше за теб през цялото време, докато се връщахме в Института; той накара Ходж да го изпрати да те доведе; и след като веднъж те доведе, не желаеше повече да те пусне. Където и да се намираше ти, той все теб гледаше… Ревнуваше дори от Саймън. Не съм сигурна дали си даваше сметка за това, но определено ревнуваше. В това съм сигурна. Ревнуваше от мундан. А след това, което се случи със Саймън на партито, той пожела да дойде с теб в Дюмор, нарушавайки по този начин Закона на Клейва, и то само, за да спаси един мундан, когото дори не харесва. Направи го заради теб. Защото, ако нещо се беше случило със Саймън, ти щеше да страдаш. Ти беше първият човек извън семейството, чието щастие бе важно за него. Защото те обичаше.

Клеъри се покашля.

— Но това е било преди…

— Преди да разбере, че си негова сестра. Знам. И аз не те упреквам за това. Не би могла да предположиш. И едва ли ти е било лесно да продължиш напред и да започнеш да се срещаш със Саймън веднага след това, сякаш изобщо не те е грижа. Помислих си, че веднъж щом Джейс разбере, че си му сестра, ще се откаже от мечтата си за теб, но той не го направи, не можеше. Не знам какво му е сторил Валънтайн, когато е бил дете. Не знам дали защото си е такъв, или защото са го направили такъв, но той не може да те прежали, Клеъри. Не може. Започнах да ненавиждам срещите си с теб. Не желаех и Джейс да се вижда с теб. То е като рана от демонична отрова — просто трябва да я оставиш сама да се излекува. Всеки път, когато махаш превръзките, раната се отваря отново. Всеки път, когато той те види, все едно се махат превръзките му.

— Знам — прошепна Клеъри. — Какво мислиш, че ми е на мен?

— Не знам. Не мога да кажа какво чувстваш ти. Ти не си ми сестра. Не те мразя, Клеъри. Дори те харесвам. Ако обстоятелствата бяха по-различни, бих искала Джейс да е с теб. Но се надявам да ме разбереш, когато ти казвам, че ако по някакво чудо всички ние преодолеем това, иска ми се семейството ми да се премести толкова далеч, че никога да не се видим повече с теб.

Очите на Клеъри се изпълниха със сълзи. Беше странно това, как тя и Изабел седяха на масата и плачеха за Джейс уж по различни причини, които все пак бяха и еднакви.

— Защо ми казваш всичко това?

— Защото ме обвиняваш, че не съм искала да помогна на Джейс. А аз точно това искам. Защо мислиш, че толкова се разстроих, когато ти внезапно се появи на прага на дома на Пенхалоу? Държиш се така, сякаш не си част от всичко това, от нашия свят; стоиш на границата, а всъщност си част от него. При това съществена. Не може вечно да го играеш резерва, Клеъри, не и ако си дъщеря на Валънтайн. Не и когато Джейс прави това, което прави, отчасти и заради теб.

— Заради мен?

— Защо мислиш, че с такава готовност рискува живота си? Защо мислиш, че не го е грижа дали ще умре? — Думите на Изабел се забиваха като игли в ушите на Клеъри.

Знам защо, помисли си тя. Защото той си мисли, че е демон, мисли си, че не е истински човек. Но аз не мога да ти го кажа, не мога да ти кажа онова, което ще те накара да разбереш.

— Той винаги си е мислил, че има нещо сбъркано у него, а сега, заради теб, си мисли, че е навеки прокълнат. Чух го, когато каза това на Алек. Защо да не рискува живота си, когато не му се живее повече? Защо човек да не рискува живота си, ако така и така няма да бъде щастлив, каквото и да прави?

— Стига, Изабел. — Вратата се бе отворила почти безшумно и Саймън бе застанал на прага. Клеъри съвсем бе забравила колко се беше изострил слухът му. — Клеъри не е виновна.

Цветът се върна на лицето на Изабел.

— Не се намесвай, Саймън. Не си в течение на нещата.

Саймън влезе в кухнята и затвори вратата след себе си.

— Чух достатъчно от това, което си казахте — рече той небрежно. — Дори през стената. Ти каза, че не знаеш как се чувства Клеъри, защото не я познаваш достатъчно дълго. Е, аз пък я познавам. Ако си мислиш, че Джейс е единственият, който страда, грешиш.

Настъпи тишина; свирепостта в изражението на Изабел постепенно се уталожи. На Клеъри и се стори, че чу някакъв далечен шум, сякаш някой чукаше на външната врата: вероятно Люк или Мая, носеща кръв за Саймън.

— Той не си тръгна заради мен — каза Клеъри и сърцето й заблъска силно. Мога ли да им кажа тайната на Джейс, сега, когато него го няма? Мога ли да им кажа истинската причина за неговото заминаване, истинската причина да не го е грижа, че може да умре? Думите почти машинално започнаха да се ронят от устата й. — Когато двамата с Джейс бяхме във вилата на Уейланд… когато отидохме да намерим Бялата книга…

Тя млъкна, когато вратата на кухнята се отвори. Там стоеше Аматис със странно изражение на лицето. В първия миг на Клеъри й се стори изплашена и сърцето й замря. Но не уплаха бе изписана по лицето на Аматис, не точно. Тя изглеждаше така, както когато Клеъри и Люк се бяха появили внезапно пред вратата на дома й. Изглеждаше така, сякаш бе видяла привидение.

— Клеъри — каза бавно тя. — Тук има някой, който иска да те види…

Преди да успее да довърши, някой мина покрай нея и влезе в кухнята. Аматис отстъпи назад и Клеъри едва сега видя влезлия — стройна жена, облечена в черно. Най-напред на Клеъри й направи впечатление униформата на ловец на сенки и тя почти не разпозна жената, не и докато не съгледа лицето й и не почувства как стомахът й се преобръща, както когато Джейс бе излетял с мотора от ръба на покрива на Дюмор, на десет етажа височина.

Това беше майка й.