Касандра Клеър
Град от стъкло (14)

14
В тъмната гора

— Е, и какво сега — рече Джейс, все още без да поглежда Клеъри. Всъщност той не я беше поглеждал, откакто се бе появила със Саймън на стълбите пред входната врата на наетата от семейство Лайтууд къща. Вместо това той се бе облегнал на един от високите прозорци във всекидневната и гледаше втренчено към бързо смрачаващото се небе. — Човек отива на погребението на деветгодишния си брат и пропуска целия купон.

— Джейс — рече Алек с някак уморен глас. — Престани.

Алек се беше отпуснал в един от износените и изкорубени фотьойли, които бяха единственото място за сядане в стаята. Къщата по странен начин напомняше на странноприемница: стените бяха декорирани с флорални мотиви в избледнели пастелни тонове и всичко бе износено или опърпано. На една малка ъглова масичка до Алек имаше стъклена купа, пълна с шоколади. Премаляла от глад, Клеъри бе изяла няколко, но и се сториха трошливи и сухи. Питаше се що за хора са живели тук. Ами такива, които бягат, когато нещата станат напечени, помисли си язвително тя; заслужават да им се отнеме къщата.

— С какво да престана? — попита Джейс. Навън се бе стъмнило достатъчно, за да може Клеъри да вижда отражението на лицето му в стъклото на прозореца. Очите му изглеждаха черни. Беше облечен в траурни дрехи, каквито носеха ловците на сенки — тези дрехи не бяха черни, понеже черното бе цветът на бойните униформи. Цветът на смъртта беше бял, така че Джейс бе облечен в бяло яке с алени руни, втъкани в плата около яката и маншетите. За разлика от бойните руни, които имаха агресивно и защитно излъчване, тези говореха на по-нежен език за утеха и печал. Около китките му имаше ленти от кован метал с подобни руни. Алек беше облечен по същия начин, целият в бяло, със същите червено-златисти руни, изписани върху плата. Това правеше косата му да изглежда още по-черна.

Затова пък Джейс прилича на ангел, помисли си Клеъри. Ангел на отмъщението.

— Не си го изкарвай на Клеъри. Или на Саймън — рече Алек. — Макар — добави той с леко смръщени вежди — да не мисля, че си го изкарваш на Саймън.

Клеъри почти очакваше Джейс да отговори нещо троснато, но той каза само:

— Клеъри знае, че не й се сърдя.

Саймън се облегна на лакти на дивана и завъртя очи, но каза само:

— Това, което не разбирам, е как Валънтайн успя да убие инквизитора. Мислех, че проекциите не могат нищо да ти направят.

— Не би трябвало да могат — каза Алек. — Те са просто илюзии. Само оцветен въздух, така да се каже.

— Е, не и в този случай. Той просто бръкна в инквизитора и завъртя… — Клеъри потръпна. — Имаше толкова много кръв.

— Което си е добре дошло за теб — каза Джейс на Саймън.

Саймън не му обърна внимание.

— Имало ли е някога инквизитор, който да не е умрял по жесток начин? — запита се той на глас. — Това е почти като при барабанистите на Спинъл Тап.

Алек прокара ръка по лицето си.

— Не мога да повярвам, че родителите ми още не знаят за това — каза той. — Не че горя от нетърпение да им кажа.

— Къде са родителите ти? — попита Клеъри. — Мислех, че са горе.

Алек поклати глава.

— Още са на гробището. При гроба на Макс. Нас ни отпратиха. Искаха да останат за малко сами.

— А Изабел? — попита Саймън. — Тя къде е?

Насмешката, ако можеше изобщо така да се нарече, изчезна от лицето на Джейс.

— Тя не иска да излезе от стаята си — рече той. — Мисли, че е виновна за случилото се с Макс. Дори не искаше да дойде на погребението.

— Опитахте ли да говорите с нея?

— Не — каза Джейс, — вместо това й удряхме шамари. Защо, мислиш, че няма да подейства ли?

— Просто питах. — Тонът на Саймън беше мек.

— Ще трябва да й кажем за историята със Себастиян, че това всъщност не е бил истинският Себастиян — рече Алек. — Може да се почувства по-добре. Тя си мисли, че е трябвало да забележи, че нещо с него не е наред, но ако той е бил шпионин… — Алек сви рамене. — Никой не го заподозря. Дори и семейство Пенхалоу.

— Аз подозирах, че не е читав — отбеляза Джейс.

— Да, но това е само защото… — Алек се сниши още повече във фотьойла си. Изглеждаше изтощен, кожата му беше бледосива на фона на ярко белите му дрехи. — Няма значение. И без това разбере ли за заплахата на Валънтайн, нищо вече няма да може да я ободри.

— Но той дали наистина би го направил? — попита Клеъри. — Да изпрати армия от демони срещу нефилимите. Искам да кажа, той все пак е ловец на сенки, нали? Не може да причини такова зло на собствения си народ.

— Той не се е поколебал да го причини на децата си — каза Джейс, улавяйки погледа й от другия край на стаята. Известно време те се гледаха. — Какво те кара да си мислиш, че го е грижа за народа му?

Алек замести поглед от единия към другия, от което Клеъри заключи, че Джейс още не му бе казал за Итуриел. Той изглеждаше объркан и много тъжен.

— Джейс…

— Поне едно нещо има обяснение — каза Джейс, без да погледне към Алек. — Магнус се опита да използва руната на търсенето, поставяйки я върху някоя от вещите, които Себастиян е оставил в стаята си… по този начин бихме могли да го открием. Но Магнус каза, че не получава почти никакви сигнали, от никоя от вещите. Просто… нищо.

— Това какво означава?

— Ами че това са нещата на истинския Себастиян Верлак. Мнимият Себастиян вероятно ги е взел, когато го е отвлякъл. И Магнус не може да получи сигнали от тях, защото истинският Себастиян…

— Вероятно е мъртъв — завърши Алек. — А онзи Себастиян, когото ние познаваме, е твърде хитър, за да остави след себе си нещо, по което да можем да го проследим. Все пак, не може да се проследи някой ей така, по нищо. Трябва да има предмет, свързан по някакъв начин с човека. Семейно бижу или стили, или гребен с косми по него, нещо такова.

— Което е наистина лошо — рече Джейс, — защото, ако го проследим, може би той директно ще ни отведе при Валънтайн. Сигурен съм, че е офейкал право при своя шеф, за да му даде отчет. Вероятно отдавна му е изложил и откачената теория на Ходж, че езерото Лин е Огледалото на смъртните.

— Може да не се окаже толкова откачена — каза Алек. — Във всеки случай на пътеките, които водят към езерото, Клейвът постави стражи и са издигнати защити, които да ги предупредят, ако някой използва Портал там.

— Фантастично. Сигурен съм, че сега всички се чувстваме защитени. — Джейс се облегна на стената.

— Това, което не разбирам — рече Саймън, — е защо Себастиян продължи да се мотае наоколо. След като е постъпил така с Изи и Макс, е знаел, че ще бъде заловен, нямало е начин да продължи да се преструва. Искам да кажа, че дори да си е мислел, че е убил Изи, вместо само да я зашемети, как е щял да обясни, че двамата са мъртви, а на него нищо му няма? Щял е да бъде разкрит. И защо висеше тук по време на битката? Защо дойде в Гард? Заради мен? Пределно ми е ясно, че по никакъв начин не го е било грижа дали съм жив, или мъртъв.

— Сега пък не си справедлив спрямо него — рече Джейс. — Сигурен съм, че той би предпочел да си мъртъв.

— Всъщност — каза Клеъри — мисля, че той е останал заради мен.

Джейс я измери с поглед, от който сякаш струяха златни искри.

— Заради теб? Надявал се е на още една страхотна среща, така ли?

Клеъри усети, че се изчервява.

— Не. Пък и онази среща не беше страхотна. Реално, то дори не беше среща. Не е там обаче работата. Когато той влезе в залата, се опитваше да ме изведе навън, за да сме поговорели. Явно е искал нещо от мен. Само дето не знам какво.

— А може би просто е искал теб — каза Джейс. И при вида на изражението на Клеъри допълни: — Не в този смисъл. Имах предвид, че е искал да те предаде на Валънтайн.

— Валънтайн не се интересува от мен — каза Клеъри. — Той винаги се е интересувал от теб.

Нещо трепна дълбоко в очите на Джейс.

— Сигурна ли си в това, което казваш? — Изражението му беше изключително неприветливо. — Съдейки по случилото се на кораба, мисля, че ти представляваш интерес за него. Което означава, че трябва да бъдеш внимателна. Много внимателна. Всъщност, никак няма да е лошо да прекараш следващите дни вкъщи. Да се заключиш в стаята си като Изабел.

— Няма да го направя.

— Разбира се, че няма да го направиш — каза Джейс, — защото целта на живота ти е да ме измъчваш, нали?

— Не всичко се върти около теб, Джейс — кипна Клеъри.

— Възможно е — каза Джейс, — но трябва да признаеш, че повечето неща все пак се въртят около мен.

Клеъри сподави порива си да изкрещи.

Саймън се покашля.

— Като стана дума за Изабел — само бегло, разбира се, но все пак реших да го спомена, преди спорът ви да е излязъл от контрол — мисля, че няма да е зле да поговоря с нея.

— Ти? — попита Алек, но после, почувствал се неудобно, побърза да допълни: — Исках да кажа… ние от собственото й семейство не успяхме да я убедим да излезе от стаята си. Защо си мислиш, че ти ще успееш?

— Може би точно защото не съм от семейството й — каза Саймън. Той бе застанал с ръце в джобовете, с изпънати рамене. Когато Клеъри бе седнала близо до него, бе забелязала, че тънката бяла линия на врата му, дело на Валънтайн, още си личеше, както и белезите от разреза по китките му. Сблъсъкът му със света на ловците на сенки го беше променил, при това не само външно, промяната бе по-дълбока от превръщането му във вампир. Той стоеше изпънат, с вдигната глава и приемаше спокойно закачките на Джейс и Алек. Онзи Саймън, който се плашеше от тях или се свиваше в тяхно присъствие, го нямаше.

Тя внезапно усети болка в сърцето си и потресена разбра каква бе причината. Той й липсваше — липсваше й Саймън. Саймън такъв, какъвто беше преди.

— Мисля, че трябва да опитам да накарам Изабел да говори с мен — рече Саймън. — Нищо не пречи.

— Но вече почти се мръкна — каза Клеъри. — Обещахме на Люк и Аматис да се приберем преди залез-слънце.

— Аз ще те изпратя до вас — каза Джейс. — Относно Саймън, мисля, че той ще се оправи в тъмното. Нали, Саймън?

— Разбира се, че ще се оправи — каза възмутено Алек, като прояви малко пресилено усърдие в стремежа си да заличи пренебрежението, което бе проявил към Саймън преди това. — Та той е вампир, а… — млъкна за момент и после допълни: — Всъщност, сега разбрах, че се шегуваш. Не ми обръщайте внимание.

Саймън се усмихна. Клеъри понечи да възрази… но се отказа. Донякъде и защото знаеше, че няма смисъл. Пък и изражението на Джейс, който гледаше покрай нея към Саймън, беше такова, че я накара да замълчи. Беше развеселено, забеляза Клеъри, изразяваше нещо средно между благодарност и — което беше най-изненадващо — известно уважение.

 

 

Разстоянието между новата къща на семейство Лайтууд и тази на Аматис беше кратко; на Клеъри й се искаше да бе по-дълго. Не можеше да се отърси от чувството, че всеки миг, прекаран с Джейс, е посвоему ценен и ограничен и че се доближава до невидимия момент, след който ще бъдат разделени завинаги.

Тя погледна косо към него. Той се беше втренчил право напред, почти така, сякаш тя не беше с него. Линията на профила му се виждаше остра и ъгловата на магическата светлина, която осветяваше улиците. Косата му се виеше покрай бузата, не смогвайки да закрие белия белег на едното му слепоочие, където е имало знак. Тя виждаше металната верижка, на която висеше пръстенът на Моргенстърн, да проблясва на шията му. Лявата ръка бе отпусната до тялото му; кокалчетата му бяха ожулени. Значи наистина се лекуваше като мундан, както Алек бе поискал от него.

Тя потрепери. Джейс я погледна.

— Студено ли ти е?

— Просто се сетих за нещо — рече тя. — Изненадана съм, че Валънтайн нападна инквизитора, а не Люк. Инквизиторът е ловец на сенки, а Люк… Люк е долноземец. Освен това, Валънтайн го мрази.

— Да, но в същото време го и уважава, независимо че е долноземец — каза Джейс и Клеъри се сети за погледа, който той бе отправил към Саймън преди малко, след което се опита да се отърси от тази мисъл. Не й беше приятно да намира прилики между Джейс и Валънтайн, дори в такива обикновени неща, като един поглед. — Люк се опитва да промени Клейва, да го накара да мисли по друг начин. Точно това прави и Валънтайн, макар неговите цели да са… добре де, макар да не са същите. Люк е реформатор. Той иска промяна. За Валънтайн инквизиторът символизира стария, тесногръд Клейв, който той мрази толкова дълбоко.

— Пък и те някога са били приятели — каза Клеъри. — Люк и Валънтайн.

— „Следите на това, което някога е било“ — каза Джейс и Клеъри беше сигурна, че цитира нещо, съдейки по леко присмехулния му тон. — За жалост, мразиш най-много този, когото някога си обичал. Имам чувството, че Валънтайн е приготвил нещо специално за Люк, когато завземе властта.

— Но това няма да се случи — каза Клеъри и тъй като Джейс не реагира, тя повиши тон. — Той няма да спечели… не би могъл. Той не може наистина да иска война, не и едновременно срещу ловци на сенки и долноземци…

— Какво те кара да мислиш, че ловците на сенки ще се съгласят да воюват рамо до рамо с долноземци? — попита Джейс, все още без да поглежда към нея. Те вървяха по улицата край канала и той бе извърнал поглед към водата, челюстта му беше стегната. — Само защото Люк казва така? Люк е един идеалист.

— И защо това да е нещо лошо?

— Не е лошо. Но аз не съм такъв — каза Джейс и Клеъри усети как сърцето й се вледенява от пустотата в гласа му. Отчаяние, гняв, омраза. Това са демонични качества. Той се държи така, както си мисли, че би следвало да се държи.

Стигнаха къщата на Аматис; Клеъри се спря пред стълбите и се обърна към него.

— Възможно е — каза тя. — Но не си и като него.

Джейс се сепна при тези думи или може би просто тонът й беше по-твърд. Той се обърна и я погледна, сякаш за първи път, откакто бяха тръгнали от дома на семейство Лайтууд.

— Клеъри… — започна той, но млъкна, като си пое въздух. — На ръкава ти има кръв. Да не си ранена?

Джейс се приближи до нея и пое китката й в ръката си. Клеъри сведе поглед и за своя изненада видя, че той беше прав — на десния ръкав на палтото й имаше странно алено петно. Странното беше, че то бе все още яркочервено. Нали засъхналата кръв беше по-тъмна? Тя се намръщи.

— Това не е моя кръв.

Той си отдъхна с облекчение и леко охлаби хватката си.

— Да не е на инквизитора?

Тя поклати глава.

— По-скоро ми се струва, че е на Себастиян.

— Кръвта на Себастиян?

— Да… когато онази нощ влезе в залата, помниш ли, лицето му беше окървавено. Мисля, че Изабел го е одрала, аз… докоснах лицето му и съм се изцапала с кръвта му. — Тя я разгледа по-отблизо. — Мислех, че Аматис е изпрала палтото, но май не е.

Тя очакваше, че ще я пусне, но вместо това той задържа китката й, разучавайки кръвта, после я пусна с известно задоволство.

— Благодаря.

За миг тя го погледна втренчено, след което поклати глава.

— Няма ли да ми кажеш за какво?

— Няма начин.

Тя дръпна ядосано ръката си.

— Прибирам се. Ще се видим по-късно.

Тя се обърна и се заизкачва по стълбите към входната врата на Аматис. Нямаше как да разбере, че в момента, в който се беше обърнала, усмивката изчезна от лицето на Джейс, нито че той остана в тъмнината дълго след като тя бе затворила вратата след себе си, като гледаше след нея и въртеше между пръстите си една малка нишка.

 

 

— Изабел — каза Саймън. Той на няколко пъти бе почуквал на погрешната врата, и сега изкрещяването „Махай се!“ му подсказа, че тази, пред която бе застанал, е правилната. — Изабел, пусни ме да вляза.

Чу се глух удар и вратата леко се разтресе, сякаш Изабел бе запратила нещо по нея. Вероятно някоя обувка.

— Не искам да говоря с теб и Клеъри. Не желая да говоря с никого. Остави ме на мира, Саймън.

— Клеъри не е тук — каза Саймън. — А аз няма да си тръгна, докато не говориш с мен.

— Алек! — изкрещя Изабел. — Джейс! Изгонете го оттук!

Саймън изчака. Отдолу не се чу никакъв звук. Алек или беше излязъл, или просто не се обаждаше.

— Няма ги, Изабел. Само аз съм тук.

Настъпи тишина. Най-накрая Изабел проговори отново. Този път гласът й се чуваше по-отблизо, сякаш бе застанала току до вратата.

— Сам ли си?

— Сам съм — каза Саймън.

Вратата се отвори. Изабел се появи в черен комбинезон, дългата й коса бе разпиляна по раменете. Саймън никога не я беше виждал така: боса, несресана и без грим.

— Можеш да влезеш.

Той мина покрай нея и влезе в тъмната стая. На светлината, идваща откъм коридора, той видя безпорядъка в стаята, сякаш е минало торнадо — или поне майка му би се изразила така. Дрехите бяха скупчени на пода, а една брезентова чанта бе разтворена така, сякаш е експлодирала. Яркият сребристо-златист камшик на Изабел висеше от едната страна на табла на леглото, а от другата — един дантелен бял сутиен. Саймън извърна поглед. Завесите бяха спуснати, лампите — угасени.

Изабел се тръшна в края на леглото си и го погледна с горчива насмешка.

— Изчервяващ се вампир. Кой да предположи. — Тя повдигна брадичка. — Е, пуснах те да влезеш. Какво искаш?

Независимо от гневния й поглед, на Саймън му се стори, че тя изглежда по-млада от обикновено, очите й бяха огромни и черни на посърналото й бяло лице. Той видя белите белези, които минаваха по светлата й кожа, по целите й голи ръце, гърба и ключиците, дори и по краката й. Ако Клеъри остане ловец на сенки, помисли си той, някой ден ще изглежда така, цялата в белези. Тази мисъл не го разстрои, както би го сторила преди. Имаше нещо в начина, по който Изабел носеше тези белези, сякаш се гордееше с тях.

Тя държеше нещо в ръце, което непрестанно въртеше между пръстите си. Беше нещо дребно, което блещукаше с матова светлина. За миг той си помисли, че може да е някакво бижу.

— Това, което се е случило с Макс, не е по твоя вина — каза Саймън.

Тя не го погледна. Беше забила поглед в предмета в ръцете си.

— Знаеш ли какво е това? — попита тя и го вдигна. Предметът приличаше на малко войниче, изработено от дърво. Ловец на сенки — играчка, досети се Саймън, облечен в черна униформа. Сребристият блясък, който бе забелязал, идваше от почти изтрития малък меч в ръката на войничето.

— Това беше на Джейс — каза тя, без да дочака отговор. — Единствената му играчка, когато пристигна от Идрис. Не знам, може да е била част от по-голям комплект. Мисля, че сам си я е направил, но не знам подробности. Когато беше малък, обичаше да си я носи навсякъде, било в джоба, или иначе. И веднъж забелязах Макс да я разнася насам-натам. Тогава Джейс трябва да е бил на тринайсет. Просто я подарил на Макс, предполагам, че защото самият той се е почувствал твърде голям за нея. Та тя е била в ръцете на Макс, когато са го намерили. Сякаш я е хванал, за да се защити, когато Себастиян… когато той… — Тя млъкна. Виждаше се усилието, с което се удържаше да не заплаче. Стисна устни, когато започнаха неконтролируемо да треперят. — Аз трябваше да съм там, за да го защитя. За мен трябваше да се хване, за да се защити, а не за някаква тъпа малка дървена играчка. — Тя я хвърли на леглото, очите й блестяха.

— Ти си била в безсъзнание — възрази Саймън. — Та ти също едва не си умряла, Изи. Не си могла да направиш нищо.

Изабел поклати глава, разрешената й коса подскочи на раменете й. Тя погледна диво и ожесточено.

— Какво знаеш ти за това? — попита настойчиво тя. — Знаеш ли, че Макс дойде при нас в нощта, когато умря, и ни каза, че е видял някой да се катери по демоничните кули, а аз му казах, че е сънувал, и го отпратих? А той е бил прав. Предполагам, че копелето Себастиян се е катерил по кулата, за да свали защитите. И той го уби, за да не може Макс да каже на другите какво е видял. Само ако го бях послушала, ако просто бях отделила секунда да го изслушам, това нямаше да се случи.

— Как би могла да предположиш, че ще стане така? — рече Саймън. — А относно Себастиян… той не е истинският братовчед на семейство Пенхалоу. Измамил е всички ни.

Изабел не изглеждаше изненадана.

— Знам — каза тя. — Чух как го каза на Алек и Джейс Подслушвах ви от горния край на стълбите.

— Подслушвала си?

Тя сви рамене.

— До частта, в която ти каза, че си щял да дойдеш да говориш с мен. Тогава се прибрах. Не ми се искаше да те виждам. — Тя го погледна косо. — Няма как да не ти го призная обаче: ти излезе упорит.

— Виж, Изабел. — Саймън пристъпи напред. Той беше странно, внезапно объркан от факта, че тя не беше съвсем облечена, така че се въздържа да сложи ръка на рамото й или да направи някакъв друг успокоителен жест. — Когато почина баща ми, бях наясно, че не е по моя вина, но не преставах да мисля за всички неща, които съм можел да направя, да кажа, преди да умре.

— Да, но това е по моя вина — каза Изабел. — Просто трябваше да го изслушам. А това, което ми остава сега, е да намеря копелето, което направи това, и да го убия.

— Не съм сигурен, че това ще помогне…

— Откъде знаеш? — настоя Изабел. — Да не би да си намерил виновника за смъртта на баща ти и да си го убил?

— Баща ми получи сърдечен удар — каза Саймън. — Така че, не.

— Тогава нямаш представа за какво говориш, разбра ли? — Изабел вдигна брадичка и го погледна открито. — Ела тук.

— Какво?

Тя посочи властно с показалеца си.

— Ела тук, Саймън.

Той машинално се приближи. Беше само на крачка от нея, когато тя го хвана за ризата и го притегли към себе си.

Лицата им бяха само на десетина сантиметра разстояние; той виждаше засъхналите по кожата под очите й следи от сълзи.

— Знаеш ли от какво имам нужда точно сега? — попита тя, като натъртваше на всяка дума.

— Ами — рече Саймън. — Не?

— Да се разсея — каза тя и леко го дръпна на леглото до себе си.

Той падна по гръб върху една разпиляна купчина дрехи.

— Изабел — възпротиви се леко Саймън, — наистина ли мислиш, че така ще се почувстваш по-добре?

— Повярвай ми — каза Изабел, като прокара ръка по гърдите му, точно върху небиещото му сърце. — Аз вече се чувствам по-добре.

 

 

Клеъри лежеше будна в леглото и гледаше втренчено към ивицата лунна светлина, която се простираше по тавана. От преживяното през деня нервите й бяха твърде изопнати, за да може да заспи, а това, че Саймън не се прибра нито преди, нито след вечеря, изобщо не й помагаше.

Беше споделила тревогите си с Люк и той облече палтото си и отиде до семейство Лайтууд. Когато се върна, бе развеселен.

— Саймън е добре, Клеъри — каза той. — Лягай си. — И после отново излезе заедно с Аматис за едно от безкрайните заседания в Залата на Съглашението. Тя се запита дали някой бе почистил кръвта на инквизитора.

Понеже нямаше какво да прави, си легна, но сънят така и не идваше. Непрекъснато се връщаше към спомена как Валънтайн бърка в инквизитора и изважда сърцето му. Към начина, по който се обърна към нея и каза: Ако знаеше, щеше да си държиш устата затворена. Ако не заради себе си, поне заради брат си. На всичкото отгоре, тайните, които бе научила от Итуриел, лежаха като тежест на гърдите й. Сред всички тези тревоги беше и страхът, постоянен като пулса й, че майка й ще умре. Къде беше Магнус?

Чу се шум зад завесите и внезапно в стаята нахлу лунна светлина. Клеъри рязко се изправи, посегна към серафимската кама, която държеше на нощната масичка до себе си.

— Спокойно. — Една ръка докосна нейната — нежна, грапава, позната ръка. — Аз съм.

Клеъри рязко си пое дъх и бутна ръката му.

— Джейс — каза тя. — Какво правиш тук? Какво има?

В първия миг той не отговори и тя се обърна да го погледне, като омота чаршафите около себе си. Чувстваше се неловко, направо паникьосана от факта, че е облечена само с долнище на пижама и тънко потниче, но когато видя изражението му, притеснението й изчезна.

— Джейс? — прошепна. Той бе застанал до леглото й откъм главата, все още облечен в белите си траурни дрехи, а в погледа му, сведен към нея, нямаше и помен от сарказъм или сдържаност. Той беше много блед, а очите му блуждаеха и бяха почти черни от напрежение. — Добре ли си?

— Не знам — каза той така, сякаш току-що се беше събудил от сън. — Нямах намерение да идвам тук. Цяла нощ скитах наоколо… не можех да заспя… и реших да дойда тук. При теб.

Тя се изпъна още повече и пусна чаршафите да се свлекат около хълбоците й.

— Защо не можеш да спиш? Случило ли се е нещо? — попита тя и изведнъж се почувства глупаво. Какво не беше се случило?

Джейс обаче сякаш изобщо не чу въпроса й.

— Трябваше да те видя — каза той, по-скоро на себе си. — Знам, че не е редно. Но трябваше.

— Е, седни тогава — рече тя, като придърпа краката си, за да му направи място да седне в края на леглото. — Държиш се странно. Сигурен ли си, че нищо не се е случило?

— Не съм казал, че нищо не се е случило. — Той седна на леглото и се обърна към нея. Беше достатъчно близо, че тя да може да се наведе към него и да го целуне…

Сърцето й се сви.

— Да няма лоши новини? Да не би нещо… някой…

— Нито е лошо — каза Джейс, — нито е новина. Тъкмо обратното, не е ново. Това е нещо, което знам, а ти… вероятно и ти го знаеш. Бог е свидетел, че не съм се прикривал кой знае колко добре. — Очите му се плъзнаха по лицето й, бавно, сякаш се опитваше да го запомни. — Това, което се случи — каза той и се поколеба, — е, че аз осъзнах нещо.

— Джейс — прошепна тя внезапно и без да съзнава защо, се притесни от това, което той се канеше да каже. — Джейс, не е нужно да…

— Опитвах се да отида… на едно определено място — каза Джейс. — Но все нещо ме теглеше насам. Не можех да спра да вървя… не можех да спра да мисля за първия път, когато те видях, и за това, как така и не можах да те забравя. Исках, но не успях. Накарах Ходж да ме пусне да те намеря и да те доведа в Института. И после, в онова тъпо кафене, когато те видях да седиш на дивана със Саймън, още тогава се почувствах зле — аз трябваше да съм седнал с теб. Аз трябваше да те карам да се смееш. Не можех да се освободя от това чувство. Че трябва да съм аз. И колкото повече те опознавах, толкова по-силно го усещах… никога не съм чувствал подобно нещо. Винаги съм искал дадено момиче и след като съм го опознаел, вече съм загубвал интерес, но чувствата ми към теб ставаха все по-силни и по-силни до нощта, в която ти се появи в Ренуик и аз разбрах. Разбрах причината да се чувствам така, сякаш си част от мен, която съм загубил и която никога нямаше да разбера, че ми е отнета, докато не те видях отново. И тази причина беше, че ти си ми сестра, почувствах го като шега свише. Сякаш Бог се беше погаврил с мен, а дори не знам защо! Заради това, че си бях въобразил, че мога наистина да те имам, че заслужавам да бъда щастлив. Чудя се какво толкова съм направил, та да бъда наказан…

— Ако ти си наказан — каза Клеъри, — тогава и аз съм наказана. Защото всичко, което чувстваш ти, го чувствам и аз, но ние не можем… ние трябва да спрем да се чувстваме по този начин, защото нямаме друг избор.

Джейс сви ръце в юмруци.

— За какво нямаме друг избор?

— Просто не можем да бъдем заедно. Ако не го приемем, няма да можем да бъдем близо един до друг, дори в една и съща стая, а аз не бих понесла това. Предпочитам да те има в живота ми, макар и като мой брат, отколкото изобщо…

— И аз какво, да гледам как се срещаш с момчета, как се влюбваш в друг, как се жениш…? — Гласът му звучеше напрегнато. — И докато те гледам, ще умирам бавно всеки ден.

— Не. Защото ще ти бъде безразлично — каза тя, като, още докато го изричаше, се питаше дали може да понесе представата един ден да му е безразлично. Тя не беше помислила за толкова напред в бъдещето, колкото той, и когато се опита да си представи как го вижда да се влюбва в друга, да се жени за друга, не можа да види нищо друго, освен пуст черен тунел, който се простираше пред нея. — Моля те. Ако не говорим повече за това… ако просто се престорим…

— Няма какво да се преструваме — каза Джейс с абсолютна категоричност. — Аз те обичам и ще те обичам, докато умра, а ако има и живот отвъд смъртта, ще те обичам и тогава.

Дъхът й спря. Той го беше казал — думите не можеха да бъдат върнати. Тя се опита да отговори нещо, но не успя.

— Знам, че си мислиш, че искам да бъда с теб просто за да… да докажа на себе си, че съм чудовище — каза той. — И може би наистина съм чудовище. Не мога да кажа със сигурност дали е така. Но знам едно: макар във вените ми да тече демонична кръв, има и човешка. И че не бих могъл да те обичам по този начин, ако не бях поне малко човек. Защото демоните желаят. Но не обичат. А аз…

Тук той се изправи в изблик на непоносима тъга и тръгна към прозореца. Изглеждаше толкова объркан, колкото в Залата на Съглашението, застанал над тялото на Макс.

— Джейс? — каза Клеъри разтревожена и след като той не отговори, тя се изправи на крака и отиде при него, като положи ръка на рамото му. Той продължаваше да се взира през прозореца; техните отражения в стъклото бяха почти прозрачни — призрачни силуети на едно високо момче и по-ниско момиче, чиято ръка тревожно бе хванала неговата. — Какво има?

— Не биваше да ти говоря така — рече той, без да я поглежда. — Извинявай. Май доста прекалих. Изглеждаш толкова… шокирана. — Притеснението в гласа му беше като опъната струна.

— Така е — каза тя. — През последните няколко дни се питах дали не ме мразиш. А когато тази нощ те видях, предположението ми сякаш се затвърди.

— Да те мразя? — повтори той, като я гледаше объркано. После посегна и докосна лицето й, леко, само върховете на пръстите му докосваха кожата й. — Казах ти, че не мога да спя. Утре в полунощ или ще воюваме, или ще се озовем под робството на Валънтайн. Това може да е последната нощ в живота ни или поне последната нормална нощ. Последната нощ, в която ще спим, а на сутринта ще станем както обикновено. И мога да мисля само за едно: искам да я прекарам с теб.

Сърцето й подскочи.

— Джейс…

— Нямах това предвид — каза той. — Няма да те докосна, не и ако не искаш. Знам, че не е редно — Боже, колко е нередно, — но просто искам да легна до теб и да се събудя до теб, поне веднъж в живота си. — Гласът му бе изпълнен с отчаяние. — Само тази нощ. На фона на всичко останало, какво значение има една нощ?

Защото само си помисли как бихме се чувствали на сутринта. Помисли си колко по-лошо би било да се преструваме пред другите, че между нас няма нищо, ако прекараме нощта заедно, дори и само да сме лежали един до друг. Това е като да поемеш малко дрога — само те кара да искаш още.

Но тя разбра защо той й каза всичко това. Защото не беше вярно, не и за него. Нямаше нищо, което да направи ситуацията по-лоша, точно както и нищо не можеше да я направи по-добра. Това, което той чувстваше, беше категорично като доживотна присъда и можеше ли тя да каже, че при нея е различно? Но дори и тя да се надяваше, че е така, дори и да се надяваше, че някой ден ще успее с времето или по някаква друга причина, или просто в резултат на изхабяване, да се чувства иначе, нямаше значение. Нищо на света не искаше повече от това, да прекара тази нощ с Джейс.

— Тогава спусни завесите, преди да си легнеш — каза тя. — Не мога да спя, когато в стаята е толкова светло.

Той я погледна недоверчиво. Клеъри с изненада разбра, че не бе очаквал тя да каже да. Миг по-късно той я беше сграбчил и притиснал към себе си, лицето му бе заровено в разрошената й от лежането коса.

— Клеъри…

— Да си лягаме — каза нежно тя. — Стана късно. — Отдръпна се от него и се обърна към леглото, покатери се на него и уви чаршафите около кръста си. Така, като го гледаше, тя се изкушаваше да си представи, че нещата са различни, че са изминали много години и те са правили стотици пъти това, което правеха сега, и че всяка нощ им е принадлежала, а не само тази. Тя подпря брадичка на ръцете си и го загледа как дърпа завесите, как разкопчава ципа на якето си и го закача на гърба на един стол. Отдолу бе облечен с бледосива тениска и знаците, които се виеха по голите му ръце, изпъкнаха, когато свали колана си с оръжията и го остави на пода. Той събу ботушите си и пристъпи към леглото, след което много внимателно легна до Клеъри. Лежейки по гръб, той извъртя глава и я погледна. На слабата светлина, процеждаща се в стаята през пролуката между завесите, тя успяваше да види контурите на лицето и блясъка на очите му.

— Лека нощ, Клеъри — каза той.

Ръцете му бяха отпуснати от двете страни на тялото му. Той дишаше едва забележимо, а за себе си Клеъри не беше сигурна дали изобщо диша. Тя прокара ръка по чаршафа, колкото да се докоснат пръстите им — толкова леко, че ако беше друг, а не Джейс, нямаше и да усети докосването, но нервните окончания на върховете на пръстите й леко настръхнаха, сякаш ги бе доближила до пламък. Усети как той се напрегна до нея, а после се отпусна. Затворил бе очи и миглите му хвърляха леки сенки върху извивките на скулите му. Устата му беше извита в усмивка, сякаш усещаше, че тя го гледа. Клеъри се запита как ли би изглеждал на сутринта, с разрошена коса и сънни кръгове под очите. Независимо от всичко, тази мисъл я разтърсваше от щастие.

Тя прокара пръсти по неговите.

— Лека нощ — прошепна. Със сплетени ръце, подобно на деца във вълшебна приказка, тя усети, че заспива до него в тъмнината.