Касандра Клеър
Град от стъкло (13)

13
Потънали в скръб

Клеъри се събуди със стон. Беше сънувала окървавени ангели, чаршафите й се бяха увили около нея като стегната спирала. Беше тъмно и задушно в стаята за гости на Аматис и усещането бе, като да си заключен в кафез. Тя посегна и дръпна завесите встрани. Денят нахлу вътре. Тя се намръщи и отново ги спусна. Ловците на сенки изгаряха своите мъртви, а в западната част на града след демоничното нападение небето продължаваше да е покрито с дим.

Гледката през прозореца накара Клеъри да се чувства зле, затова остави завесите спуснати. В мрака на помещението тя затвори очи, като се опитваше да си припомни съня. В него имаше ангели, а картината на руната, която й бе показал Итуриел, трепкаше все повече и повече в съзнанието й, подобно на мигащ сигнал ПРЕМИНИ. Руната беше проста, обикновена като стегнат възел, но колкото и да се мъчеше да я разчете, не успяваше, не можеше да разбере какво означава. Единственото, което схващаше, бе, че й се вижда някак непълна, сякаш този, който е създавал плетеницата, не я е завършил съвсем.

Това не са първите картини, които съм ти показвал, беше казал Итуриел. Тя си спомни за другите си сънища: за Саймън с прогорените по ръцете му кръстове, Джейс с крилете, езерата с пропукан лед, които приличаха на огледални стъкла. И тези сънища ли й е пратил ангелът?

Тя въздъхна и седна в леглото. Сънищата може и да бяха лоши, но и картините на реалността, които се редяха в главата й, не бяха по-хубави.

Изабел, ридаеща на пода в Залата на Съглашението и скубеща така силно черната си коса, че Клеъри се бе разтревожила да не я оскубе съвсем. Мерис, крещяща на Джия Пенхалоу, че момчето, което е прибрала в дома си, е направило това, че ако техният братовчед е толкова приближен на Валънтайн, то какво остава за тях? Алек се опитваше да успокои майка си, като молеше Джейс да му помогне, ала Джейс просто не помръдваше, докато слънцето не се извиси над Аликанте и не проникна през тавана на залата.

— Съмва се — бе казал Люк, който изглеждаше по-уморен, отколкото някога го беше виждала Клеъри. — Време е да приберем телата. — И той разпрати патрули да съберат мъртвите ловци на сенки и ликантропи, проснати по улиците, и да ги донесат на площада пред залата, на същия онзи площад, който Клеъри бе пресякла със Себастиян, когато бе отбелязала, че залата прилича на църква. Тогава това място й изглеждаше прекрасно, обточено с цветни кашпи и ярко боядисани магазини. А сега беше пълно с трупове.

И този на Макс беше тук. При мисълта за момченцето, което така разпалено говореше за манга, стомахът й се сви. Беше му обещала да му донесе Забранената планета, но сега това вече никога нямаше да се случи. Трябваше да му купя книжките, мислеше си тя. Каквито книжки си поиска. Не че това щеше да има значение.

Не мисли за това. Клеъри отметна чаршафа си и се изправи. Взе си душ, след което се облече с джинсите и пуловера, с които беше, когато пристигна от Ню Йорк. Преди да си облече пуловера, притисна лице в дрехата с надеждата да улови полъха на Бруклин или мириса на перилен препарат — нещо да й напомни за дома, — но той беше изпран и миришеше на лимонов сапун. Тя въздъхна отново и се отправи надолу по стълбите.

Къщата беше пуста, като се изключи Саймън, който седеше на дивана във всекидневната. Отворените прозорци зад него пропускаха дневната светлина.

Станал е като котка, помисли си Клеъри, все гледа да се настани така, че светлината да пада върху него. Независимо колко е силно слънцето, неговата кожа си оставаше с все същия цвят на слонова кост.

Тя си взе една ябълка от купата на масата и се тръшна до него с подвит под себе си крак.

— Успя ли да поспиш?

— Малко. — Той я погледна. — По-скоро аз трябва да ти задам този въпрос. Ти си тази, която има сенки под очите. Още ли имаш кошмари?

Тя сви рамене.

— Все същото. Смърт, разруха, зли ангели.

— Значи, нищо по-различно от реалността.

— Да, но поне когато се събудя, изчезват. — Тя отхапа парче от ябълката си. — Нека отгатна. Люк и Аматис са в Залата на Съглашението и отново има събрание.

— Да. Имам чувството, че срещите им са само колкото да се съберат и решат кога трябва да е следващата среща. — Саймън разсеяно се заигра с пискюлите по ръба на една от възглавниците. — Някакви новини от Магнус?

— Не. — Клеъри се опитваше да не мисли за факта, че бяха минали три дни, откакто не бе виждала Магнус, а той дори не й беше изпратил съобщение. Или за факта, че всъщност нищо не му пречеше да вземе Бялата книга и да се запилее безследно нанякъде. Тя се запита как изобщо й е хрумнало да се довери на някого, който си слага толкова много очна линия.

Леко докосна ръката на Саймън.

— А ти? Ти как си? Добре ли се чувстваш тук?

След края на битката й се искаше Саймън да се върне у дома, където щеше да е в безопасност. Но той категорично се бе възпротивил. По някаква причина му се искаше да остане. Тя се надяваше, че не го прави с намерението да се грижи за нея — дори за малко да му каже, че няма нужда от неговата защита, — но не го направи, защото част от нея не искаше той да си тръгне. И така, той остана, за което Клеъри се радваше, но се чувстваше и виновна.

— Получи ли… сещаш се… това, което ти трябва?

— Имаш предвид кръв? Да, Мая не спира да ми носи бутилки всеки ден. Но не ме питай откъде се снабдява с тях. — Първата сутрин на Саймън в дома на Аматис на входната врата се бе появил един ухилен ликантроп и му бе поднесъл живо коте.

— Кръв — беше казал той със силен акцент. — За теб. Прясна! — Саймън бе благодарил на върколака, бе изчакал той да си тръгне, а после пусна котето, леко раздразнен.

— Е, все от някъде трябва да си набавяш кръв — беше казал развеселено Люк.

— Аз имам домашен любимец котка — бе отвърнал Саймън. — Изключено е.

— Ще кажа на Мая — обеща тогава Люк и оттогава кръвта му бе доставяна в дискретни стъклени бутилки за мляко. Клеъри нямаше представа как Мая се урежда с тях, но подобно на Саймън, не желаеше и да пита. Тя не беше виждала върколачката от нощта на битката — ликантропите бяха отседнали някъде в близката гора, като само Люк бе останал в града.

— Какво има? — Саймън наклони глава назад, като я гледаше през притворените си клепачи. — Изглеждаш така, сякаш искаш да ме питаш нещо.

Имаше няколко неща, за които Клеъри искаше да го попита, но реши да започне с най-безобидното.

— Ходж — рече тя и се поколеба. — Когато беше в килията… наистина ли не знаеше кой е той?

— Нямаше как да го видя. Само можех да го чувам през стената. Ние си говорехме… доста.

— И хареса ли ти той? Искам да кажа, беше ли свестен?

— Свестен? Не знам. Изстрадал, тъжен, интелигентен, на моменти състрадателен — да, хареса ми. Мисля, че в известен смисъл приличам на него, някак си…

— Не говори така! — Клеъри се изпъна на мястото си, като едва не изпусна ябълката. — Ти нямаш нищо общо с Ходж.

— Не мислиш, че съм изстрадал и интелигентен?

— Ходж беше зъл. Ти не си — отсече решително Клеъри. — Там е разликата.

Саймън въздъхна.

— Хората не се раждат добри или лоши. Може би у тях е заложена склонността към едното или другото, но начинът, по който се стича животът им, е с по-определящо значение. Както и хората от обкръжението им. Валънтайн е бил приятел на Ходж, а аз не мисля, че в живота на Ходж е имало друг, който да му повлияе и да направи от него по-добър човек. Ако аз имах такъв живот, не знам как бих се променил. Но при мен е различно. Аз имам семейството си. Имам и теб.

Клеъри му се усмихна, но думите му прозвучаха болезнено в ушите й. Хората не се раждат добри или лоши. Тя от край време бе убедена в това, но как тогава да си обясни видяното в картините, които й бе показал ангелът, в които майка й наричаше собственото си дете чудовище. Искаше й се да сподели това със Саймън, да му разкаже за всичко, което й бе показал ангелът, но не можеше. Това би означавало да му каже какво са открили за Джейс, а нямаше да е редно. Тайната си беше негова, а не нейна. Саймън я беше попитал само веднъж какво е имал предвид Джейс при разговора си с Ходж и защо се е нарекъл чудовище, но тя само бе отговорила, че понякога е трудно да се разбере какво има предвид Джейс. Не беше сигурна, че Саймън е повярвал на това обяснение, но той не повдигна повече въпроса.

Тя и сега успя да се сдържи да се разприказва, когато се чу силно почукване на вратата. Клеъри се намръщи и сложи огризката на ябълката си на масата.

— Аз ще отворя.

През отворената врата нахлу студен, свеж въздух. На стълбите отпред стоеше Ейлийн Пенхалоу, облечена в лилаво копринено яке, което почти беше в тон с кръговете под очите й.

— Трябва да говоря с теб — каза без предисловие тя.

Изненадана, Клеъри само кимна и задържа вратата отворена.

— Добре. Влизай.

— Благодаря. — Ейлийн мина безцеремонно покрай нея и влезе във всекидневната. Когато видя седналия на дивана Саймън, тя се вцепени и зяпна от учудване. — Това да не е…

— Вампирът ли? — ухили се Саймън. Тънките, но нечовешки острите му резци се открояваха на долната му устна, когато се ухилваше така. Клеъри би предпочела да не го бе направил.

Ейлийн се обърна към Клеъри.

— Може ли да поговорим насаме?

— Не — рече Клеъри и седна на дивана до Саймън. — Каквото и да имаш да ми кажеш, можеш да го кажеш и на двама ни.

Ейлийн прехапа устни.

— Добре. Виж, има нещо, което искам да кажа на Алек, Изабел и Джейс, но нямам представа къде да ги намеря точно сега.

Клеъри въздъхна.

— Използваха някои връзки и се нанесоха в една празна къща. Собствениците са се преместили в провинцията.

Ейлийн кимна. След нападенията много хора напускаха Идрис. Повечето бяха останали — повече, отколкото Клеъри бе очаквала, — но мнозина опаковаха нещата си и заминаха, оставяйки къщите си празни.

— Те са добре, ако това искаш да знаеш. Виж, и аз не съм ги виждала от битката насам. Мога да им пратя по Люк писмо, ако искаш…

— Не знам. — Ейлийн дъвчеше долната си устна. — Родителите ми са съобщили на лелята на Себастиян в Париж какви ги е свършил. Тя наистина е разстроена.

— Както и е нормално да бъде човек, чийто племенник се е превърнал в зъл гений — рече Саймън.

Ейлийн му хвърли мрачен поглед.

— Тя каза, че това съвсем не било типично за него, че сигурно е станала грешка. Всъщност, тя ми прати някои негови снимки. — Ейлийн бръкна в джоба си и извади няколко леко намачкани снимки, като ги подаде на Клеъри. — Погледни.

Клеъри ги разгледа. На снимките се виждаше усмихнато тъмнокосо момче, красиво посвоему, с дяволита усмивка и малко големичък нос. Приличаше на онзи тип момчета, с които е забавно да се общува. И в същото време нямаше нищо общо със Себастиян.

— Това ли е братовчед ти?

— Това е Себастиян Верлак. Което означава…

— Че момчето, което беше тук и което се представи като Себастиян, е съвсем друг човек? — Клеъри прехвърляше снимките с нарастващо безпокойство.

— Мислех… — Устните на Ейлийн отново трепнаха. — Мислех, че ако семейство Лайтууд разберат, че Себастиян — или което момче е там — не е всъщност нашият братовчед може би ще ми простят. Ще ни простят.

— Убедена съм, че ще го направят. — Клеъри се опита да придаде максимална мекота на гласа си. — Но тази история не приключва с това. От Клейва ще трябва да разберат, че Себастиян не е просто някакво заблудено дете на ловец на сенки. Валънтайн преднамерено го е изпратил тук като шпионин.

— Просто той беше така убедителен — рече Ейлийн. — Знаеше неща, които знае само семейството ми. Знаеше факти от детството ни…

— Което навежда на мисълта — каза Саймън — какво е станало с истинския Себастиян. Твоят братовчед. Изглежда е напуснал Париж, тръгнал е към Идрис, но не е пристигнал. При това положение какво следва да се е случило с него?

Клеъри отговори.

— Отново Валънтайн. Сигурно е планирал всичко, като е знаел къде се кани да отиде Себастиян и как да го отклони от пътя му. И ако е постъпил така със Себастиян…

— Тогава може да има и други — рече Ейлийн. — Трябва да кажеш на Клейва. Кажи на Лушън Греймарк. — Тя улови смаяния поглед на Клеъри. — Хората го слушат. Така казаха родителите ми.

— А защо и ти не дойдеш в залата с нас — предложи Саймън. — Кажи им сама.

Ейлийн поклати глава.

— Не мога да погледна семейство Лайтууд. Особено Изабел. Тя ми спаси живота, а аз… аз просто избягах. Не можех да се спра. Просто бягах.

— Не си била на себе си. Вината не е твоя.

Ейлийн погледна нерешително.

— А сега и брат й… — Тя млъкна, като отново прехапа устни. — Има и друго. Виж, има нещо, което искам да ти кажа, Клеъри.

— Да ми кажеш? — Клеъри се обърка.

— Да. — Ейлийн си пое дълбоко въздух. — Виж, това, което видя тогава, когато ни завари с Джейс, не беше нищо. Аз целувах него. Беше… опит. Не беше наистина.

Клеъри усети, че видимо се изчервява. Защо ми казва това?

— Виж, всичко е наред. Това си е работа на Джейс и не ме засяга.

— Ами, ти изглеждаше толкова разстроена тогава. — Лека усмивка се плъзна по ъгълчетата на устата на Ейлийн. — И мисля, че знам защо.

Клеъри се опитваше да преглътне киселия вкус в устата си.

— Знаеш?

— Ами, твоят брат не стои мирен. Това не е тайна за никого; среща се с много момичета. Тревожила си се, че ако се забърка с мен, може да си навлече неприятности. Все пак, семействата ни са… бяха… приятелски. Но бъди спокойна. Той не е мой тип.

— Не помня да съм чувал досега някое момиче да го каже — рече Саймън. — Мислех, че Джейс се харесва на всички момичета.

— И аз така си мислех — каза бавно Ейлийн — затова го и целунах. Това е моят начин да проверя дали едно момче е мой тип.

Тя е целунала Джейс, мислеше си Клеъри. Не той е целунал нея. А тя него. Тя срещна погледа на Саймън над главата на Ейлийн. Саймън я гледаше шеговито.

— Е, и как ти се стори?

Ейлийн сви рамене.

— Още не знам. Но, хей, поне за Джейс не бива да се тревожиш.

Де да можех да не се тревожа.

— Аз винаги се тревожа за Джейс.

 

 

В Залата на Съглашението имаше известна промяна от нощта на битката. Тъй като Гард бе унищожен, сега Съветът заседаваше тук, хората търсеха изчезналите членове на семействата си и научаваха последните новини. Фонтанът в средата беше пресъхнал, а от двете му страни се редяха пейки, обърнати към подиума в другия край на помещението. Докато някои нефилими бяха седнали на пейките и участваха в нещо като заседание на Съвета, то на пътеката между тях и под аркадите, които ограждаха голямото помещение, дузини ловци на сенки се разхождаха тревожно напред-назад. Залата вече не приличаше на място, където можеше и да се танцува. Усещаше се някаква специфична атмосфера, нещо средно между напрежение и очакване.

Независимо от това, че Клейвът се бе събрал в средата, навсякъде се чуваха приглушени разговори. Клеъри долавяше откъслечни реплики, докато заедно със Саймън прекосяваха помещението: демоничните кули отново работят; защитите са възстановени, но по-слаби от преди; защитите са възстановени, но по-силни от преди; били видени демони по хълмовете южно от града; вилите са изоставени, много семейства са напуснали града, а някои — дори и Клейва.

Консулът, намръщен като бодигард, бе застанал на издигнатия подиум, обграден с висящи карти на града, до нисичък, закръглен мъж, облечен в сиво. Пълничкият мъж придружаваше думите си с ядно жестикулиране, но сякаш никой не му обръщаше внимание.

— О, по дяволите, това е инквизиторът — измърмори Саймън в ухото на Клеъри и посочи към мъжа. — Олдъртри.

— Ето го и Люк — каза Клеъри, когато го откри в тълпата. Той стоеше до неработещия фонтан, унесен в разговор с някакъв мъж в тежка униформа и с превръзка на лявата половина на лицето си. Клеъри потърси с очи Аматис и най-накрая я видя, седнала мълчаливо в края на една пейка, колкото се може по-далече от другите ловци на сенки. При вида на Клеъри тя се сепна и понечи да се изправи на крака.

Люк видя Клеъри, намръщи се и помоли тихо мъжа с превръзката да го извини. Той прекоси помещението, отправяйки се към Клеъри и Саймън, които стояха до една колона, и като се приближи, се намръщи още повече.

— Какво правиш тук? Знаеш, че Клейвът не допуска деца на събранията си, а що се отнася до теб… — Той погледна гневно Саймън. — Може би не е много умно да показваш физиономията си пред инквизитора, дори сега да не може нищо да ти направи. — Устните му се разкривиха в усмивка. — Е, ако не иска да застраши бъдещо споразумение между Клейва и долноземците.

— Правилно. — Саймън размаха пръсти към инквизитора, но Олдъртри предпочете да не му обърне внимание.

— Саймън, престани. Дошли сме по работа. — Клеъри подаде снимките на Люк. — Това е Себастиян Верлак. Истинският Себастиян Верлак.

Лицето на Люк помръкна. Той прегледа снимките, без да каже нищо, докато Клеъри му преразказваше чутото от Ейлийн.

Междувременно на Саймън му стана досадно да се взира в Олдъртри, който упорито го игнорираше.

— Толкова ли много прилича истинският Себастиян на мошеника? — попита накрая Люк.

— Не съвсем — каза Клеъри. — Фалшивият Себастиян е по-висок. Предполагам, че може да е рус, защото определено си боядисва косата. Никой няма толкова черна коса. — И по пръстите ми остана боя, когато я докоснах, помисли си тя, но не изрече гласно мисълта си. — Така или иначе, Ейлийн пожела да ти покажем тези снимки, както и на семейство Лайтууд. Според нея, ако те разберат, че той няма истинска роднинска връзка със семейство Пенхалоу, тогава…

— Тя не е казала за това на родителите си, така ли? — посочи снимките Люк.

— Мисля, че още не е — рече Клеъри. — Предполагам, че е дошла направо при мен. Помоли ме да кажа на теб. Каза, че сред хората думата ти се чува.

— Може би само сред някои. — Люк погледна гневно назад към мъжа с превръзката на лицето. — Всъщност, тъкмо разговарях с Патрик Пенхалоу. Валънтайн му е бил добър приятел в миналото и е възможно да е продължил да следи семейството му през годините. Ти нали каза, че според Ходж тук навсякъде има шпиони на Валънтайн. — Той подаде обратно снимките на Клеъри. — За съжаление, днес семейство Лайтууд няма да участват в Съвета. Тази сутрин беше погребението на Макс. Предпочитат да прекарат деня на гробището.

При вида на лицето на Клеъри той допълни:

— Била е малка церемония, Клеъри. Само семейството.

Но аз съм от семейството на Джейс, обади се един слаб недоволен глас в главата й. Но имаше и друг глас, по-силен, който я изненада с горчивината си. Но той ти каза, че това, да бъде покрай теб, го кара бавно да умира. Наистина ли мислиш, че се нуждае от теб точно сега, на погребението на Макс?

— Тогава можеш да им кажеш довечера — рече Клеъри. — Искам да кажа… мисля, че това ще ги зарадва. Който и да е Себастиян, той реално не е роднина на техните приятели.

— Повече ще се зарадват, ако разберем къде е — промърмори Люк. — Или кои са другите шпиони на Валънтайн тук. Сигурно има поне една дузина от тях, замесени в случая със свалянето на защитите. Това е могло да стане само от вътрешната част на града.

— Ходж каза, че Валънтайн е намерил начин как да го направи — рече Саймън. — Той каза, че за свалянето на защитите била необходима демонична кръв, но че нямало начин да се вкарат демони в града. Валънтайн обаче бил измислил начин.

— Някой е нарисувал руна с демонична кръв на върха на кулите — каза Люк с въздишка, — така че очевидно Ходж е бил прав. За жалост, Клейвът винаги се е предоверявал на своите защити. Но дори и най-трудната задача си има своето решение.

— Това ми напомня за измамната сигурност, която си мислиш, че си си осигурил в компютърните игри — рече Саймън. — Тъкмо защитиш крепостта си със Заклинанието на абсолютната непобедимост, и се появи някой, който за нула време измисля как да я разруши.

— Саймън — рече Клеъри. — Млъквай.

— Той не е много далеч от истината — рече Люк. — Само дето не знаем как са внесли демонична кръв в града, без първо да са свалили защитите. — Той сви рамене. — В момента това е най-малкият ни проблем. Защитите отново са вдигнати, само че ние вече знаем, че не са толкова несломими. Валънтайн може да се върне всеки момент с още по-голяма армия и се съмнявам, че този път ще можем да се преборим с него. Няма толкова нефилими, а онези, които са тук, са тотално деморализирани.

— Ами долноземците? — попита Клеъри. — Ти каза на консула, че Клейвът трябва да се бие заедно с долноземците.

— Аз мога да го повтарям на Малачи и Олдъртри до посиняване, но това не означава, че те ще ме послушат — каза уморено Люк. — Единствената причина да ме търпят тук е заради това, че от Клейва ме искат за консултант. А те ме искат само защото моята глутница спаси живота на доста от тях. Това обаче не означава, че искат други долноземци в Идрис…

Някой изпищя.

Аматис стоеше неподвижна, с ръка на устата, втренчена в другия край на залата. На входа стоеше мъж, обрамчен от блясъка на слънчевата светлина, идваща отвън. Преди да пристъпи напред в залата, той представляваше само един силует, но после Клеъри видя лицето му.

Валънтайн.

По някаква причина първото нещо, което Клеъри забеляза, беше гладко избръснатото му лице. Това го правеше да изглежда по-млад, да прилича повече на ядосаното момче от спомените, които Итуриел й бе показал. Вместо бойното облекло той бе облякъл елегантен пепитен костюм с вратовръзка. Не беше въоръжен. Приличаше на най-обикновен минувач по улиците на Манхатън. Можеше да бъде баща на всекиго.

Той не погледна към Клеъри, дори не показа, че е забелязал присъствието й. Докато минаваше по тясната пътека между пейките, очите му бяха приковани върху Люк.

Как е могъл да дойде тук ей така, без оръжие? — запита се Клеъри и миг по-късно си отговори. Инквизитор Олдъртри изръмжа като ранена мечка, отскубна се от Малачи, който се опита да го задържи, запрепъва се по стълбите на подиума и се хвърли към Валънтайн.

Той мина през тялото на Валънтайн, както нож разрязва хартия. Валънтайн се обърна да погледне Олдъртри с невъзмутимо изражение, когато инквизиторът си преплете краката, блъсна се в една колона и загубил равновесие, се строполи на земята. Консулът се спусна да му помогне да се изправи — по лицето му бе изписано едва прикрито отвращение и Клеъри се питаше дали то бе адресирано към Валънтайн, или към Олдъртри заради глупашкото му изпълнение.

Из помещението отново се понесе шепот сред множеството. Инквизиторът се спъваше и цвърчеше като плъх в капан, докато Малачи го държеше здраво за ръката, а Валънтайн продължи напред, без да ги удостои повече с вниманието си. Ловците на сенки, които се бяха събрали около пейките, се дръпнаха назад, подобно на вълните на Червено море, разделили се пред Мойсей, и освободиха пътя към средата на помещението. Клеъри потръпна, когато той се приближи към мястото, където стоеше тя заедно с Люк и Саймън. Той е само проекция, каза си тя. Не е наистина тук. Не може нищо да ти направи.

До нея Саймън потръпна. Клеъри го хвана за ръка точно когато Валънтайн се спря до стълбите на подиума и насочи поглед към нея. Погледът му небрежно се плъзна по нея, сякаш за да я измери, прескочи Саймън и се спря на Люк.

— Лушън — рече той.

Люк отвърна на погледа твърдо и неотклонно, без да каже нищо. Клеъри се сети, че това всъщност беше първият път, когато двамата са в едно помещение от Ренуик насам и че тогава Люк беше целият покрит с кръв и едва не умря в битката. Сега беше по-лесно да се забележат разликите и приликите между двамата мъже — Люк в овехтелите си джинси и фланелка и Валънтайн в луксозния си костюм; Люк, брадясал и с посивяла коса, и Валънтайн, приличащ повече на себе си като двайсет и пет годишен — само че по-студен, някак по-корав, сякаш с годините бавно се бе превърнал в камък.

— Чух, че Клейвът те е поканил да присъстваш на Съвета — каза Валънтайн. — Типично за един Клейв, разяждан от корупция и склонност да се смесва с долнопробна измет. — Гласът му беше така спокоен, дори приветлив, че беше трудно да се долови отровата в думите му или че наистина мисли това, което говори. Погледът му отново се върна на Клеъри. — Клариса — рече той, — виждам, че отново си с вампира. Когато нещата се поуталожат, ще трябва да обсъдим избора ти на домашен любимец.

От гърлото на Саймън се изтръгна ръмжене. Клеъри стисна ръката му — толкова силно, че ако беше преди, той щеше да извика от болка. Но сега очевидно не изпитваше такава.

— Недей — прошепна тя. — Просто недей.

Валънтайн вече бе отклонил вниманието си от тях. Той се изкачи по стълбите на подиума и обърна поглед към множеството.

— Толкова много познати лица — забеляза той. — Патрик. Малачи. Аматис.

Аматис стоеше вцепенена, в очите й гореше омраза.

Инквизиторът продължаваше да се съпротивлява на Малачи, който го държеше здраво. Погледът на Валънтайн се плъзна развеселено по него.

— Да не забравяме и теб, Олдъртри. Разбрах, че си косвено отговорен за смъртта на моя стар приятел Ходж Старкуедър. Колко жалко.

Люк най-после проговори.

— Значи признаваш — рече той. — Ти свали защитите. Ти изпрати демоните.

— Така е — потвърди Валънтайн. — Мога да изпратя още. Предполагам, че Клейвът, дори Клейв, глупав като този, би трябвало да е очаквал това? Ти го очакваше, нали, Лушън?

Очите на Люк бяха смайващо тъжни.

— Очаквах го. Но все пак те познавам, Валънтайн. За сделка ли си дошъл, или да злорадстваш?

— Нито за едното, нито за другото. — Валънтайн огледа мълчаливото множество. — Няма нужда да сключвам сделки — рече той и макар че го каза със спокоен тон, гласът му проехтя из залата. — Нито имам желание да злорадствам. Никак не ме радва да съм довел до смъртта на множество ловци на сенки; и бездруго сме останали съвсем малко, а светът отчаяно се нуждае от нас. Но това е желанието на Клейва, нали? Това е още едно от безсмислените му правила, правила, които използва, за да съсипе обикновените ловци на сенки. Направих това, което направих, защото нямах друг избор. Направих го, защото това бе единственият начин да накарам Клейва да ме чуе. Ловците на сенки не загинаха заради мен, а умряха, защото Клейвът не ми обръщаше внимание. — Той срещна погледа на Олдъртри през тълпата; лицето на инквизитора беше бяло и сгърчено. — Мнозина от вас някога бяха в моя Кръг — каза бавно Валънтайн. — Сега говоря на вас и на онези, които познават Кръга, но са били извън него. Спомняте ли си какво ви предрекох преди петнайсет години? Че ако не се противопоставим на Съглашението, градът Аликанте, нашата хубава столица, ще гъмжи от противни, лигави тълпи от нищожества, изродени раси, тъпчещи с краката си всичко, което ни е скъпо? И всичко се случи точно както го предрекох. Гард бе опожарен до основи, Порталът — разрушен, улиците ни — наводнени от чудовища, докато в същото време някаква отрепка получовек си позволява да иска да ни ръководи. Е, приятели, врагове и братя, питам ви в името на ангела — сега вече вярвате ли ми? — Гласът му се извиси до крясък. — ВЯРВАТЕ ЛИ МИ СЕГА?

Погледът му обходи залата, сякаш наистина очакваше отговор. Такъв не последва, само море от втренчени лица.

— Валънтайн — гласът на Люк, макар и тих, проряза тишината. — Не виждаш ли какво си направил? Съглашението, което толкова презираш, не прави долноземците равни на нефилимите. То не прави получовеците част от Съвета. Цялата стара ненавист далеч не е забравена. Просто трябваше да разчиташ на тази омраза, но ти не го направи, не можа да го направиш, и сега ни даваш единственото нещо, което все още може да ни обедини. — Очите му се впиха в тези на Валънтайн. — Общ враг.

Бледото лице на Валънтайн пламна в руменина.

— Аз не съм враг. Не и на нефилимите. Ти си такъв. Ти се опита да ги въвлечеш в безнадеждна битка. Да не мислиш, че демоните, които видяхте, са единствените, с които разполагам? Мога да призова много повече.

— Ние също сме много повече — каза Люк. — Както нефилими, така и долноземци.

— Долноземци — каза презрително Валънтайн. — Те ще се разбягат при първата по-сериозна опасност. Нефилимите са родени да бъдат воини, да защитават този свят, но светът мрази твоя вид. Неслучайно среброто ви гори, а дневната светлина унищожава Децата на нощта.

— Мен не ме изгаря — каза Саймън с твърд и ясен глас, независимо от това, че Клеъри го стисна за ръката. — Ето ме, стоя на дневна светлина…

Но Валънтайн само се изсмя.

— Видях те как се давиш при споменаването на Божието име, вампире — каза той. — А относно това, че стоиш на дневна светлина… — Той млъкна и се ухили. — Може би, защото си неестествен. Странно същество. Но пак си оставаш чудовище.

Чудовище. Клеъри си спомни как Валънтайн беше казал на кораба: Майка ти ме обвини, че съм превърнал първото й дете в чудовище. Изостави ме, за да не мога да направя същото и с второто.

Джейс. При мисълта за името му, усети остра болка. След всичко, което е направил, Валънтайн стои тук и ни говори за чудовища…

— Единственото чудовище тук си ти! — каза въпреки решението си да мълчи. — Видях Итуриел — продължи тя, когато той се обърна и я погледна с изненада. — Знам всичко…

— Съмнявам се — рече Валънтайн. — Ако знаеше, щеше да си държиш устата затворена. Ако не заради себе си, поне заради брат си.

Как смееш да ми говориш за Джейс! — искаше да изкрещи Клеъри, но вместо нея се чу друг глас, хладен, неочаквано познат, безстрашен и злъчен.

— А какво ще кажеш за моя брат? — Аматис се приближи до подножието на подиума и вдигна поглед към Валънтайн. Люк се втренчи смаяно в нея и с глава й даде знак да мълчи, но тя не му обърна внимание.

Валънтайн се намръщи.

— Какво за Лушън?

Въпросът на Аматис, както се стори на Клеъри, го обърка. Или се дължеше на това, че тя бе пристъпила напред и го предизвикваше. Още преди години той я бе отписал като слаба, неспособна да се конфронтира. Валънтайн никак не обичаше изненадите.

— Ти ми каза, че той вече не ми е брат — рече Аматис. — Раздели ни със Стивън. Съсипа семейството ми. Твърдиш, че не си враг на нефилимите, а всъщност ги изправяш един срещу друг, семейство срещу семейство, разбивайки живота на хората без всякакви угризения. Казваш, че мразиш Клейва, но ти си този, който го докара до това положение — жалък и параноичен. Ние си вярвахме един на друг, ние, нефилимите. Ти промени това. За което никога няма да ти простя. — Гласът й трепна. — А също и че ме накара да повярвам, че Лушън вече не е мой брат. Няма да ти го простя. Както няма да простя и на себе си, че те послушах.

— Аматис… — Люк пристъпи напред, но сестра му го прекъсна, вдигайки ръка. В очите й блестяха сълзи, но гърбът й беше изправен, а гласът — твърд и непоколебим.

— Някога ние всички бяхме готови да те послушаме, Валънтайн — каза тя. — И всички го правехме по собствена воля. Но край. Край. Беше дотук. Има ли някой, който да не е съгласен с мен?

Клеъри завъртя глава и огледа събралите се ловци на сенки. Те й приличаха на груба скица с бели, неясни лица. Тя видя Патрик Пенхалоу, челюстта му беше стисната, и инквизитора, който трепереше като фиданка на силен вятър. И Малачи, чието мрачно, лъщящо лице беше странно непроницаемо.

Никой не каза и дума.

Ако Клеъри бе очаквала Валънтайн да се ядоса на това мълчание от страна на нефилимите, които се бе надявал да ръководи, щеше да се разочарова. Като се изключи трепването на челюстта, той бе останал невъзмутим. Сякаш бе очаквал този отговор. Сякаш го бе планирал.

— Много добре — каза той. — Ако не се вслушате в гласа на разума, ще трябва да използвам сила. Вече ви показах, че мога да сваля защитите на града. Виждам, че отново сте ги изградили, но това няма никакво значение; много лесно мога отново да ги унищожа. Или ще приемете условията ми, или ще се изправите срещу всички демони, които съм в състояние да призова с Меча на смъртните. Ще им наредя да не проявяват милост към никого от вас, било то мъж, жена или дете. Решението е ваше.

Из залата се понесе шепот; Люк гледаше невярващо.

— Ти ще съсипеш собствения си вид, Валънтайн, така ли?

— Понякога се налага да пожертваш болните растения, за да спасиш цялата градина — каза Валънтайн. — Но ако всички са болни… — Той се обърна към ужасеното множество. — Решението е ваше — повтори той. — У мен е Бокалът на смъртните. Ако трябва, ще създам нов свят от ловци на сенки, моделирани и обучени от мен. Аз обаче ще ви дам още една възможност. Ако Клейвът ми повери силите на Съвета и приеме безпрекословно властта и управлението ми, аз няма да вдигам ръка срещу вас. Всички ловци на сенки ще ми се закълнат във вярност и ще скрепят клетвата си с пергаментна руна на лоялността си към мен. Това са моите условия.

Настъпи тишина. Аматис бе сложила ръка на устата си; останалата част от множеството започна да се размазва пред очите на Клеъри. Не могат да отстъпят пред условията му, помисли си тя. Не могат. Но какъв избор имаха? Какъв избор имаше всеки един от тях? Хванати са в капана на Валънтайн, мислеше си мрачно тя, точно както и ние с Джейс сме в капан, заложен ни от него. Всички сме свързани с него посредством кръвта си.

След миг, който обаче се стори на Клеъри като цяла вечност, някакъв тънък гласец проряза тишината — високият, тънък гласец на инквизитора.

— Власт и управление? — извика той. — Твое управление?

— Олдъртри… — Консулът понечи да го спре, но инквизиторът беше твърде бърз. Той се отскубна от него и се спусна към подиума.

Той изквича нещо, някакви объркани думи, сякаш си бе загубил ума, очите му се извъртяха така, че се виждаше само бялото. Той бутна Аматис встрани и се запрепъва нагоре по стълбите към подиума, където стоеше Валънтайн.

— Аз съм инквизиторът, инквизиторът! — извика той. — Аз съм част от Клейва! Съветът! Аз създавам правилата, не ти. Аз управлявам, не ти! Няма да ти позволя това, жалък парвеню, демоничен подлизурко…

С почти отегчен поглед Валънтайн протегна ръка, сякаш с намерение да докосне инквизитора по рамото. Но Валънтайн не можеше да докосне никого — той беше само проекция — и тогава Клеъри ахна, като видя как ръката му мина през кожата на инквизитора, костите и плътта, изчезвайки в гръдния му кош. Мина секунда — само секунда, — през която сякаш цялата зала се беше втренчила в лявата ръка на Валънтайн, някак неестествено пъхната до китката в гръдния кош на Олдъртри. После Валънтайн внезапно и рязко мръдна китката си наляво — кръгово движение, сякаш завърташе ръждясала топка на брава на врата.

Инквизиторът нададе писък и се строполи като камък.

Валънтайн издърпа ръката си. Тя беше цялата в кръв, сякаш й бе надяната алена ръкавица, стигаща почти до лакътя на скъпия вълнен костюм. Той отпусна окървавената си ръка до тялото си и изгледа ужасеното множество, като накрая очите му се спряха на Люк. Той заговори бавно.

— Давам ви да помислите над условията ми до утре в полунощ. Тогава ще доведа армията си в цялата й мощ на Брослиндското поле. Ако дотогава не получа отговор от Клейва, че се предава, ще вляза с армията си в Аликанте и този път няма да оставим нищо живо. Имате достатъчно време да обмислите условията ми. Използвайте го разумно.

И с тези думи той изчезна.