Касандра Клеър
Град от стъкло (11)

11
Цялото войнство на ада

— Валънтайн — процеди Джейс. Лицето му бе пребледняло, докато гледаше втренчено надолу към града. През пластовете дим Клеъри едва виждаше тесните преплетени улици на града, по които тичаха фигури като малки черни мравки, пъплещи отчаяно и без посока. Но тя продължаваше да гледа, без да вижда нищо, нямаше нищо, освен плътни облаци черен пушек и зловоние на пламъци и дим.

— Мислиш, че това е работа на Валънтайн? — Пушекът лютеше в гърлото на Клеъри. — Прилича ми на пожар. Може би просто нещо се е запалило…

— Северната порта е отворена. — Джейс посочи към нещо, което Клеъри едва успя да различи от това разстояние и при този пушек. — Никога не я оставят отворена. И демоничните кули не светят. Вероятно защитите са паднали. — Той измъкна една серафимска кама от колана си и толкова силно я стисна, че чак кокалчетата му придобиха цвят на слонова кост. — Трябва да отида там.

В гърлото на Клеъри заседна буца.

— Саймън…

— Те ще го евакуират от Гард. Не се тревожи, Клеъри. Може би той е по-добре от повечето там долу. Демоните няма да се занимават с него. Те не закачат долноземци.

— Извинявай — прошепна Клеъри. — Семейство Лайтууд… Алек… Изабел…

— Джейхюъл — каза Джейс и ангелската кама пламна, ярка като дневна светлина, в превързаната му лява ръка. — Клеъри, искам да останеш тук. Ще се върна да те взема. — Гневът, изгарящ очите му, откакто бяха напуснали имението, се беше изпарил. Сега разсъждаваше трезво.

Тя поклати глава.

— Не. Искам да дойда с теб.

— Клеъри… — Той млъкна и целият настръхна.

Миг по-късно и Клеъри го чу… Тежък, ритмичен тропот — звук, подобен на пукота на огромен огън. Известно време Клеъри не успяваше да асимилира звука, да го раздроби, както се раздробява музика на съставните й ноти.

— Това е…

— Върколаци. — Джейс гледаше втренчено покрай нея. Тя проследи погледа му и ги видя, препускащи по хълма като прииждаща сянка, с тук-там просветващи огнени огромни очи. Глутница вълци… повече от глутница; трябва да бяха стотици, дори хиляди. Вероятно звукът, който беше взела за пукот от пожар, беше техният лай, носещ се дрезгаво в нощта.

Стомахът на Клеъри се преобърна. Тя познаваше върколаците. Беше се била рамо до рамо с тях. Но това не бяха вълците на Люк, вълци, инструктирани да се грижат за нея и да не я нараняват. Тя си спомни за смъртоносната сила на глутницата на Люк, когато биваше отприщена, и внезапно я обзе страх.

До нея Джейс бясно изруга. Нямаше време да вади друго оръжие и той я притисна към себе си, свободната му ръка се уви около нея, а с другата си ръка той вдигна Джейхюъл високо над главите им. Светлината на камата беше ослепителна. Клеъри стисна зъби…

А вълците се носеха към тях. Беше като помитаща вълна — внезапен оглушителен шум и завихрящ се ураган. Когато първите вълци от глутницата се втурнаха напред и се приготвиха за скок с горящи очи и зейнали челюсти, Джейс впи пръсти в рамото на Клеъри…

Но вълците се понесоха от двете им страни, заобикаляйки мястото, на което стояха. Клеъри извъртя невярващо глава, когато два вълка — единият кафяв, с лъскав косъм, а другият огромен и стоманеносив — леко се приземиха на земята зад тях, после продължиха да бягат, без дори да погледнат назад. Навсякъде около тях имаше вълци, но нито един не ги докосваше. Те се носеха покрай тях като поток от сенки, козините им отразяваха лунната светлина и проблясваха в сребристо, което ги правеше да изглеждат почти като единна движеща се река, напираща към Джейс и Клеъри, но после разделяща се покрай тях като вода покрай камък. Ликантропите им обръщаха толкова внимание, колкото биха обърнали на статуи, просто минаваха покрай тях, челюстите им зееха, очите им бяха устремени към пътя пред тях.

И после изчезнаха. Джейс се обърна и видя как последният от вълците мина покрай тях и продължи да бяга, за да настигне другите. Отново настъпи тишина, чуваха се само едва доловимите шумове от града в далечината.

Джейс пусна Клеъри, после отпусна и Джейхюъл.

— Добре ли си?

— Какво беше това? — прошепна тя. — Онези върколаци… те просто ни заобиколиха…

— Отиват в града. В Аликанте. — Той извади още една серафимска кама от колана си и й я подаде. — Ще ти трябва.

— Значи няма да ме оставиш тук?

— Няма смисъл. Никъде не е безопасно. Но… — Той се поколеба. — Ще внимаваш, нали?

— Обещавам — каза Клеъри. — Какво ще правим сега?

Джейс сведе поглед към Аликанте, който гореше под тях.

— Сега ще тичаме.

По принцип не беше лесно да вървиш редом с Джейс, но сега, когато той бягаше едва ли не с всичка сила, беше почти невъзможно. Клеъри имаше чувството, че той се опитва да забави крачка, за да може тя да го настига, но че това му струваше усилие.

Пътят водеше към подножието на един хълм и завиваше покрай високи, гъсто разположени дървета, създаващи илюзията за тунел. Когато Клеъри излезе от другата страна, тя се озова пред Северната порта. През рамката Клеъри видя какофония от дим и издигащи се пламъци. Джейс стоеше на входа и я чакаше. В една ръка държеше Джейхюъл, а в другата — още една серафимска кама, но дори общата им светлина се губеше на фона на ослепителния блясък на горящия зад него град.

— Стражите — каза задъхано тя, докато се изкачваше при него. — Защо ги няма?

— Поне единият от тях се намира в онези дървета. — Джейс кимна с брадичка в посоката, откъдето бяха дошли. — На парчета. Не, не гледай. — Той сведе поглед. — Държиш неправилно серафимската кама. Хвани я ето така. — Той й показа. — Трябва да й измислиш име. Мисля, че Касиъл е добра идея.

— Касиъл — повтори Клеъри и камата пламна в светлина.

Джейс я погледна делово.

— Иска ми се да бях имал време да те обуча за ситуация като тази. По правило никой така неопитен като теб не би трябвало да може да използва серафимската кама. Това преди ме изненадваше, но сега, след като знаем какво е направил Валънтайн…

На Клеъри никак не й се искаше да говорят за това, какво е направил Валънтайн.

— Или може би просто си се боял, че ако ме обучиш, ще стана по-добра от теб — рече тя.

По ъгълчетата на устата му трепна нещо като усмивка.

— Каквото и да се случи, Клеъри — каза той, като я гледаше на светлината на Джейхюъл, — не се отделяй от мен. Разбра ли? — Той задържа погледа й, очите му настояваха за обещание.

По някаква причина споменът за това, как я бе целувал на тревата в имението на Уейланд, изникна в съзнанието й. Сякаш бяха минали милиони години оттогава. Сякаш се беше случило на някой друг.

— Няма да се отделям от теб.

— Добре. — Той отмести поглед от нея. — Да вървим.

Те бавно минаха през портата, един до друг. Когато влязоха в града, тя като че ли за първи път усети шума на битката — вълна от шум, състояща се от човешки писъци и нечовешки вой, шумовете на разбиващо се стъкло и пращене на огън. Тези шумове накараха кръвта да забучи в ушите й.

Площадът отвъд портата беше пуст. Тук-там по паважа лежаха разкривени фигури. Клеъри се мъчеше да не гледа много-много към тях. Учуди се, че дори от разстояние, без да се приближаваш, можеш да познаеш, че някой е умрял. Мъртвите тела се различаваха от тези, които бяха в безсъзнание; имаш чувството, че нещо ги е напуснало, че някаква жизненоважна искра липсва.

Джейс я подканяше да побързат с прекосяването на площада — според Клеъри, може би защото беше отворено, незащитено пространство — и се спуснаха по една от улиците излизащи от него. Тук разрушенията бяха повече. Витрините на магазините бяха разбити, а съдържанието им пръснато из цялата улица. И тук из въздуха се носеше някаква миризма — гранясала, тръпчива смрад на смет. Клеъри познаваше тази миризма. Това беше миризмата на демони.

— Оттук — изсъска Джейс и тръгнаха един след друг по една по-тясна улица. На най-горния етаж на една от къщите, редящи се покрай улицата, гореше огън, макар че сградите и от двете й страни не изглеждаше да са засегнати. Това по странен начин напомни на Клеъри за едни снимки, които беше виждала на бомбардировките в Лондон, където от небето като дъжд се сипеха отломъци.

Тя вдигна поглед и видя, че крепостта над града бе обвита във фуния от черен пушек.

— Гард.

— Казах ти, че ще ги евакуират… — Джейс млъкна, когато излязоха от тясната улица на друга, по-широка. Тук на паважа лежаха множество тела. Някои бяха малки. Деца. Джейс хукна напред, Клеъри го последва още по-объркана. Бяха три, забеляза тя, когато се приближиха — никое от тях, помисли си с облекчение и в същото време с чувство на вина, не беше на възрастта на Макс. До тях имаше труп на възрастен мъж, ръцете му още бяха разперени, сякаш бе защитавал децата със собственото си тяло.

Изведнъж изражението на Джейс стана сурово.

— Клеъри… обърни се. Бавно.

Клеъри се обърна. Точно зад нея имаше счупена витрина на магазин. Явно преди е имало сладки там, подредени в пирамида, щедро покрити с глазура. Сега те бяха разпилени по земята сред счупени стъкла и локви кръв. Но не това бе предизвикало предупредителната нотка в гласа на Джейс.

От прозореца изпълзяваше нещо — нещо безформено, огромно и лигаво. Нещо, снабдено с два реда зъби, разположени по цялото му продълговато тяло, омазано с глазура и оваляно в стъкълца, сякаш поръсено с блестяща захар.

Демонът тупна от прозореца на паважа и започна да лази към тях. От лигавите движения на тялото му, сякаш лишено от кости, на Клеъри й се догади. Тя се отдръпна назад, като почти се блъсна в Джейс.

— Това е Бегемот демон — каза той, като гледаше втренчено плъзгащото се към тях същество. — Те ядат всичко.

— А ядат ли…?

— Хора? Да — рече Джейс. — Мини зад мен.

Тя направи няколко крачки назад и застана зад него, с очи, вперени в Бегемота. В него имаше нещо, което я отблъскваше дори повече от демоните, с които се беше сблъсквала досега. Този приличаше на сляп плужек със зъби и начинът, по който му течаха лигите… Но поне не се движеше бързо. За Джейс нямаше да е трудно да го убие.

Сякаш прочел мислите й, Джейс се спусна напред и замахна с блестящата си серафимска кама. Тя потъна в гърба на Бегемота и се чу звук, подобен на презрял настъпен плод. Демонът сякаш се сгърчи, после се разтресе и внезапно се материализира на няколко метра от мястото, на което току-що се намираше.

Джейс стисна Джейхюъл.

— От това се страхувах — промърмори той. — Той е само наполовина материален. Труден е за убиване.

— Тогава недей. — Клеъри го дръпна за ръкава. — Поне не се движи бързо. Да се махаме от тук.

Джейс се остави с нежелание да бъде поведен от Клеъри. Те се обърнаха и хукнаха в посоката, от която бяха дошли…

Ала демонът отново беше там, пред тях, завардил улицата. Сякаш беше пораснал и издаваше тих звук, нещо като жужене.

— Не мисля, че иска да ни пусне — рече Джейс.

— Джейс…

Но той вече се беше нахвърлил върху съществото, забивайки Джейхюъл в дългата дъга с намерение да я обезглави, но съществото само трепна отново и отскочи, този път зад него. То се вдигна, показвайки набраздената си като на хлебарка долна част. Джейс се завъртя и заби Джейхюъл в средата на тялото на съществото. По камата плисна зелена течност, плътна като слуз.

Джейс отстъпи назад като залиташе от отвращение. Бегемотът продължаваше да издава същия жужащ звук. От него бликна още течност, но той сякаш не изпитваше болка. Тръгна целенасочено напред.

— Джейс! — извика Клеъри. — Камата ти…

Той веднага сведе поглед към камата. Демоничната слуз на Бегемота бе изцапала Джейхюъл, замъглявайки блясъка й. Докато Джейс се взираше в нея, серафимската кама примигна и изгасна като огън, затрупан с пясък. Той изруга и хвърли оръжието, преди демоничната слуз да го докосне.

Бегемотът отново зае позиция, готов да нападне. Джейс се олюля назад… и Клеъри се озова между него и демона, размахала серафимската си кама. Тя прониза съществото точно под редицата зъби, камата потъна в туловището му с влажен, грозен звук.

Тя се отдръпна, дишайки тежко, когато демонът отново се сгърчи. Сякаш с всяко раняване съществото губеше сили при материализирането си. Ако продължаваха така да го раняват…

С периферното си зрение Клеъри долови някакво движение. Сиво-кафява сянка, която бързо се приближаваше. Не бяха сами на улицата. Джейс се обърна и очите му се разшириха.

— Клеъри! — извика той. — Зад теб!

Клеъри се завъртя, Касиъл блесна в ръката й точно когато вълкът се хвърли пред нея, оголи зъби в страховит рев и челюстите му широко се разтвориха.

Джейс извика нещо; Клеъри не разбра какво, но видя дивия му поглед дори когато се хвърли встрани от пътя на вълка, който мина покрай нея с извадени нокти и извито тяло — и се спусна към противника си, Бегемота, събори го на земята и го нападна с острите си зъби.

Демонът изкряска, или по-скоро се опита да изкрещи — висок пронизителен звук, сякаш излизаше въздух от спукан балон.

Вълкът беше върху него, забил дълбоко зъби в демоничното слузесто тяло. Бегемотът трепна и направи отчаян опит да отскочи и да излекува раните си, но вълкът не му даде възможност — ноктите му се забиваха дълбоко в плътта на демона, а зъбите му разкъсваха подобната на пихтия плът, без да обръща внимание на бликащата зелена течност. Бегемотът се разтърси в последни отчаяни спазми, назъбените му челюсти тракаха, докато се бореше — и после изчезна, от него бяха останали само лепкави локви от зелена течност по паважа.

Вълкът издаде някакъв звук — звук на задоволство — и се обърна към Джейс и Клеъри, очите му бяха станали сребристи на лунната светлина.

Джейс извади от колана си друга кама и я вдигна високо, като описа огнена линия във въздуха между тях и върколака.

Вълкът изръмжа, а козината на гърба му настръхна.

Клеъри хвана ръката на Джейс.

— Не… недей.

— Това е върколак, Клеъри…

— Той уби демона вместо нас! Той е на наша страна! — Тя се отскубна от Джейс, преди той да успее да я задържи, и бавно пристъпи към вълка, протегнала ръце с обърнати навън длани. Говореше с тих, спокоен глас:

— Съжалявам. Ние съжаляваме. Знаем, че не искаш да ни нараниш. — Направи пауза, с все още протегнати ръце, когато вълкът я погледна с празен поглед. — Кой… кой си ти? — попита тя. После погледна през рамо към Джейс и се намръщи. — Може ли да махнеш това нещо?

Джейс имаше вид на човек, който се кани да й каже по най-категоричен начин, че няма да махне серафимската кама, която блестеше в случай на опасност, но преди да каже каквото и да е, вълкът тихо изръмжа и започна да се изправя. Краката му се удължиха, гръбнакът му се изправи, челюстта му се смали. Няколко секунди по-късно пред тях стоеше момиче — момиче, облечено в изцапана бяла роба, къдравата й коса бе опъната назад в многобройни плитчици, на шията й имаше белег.

— „Кой си ти?“ — изимитира ядосано момичето. — Не мога да повярвам, че не ме познахте. Сякаш всички вълци са еднакви. Хора.

Клеъри въздъхна с облекчение.

— Мая!

— Същата. Спасих ви задниците, както обикновено. — Тя се ухили. Цялата беше изцапана с кръв и гной — на вълчата козина не личеше толкова, но на мургавата й кожа червените и черни петна неприятно се открояваха. Тя сложи ръка на корема си. — И между другото, ми се гади. Не мога да повярвам, че гризах този демон. Дано не съм алергична.

— Но какво правиш тук? — настояваше Клеъри. — Тоест, не че не се радвам да те видя, но…

— Не знаете ли? — Мая замести озадачен поглед от Джейс към Клеъри. — Люк ни свика тук.

— Люк? — Клеъри се втренчи в недоумение. — Люк е… тук?

Мая кимна.

— Той се свърза с глутницата и свика всички останали, за които се сети, след което ни каза да дойдем в Идрис. Ние прелетяхме над границата и ето ни тук. Някои от другите глутници бяха преминали през Портала в гората и там ни посрещнаха. Люк каза, че на нефилимите ще им трябва помощта ни… — Гласът й потрепери. — Не знаехте ли това?

— Не — каза Джейс — и се съмнявам, че и Клейвът е знаел. Те не са склонни да приемат помощ от долноземци.

Мая се изопна, е очите й блеснаха гневни искри.

— Ако не бяхме ние, щяха да ви изколят всички. Когато пристигнахме, никой не защитаваше града…

— Престани — Клеъри погледна гневно Джейс — Аз наистина, наистина съм ти много благодарна, че ни спаси Мая, както и Джейс, макар той да е склонен по-скоро да прониже очната си ябълка със серафимската кама, отколкото да си го признае. И не казвай, че очакваш това от него — добави бързо тя, като видя изражението на другото момиче, — защото той наистина е непоправим. А сега да отидем до дома на Пенхалоу, за да проверим как са Лайтууд, а после ще намерим Люк…

— Лайтууд ли? Те не са ли в Залата на Съглашението? Там са се събрали всички. Поне Алек със сигурност го видях — каза Мая, — както и онзи магьосник, онзи, с щръкналата коса, Магнус.

— Щом Алек е там, значи и другите трябва да са там. — При вида на облекчението, изписало се по лицето на Джейс, на Клеъри й идеше да сложи ръка на рамото му. Но не го направи. — Добре е, че са се събрали всички в залата; по-безопасно е. — Той пъхна блестящата серафимска кама в колана си. — Хайде, да вървим.

 

 

Още като влезе, Клеъри позна обстановката в Залата на Съглашението. Това беше мястото, където бе сънувала, че танцува със Саймън, а после и с Джейс.

Това беше мястото, на което исках да отида, когато минавах през Портала, помисли си тя, докато оглеждаше матовите бели стени и високия таван с вградения в него огромен прозорец, през който се виждаше нощното небе. Помещението, колкото и да беше голямо, й се стори някак си по-малко и по-невзрачно, отколкото в съня й. Фонтанът с русалката все така си стоеше в средата, но изглеждаше не толкова бляскав, а по стъпалата, които водеха до него, се тълпяха хора, мнозина, от които превързани. Мястото беше изпълнено с ловци на сенки, сновящи напред-назад, от време на време спиращи, за да се вгледат в лицата на останалите, с надеждата да разпознаят приятел или роднина. Подът беше целият изпоцапан с кал и кръв.

Това, което порази Клеъри повече от всичко останало, беше тишината. Ако се беше случила катастрофа в света на хората, щеше да има викове, писъци, зов един към друг. Но в това помещение почти не се чуваше звук. Хората седяха мирно, някои подпрели глава с ръце, други — сновящи насам-натам. Децата се гушеха у родителите си, но никое от тях не плачеше.

Докато си проправяше път в помещението с Джейс и Мая от двете й страни, Клеъри забеляза и нещо друго. Група от дрипави хора бе застанала в кръг около фонтана. Те стояха някак отделно от останалото множество и когато Мая им махна и им се усмихна, Клеъри разбра защо.

— Моята глутница! — обясни Мая. Тя забърза към тях, като от време на време поглеждаше назад да види дали Клеъри я следва. — Сигурна съм, че Люк е някъде наоколо — извика и се скри в групата, която се затвори около нея. За миг Клеъри се запита какво ли би станало, ако бе последвала върколачката в кръга. Щеше ли да бъде добре дошла като приятелка на Люк, или като ловец на сенки щеше да им се стори подозрителна?

— Недей — каза Джейс, сякаш прочел мислите й. — Не е добра…

Но Клеъри така и нямаше да разбере какво не е добре, защото някой извика „Джейс!“ и Алек се появи задъхан от тълпата, през която си бе проправил път към тях. Тъмната му коса беше разрошена, по дрехите му имаше кръв, но очите му горяха с някаква смесица от облекчение и гняв. Той сграбчи Джейс за якето.

— Какво става с теб?

Джейс изглеждаше обиден.

— Какво да става с мен?

Алек го разтърси не особено леко.

— Ти каза, че излизаш да се поразходиш! Каква е тази разходка шест часа?

— Ами, продължителна — сви рамене Джейс.

— Иде ми да те убия — каза Алек, като отпусна хватката си от дрехата на Джейс. — Най-сериозно го обмислям.

— Тогава защо вдигна цялата тази врява? — рече Джейс. Той се огледа наоколо. — Къде са всички? Изабел и…

— Изабел и Макс останаха в дома на Пенхалоу със Себастиян — каза Алек. — Майка и татко са на път за там. А Ейлиин е тук с родителите си, но не й се говори много. До един от каналите преживя нещо неприятно с Резкор демон. Но Изи я спаси.

— А Саймън? — попита тревожно Клеъри. — Виждал ли си Саймън? Той би трябвало да е слязъл заедно с другите от Гард.

Алек поклати глава.

— Не, не съм го виждал. Но не съм виждал и инквизитора, и консула. Той сигурно е с някой от тях. Може да са спрели някъде другаде или… — Той млъкна, когато помещението се изпълни с шепот.

Клеъри видя как групата ликантропи се огледа, като група ловджийски кучета, душещи въздуха. Тя се обърна…

… И видя Люк, уморен и целия изцапан с кръв, да минава през двойната порта на залата.

Тя се затича към него. Забравила колко беше разстроена, когато той си бе отишъл, забравила колко й беше ядосан, че ги бе довела тук, забравила всичко, освен радостта си, че го вижда. В първия миг той сякаш се изненада, но после се усмихна, вдигна я и я залюля, както когато беше съвсем малка. Той миришеше на кръв, бархет и дим и за миг тя затвори очи, мислейки си за начина, по който Алек беше сграбчил Джейс, когато го видя в залата, защото така се постъпва с хора от семейството, когато си се тревожил за тях. Сграбчваш ги и ги повдигаш, като им казваш колко си им ядосан, защото, колкото и да са те ядосали, продължават да са близки на сърцето ти. А това, което беше казала на Валънтайн, беше вярно. Люк беше нейното семейство.

Той я остави на земята и тя леко се олюля.

— Внимателно — рече той. — Един Кроучър демон ме улучи по рамото при моста Мериуедър. — Той сложи ръце на раменете й и заразглежда лицето й. — Но ти си добре, нали?

— Каква трогателна сцена — каза един студен глас.

Клеъри се обърна, ръцете на Люк още бяха на рамото й.

Зад нея стоеше висок мъж в синя пелерина, която се виеше около краката му, докато той пристъпваше към тях. Лицето му под качулката на пелерината беше като лице на изсечена статуя: високи скули с остри ъгловати черти и очи с тежки клепачи.

— Лушън — рече той, без да поглежда към Клеъри. — Трябваше да се досетя, че ти си в дъното на тази… тази инвазия.

— Инвазия? — повтори като ехо Люк и в този миг неговата глутница от ликантропи се озова зад него. Те се бяха придвижили толкова бързо и тихо, сякаш се бяха появили от нищото. — Не ние нахлухме в града ви, Консуле. А Валънтайн. Ние просто се опитваме да помогнем.

— Клейвът не се нуждае от помощ — тросна се консулът. — Не и от вашата. Със самото си влизане в Града от стъкло вие нарушавате Закона, независимо дали има защити, или не. Би трябвало да ти е известно.

— Мисля, че е пределно ясно, че Клейвът се нуждае от помощ. Ако не бяхме дошли навреме, мнозина от вас щяха да са мъртви.

Люк се огледа из залата; няколко групи ловци на сенки ги бяха наобиколили и се мъчеха да доловят какво става.

Някои от тях посрещнаха погледа на Люк с вдигната глава; други бяха свели очи, сякаш засрамени. Но никой, помисли си Клеъри с внезапна изненада, не изглеждаше ядосан.

— Направих го, за да докажа нещо, Малачи.

Гласът на Малачи беше студен.

— И какво има тук за доказване?

— Че имате нужда от нас — каза Люк. — Имате нужда от помощта ни, за да разбиете Валънтайн. Не само от помощта на ликантропите, но и от тази на всички долноземци.

— Какво могат да направят долноземците срещу Валънтайн? — попита надменно Малачи. — Лушън, ти поне знаеш за какво става въпрос. Някога и ти беше един от нас. Ние винаги сами сме устоявали на опасности и сме пазели света от злото. Сега ще посрещнем предизвикателството на Валънтайн със собствените си сили. Долноземците по-добре да не ни се пречкат. Ние сме нефилими, това е наша битка.

— Това не е точно така, не мислите ли? — каза един кадифен глас. Беше Магнус Бейн, облечен в дълга и блестяща пелерина, с многобройни халки по ушите, и гледаше с ирония консула. Клеъри нямаше представа откъде изведнъж се беше появил. — В миналото неведнъж сте ползвали помощта на магьосниците, за което и порядъчно сте им плащали.

Малачи се намръщи.

— Не помня Клейвът да те е канил в Града от стъкло, Магнус Бейн.

— Така е — рече Магнус. — Просто защитите са свалени.

— Наистина ли? — в гласа на консула се прокрадна ирония. — Не бях забелязал.

Магнус изглеждаше шокиран.

— Това е ужасно. Някой все трябва да ви е казал. — Той погледна към Люк. — Кажи му, че защитите ги няма.

На Люк му прекипя.

— Малачи, за Бога, долноземците са силни; ние сме много. Казах, че можем да помогнем.

Консулът надигна глас.

— А аз ти казах, че нито се нуждаем, нито искаме помощта ви!

— Магнус — Клеъри тихо се приближи до него и зашепна. Около Люк и консула се бе скупчило множество любопитни; беше почти сигурна, че никой няма да й обърне внимание. — Ела да поговорим, докато другите се разправят и не ни забелязват.

Магнус й хвърли бърз въпросителен поглед, кимна и я дръпна встрани, разрязвайки тълпата като отварачка за консерва. Никой от насъбралите се ловци на сенки или върколаци не изглеждаше склонен да стои на пътя на високия над метър и осемдесет магьосник с котешки очи и предизвикателна усмивка. Той я поведе към един по-спокоен ъгъл.

— Какво има?

— Взех книгата. — Клеъри я извади от джоба на омърляното си палто, като остави кални отпечатъци по подвързията с цвят на слонова кост. — Бях в имението на Валънтайн. Както каза, беше в библиотеката. И… — Тя млъкна, като се сети за пленения ангел. — Няма значение. — Тя му подаде Бялата книга. — Ето. Вземи я.

Магнус дръпна книгата от ръцете й с дългите си пръсти. Започна да разлиства страниците, очите му се разшириха.

— Много по-добра е, отколкото бях чувал — отбеляза възхитено той. — Нямам търпение да започна да проучвам заклинанията.

— Магнус! — Острият глас на Клеъри го върна към действителността. — Първо майка ми. Ти обеща.

— И ще спазя обещанието си. — Магьосникът усърдно закима, но в очите му имаше нещо, което изпълни Клеъри с известно недоверие.

— Има и още нещо — добави тя, като се сети за Саймън. — Преди да отпътуваш…

— Клеъри! — каза някакъв задъхан глас до рамото й. Тя се обърна и с изненада видя до себе си Себастиян. Той беше облечен в униформа, която му седеше, сякаш се е родил с нея, помисли си тя. Докато всички други бяха изпоцапани с кръв и разчорлени, той изглеждаше безупречно — като се изключи двойната драскотина, която се спускаше по лявата му буза, сякаш някой го беше одрал с нокти. — Тревожех се за теб. На идване се отбих в дома на Аматис, но теб те нямаше там, а тя каза, че не те е виждала…

— Ами, добре съм. — Клеъри премести поглед от Себастиян към Магнус, който държеше Бялата книга до гърдите си. Себастиян изгледа книгата, повдигайки вежди. — А ти? Лицето ти… — Тя посегна да докосне раната му. Драскотините бяха пресни и още кървяха.

Себастиян сви рамене и внимателно отблъсна ръката й.

— Нападна ме Ши демон близо до дома на Пенхалоу. Но съм добре. Какво става?

— Нищо. Тъкмо си говорех с Ма… Рейгнър — поправи се бързо Клеъри, открила с внезапен ужас, че Себастиян всъщност няма представа кой е Магнус.

— Марейгнър? — Себастиян изви вежди. — Добре тогава. — Той погледна с любопитство Бялата книга. Клеъри се молеше Магнус да я прибере… начинът, по който я държеше, показваше идеално златистия надпис. — Какво е това?

За миг Магнус се изопна, котешките му очи се съсредоточиха.

— Книга със заклинания — каза най-накрая той. — Нищо, което да представлява интерес за един ловец на сенки.

— Всъщност, леля ми колекционира книги със заклинания. Може ли да я погледна? — Себастиян протегна ръка, но преди Магнус да успее да му откаже, Клеъри чу някой да я вика по име, а Джейс и Алек се приближаваха към тях, видимо недоволни да видят Себастиян.

— Мисля, че ти казах да останеш с Макс и Изабел! — сопна му се Алек. — Сами ли ги остави?

Себастиян бавно премести очи от Магнус към Алек.

— Родителите ти се прибраха, точно както и предположи. — Гласът му беше студен. — Те ме изпратиха да ви кажа, че са добре, както и Изи и Макс. Ще дойдат след малко.

— Ами — рече Джейс с наситен с ирония глас — благодаря за предаването на тези новини, веднага след като дойде.

— Не те видях, когато дойдох — рече Себастиян. — Видях Клеъри.

— Защото търсеше нея.

— Защото трябваше да говоря с нея. Насаме. — Той отново прикова поглед в Клеъри и настойчивостта в очите му я накара да замре. Искаше й се да му каже да не я гледа така в присъствието на Джейс, но това би прозвучало нелепо и абсурдно, пък и може би той наистина искаше да говори с нея за нещо важно. — Клеъри?

Тя кимна.

— Добре. Но само за малко — рече тя и видя как изражението на Джейс се промени: той не се намръщи, но лицето му се вкамени. — Ей сега се връщам — добави тя, но Джейс не я погледна. Той гледаше Себастиян.

Себастиян я хвана за китката и я дръпна встрани от останалите, към най-гъстата част на тълпата. Тя хвърли поглед през рамо. Всички я гледаха, дори и Магнус. Тя видя как той поклати глава, много бавно.

Тя се закова на място.

— Себастиян. Спри. Какво има? Какво имаш да ми кажеш?

Той обърна лице към нея, все още хванал китката й.

— Исках да излезем навън — каза той. — Разговорът е поверителен…

— Не. Искам да остана тук — каза тя и чу собствения си глас леко да трепери, сякаш не беше сигурна. Но тя беше сигурна. Измъкна китката си от хватката му и я разтри. — Какво става с теб?

— Книгата — рече той, — която държеше онзи Фел, Бялата книга, знаеш ли откъде я има той?

— За това ли искаше да говориш с мен?

— Това е изключително могъща книга със заклинания — обясни Себастиян. — И е такава, че… ами, много хора я търсят отдавна.

Тя издиша задържания въздух.

— Добре, Себастиян, виж — каза тя. — Това не е Рейгнър Фел. Това е Магнус Бейн.

— Това е Магнус Бейн? — Себастиян се завъртя и се загледа втренчено в магьосника, преди отново да се обърне към Клеъри с обвинителен поглед. — И ти си знаела през цялото време? Ти познаваш Магнус Бейн.

— Да, и съжалявам. Но той не искаше да ти казвам. Пък и е единственият, който може да ми помогне да спася майка си. Може да го направи, защото му дадох Бялата книга. В нея има едно заклинание, което може да й помогне.

Нещо проблесна в очите на Себастиян. Клеъри имаше същото усещане, както когато я беше целунал: някакво странно усещане за нередност, сякаш бе пристъпила напред с намерението да стъпи на твърда земя, но вместо това хлътваше в празно пространство. Той протегна ръка и сграбчи китката й.

— Ти си дала книгата, Бялата книга, на магьосник? На някакъв долен долноземец?

Клеъри се вцепени.

— Не мога да повярвам, че се осмели да кажеш това. — Тя сведе поглед към мястото, където Себастиян бе стиснал китката й. — Магнус е мой приятел.

Себастиян освободи хватката си, която за малко не счупи китката й.

— Извинявай — каза той. — Не исках да кажа това. Просто… доколко познаваш Магнус Бейн?

— Познавам го по-добре, отколкото познавам теб — каза студено Клеъри. Тя хвърли поглед назад, където бе оставила Магнус с Джейс и Алек… и бе неприятно изненадана:

Магнус беше изчезнал. Джейс и Алек стояха един до друг и гледаха към нея и Себастиян. Можеше да усети силното неодобрение на Джейс, което лъхаше от него.

Себастиян проследи погледа й, очите му потъмняха.

— А достатъчно ли, за да знаеш къде е отишъл с твоята книга?

— Книгата не е моя. Аз му я дадох — тросна се Клеъри, но усети как стомахът й се свива при спомена за сянката, която бе преминала в очите на Магнус. — Пък и не виждам какво ти влиза в работата. Виж, оценявам вчерашното ти предложение да ми помогнеш да открием Рейгнър Фел, но сега наистина ме плашиш. Връщам се при приятелите си.

Тя понечи да се обърне, но той й препречи пътя.

— Извинявай. Не исках да се получи така. Аз просто… има още нещо, което трябва да знаеш.

— Ами, кажи ми го.

— Нека да излезем навън. Ще ти кажа всичко. — Тонът му беше тревожен. — Клеъри, моля те.

Тя поклати глава.

— Трябва да остана тук. Трябва да изчакам Саймън. — Това беше донякъде истина, донякъде извинение. — Алек ми каза, че ще доведат затворниците тук…

Себастиян клатеше глава.

— Клеъри, никой ли не ти е казал? Изоставили са затворниците. Чух това от Малачи. Когато градът бил нападнат, те са евакуирали Гард, но не са извели затворниците. Малачи каза, че двамата и без това били в комбина с Валънтайн. Че нямало начин да ги изведат, без да рискуват твърде много.

Главата на Клеъри сякаш беше пълна с мъгла; усещаше се замаяна и леко й се гадеше.

— Това не може да е вярно.

— Вярно е — каза Себастиян. — Кълна се. — Хватката му около китката на Клеъри се затегна отново и тя се олюля на краката си. — Мога да те заведа там. В Гард. Мога да ти помогна да го измъкнеш. Но трябва да ми обещаеш, че…

— Нищо няма да ти обещава — каза Джейс. — Пусни я, Себастиян.

Изненадан, Себастиян охлаби хватката си около китката на Клеъри. Тя се отскубна и като се обърна, видя Джейс и Алек, и двамата намръщени. Ръката на Джейс бе отпусната, върху дръжката на серафимската кама на кръста му.

— Клеъри може да прави каквото си иска — каза Себастиян. Той не беше намръщен, но погледът му беше странен и втренчен, което не вещаеше нищо добро. — И точно сега тя иска да дойде с мен да спасим нейния приятел. Онзи приятел, когото ти тикна в затвора.

Алек пребледня при тези думи, но Джейс само поклати глава.

— Не те харесвам — каза замислено той. — Знам, че теб всички те харесват, Себастиян, но не и аз. Може би, защото така усилено се стремиш да се харесаш на хората. Аз може да съм само едно гадно копеле, но не те харесвам и не харесвам начина, по който беше хванал сестра ми. Ако тя иска да отиде в Гард и да търси Саймън, нямам нищо против. Но ще отиде с нас. Не с теб.

Безизразното изражение на Себастиян не се промени.

— Мисля, че тя трябва да си реши — каза той. — Нали?

И двамата погледнаха към Клеъри. Тя погледна покрай тях към Люк, който все още се разправяше с Малачи.

— Искам да тръгна с брат си — отвърна тя.

Нещо проблесна в очите на Себастиян, но изчезна твърде бързо, за да може Клеъри да го определи, макар да усети тръпки по гърба си, сякаш я докосваше студена ръка.

— Разбира се — каза той и се отдръпна.

Алек първи се раздвижи и бутна Джейс пред себе си. Те почти бяха стигнали до портата, когато Клеъри усети, че китката я болеше — силно, сякаш се беше изгорила. Като погледна надолу, тя очакваше да види отпечатъци на местата, където я беше държал Себастиян, но там нямаше нищо. Само на маншета й имаше кръв, там, където се беше докосвал до лицето му.

Тя се намръщи, дръпна маншета върху все още болящата я китка и побърза да настигне другите.