Касандра Клеър
Град от стъкло (10)

10
Огън и меч

— Стана късно — каза Изабел, като нервно пусна дантеленото перде на високия прозорец на всекидневната. — Досега трябваше да се е върнал.

— Бъди разумна, Изабел — отбеляза Алек с онзи покровителствен тон на по-голям брат, който трябваше да покаже, че за разлика от нея, Изабел, която е склонна към истерии, той, Алек, умее да запази спокойствие. Самата му стойка — беше се излегнал в един от масивните фотьойли до камината на Пенхалоу така, сякаш нищо на света не можеше да го смути — демонстрираше пълно отсъствие на тревога. — Напълно в стила на Джейс е, когато е разстроен, да излезе и да скита наоколо. Той каза, че отива да се поразходи. Ще се върне.

Изабел въздъхна. Почти й се прииска родителите й да бяха тук, но те все още бяха в Гард. Каквото и да е обсъждал Клейвът, събранието на Съвета се проточи твърде много.

— Но той познава Ню Йорк. Не познава Аликанте…

— Със сигурност го познава по-добре от теб. — Ейлийн седеше на дивана и четеше книга с тъмночервена кожена подвързия. Тъмната й коса беше опъната назад и сплетена на рибена кост, очите й бяха приковани в разгърнатия на скута й том. Изабел, която не си падаше много по четенето, гледаше с известна завист на хората, които умееха да се съсредоточат в книга. Имаше много неща, за които можеше да завижда на Ейлийн — за това, че е дребничка и кокетна, а не амазонка, която на токчета е по-висока от почти всяко момче. Но пък съвсем наскоро Изабел установи, че не гледа на другите момичета само като на обект на завист, отхвърляне или антипатия. — Живял е тук до десетгодишната си възраст. Докато вие сте идвали само няколко пъти.

Изабел вдигна ръка към гърлото си и се намръщи. Висулката на синджирчето около шията й внезапно започна силно да пулсира — обикновено пулсираше при наличие на демони, но те се намираха в Аликанте. Нямаше начин да има демони наблизо. Може висулката да се е повредила.

— Във всеки случай, не мисля, че безцелно скита наоколо. Почти съм сигурна, че знам къде е отишъл — отвърна Изабел.

Алек вдигна очи.

— Мислиш, че е отишъл при Клеъри?

— Тя още ли е тук? Не трябваше ли да се върне в Ню Йорк. — Ейлийн остави книгата да се затвори. — Всъщност, къде е отседнала сестрата на Джейс?

Изабел сви рамене.

— Питай него — рече тя, като посочи с очи Себастиян.

Себастиян се бе излегнал на дивана срещу Ейлийн. Той също държеше книга в ръка, от която изглеждаше напълно погълнат. Той вдигна очи, сякаш усетил погледа на Изабел върху себе си.

— За мен ли говориш? — попита кротко той. Всичко у Себастиян е кротко, помисли си с досада Изабел. Първоначално тя бе впечатлена от вида му — тези високи изпъкнали скули и черни, загадъчни очи, — но неговата учтивост започваше да й лази по нервите. Не харесваше момчета, които си даваха вид, че никога нищо не може да ги ядоса. В света на Изабел гневът означаваше страст, а страстта — забавление.

— Какво четеш? — попита тя малко по-остро, отколкото възнамеряваше. — Това някой от комиксите на Макс ли е?

— Да — Себастиян сведе поглед към манга поредицата Angel Sanctuary, която бе сложил на страничната облегалка на дивана. — Картинките ми харесват.

Изабел ядосано въздъхна. Уловил погледа й, Алек попита:

— Себастиян, тази сутрин… Джейс знае ли къде си ходил?

— Имаш предвид това, че съм излизал с Клеъри? — Себастиян изглеждаше развеселен. — Виж, това не е тайна. Ако бях видял Джейс, щях да му кажа.

— Не разбирам какво го засяга него това. — Ейлийн остави книгата си настрани. — Да не би Себастиян да е направил нещо нередно? Какво лошо има в това, да иска да покаже на Клариса Идрис, преди тя да си замине? Джейс би трябвало да е доволен, че сестра му не скучае и не му досажда.

— Той може да бъде много… покровителствен — рече Алек, след като леко въздъхна.

Ейлийн се намръщи.

— Това не е много хубаво. За нея би било по-добре да не бъде така свръхпокровителствана. Изражението й, когато влезе при нас в библиотеката, беше такова, сякаш никога не е виждала хора да се целуват. Пък и кой знае, може наистина да не е виждала.

— Виждала е — каза Изабел, като се сети за начина, по който Джейс бе целунал Клеъри в двореца на феите. Не й беше приятно да си спомня за това. Изабел самата не обичаше да страда, още по-малко обичаше да гледа как другите страдат. — Не е това.

— Тогава какво е? — Себастиян се изправи и отметна от очите си една тъмна къдрица. На Изабел й се стори, че мерна нещо, някаква червена линия, пресичаща дланта му като белег. — Да не би просто мен да ме мрази? Защото иначе не мога да си обясня…

— Тази книга е моя. — Едно гласче прекъсна Себастиян. Беше Макс, застанал на вратата на всекидневната. Той бе облечен със сива пижама, а кестенявата му коса беше разрошена, сякаш току-що е станал от сън. Той гледаше ядосано мангата, поставена до Себастиян.

— Коя, тази ли? — Себастиян му подаде комикса. — Ето, малкият.

Макс прекоси стаята и си прибра книгата. Смръщи вежди към Себастиян.

— Не ме наричай „малкият“.

Себастиян се засмя и се изправи.

— Ще донеса кафе — каза той и тръгна към кухнята, но спря на вратата и се обърна. — Някой да иска нещо друго?

Всички вкупом отговориха, че не искат. Себастиян сви рамене и тръгна към кухнята, като остави вратата да се затръшне след него.

— Макс — смъмри го Изабел. — Не се дръж невъзпитано.

— Не обичам да ми се пипат нещата. — Макс притисна комикса до гърдите си.

— Кога ще пораснеш, Макс? Той само ги разглеждаше. — Гласът на Изабел прозвуча по-ядосано, отколкото й се искаше; още беше бясна на Джейс и си го изкарваше на малкото си братче. — Трябва да си лягаш. Стана късно.

— На хълма става нещо. Шумът оттам ме събуди. — Макс премигна, без очилата всичко му беше замъглено. — Изабел?…

Въпросителната нотка в гласа му привлече вниманието й. Изабел се извърна от прозореца и го погледна.

— Какво?

— Качвали ли са се досега хора на демоничните кули? Просто ей така?

Ейлийн вдигна поглед.

— Да се качват на демоничните кули? — Тя се засмя. — Не, това никой не го е правил. Първо, защото е забранено и всъщност, за какво му е на човек да го прави?

Ейлийн, помисли си Изабел, няма никакво въображение. Тя самата се сещаше за един куп причини някой да иска да се качи на демоничните кули, например, за да си изплюе дъвката върху някой случаен минувач.

Макс се намръщи.

— Но някой все пак се е качил. Видях с очите си…

— Може само да си мислиш така, а всъщност да си сънувал — каза му Изабел.

Макс изкриви лице. Предчувствайки настъпваща буря, Алек стана и го хвана за ръката.

— Хайде, Макс — каза не без раздразнение той. — Връщай се в леглото си.

— Май всички трябва да си лягаме — каза Ейлийн и стана. Тя отиде до прозореца при Изабел и решително дръпна завесите. — Вече е почти полунощ, кой знае кога ще се върнат от Съвета? Няма смисъл да стоим…

Висулката на шията на Изабел пак започна да пулсира, вече по-силно — и после прозорецът, пред който стоеше Ейлийн, се разби с оглушителен трясък. Ейлийн изписка, когато някакви ръце се протегнаха през зейналата дупка — не точно ръце, видя шокирана Изабел, а огромни, люспести пипала, целите в кръв и черна течност. Те сграбчиха Ейлийн и я измъкнаха през разбития прозорец, преди тя да успее да изпищи втори път.

Камшикът на Изабел лежеше на масата до камината. Тя се хвърли към него, като за малко да се блъсне в Себастиян, който идваше от кухнята.

— Донеси оръжията — изкрещя тя, докато той се оглеждаше смаяно из стаята. — Хайде! — извика отново и се спусна към прозореца.

До камината Алек държеше Макс, а малкият се гърчеше и скимтеше, опитвайки се да се изтръгне от хватката на брат си. Алек го повлече към вратата. Добре, помисли си Изабел. Изведи Макс оттук.

През строшения прозорец нахлу студен въздух. Изабел повдигна полата си и ритна остатъците от счупеното стъкло, благодарна за дебелите подметки на ботушите си. Когато разчисти стъклата, тя провря глава и скочи през зеещата в рамката дупка, като с глух удар се приземи на пътеката пред входа.

В първия момент пътеката й се видя пуста. Покрай канала нямаше улично осветление; светлината идваше главно от прозорците на близките къщи. Изабел тръгна предпазливо напред, сребристо-златистият й камшик се виеше до нея. Този камшик й служеше от толкова време — получи го като подарък от баща си за дванайсетия си рожден ден, — че вече го усещаше като част от тялото си, като неразделна част от дясната си ръка.

Колкото повече се отдалечаваше от къщата и приближаваше моста Олдкасъл, който се издигаше над канала Принсуотър, толкова повече се сгъстяваха сенките около подпорите му. И тогава, както се стори на Изабел, нещо в сенките мръдна, нещо бяло и стрелкащо се.

Изабел се затича, прескачайки ниския плет, ограждаш нечия градина, и се озова върху тясната павирана настилка на една пътечка, която минаваше под моста. Камшикът й заблестя с ярка сребърна светлина и сега, на светло, тя видя Ейлийн, отпусната безжизнено в края на канала. Някакъв огромен демон се беше проснал върху нея, като я притискаше с тежестта на дебелото си, гущеровидно тяло, а лицето му бе заровено във врата й…

Но нямаше как да е демон. В Аликанте никога не бе имало демони. Никога. Докато Изабел гледаше недоумяващо, съществото вдигна глава и започна да души въздуха, сякаш усетило присъствието й. Тя видя, че то е сляпо, на челото, там, където трябваше да бъдат очите, минаваше, подобно на цип, дебела линия от начупени зъби. В долната половина на лицето си то имаше още една уста, от която излизаха зъби като бивни. Тясната му опашка проблясваше, докато я мяташе напред-назад, а когато Изабел се приближи, видя, че опашката завършваше с редица остри като бръсначи кости.

Ейлийн трепна и изстена. Изабел изпита облекчение — беше почти сигурна, че Ейлийн е мъртва — ала чувството на облекчение трая кратко. Щом Ейлийн помръдна, Изабел видя, че блузата й отпред бе разкъсана. По гърдите й имаше следи от нокти, а съществото бе пъхнало другото си пипало в колана на джинсите й.

На Изабел й причерня пред очите. Този демон не се опитваше да убие Ейлийн — още не. Камшикът на Изабел оживя в ръката й подобно на огнения меч на ангела на отмъщението; тя се втурна напред, камшикът й се стовари върху гърба на демона.

Демонът изкряска и се отдръпна от Ейлийн. Той се хвърли към Изабел, двете му усти зейнаха, ноктите му замахнаха към лицето й. Тя заотстъпва назад, като междувременно отново замахна с камшика си към него. Той изплющя по лицето на демона, по гърдите и краката му. По огромното му туловище се появиха хиляди прорезни ивици, от които закапа кръв и гной. Тогава от горната му паст се появи дълъг, раздвоен като на змия език, и се насочи право към лицето на Изабел. Тя видя, че в края му имаше жило, подобно на скорпионското. Отново замахна с ръката, която държеше камшика, и той се уви около езика на демона, стягайки го в сребристо-златисти пръстени. Демонът изрева и не спираше да реве, докато тя стягаше все по-плътно и по-плътно пръстените. Езикът на демона падна с влажно, противно пльосване върху паветата на пътеката.

Изабел издърпа камшика си. Демонът се обърна и избяга с бързи, стрелкащи се движения, подобно на змия, а тя се спусна след него.

Демонът беше вече преполовил пътеката, когато някаква тъмна фигура се изправи пред него. Нещо проблесна в тъмнината и демонът се сгромоляса на земята.

Изабел мигом спря. Ейлийн стоеше над падналия демон с тънко острие в ръка — сигурно го бе носила на колана си. Руните върху камата блестяха като мигащи светлинки, когато тя заби острието, натискайки го все повече и повече в гърчещото се тяло на демона, докато съществото напълно спря да мърда и се разтвори във въздуха.

Ейлийн вдигна поглед. Лицето й беше бледо. Копчетата на блузата й бяха скъсани и тънкият плат се беше разтворил, но тя не направи опит да се прикрие. От дълбоките драскотини на гърдите й се процеждаше кръв.

Изабел тихо възкликна.

— Ейлийн… добре ли си?

Ейлийн пусна камата и тя издрънча на земята. Без да продума, тя се обърна и побягна, като се изгуби в мрака под моста.

Смаяна, Изабел изруга и хукна след нея. Щеше й се тази нощ да бе облечена с нещо по-практично от кадифена рокля, но поне бе обула ботушите си. Съмняваше се, че щеше да настигне Ейлийн, ако беше с дамски обувки с токчета.

От другата страна на пътеката имаше метални стълби, които водеха обратно към улица „Принсуотър“. Ейлийн се виждаше неясно на най-горното стъпало. Изабел подхвана тежките поли на роклята си и тракайки с ботуши, се заизкачва по стълбите. Когато стигна до горе, се огледа за Ейлийн.

Взираше се така известно време, застанала в началото на широкия път, към който бе обърната къщата на Пенхалоу.

Вече никъде не виждаше Ейлийн — момичето се бе изгубило сред множеството от хора. Но не само хора се тълпяха между къщите. На улицата имаше същества — демони — цели дузини, може би и повече, подобни на гущеровидното същество с хищните нокти, което Ейлийн бе убила под моста. Вече две-три тела бяха проснати на улицата, едното само на няколко крачки от Изабел — някакъв мъж, с изтръгнато половината съдържание на гръдния му кош. По сивата му коса Изабел позна, че е старец. Разбира се, че е, помисли си тя, мозъкът й едва-едва работеше, мислите й бяха блокирани от паниката. Всички възрастни са в Гард. Долу в града са останали само децата, старците и болните…

Обагреният в червено въздух започна да мирише на изгоряло, нощта бе изпълнена с викове и писъци. Вратите на всички къщи бяха отворени — хората излизаха от тях, после замръзваха на местата си, когато виждаха изпълнената с чудовища улица.

Това беше невъзможно, неестествено. Никога досега защитите на демоничните кули не са били преминавани дори от един-единствен демон. А сега бяха нахлули дузини от тях. Стотици. А може и повече, прииждащи по улиците като отровен прилив. Изабел имаше чувството, че се намира зад стъклена стена, през която може да вижда всичко, без да може да помръдне — да гледа, замръзнала, как един демон сграбчва едно бягащо момче и го вдига над земята, забивайки разкривените си зъби в рамото му.

Момчето пищеше, но писъците му се губеха във врявата, която раздираше нощта. Шумът ставаше все по-силен и по-силен: виещите демони, хората, зовящи се по име, звуци от тичащи нозе и счупване на стъкло. Надолу по улицата някой викаше нещо, което тя едва успяваше да разбере — нещо за демоничните кули. Изабел погледна нагоре. Високите върхове на кулите си стояха на стража над града както винаги, но вместо да отразяват сребристата светлина на звездите или дори червеното сияние на горящия град, те бяха мъртвешки бели като кожата на труп. Тяхната светлина беше изчезнала. Тръпки я побиха. Не е чудно, че по улиците пъплеха чудовища — по някакъв неведом начин демоничните кули бяха изгубили магическата си сила. Защитите, които бяха закриляли Аликанте хиляди години, ги нямаше.

 

 

Самюъл беше утихнал от няколко часа, но Саймън беше още буден и сънят бягаше от очите му. Докато се взираше в мрака, той дочу писък.

Вдигна рязко глава. Тишина. Огледа се тревожно наоколо — да не би да му се беше причуло? Наостри уши, но дори при изострения си напоследък слух, не успя да долови нищо. Тъкмо пак легна, когато писъците отново се чуха, пронизвайки ушите му като игли. Като че ли идваха отнякъде извън Гард.

Той се надигна, изправи се на леглото и погледна през прозореца навън. Видя простиращата се отпред зелена поляна, някъде в далечината блестяха светлините на града. Присви очи. Тези светлини не бяха съвсем наред, имаше нещо… не както трябва. Светлините не бяха толкова ярки, колкото си ги спомняше — и някакви точки се движеха напред-назад в тъмнината, сновяха по улиците подобно на огнени игли.

Над кулите се издигаше белезникав облак, а въздухът бе изпълнен със зловоние от пушек.

— Самюъл — Саймън усети тревогата в собствения си глас. — Нещо става.

Той чуваше затръшващи се врати и забързани стъпки. Дрезгави викове разкъсваха нощната тишина. Саймън притисна лице към решетките и видя профучаващи чифтове ботуши, подритващи камъчета при бягането си. Ловците на сенки се зовяха един друг, докато панически напускаха Гард и слизаха надолу към града.

— Защитите са паднали! Защитите са паднали!

— Не можем да изоставим Гард!

— Гард е без значение! Децата ни са там долу!

Гласовете им постепенно заглъхваха. Саймън се отдръпна от прозореца и изстена.

— Самюъл! Защитите…

— Знам. Чух. — Гласът на Самюъл се чуваше ясно през стената. Той не звучеше изплашено, а по-скоро примирено, а може би и малко триумфиращо, че се е оказал прав. — Валънтайн ни е нападнал, докато Клейвът е заседавал. Умно.

— Но Гард… той е укрепен… защо не останат тук?

— Нали ги чу. Защото всичките им деца са в града. Децата… възрастните… не могат просто да ги изоставят.

Семейство Лайтууд. Саймън се сети за Джейс, а после с ужасяваща яснота си представи малкото бледо лице на Изабел под венеца от тъмна коса, за нейната решителност по време на битка, за закачливите Х-та и О-та в бележката, която му беше написала.

— Но ти нали им каза, каза на Клейва какво ще се случи. Защо не ти повярваха?

— Защото защитите са тяхната религия. Да не вярват в силата на защитите, е все едно да спрат да вярват, че са специални, избрани, закриляни от ангела. Сега най-после ще повярват, че са си най-обикновени мундани.

Саймън отново се обърна да погледне през прозореца, но пушекът се беше сгъстил, като изпълваше въздуха със сивкава белота. Вече не се чуваха викове отвън; крясъците се бяха изместили нейде в далечината и само леко се долавяха.

— Мисля, че градът е подпален.

— Не. — Гласът на Самюъл беше много тих. — Струва ми се, че Гард гори. Най-вероятно демоничен огън. Ако можеше, Валънтайн би унищожил Гард.

— Но… — Саймън не можеше да намери правилните думи. — Но нали някой трябва да дойде и да ни пусне? Съветът или… или Олдъртри. Не могат просто да ни оставят да умрем тук.

— Ти си долноземец — каза Самюъл. — А аз съм изменник. Наистина ли мислиш, че биха постъпили по друг начин с нас?

 

 

— Изабел! Изабел!

Алек бе сложил ръце на раменете й и я разтърсваше. Тя бавно вдигна глава; бялото лице на брат й се открояваше на фона на мрака зад него. Зад дясното му рамо се подаваше лък, същият лък, с който Саймън бе убил висшия демон Абадон. Тя не можеше да си спомни кога се бе появил Алек, поне не си спомняше да го е виждала на улицата; сякаш изведнъж се бе материализирал пред нея, като дух.

— Алек. — Гласът й беше тих и треперещ. — Алек, престани. Добре съм.

Тя се освободи от хватката му.

— Не изглеждаш добре. — Алек вдигна поглед нагоре и изруга под носа си. — Трябва да се махнем от улицата. Къде е Ейлийн?

Изабел примигна. Около тях не се виждаха демони. От другата страна на улицата някой седеше на стълбите пред входа на една къща и надаваше силни и пронизителни писъци. Тялото на стареца още лежеше на улицата и навсякъде наоколо се усещаше мирис на демони.

— Ейлийн… един от демоните се опита… опита се да… — замлъкна и пое дълбоко въздух. Тя беше Изабел Лайтууд. Не изпадаше в истерия при никакви обстоятелства. — Убихме го, но после тя избяга. Опитах се да я настигна, но тя беше твърде бърза. — Изабел погледна към брат си. — В града има демони. Как е възможно?

— Не знам. — Алек поклати глава. — Сигурно защитите са паднали. Когато излязох от къщи, навън имаше четирима или петима демони Они. Хванах единия да се крие в храстите. Другите избягаха, но може пак да се върнат. Ела. Да се прибираме вкъщи.

Жената на стълбите продължаваше да ридае. Звукът ги последва, когато те забързаха към дома на Пенхалоу. По улицата нямаше демони, но се чуваха експлозии, писъци и отекващи стъпки, идващи от сенките на другите тъмни улици. Докато се качваха по стълбите към входа на дома на Пенхалоу, Изабел погледна назад, точно когато от тъмното между две къщи се подаде дълго пипало и се уви около ридаещата жена на стълбите. Риданието й премина в писъци. Изабел понечи да се върне назад, но Алек вече я беше сграбчил и я бутна пред себе си в къщата, после затвори и заключи вратата след тях. В къщата беше тъмно.

— Изключих осветлението. Не исках повече да ги привличаме — обясни Алек, като бутна пред себе си Изабел във всекидневната.

Макс седеше на пода до стълбите, обгърнал с ръце коленете си. Себастиян бе застанал до прозореца и на мястото на счупеното стъкло заковаваше дъски, които беше взел от камината.

— Така — каза той, като се изправи и сложи чука на лавицата с книги. — На първо време става.

Изабел се отпусна до Макс и разроши косата му.

— Добре ли си?

— Не. — Очите му бяха големи и изплашени. — Опитах се да погледна през прозореца, но Себастиян не ми даде.

— Себастиян е бил прав — каза Алек. — На улицата имаше демони.

— Още ли са там?

— Не, но някои от тях все още са в града. Трябва да помислим какво ще правим отсега нататък.

Себастиян се намръщи.

— Къде е Ейлийн?

— Избяга — обясни Изабел. — Аз съм виновна. Трябваше да…

— Вината не е твоя. Ако не беше ти, тя щеше да умре. — Алек говореше с овладян глас. — Виж, нямаме време за самообвинения. Ще отида да потърся Ейлийн. Искам вие тримата да стоите тук. Изабел, наглеждай Макс. Себастиян, довърши укрепването на къщата.

Изабел повиши възмутено тон:

— Не искам да излизаш сам навън! Вземи ме със себе си.

— Тук аз съм възрастният. Ще става така, както аз казвам. — Гласът на Алек беше спокоен. — Всеки момент родителите ни ще се върнат от Гард. По-добре е повечето от нас да са тук. Навън много лесно ще се разпилеем. Няма да рискувам, Изабел. — Погледът му се премести към Себастиян. — Разбра ли?

Себастиян вече бе извадил стилито си.

— Ще начертая защитни знаци из къщата.

— Благодаря. — Алек беше вече почти до вратата, обърна се и погледна Изабел. За няколко секунди погледите им се преплетоха. После той излезе.

— Изабел — беше Макс, гласчето му беше тихо, — китката ти кърви.

Изабел погледна надолу. Не помнеше да си е наранявала китката, но Макс имаше право: кръвта беше изцапала маншета на бялото й яке. Тя се изправи на крака.

— Ще отида да си взема стилито. Ей сега се връщам и ще ти помогна за руните, Себастиян.

Той кимна.

— Ще се възползвам от помощта ти. Не съм много добър в това.

Изабел се качи по стълбите, питайки се в какво изобщо беше добър той. Усещаше костите си отмалели, имаше болезнена нужда от енергийна руна.

Тя можеше да си начертае такава при необходимост, макар че Алек и Джейс се справяха много по-добре от нея с тези знаци.

Вече в стаята си, тя потърси стилито сред вещите си, а също и още няколко оръжия. Когато пъхна серафимските ками в ботушите си, тя се сети за Алек и погледа, който си размениха на вратата. Не за първи път виждаше брат си да тръгва, съзнавайки, че може да не го види повече. Беше приела това, приемаше го като част от живота си, до момента, в който срещна Клеъри и Саймън и разбра, че за повечето хора това, разбира се, далеч не е така. Те не живееха редом със смъртта като своя постоянна спътница, която студено диша във врата им дори и в най-обикновените дни. Тя винаги бе презирала Мунданите по начина, по който го правят всички ловци на сенки — мислеше ги за изнежени, глупави, овчедушни. Сега се запита дали цялата тази омраза не произтичаше от факта, че завижда. Колко ли хубаво беше това, да не се притесняваш, че когато някой от твоето семейство излезе, може и никога повече да не се завърне.

Беше преполовила стълбите надолу, със стили в ръка, когато усети, че нещо не е наред. Всекидневната беше празна. Макс и Себастиян ги нямаше. На дъската, закована от Себастиян на счупения прозорец, имаше една наполовина начертана руна. Нямаше го и чука, който бе използвал.

Стомахът й се сви.

— Макс! — извика тя, като се завъртя в кръг. — Себастиян! Къде сте?

Себастиян се обади от кухнята.

— Изабел… тук сме.

Олекна й на сърцето.

— Себастиян, не е смешно — каза тя, докато с бързи стъпки се отправяше към кухнята. — Мислех, че сте…

Тя затръшна вратата след себе си. В кухнята беше тъмно, по-тъмно и от всекидневната. Тя затърси с очи Себастиян и Макс, но не видя нищо друго, освен сенки.

— Себастиян? — Попита колебливо тя. — Себастиян, какво правиш тук? Къде е Макс?

— Изабел. — Стори й се, че видя нещо да мърда, тъмна сянка на фона на други, по-светли. Гласът му беше тих, мил, почти сърдечен.

Досега не беше забелязала колко е хубав гласът му.

— Изабел, извинявай.

— Себастиян, държиш се странно. Престани.

— Съжалявам, че трябва да си ти — каза той. — Знаеш ли, от всички ви най-много харесвах теб.

— Себастиян…

— От всички ви — повтори той със същия нежен глас — мислех, че ти най-много приличаш на мен.

Той стовари юмрука си върху нея, юмрука, в който стискаше чука.

 

 

Алек тичаше из тъмните и горящи улици, като непрекъснато зовеше Ейлийн. Когато излезе от квартал Принсуотър и навлезе в сърцето на града, пулсът му се ускори. Улиците приличаха на оживели картини на Бош: изпълнени с гротескни и страховити същества и сцени на неочаквано, противно насилие. Паникьосани хора бутаха Алек встрани, без да го погледнат, и с писъци хукваха в неопределена посока. Въздухът миришеше на дим и демони. Някои къщи горяха; други бяха с избити прозорци. Паважът блестеше от счупени стъкла. Когато се приближи до една сграда, видя, че това, което беше взел за откъртена мазилка, всъщност беше огромно петно от прясна кръв. Той се завъртя на място, оглеждайки се във всички посоки, но не видя никакво обяснение за тази кръв. Въпреки това, той бързо се отдалечи от мястото.

Алек единствен от децата на семейство Лайтууд си спомняше Аликанте. Той бе едва проходил, когато заминаха оттук, но още си спомняше блестящите кули, заснежените улици през зимата, новогодишните лампички по магазини и къщи, водата, плискаща се във фонтана с русалката в Залата на Съглашението. Сърцето му по странен начин го теглеше към Аликанте, таеше скрита надежда, че един ден ще се върнат в родното си място. Да види града си в това състояние, беше равносилно на това, да умрат всичките му надежди.

Той се обърна към широкия булевард и видя по една от улиците, водещи към Залата на Съглашението, глутница Билайъл демони, които съскаха и виеха. Те влачеха нещо зад себе си — нещо, което се извиваше и гърчеше върху паважа. Той се спусна по улицата, но демоните вече бяха изчезнали. В основата на една колона имаше свита на кълбо, отпусната фигура, от която на земята се процеждаха струйки кръв. Когато Алек се наведе да обърне тялото, под ботушите му изхрущяха счупени, подобни на камъчета, стъкла. След един бегъл поглед към моравото, обезобразено лице, той потръпна и се извърна, благодарен, че човекът не беше сред хората, които познава.

Някакъв шум го накара бързо да се изправи. Той усети вонята му, преди да го е видял: от другия край на улицата към него се плъзваше някаква прегърбена, огромна сянка. Висш демон? Алек не изчака да разбере. Той хукна по улицата към една от високите къщи, като скочи на перваза на разбития прозорец. Няколко минути по-късно се изкачи на покрива, ръцете го боляха, коленете му бяха одраскани. Той се изправи, изтърси мръсотията от ръцете си и погледна надолу към Аликанте.

Разрушените демонични кули хвърляха своята матова, мъртвешка светлина върху гъмжащите улици на града, където всякакви същества се влачеха, пълзяха и се промъкваха в сенките между сградите, подобно на хлебарки, пъплещи из тъмен апартамент. Във въздуха се носеха писъци и викове, крясъци и напразен зов на имена. Към тях се прибавяха и писъците на демоните, пронизителните им викове на наслада, които болезнено пронизваха човешкото ухо. Пушекът се издигаше над къщите от медени тухли като мъгла, която се кълбеше и около кулите на Залата на Съглашението. Алек погледна нагоре към Гард и видя как ловците на сенки се носят надолу по пътеката на хълма, осветявани от магическите светлини, които носеха със себе си. Клейвът слизаше да се сражава.

Алек отиде до ръба на покрива. Тук сградите бяха много близо една до друга, стрехите им почти се докосваха. Беше лесно да скочиш от един покрив на друг, а после и на следващия. Той започна умело да подтичва по върховете на покривите, като прескачаше малкото разстояние между къщите. Добре, че студеният вятър духаше в лицето му, за да прогонва зловонието на демоните.

Той продължи да се придвижва така няколко минути, след което забеляза две неща: първо, че тичаше към белите кули на Залата на Съглашението. И второ, по-нататък пред него на площада между две улички имаше нещо, което приличаше на дъжд от издигащи се искри — тъмносини искри с цвета на газено пламъче. Алек вече беше виждал такива сини искри. За миг, преди отново да се затича, той се втренчи в тях.

Най-близкият до площада покрив беше стръмен. Алек се спусна от едната му страна, ботушите му закачаха керемидите. Стъпвайки несигурно по ръба, той погледна надолу.

Площадът с кладенеца беше под него и гледката му бе частично закрита от голям метален прът, стърчащ насред фасадата на сградата, върху която стоеше той. На него бе окачена дървената табела на магазина, която се клатеше от вятъра. Площадът отдолу гъмжеше от Иблис демони — същества с човекоподобна форма, но съставени от кълбящ се черен пушек и чифт огнени жълти очи. Бяха се подредили в редица и се движеха бавно към една самотна фигура на мъж, облечен в широко сиво палто, принуждавайки го да отстъпва към стената.

Алек просто стоеше и гледаше. Всичко в този мъж му бе познато — леката извивка на гърба, безредието на тъмната коса и начинът, по който измежду пръстите му излизаше синкав огън, подобно на стрелкащи се цианови светулки.

Магнус. Магьосникът мяташе искри от син огън към Иблис демоните. Една искра се заби в гърдите на един настъпващ демон. Със звук, наподобяващ изливане на кофа вода върху пламъци, той потръпна и изчезна сред взрив от пепел. На негово място придойдоха други — демоните Иблис не бяха много умни — и Магнус ги замери с нова порция искри. Неколцина демони паднаха, но един, очевидно по-умен от останалите, заобиколи и го приближи в гръб, готов да го промуши…

Алек не се и замисли. Вместо да скочи, той увисна на ръба на покрива и се пусна, хващайки металния прът, на който се залюля, за да олекоти падането. После го пусна и тупна леко на земята. Изумен, демонът се обърна, жълтите му очи блестяха като скъпоценни камъни. Алек имаше време само колкото да си помисли, че ако Джейс бе на негово място, щеше да каже нещо остроумно, преди да извади серафимската кама от колана си и да я запрати към демона. С грозен вик демонът се разтвори във въздуха, а от насилственото му напускане на това измерение лек дъжд от пепел се посипа по Алек.

— Алек? — Магнус го погледна втренчено. Той се бе справил с останалите демони Иблис и сега на опустелия площад бяха само те двамата. — Нима току-що… нима току-що спаси живота ми?

Алек знаеше, че в такива случаи е прието да се казва нещо като: Разбира се, нали съм ловец на сенки и на нас това ни е работата, или: Това ми е работата.

Джейс би казал нещо такова. Джейс винаги знаеше кога какво да каже. Ала думите, които в крайна сметка излязоха от устата на Алек, бяха съвсем други — и звучаха троснато дори в собствените му уши.

— Ти така и не ми се обади — рече той. — Звънях ти толкова пъти, а ти така и не вдигна.

Магнус погледна към Алек, сякаш подозирайки, че си е изгубил ума.

— Твоят град е нападнат — каза той. — Защитите са разбити, улиците гъмжат от демони, а ти ме питаш защо не съм ти се бил обадил?

Алек стисна зъби.

— Искам да знам защо не отговори на обажданията ми.

Магнус вдигна ръце нагоре в жест на неприкрит гняв.

Алек с удивление забеляза, че когато той направи това, от пръстите му излязоха няколко искри, подобно на светулки излизащи от буркан.

— Ти си идиот.

— Затова ли не ми се обади? Защото съм идиот?

— Не. — Магнус пристъпи към него. — Не ти се обадих, защото ми писна да ме търсиш само когато имаш нужда от мен. Писна ми да гледам как си влюбен в друг… човек, който никога няма да те обикне. Не и по начина, по който аз го правя.

— Ти ме обичаш?

— Глупав нефилиме — каза търпеливо Магнус. — Защо иначе щях да съм тук? Защо иначе щях да прекарам изминалите няколко седмици в кърпене на всичките ти малоумни приятели, когато биваха ранени? И да ви измъквам от всяка абсурдна ситуация, в която сами се забърквате? Без да броим помощта ми в битката с Валънтайн. И всичко това напълно безплатно!

— Не бях се замислял за това — призна си Алек.

— Разбира се, че няма да се замислиш. Ти никога не се замисляш. — В котешките очи на Магнус блестеше ярост. — Аз съм на седемстотин години, Александър. Знам кога нещо е обречено на провал. Ти дори не смееш да признаеш за нас на родителите си.

Алек го гледаше втренчено.

— Ти си на седемстотин години?

— Добре де — поправи се Магнус, — осемстотин. Но не изглеждам на толкова. Не това е важното сега. Важното е…

Но Алек така и не разбра кое е важното, защото в този момент още дузина демони се изсипаха на площада. Той усети как челюстта му увисва.

— По дяволите!

Магнус проследи погледа му. Демоните почти ги бяха обградили в кръг, жълтите им очи горяха.

— Защо променяш темата, Лайтууд?

— Виж какво — Алек посегна към втората си серафимска кама, — ако оживеем, ти обещавам, че ще кажа на цялото си семейство.

Магнус протегна ръце, разтвори пръсти, от всеки от които се издигнаха сини пламъци и озариха широката му усмивка.

— Имаме сделка.