Ричард Монтанари
Момичета с броеници (35)

35.

Неусетно бе заспал. Още от детските си години в Езерната област, където трополенето на дъжда върху покрива е приспивна песен, Саймън винаги се отпускаше при шума на буря. Събуди го трясъкът от нечий ауспух.

А дали не беше изстрел?

В края на краищата, нима не се намираше в Грейс Фери?

Погледна часовника си. Беше проспал цял час. Ега ти и специалиста по следене. По-скоро прилича на инспектор Клузо.

Последното, което си спомняше, преди да се стресне от сън, бе, че Кевин Бърн влезе в един от буйните барове в Грейс Фери, наречен „Шотз“ — едно от онези места, където щом влезеш, се спускаш по две стъпала. Както във физическо, така и в социално отношение. Занемарен ирландски бар, пълен с типове, излезли сякаш от „Къщата на болката“^[1].

Саймън бе паркирал в една пряка. Първо, за да не го забележи Бърн, и второ, понеже пред самия бар нямаше място. Решил бе да изчака Бърн да излезе от бара, да го проследи и да види дали Бърн няма да отбие в някоя тъмна улица и да запали лула с крек. Ако имаше късмет, Саймън щеше да се присламчи до колата му и да заснеме легендарния инспектор Кевин Франсис Бърн с дванайсетсантиметрова стъклена тръбичка в уста.

Тогава Бърн щеше да е негов роб.

Извади малкия си сгъваем чадър, отвори вратата, разтвори чадъра и се промъкна до ъгъла на сградата. Надникна иззад него. Колата на Бърн си беше на мястото. Май някой бе успял да счупи стъклото на вратата му. Тежко му и горко на тоя, гдето е избрал да ограбва неподходяща кола в неподходяща вечер, мина му през ума.

Барът продължаваше да е препълнен. Прозорците му тракаха от мелодичните акорди на едно парче на Тин Лизи.

Тъкмо се канеше да се върне в колата, когато някаква сянка мина през крайчеца на окото му и се впусна през празния парцел точно срещу „Шотз“. Дори слабата светлина от неоновия надпис на бара му бе достатъчна да разпознае огромния силует на Бърн.

Какво, по дяволите, търси той там?

Саймън вдигна фотоапарата и щракна няколко пози. Не бе сигурен защо точно е така, но когато следиш някого с фотоапарат, а на следващия ден се мъчиш да сглобиш колажа от образи, всеки кадър ти е от полза при определяне хода на събитията.

Освен това дигиталните снимки могат да се трият. Не е като едно време, когато всяко щракане с 35 милиметров фотоапарат струваше пари.

Щом се върна в колата, включи малкото екранче на апарата да провери какво е излязло. Съвсем добре. Малко тъмничко, но си личи, че именно Кевин Бърн излиза от уличката и пресича празното място. На две от снимките за фон бе послужил един светло боядисан микробус, така че не можеше да се сбърка едрият профил на Бърн. Саймън се убеди, че и на двете снимки са излезли датата и часът.

Готово.

Точно в този миг се обади скенерът му на радиочестотите на полицията — Юниден BC25D — преносим модел, който на няколко пъти му бе помагал да стигне на местопрестъпление преди да са дошли инспекторите. Не успя да разбере подробно за какво става дума, но само след секунди, когато Кевин Бърн се юрна да бяга, Саймън осъзна, че каквото и да бе станало, присъствието му тук не беше случайно.

Завъртя ключа на стартера и се помоли наум да не го предаде ремонтът, който бе направил на шумозаглушителя си. Не го подведе. Нямаше да вие като самолет чесна, докато следи един от най-печените инспектори в града.

Животът бе прекрасен.

Включи на скорост. Започна следенето.