Ричард Монтанари
Момичета с броеници (9)

8.

Понеделник, 12:50 ч.

На обяд се разделиха. С един служебен таурус Джесика тръгна обратно към „Назарийн Академи“. По магистралата 1–95 трафикът бе слаб, но дъждът упорстваше.

Първо проведе кратък разговор с Доти Такач, шофьорката на училищния автобус, който събираше децата от махалата на Теса. Жената бе силно разстроена от новината за смъртта на Теса, ридаеше неутешимо, но все пак успя да каже на Джесика, че Теса я нямало на спирката в петък сутринта и че не си спомняла да е виждала подозрително лице да се мотае около спирката, нито по останалата част от маршрута. Добави, че все пак работата й била да гледа пътя.

Сестра Вероник уведоми Джесика, че доктор Паркхърст си тръгнал на обед, но оставил домашния си адрес и телефонните си номера. Освен това каза, че последният час, на който Теса присъствала в четвъртък, бил по втора година френски. Доколкото Джесика си спомняше, от всяка ученичка на гимназията се искаше да изкара две години по някакъв чужд език, за да се дипломира. Никак не се изненада, че френският все още се преподава от старата й учителка Клер Стендал.

Откри я в учителската стая.

 

 

— Теса се учеше прекрасно — каза Клер. — Мечта-дете. Чудесна граматика, безгрешен синтаксис. Винаги предаваше домашните си навреме.

Разговорът с мадам Стендал върна Джесика с дузина години назад, макар това да бе първото й влизане в тайнствената учителска стая. Както и много от другите ученички, тя винаги си я бе представяла като някакво съчетание от нощен клуб, мотелска стая и добре заредена пушалня на опиум. Установи разочаровано, че през цялото това време тя си е била една уморена обикновена стая, съдържаща три масички с охлузени метални столове околовръст, малка група диванчета и чифт очукани самовари за кафе.

Самата Клер Стендал бе съвсем друга история. Около нея продължаваше да няма нищо уморено или обикновено. Висока и елегантна, с костна система, за каквато всички жени си мечтаят и с тънка, гладка кожа. Джесика и съученичките й постоянно й завиждаха на гардероба: пуловери „Прингъл“, костюми „Нипон“, обувки „Ферагамо“, палта „Бърбери“. Косата й със сребърните кичури бе по-къса, отколкото си я спомняше, но Клер Стендал, макар и стигнала средата на четирийсетте, продължаваше да е впечатляваща дама. Интересно дали мадам Стендал още я помнеше?

— Имаше ли притеснен вид напоследък? — запита Джесика.

— Както може да се очаква, болестта на баща й доста й тежеше. Доколкото разбирам, тя се е грижела за цялото домакинство. Миналата година й се наложи да поиска триседмичен отпуск, за да се грижи за него. Но никога не е пропускала домашно.

— Спомняте ли си по кое време стана това?

Клер се замисли за миг.

— Ако не се лъжа, беше точно около Деня на благодарността^[1].

— Когато се върна, да сте забелязали нещо променено у нея?

Клер хвърли поглед на ръмящия навън дъжд.

— Сега, като се замисля, наистина ми се стори малко по-затворена. Сякаш вземаше по-малко участие в груповите беседи.

— Качеството на работата й спадна ли?

— Напротив, стана още по-старателна.

— Имаше ли близки приятелки от класа си?

— Теса бе учтива и възпитана, но мисля, че нямаше близки приятелки. Мога да разпитам, ако желаете.

— Ще ви бъда благодарна — отвърна Джесика. Подаде визитка на Клер, която й хвърли бегъл поглед и я прибра в чантичката си — малка, тънка „Воатон Онфльор“. Naturellement^[2].

— Понякога казваше, че искала да отиде във Франция — добави Клер.

Джесика си спомни, че и тя бе казвала същото. Нямаше момиче, което да не го бе казало. Но и не знаеше някоя нейна съученичка да е отишла.

— Теса обаче не беше от онези, които си мечтаят за романтични разходки край Сена или да пазаруват от Шанз-Елизе — продължи Клер. — Тя искаше да работи с обществено онеправдани деца.

Джесика си записа някои неща, макар и сама да не знаеше защо.

— Споделяла ли е някога с вас нещо за личния си живот? Някой, който да я е закачал?

— Не — отвърна Клер. — Но в сравнение с вашия престой в училище нещата не са се променили кой знае колко. Дори по отношение на мен. Ние сме възрастни и ученичките ни възприемат като такива. Шансът да ни се доверят, е точно толкова голям, колкото да се доверят на родителите си.

На Джесика й се щеше да попита Клер за Брайън Паркхърст, но това не бе нищо повече от догадка. Реши да го премълчи.

— Сещате ли се за нещо друго, което може да ни е от полза?

Клер помисли няколко секунди.

— За нищо не се сещам — каза. — Съжалявам.

— Благодаря ви много, все пак — рече Джесика. — Много ни помагате.

— Някак си ми е трудно да си представя, че… вече я няма — каза Клер. — Толкова млада беше.

Същата мисъл измъчваше Джесика от сутринта. И сега не знаеше как да отговори. Каквото и да кажеше, нито щеше да е утеха, нито щеше да е достатъчно. Събра нещата си и погледна часовника. Трябваше да се връща в Северна Филаделфия.

— Закъснявате ли? — попита Клер иронично, но и строго. Тон, до болка познат на Джесика.

Усмихна се. Клер Стендал наистина я помнеше. На младини Джесика вечно закъсняваше.

— Има опасност да остана без обяд.

— Защо не грабнете някой сандвич от столовата?

Идеята никак не е лоша, мина й през ум на Джесика. Докато учеше в гимназията бе една от малкото особнячки, които наистина харесваха храната в стола. Набра кураж и попита:

— Qu’est–ce que vous… proposez?

Ако не бъркаше — а искрено се надяваше да е налучкала, — въпросът й следваше да гласи: Вие какво предлагате?

По лицето на бившата си учителка по френски разбра, че не е сгрешила. Достатъчно вярно на гимназиален френски поне.

— Много добре, мадмоазел Джовани — засмя се щедро Клер.

— Merci.

— Avec plaisir — отвърна Клер. — Хамбургерите и сега си ги бива.

 

 

Гардеробчето на Теса бе само през шест от едновремешното на Джесика. За миг Джесика изпита изкушението да пробва дали старата комбинация на ключалката още действа.

Докато самата тя учеше в „Назарийн“, гардеробчето на Теса се заемаше от Джанет Стефани, редакторката на алтернативния училищен вестник и номер едно пушачка на хашиш. Нямаше да се изненада, ако намереше вътре червено пластмасово наргиле и поне няколко джойнта. Наместо това завари отражението на последния училищен ден на Теса Уелс, животът й такъв, какъвто го бе оставила.

На закачалката висеше горнище от анцуг с качулка и емблемата на гимназията заедно с нещо, наподобяващо домашно плетен шал. На куката бе окачена пластмасова качулка-дъждобран. На горния стелаж бе чистият и старателно сгънат спортен екип на Теса. Под тях имаше малка купчинка с партитури. От вътрешната страна на вратата, където повечето момичета налепят купища снимки, Теса държеше календар с котета. Листата за предходните месеци бяха откъсната. Дните бяха зачертани, включително и последният четвъртък.

Джесика сравни учебниците в гардеробчето с програмата за деня на Теса, с която се бе сдобила от канцеларията. Липсваха два учебника — по биология и алгебра втора част. Ако ги е занесла у дома, за да учи през уикенда, най-вероятно ги е носела със себе си, когато е излязла от къщи в понеделник сутринта.

Защо не ги бяха намерили?

Прехвърли набързо страниците на останалите учебници на Теса. В този по средства за информация бе пъхната програма на занятията, напечатана на страстно розова хартия. В учебника по богословие „Основи на католическото християнство“ намери две разписки от химическо чистене. В останалите — нищо. Никакви лични бележки, писма, нито снимки.

Най-отдолу стоеше чифт високи до под коленете гумени ботуши. Понечи да затвори гардеробчето, но й хрумна да провери дали са празни. В левия нямаше нищо, но когато обърна десния, нещо падна върху полирания дървен под.

Малък дневник, подвързан с украсена с варак кожа.

 

 

Джесика изяде хамбургера още на паркинга, докато четеше дневника на Теса.

Записките бяха кратки, понякога прескачаха цели седмици. Явно Теса не е изпитвала неистово желание да предаде на листа всяка своя мисъл, чувство, емоция или взаимодействие.

Като цяло впечатлението, което създаваше, бе за едно тъжно момиче, запознато най-вече с горчивата срана на живота. Упоменаваше, че е гледала документален филм за трима младежи, които — според нея, а и според създателите на филма — са били неправилно осъдени за някакво убийство в Уест Мемфис, Тенеси. Едно от по-дългите вписвания се отнасяше до страданията на гладуващите деца в Апалачите^[3]. Внесла бе двайсет долара към програмата „Втора жътва“^[4]. Имаше и няколко упоменавания на Шон Бренън.

„Къде сбърках? — питаше се Теса. — Защо не се обаждаш?“

Имаше и едно доста трогателно описание на срещата й с някаква бездомница на име Карла, която живеела в кола, паркирана на Тринайсета улица. Не споменаваше как са се запознали, но я описваше като изключителна красавица, която при по-добро стечение на обстоятелствата е можела да стане манекенка. Жената бе казала на Теса, че липсата на уединение била една от най-неприятните страни на живота в автомобил. Постоянно изпитвала страх, че някой я следи и че иска да й стори зло. Теса бе размишлявала дълго по въпроса през следващите няколко седмици, докато накрая бе осъзнала, че има начин да помогне.

Отишла у леля си Джорджия, която имала шевна машина „Сингер“, купила със собствените си пари плат и ушила за бездомната жена перденца, които можели да се окачат по вътрешната тапицерия на покрива на колата.

Наистина е била специална девойка — мина през ума на Джесика.

Последното по-значително вписване гласеше:

„Татко е много болен. Имам чувството, че става все по-зле. Прави се на силен, но знам, че това е само фасада заради мен. Гледам отслабналите му ръце и си спомням как, когато бях малка, ме люлееше на люлките. Струваше ми се, че краката ми опират в небето! Ръцете му са нарязани и белязани от острите буци шисти и въглища.

Ноктите му са притъпени от железните вагонетки. Винаги е казвал, че е оставил душата си в миньорската долина, но че сърцето му е с мен. И с мама. Всяка нощ чувам ужасното му дишане. И макар да знам каква болка му причинява, всеки негов дъх ме успокоява, защото ми казва, че той е още тук. Че още е моят татко.

Към средата на дневника липсваха две откъснати страници, последвани от съвсем последното вписване, направено преди близо четири месеца, което просто гласеше:

Върнах се. Вземи ме, Силвия.“

Коя пък е тази Силвия, запита се Джесика.

Прегледа бележките си. Майката на Теса се е казвала Ан. Нямала е сестри. В „Назарийн Академи“ със сигурност нямаше „Сестра Силвия“.

Върна се назад в дневника. Няколко страници преди откъснатите срещна цитат от поема:

„Обитава ме вик.

Вечер той излита, като търси

с кукичките си нещо, което да обича.“

Нещо, което да обича. Сега няма да го намери, помисли си Джесика. Възможно ли е в деня на убийството й Теса да е търсила нещо да обича?

Пак отиде на последната страница. Датата бе близо до Деня на благодарността предишната година.

Върнах се. Вземи ме, Силвия.

Откъде си се върнала, Теса? И коя е Силвия?