Ричард Монтанари
Момичета с броеници (84)

85.

18 май, 13:55 ч.

Джесика отиде в Западна Филаделфия с автомобила на Джон Шепърд. От две седмици бяха партньори и сега отиваха да разпитат свидетел на двойно убийство, при което собствениците на магазин за дребни стоки са били екзекутирани и захвърлени в мазето под магазина им.

Слънцето грееше от високо. Градът отхвърляше най-сетне оковите на ранната пролет и прегръщаше деня — с отворени прозорци, със свалени гюруци на колите, със сергии за плодове.

Заключителният доклад на доктор Самърс относно Андрю Чейс съдържаше няколко любопитни находки, и най-вече факта, че според работещите на гробището „Сейнт Томас“ в Северна Филаделфия миналата сряда бил разкопан гроб на парцел, собственост на Андрю Чейс. Нищо не било взето от гроба — малкото ковчеже си било на място — но доктор Самърс бе на мнение, че Андрю Чейс наистина е очаквал мъртвородената му дъщеричка да възкръсне на Великден. Според нея лудостта му се е мотивирала от желанието му да принесе в жертва живота на пет момичета, с което да върне дъщеря си от страната на мъртвите. Според изкривеното му мислене, щом петте вече са правили опит за самоубийство, значи са приели смъртта в своя живот.

Година преди да убие Теса, Чейс по време на дежурство прибрал тялото на починал от къща, съседна на онази, в която бяха открили трупа на Теса. Най-вероятно именно тогава е установил наличието на колона в мазето.

Докато Шепърд паркираше на Бейнбридж Стрийт, телефонът на Джесика иззвъня. Обаждаше се Ник Паладино.

— Какво става, Ник? — попита го.

— Не си ли чула новината?

Божичко, ненавиждаше разговорите, които започваха с такъв въпрос. Но бе сигурна и че не е чула нищо, което да си заслужава телефонен разговор.

— Не съм, но ми я съобщи със заобикалки, Ник. Още не съм обядвала.

— Андрю Чейс е мъртъв.

Думите първо заподскачаха по стените на черепа й, както често става при неочаквана новина — била тя добра, или лоша. Когато съдията Макманъс осъди Чейс на доживотен затвор, Джесика предположи, че това означава най-малко четирийсет години, ако не и повече — десетилетия, през които Чейс да размишлява за болката и страданията, които е причинил.

А не само няколко седмици.

Според Ник обстоятелствата около смъртта на Чейс били доста неясни, но подразбра, че Чейс паднал от някакво високо метално стълбище и си счупил врата.

— Счупил си врата ли? — попита Джесика, мъчейки се да прикрие иронията в гласа си.

Ник я усети.

— Знам — каза. — Кармата понякога е кучка с противотанков гранатомет, нали?

Точно така — помисли си Джесика.

Наистина е такава.

 

 

Франк Уелс чакаше прав на вратата на дома си. Видя им се дребен, крехък и ужасно блед. Беше облечен в същите дрехи, в които го бе видяла последния път, само че сега сякаш се губеше повече в тях.

В нощното шкафче в спалнята на Андрю Чейс бяха намерили колието с ангелчето на Теса. Това им бе спестило сума ти формалности, каквито неизменно се явяват при дела за убийства. Преди да слезе от колата Джесика го извади от торбичката за улики и го пусна в джоба си. Погледна се в огледалото, не толкова за да провери как изглежда, а да се убеди, че не е плакала.

Тук трябваше да прояви сила за още един, последен, път.

 

 

— А аз какво мога да направя за вас? — попита Уелс.

Да оздравеете — идеше й да му каже Джесика. Но знаеше, че не бива.

— Нищо, сър — отвърна.

Поканил я бе да влезе, но тя отказа. Останаха на стъпалата. Слънцето над главите им нагряваше сенника от гофриран алуминий. Забеляза, че след последното й идване Уелс бе изнесъл малко сандъче с цветя под прозореца на втория етаж. Към стаята на Теса растяха теменужки.

Франк Уелс прие новината за смъртта на Андрю Чейс по същия начин, по който бе приел вестта за смъртта на Теса — стоически, с непроницаем израз. Просто кимна.

Тя очакваше поне малък изблик на чувства, когато му подаде висулката с ангелчето. Дори се извърна с лице към улицата, все едно търси такси, та той да изживее момента насаме със себе си.

Но Уелс просто изгледа ръцете си. После й го подаде.

— Моля ви да го задържите за себе си — каза.

— Не… не мога да го приема, сър. Знам какво означава лично за вас.

— Моля ви — повтори той. Постави колието в дланта й и сви пръстите й около него. Кожата му беше като топла копирна хартия. — Теса щеше да иска да го притежавате. Приличаше на вас в много отношения.

Джесика разтвори пръсти. Прочете гравирания отзад надпис:

„Ето, Аз пращам пред тебе Ангела да те пази по пътя

и да те въведе в онова място, което съм приготвил“^[1]

Джесика пристъпи напред и целуна Франк Уелс по бузата.

Докато вървеше към колата, се бореше да запази контрол върху чувствата си. Като наближи бордюра, забеляза мъж да излиза от паркирания през няколко коли от нейната черен сатурн. Изглеждаше на около двайсет и пет, среден на ръст, слаб, но с тренирани мускули. Тъмнокестенявата му коса бе започнала да оредява. Имаше късо подстригани мустачки, а над тях — огледални черни авиаторски очила. Облечен бе в светлокафява униформа. Запъти се към дома на Уелс.

Джесика мигновено се сети: Джейсън Уелс, братът на Теса. Помнеше го от снимката на стената във всекидневната.

— Мистър Уелс — каза, — аз съм Джесика Балзано.

— О, да, чух за вас.

Ръкуваха се.

— Моите съболезнования за загубата ви — каза Джесика.

— Благодаря — отвърна Джейсън. — Всеки ден си мисля за нея. Тя беше моята светлинка.

Очите му не се виждаха, но не й и трябваше. Младият Джейсън Уелс явно страдаше.

— Баща ми е силно впечатлен от вас и вашия партньор — продължи Джейсън. — И двамата сме ви безкрайно благодарни.

Джесика кимна и затърси думи, с които да му отговори.

— Надявам се вие и баща ви да намерите утеха.

— Благодаря — каза Джейсън. — Как е партньорът ви?

— Още се бори — отвърна Джесика, мислейки си: „Дано е така.“

— Бих желал да го посетя някой ден, ако нямате нищо против.

— Разбира се — отговори Джесика, макар да бе наясно, че посещението му няма да бъде усетено по никакъв начин. Погледна часовника си, като се надяваше това да не излезе като груб намек. — Ами аз трябва да вървя. Имам още няколко задачи. Радвам се, че се запознахме.

— И аз — рече Джейсън. — Всичко най-хубаво.

Джесика се качи в колата си. Мислеше си как сега в живота на Франк и Джейсън Уелс, а и в живота на семействата на всички жертви на Андрю Чейс ще настъпи един процес на преизграждане.

Изведнъж една мисъл се стовари със силата на чук върху главата й. Сети се къде беше виждала преди онази везана емблема, която беше забелязала на снимката на Франк и Джейсън Уелс във всекидневната — онази, на черното яке, в което младият мъж бе облечен. Същата, която днес видя пришита върху ръкава на униформата му.

Имаше ли братя или сестри?

Един брат — Джейсън. Много по-голям от нея. Живее в Уейнсбърг.

В Уейнсбърг се намираше и щатският затвор „Грийн“.

Джейсън Уелс работи като надзирател в „Грийн“.

Хвърли поглед към входа на дома на Уелс. Джейсън и баща му стояха на прага. Прегърнати.

Извади мобифона и го задържа в дланта си. Шерифското управление на окръг Грийн сто на сто щеше да прояви интерес към факта, че баткото на една от жертвите на Андрю Чейс работи точно в този затвор, където са го намерили мъртъв.

Голям интерес, при това.

Хвърли последен поглед към дома на Уелс с пръст, застинал върху зеления бутон на мобифона. Франк Уелс я гледаше със своите влажни, древни очи. Помаха й със слабата си ръка. Махна му и тя.

За пръв път, откакто го познаваше, съзря на лицето му не скръб, не страх, не тъга. А видя спокойствие, решимост, някакъв свръхестествен покой.

И го разбра.

Отдалечавайки се по улицата, пусна мобифона обратно в чантичката си и погледна в огледалото за обратно виждане към Франк Уелс, застанал в рамката на вратата. Така щеше да остане в спомените й. В този кратък миг й се стори, че Франк Уелс най-сетне е намерил покой.

За човек, който вярва в подобни неща, това означава, че и Теса е намерила покой.

А Джесика вярваше.