Ричард Монтанари
Момичета с броеници (80)

81.

Петък, 22:15 ч.

През целия си стаж в полицията Бърн не преставаше да се изненадва, когато най-сетне установяваше размера, формата и поведението на онези, които преследваше. Много рядко съответстваха по ръст и гротескност на извършените от тях престъпления. Дори си бе изградил теория: чудовищността е обратнопропорционална на физическия размер на извършителя.

Нямаше две мнения: Андрю Чейс бе най-грозната, най-черната душа, която бе срещнал през живота си.

Но сега намиращият се само на два метра от него човек му се стори дребен, незначителен. Бърн обаче не можеше да си позволи това да го успокои или залъже. Андрю Чейс можеше да е всичко друго, но не и незначителен по отношение на семействата, чийто живот бе зачернил.

Даваше си сметка, че няма и капка преимущество над тежко ранения Чейс. Защото собственият му поглед е замъглен; мозъкът му е тресавище от нерешителност и ярост. Ярост спрямо отминалия живот. Ярост, породена от случая с Морис Бланчард. Ярост по отношение на финала на историята с Диабло, който го беше превърнал точно в онова, срещу което винаги се бе борил. Ярост при мисълта, че ако беше вършил работата си малко по-кадърно, сигурно е щял да спаси живота на няколко невинни момичета.

Андрю Чейс усети присъствието му със сетивата на ранена кобра.

През мозъка на Бърн мина светкавично откъс от оная стара песен на Сони Бой Уилямсън „Блус на събирача на данъци“.

„Отваряй вратата,

щото събирачът на данъци идва.“

Вратата се отвори широко. Пръстите на лявата му ръка заеха едно познато положение — първото, което научи, когато започна да изучава жестовия език.

Обичам те.

Андрю Чейс се извърна с пламтящ поглед и насочен напред глок.

И Кевин Бърн ги видя в очите на звяра. Всяка една от невинните му жертви. Вдигна пистолета.

Двамата стреляха едновременно.

И отново, както преди, светът побеля и настъпи тишина.

Двойната експлозия оглуши Джесика, отне всичкия й останал слух. Рухна на студения под на мазето. Заобиколена от кръв. Не можеше да си вдигне главата. Докато падаше върху облаците, направи опит да открие Софи в костницата от разкъсана човешка плът. Пулсът й утихна, очите й се замъглиха.

Софи — повтаряше наум, все по-слабо и по-слабо.

Сърцето ми.

Животът ми.