Ричард Монтанари
Момичета с броеници (79)

80.

Петък, 22:10 ч.

Джесика се бореше на дъното на непрогледната мъгла. Седеше на пода в собственото си мазе. Беше почти тъмно. Помъчи се да състави уравнение от тези два факта, но не получи приемлив резултат.

В този миг реалността я заля.

Софи.

Помъчи се да се изправи, но краката й не я слушаха. Не беше вързана. Но си спомни — нещо й инжектираха. Пипна врата си там, където бе влязла иглата, и на пръста й остана капчица кръв. На светлината на фенера зад гърба й точицата започна да се размазва. И си даде сметка какъв ужас са изпитали петте момичета.

Но тя не е момиче. Тя е жена. Полицай.

Инстинктивно посегна към хълбока. Няма нищо. Къде й е оръжието?

Горе. Върху хладилника.

Майка му стара.

За секунда й се повдигна, светът заплува, подът под нея сякаш се развълнува.

— Не биваше да се стигне дотам, разбираш ли? — каза той. — Но тя се съпротивляваше. Веднъж се бе опитала да се отърве от него, но после започна да се съпротивлява. Знаеш ли колко пъти ми се е случвало?

Гласът идваше откъм гърба й. Беше нисък, плавен, обвит в меланхолията на дълбока лична загуба. Фенерчето бе все още в ръцете му. Лъчът танцуваше из цялата стая.

Джесика искаше да реагира, да направи движение да го удари. Духът в нея беше силен. Но плътта бе безсилна.

Беше останала насаме с молитвения убиец. Смяташе, че идва помощ, но се оказа, че е сгрешила. И никой не знае, че те двамата са сами тук, заедно. През ума й минаха образите на жертвите му. Кристи Хамилтън, цялата облята в кръв. Короната от бодлива тел на главата на Бетани Прайс.

Длъжна бе да поддържа разговора.

— Какво… какво искаш да кажеш?

— Не са били лишени от възможности през целия си живот — рече Андрю Чейс. — Всяка една от тях. Но са ги отхвърлили, нали? Бяха умни, здрави, завършени. Но това не им е стигало.

Джесика успя да погледне към горния край на стълбите. Молеше се да не види там своята малка Софи.

— Всичко са си имали, но са решили да го отхвърлят — каза Чейс. — И за какво?

Вятърът виеше покрай прозорците на мазето. Андрю Чейс закрачи напред-назад и светлината на фенерчето заподскача в мрака.

— А моето момиче какви възможности имаше? — попита той.

Има дете — рече си Джесика. Това е добре.

— Момиченце ли имаш? — попита го.

Гласът й звучеше като отдалече, сякаш говореше през метална тръба.

— Имах момиченце — каза. — Но дори не можа да стартира.

— Какво стана? — Все по-трудно й ставаше да оформя думите. Не беше сигурна доколко е умно да го кара да преживее отново сполетялата го някога трагедия, но не знаеше какво друго може да направи.

— И ти си била там.

Била съм там ли? Рече си Джесика. За какво, по дяволите, приказва тоя?

— Не те разбирам — каза.

— Няма значение — отвърна той. — Ти не си виновна.

— Да съм… виновна?

— Но тогава, през онази нощ, светът полудя, помниш ли? И то как! Злото обсеби улиците на този град и страшна буря го сполетя. Момиченцето ми бе принесено в жертва. А праведните пожънаха отплатата. — Тонът му ставаше все по-висок и по-мелодичен. — Тази вечер разплащам всички дългове.

О, Божичко — помисли си Джесика и й се повдигна от залелия я като вълна спомен за онази брутална Бъдни вечер.

Та той говори за Катерин Чейс. Жената, която пометна в нейната патрулна кола. Андрю и Китерин Чейс.

— В болницата ни разправяха: „О, изобщо не се притеснявайте, винаги можете да си имате друго бебе.“ Но те не могат да знаят. Животът ни с Кити се обърна наопаки. При всичките така наречени чудеса на съвременната медицина не успяха да спасят момиченцето ми, а Бог не ни дари с друго дете.

— Онази нощ… никой не бе виновен — каза Джесика. — Бурята беше ужасна. Нали си спомняш?

Чейс кимна.

— Много добре я помня. Трябваха ми близо два часа, докато стигнах до „Сейнт Катерин“. Молих се на светията-закрилник на жена ми. Предложих и аз да направя жертвоприношение. Но момиченцето ми така и не се върна.

„Сейнт Катерин“ — мина й през ума. Беше познала.

Чейс грабна найлоновата торба, която беше донесъл. Пусна я на пода до Джесика.

— А смяташ ли, че обществото ще страда за гад като Уили Круз? Той беше педераст. Варварин. Най-низшата форма на човешкия вид.

Започна да вади от торбата разни неща. Слагаше ги на пода до Джесика. Тя бавно сведе поглед. Акумулаторна бормашина. Макара с конец за шиене на корабни платна, голяма извита игла, друга спринцовка.

— Невероятно е колко неща можеш да чуеш от някои мъже, сякаш се гордеят с тях — каза Чейс. — Няколкостотин грама бърбън. Няколко хапчета перкосет. И всичките им ужасни тайни изскачат на повърхността.

Започна да вдява губерката. При целия гняв в гласа му, ръцете му не трепваха.

— А покойният доктор Паркхърст? — продължи той.

— Който благодарение на служебното си положение се възползваше от млади момичета? Моля, моля. Никаква разлика. Единственото, което го отделяше от типове като Круз, бе произходът му. Теса всичко ми разправи за доктор Паркхърст.

Джесика искаше да проговори, но не можеше. Целият й страх се насъбра в гърлото й. Усети как започна на моменти да губи съзнание.

— Скоро ще разбереш — каза Чейс. — В неделя на Великден ще има възкресение.

Остави вдянатата игла на пода и се доближи на сантиметри от лицето на Джесика. На слабата светлина очите му изглеждаха виненочервени.

— Бог поискал от Авраам детето му. А сега Бог иска от мен твоето.

Недей, замоли се без глас Джесика.

— Време е — каза той.

Джесика направи опит да мръдне.

Но не успя.

Андрю Чейс се заизкачва по стълбите.

Софи.

 

 

Джесика отвори очи. Колко време е лежала в безсъзнание? Направи нов опит да помръдне. Усещаше ръцете си, но не и краката. Опита се да се претърколи настрани. Не успя. Помъчи се да се довлече до долния край на стълбите, но усилието се оказа пряко силите й.

Сама ли е вече?

Онзи дали си е отишъл?

Единствената останала да догаря свещ върху сушилния шкаф хвърляше дълги, трептящи сенки по неизмазания таван на мазето.

Наостри слух.

Пак се отнесе нанякъде, но то май не трая повече от няколко секунди.

Стъпки зад гърба й. Непосилно й бе да държи очите си отворени. Адски трудно. Крайниците й се вкочаниха, сякаш бяха от камък.

Извърна глава, доколкото можа. Като видя Софи в ръцете на онова чудовище, отвътре сякаш я обля мразовит дъжд.

Не — изкрещя умът й.

Не!

Вземи мен.

Ето ме. Вземи мен!

Андрю Чейс положи Софи до нея на пода. Очите на детето бяха затворени, телцето — отпуснато.

Във вените на Джесика адреналинът се биеше с онова, което й бе инжектирал. Ако само успее да се изправи и да има шанс поне веднъж да го удари, сто на сто ще го повали. Вярно, по-тежък е от нея, но ръстът му е горе-долу същият. Един удар. С всичката насъбрала се в нея ярост и гняв, това ще му стигне.

Когато той за миг се обърна с гръб към нея, видя, че е намерил глока й. Пъхнал го бе под колана на панталона си.

Щом усети, че той не я вижда, Джесика се придърпа с два-три сантиметра по-близо до Софи. Движението комай докрай изцеди силите й. Трябва да си почине.

Напъна се да види дали Софи диша. Не можа да определи.

Сега Андрю Чейс се извърна към тях с бормашина в ръка.

— Време е за молитва — рече.

Бръкна в джоба и извади монтажен болт.

— Приготви ръцете й — каза на Джесика. Коленичи и пъхна бормашината в дясната ръка на Джесика. Тя усети как в гърлото й се насъбра жлъчен сок. Ще повърне.

— Какво?

— Тя само спи. Пробий ръцете й и ще я оставя жива. — Извади ластик от джоба и го уви около китките на Софи. Постави между пръстите й молитвена броеница. Без нито една десетка. — Ако ти не го направиш, ще го направя аз. След което ще я пратя при Бог пред очите ти.

— Не… не мога…

— Давам ти трийсет секунди. — Приведе се напред и натисна десния показалец на Джесика върху спусъка. Машината изви. Батерията й бе заредена напълно. От звука на виещата се във въздуха стомана й призля. — Направи го сега — и тя ще остане жива.

Джесика погледна Софи.

— Тя ми е дете — успя да промълви.

Лицето на Чейс остана неумолимо, неразгадаемо. Танцуващият пламък на свещта хвърляше дълги сенки по чертите му. Извади глока изпод колана си, запъна ударника и опря дулото в главата на Софи.

— Остават ти двайсет секунди.

— Чакай!

Усети как силите й изчезнаха, после пак се върнаха. Пръстите й трепереха.

— Мисли си за Авраам — каза Чейс. — Представи си решимостта, с която се е отправил към олтара. И ти можеш да го направиш.

— Не… не мога.

— От всекиго се изисква жертва.

Трябва да печели време.

Няма друг изход.

— Добре — каза. — Окей. — Съсредоточи силата си около ръкохватката. Беше тежка и студена. Опита няколко пъти спусъка. Бормашината реагира. Карбоновата бургия изпищя.

— Прекарай я по-наблизо — едва-едва промълви Джесика.

— Не мога да я стигна.

Чейс се доближи и вдигна Софи. Остави я само на десетина сантиметра от Джесика. Ластикът крепеше ръцете на Софи в молитвена поза.

Джесика вдигна бормашината. Бавно. Остави я за миг в скута си.

Спомни си за първата си тренировка с медицинска топка в салона на Джо Фрейзър. Само след два-три удара в стомаха бе готова да се откаже. Лежеше по гръб, прегърнала тежката сфера, изцедена докрай. Не може повече. Дори да е само един удар. От нея не става боксьор. Срам я беше, че я гледа оня одъртял тежко категорник, който открай време киснеше в салона на Джо — разправяха, че навремето изкарал пълен мач срещу Сони Листън^[1]. А той взе, че й каза: „Повечето хора се провалят не защото нямат сила, а защото нямат воля.“

Съветът му се бе запечатал в съзнанието й завинаги.

В мига, в който Андрю Чейс направи крачка назад, Джесика събра цялата си воля, цялата си решителност, цялата си сила. Единственият шанс да спаси дъщеря си й се удаваше сега. Натисна спусъка, застопори го във включено положение и замахна с дрелката нагоре — светкавично и с все сила. Дългата бургия се заби дълбоко в лявата страна на слабините на Чейс, проби кожа, мускул и плът, впи се в тялото му, намери и раздроби бедрената му артерия. Топлата кръв, която плисна по лицето й, я заслепи за миг и я задави. Чейс изпищя от болка и залитна назад. Краката му поддадоха. Сграбчи с лявата си ръка разкъсания панталон, дано да спре кръвоизлива. Кръвта — лъскава като черна коприна в полумрака — струеше на тласъци между пръстите му. По рефлекс натисна спусъка на насочения към тавана глок. Ревът на оръжието отекна в затвореното помещение.

Джесика едва-едва се изправи на колене. Адреналинът звънеше в ушите й и я тласкаше напред. Трябва да застане между Чейс и Софи. Трябва да стигне дотам. Трябва да се изправи на крака и да забие бургията в сърцето му.

През стеклата се по очите й кръв видя как Чейс изтърва оръжието и се строполи на пода на няколко метра от нея. Виеше от болка. Свали колана си и го омота около лявото бедро. Кръвта му започна да оформя локвичка на пода. Затегна турникета с пронизителен, див писък.

Ще успее ли да се добере до пистолета?

Джесика залази към него. Ръцете й боксуваха в кръвта. Борбата бе за всеки сантиметър. Но преди да успее да се приближи, Чейс сграбчи окървавения глок и бавно се изправи на крака. Залитна напред — маниакален, смъртно ранен звяр. Само на няколко метра от нея. Размахваше оръжието пред себе си, а лицето му се превърна в агонизираща смъртна маска.

Джесика направи опит да стане. Не можа. Дано Чейс дойде по-наблизо. Вдигна бормашината с две ръце.

Чейс отново залитна напред.

Спря.

Не можеше да го стигне.

Ще ги убие и двете.

В този миг Чейс вдигна глава нагоре и изпищя. Докато неземният звук изпълваше помещението, сградата, света — в същият този миг светът се върна към живота, сякаш бе внезапно освободена ярка и шумна пружина.

Дойде токът.

Звукът на телевизора заля горния етаж. До тях се включи котлето на отоплението. Над тях грейнаха всички осветителни тела.

Времето спря.

Джесика обърса с ръка кръвта от очите си. През червената миазма успя да съзре нападателя. Явно очите й още не можеха да фокусират от инжекцията, защото Андрю Чейс й се видя двоен — два размазани образа.

Стисна очи, пак ги отвори, дано погледът й се проясни.

Оказа се, че не вижда двоен образ. А двама мъже. Изведнъж Кевин Бърн се беше озовал зад гърба на Чейс.

Премига два пъти, да не би да халюцинира.

Очите не я лъжеха.