Ричард Монтанари
Момичета с броеници (72)

73.

Петък, 21:35 ч.

Джесика тръшна вратата на стаята и я заключи. Трябваше да почне от най-близо. С насочен напред пистолет погледна под леглото, зад пердетата, в дрешника.

Празно.

Патрик бе успял някак си да се качи горе и да направи кръста върху челото на Софи. Опита се внимателно да попита детето, но то явно бе травматизирано.

От самата мисъл на Джесика й се повдигна, но и я вбеси. Точно сега обаче яростта беше неин враг. Животът й бе застрашен.

Приседна отново на леглото.

— Сега трябва да правиш каквото ти каже мама. Разбираш ли?

Софи гледаше в една точка, сякаш беше изпаднала в шок.

— Миличко? Слушай мама.

Мълчание.

— Мама ще ти направи легло в дрешника, окей? Все едно сме на палатка. Нали?

Никаква реакция от Софи.

Джесика се втурна към дрешника. Избута всичко назад, дръпна чаршафите от леглото и скалъпи място за лягане. Сърцето й се късаше от мъка, но нямаше избор. Измъкна всичко останало от дрешника и го струпа на пода. Всичко, което би могло да навреди на Софи. Вдигна детето от леглото и продължи да се бори с бликналите от ярост и ужас сълзи.

Целуна Софи и затвори вратата на дрешника. Превъртя ключа и го пусна в джоба си. Грабна пистолета и излезе от стаята.

 

 

Всички свещи, които бе оставила из къщата, бяха угасени. Навън виеше вятър, но вътре цареше гробовна тишина. Опияняващ мрак — мрак, който сякаш поглъщаше всичко, до което се докоснеше. Джесика виждаше нещата, които следваше да са на мястото си, по скоро в съзнанието си, а не с очите си. Докато слизаше по стълбите си представи отново разположението на вещите във всекидневната. Масата, столовете, скрина, шкафа с телевизора, уредбата и видеото, малките канапенца. Всичко й бе до болка познато, но в този миг — и абсолютно чуждо. Всяка сянка приютяваше в себе си някакво чудовище, очертание, опасност.

Откакто бе започнала работа в полицията, всяка година бе карала опреснителния курс по тактическа стрелба с бойни патрони. Но това ставаше на полигона, а не в собствения й дом, който трябваше да е закрилата й от лудия външен свят. Тук имаше място само за игрите на едно малко момиченце. А сега се превърна в бойно поле.

Стигна до последното стъпало и изведнъж си даде сметка какво прави. Оставила бе Софи сама горе. Наистина ли бе прочистила целия етаж? Навсякъде ли надникна? Елиминирала ли бе всяка възможна заплаха?

— Патрик? — Гласът й бе слаб, умолителен.

Никакъв отговор.

По раменете и гърба й, та чак до кръста се стичаха ручейчета студена пот.

После по-силно, но не толкова, че да уплаши Софи:

— Слушай, Патрик. Държа пистолет. Не се ебавам. Искам да ми се покажеш моментално. Ще отидем в управлението и ще се разберем. Не ме измъчвай.

Студено мълчание.

Само вятър.

Патрик й бе взел единственото работещо фенерче в къщата. Вятърът блъскаше прозорците в рамките им с пронизителния, нисък вой на ранено животно.

Пристъпи в кухнята и се опита да фокусира зрението си в мрака. Придвижваше се бавно, с опряно в стената ляво рамо — противоположното на ръката, с която стреля. При нужда можеше да долепи гръб до стената и да извърне оръжието на сто и осемдесет градуса, да опази тила си.

Кухнята бе чиста.

Преди да се извърти с гръб покрай рамката на вратата по посока на всекидневната, спря и наостри слух. Сред нощните звуци й се стори, че долови нечий стон. Плач? Убедена бе, че не е Софи.

Остана заслушана, но звукът като че ли бе вече напуснал дома й.

През счупеното стъкло на задната врата долови мириса на дъжд върху ранната пролетна земя — мирис на пръст и влага. Пристъпи в мрака, а парчетата стъкло изхрущяха под крака й. От силния порив на вятъра крайчетата на черната найлонова торба зашляпаха по рамката.

Докато се промъкваше в дневната се сети, че лаптопът й е на малкото бюро. Ако не се лъжеше и ако изобщо можеше да разчита на някакъв късмет тази нощ, батерията му трябваше да е вече напълно заредена. Придвижи се към бюрото и отвори лаптопа. Екранът светна, примига два-три пъти, после обля стаята с млечносиня светлина. Джесика затвори очи за няколко секунди, после пак ги отвори. И тази светлина й стигаше. Дневната се разкри пред очите й.

Надникна зад малките канапенца, в сянката до шкафа с телевизора. Отвори и дрешника до входната врата. Никъде нищо.

Прекоси стаята. Ако не се лъжеше, Софи държеше електронното си вървящо кученце в едно от чекмеджетата под телевизора. Издърпа го. Ярката пластмасова муцунка се опули насреща й.

Йес!

Извади откъм гърба на играчката двете батерии и влезе в столовата. Пъхна ги във фенера. Светлина.

— Патрик. Най-сериозно ти казвам. Трябва да ми отговориш.

Не очакваше отговор. И не го получи.

Пое дълбоко въздух, съсредоточи се и бавно заслиза по стълбите към мазето. Долу цареше пълен мрак. Патрик беше изключил фенерчето. На половината път Джесика спря и прокара лъча през стаята в синхрон с пистолета. Неща, които поначало винаги са били безвредни — пералнята и сушилнята, мивката, котлето за отопление и омекотителят за вода, торбата със стиковете за голф и градинските мебели, както и всички останали дреболии от живота, — изведнъж се бяха заредили с някаква заплаха, изписана по повърхността им от дългите сенки.

Всичко си беше там, където трябваше да бъде.

С изключение на Патрик.

Продължи надолу по стълбите. Вдясно от нея имаше ниша, в която се помещаваше електроразпределителното табло с бушоните. Освети, доколкото можа, нишата и дъхът й спря от онова, което се разкри пред очите й.

Телефонната кутия.

Линията не бе прекъснала заради бурята.

Висящите надолу жици й говореха, че линията е била прерязана.

Внимателно стъпи върху бетонния под на мазето. Отново обшари помещението с фенерчето. Започна да отстъпва заднешком към предната стена, когато се спъна в нещо. Нещо тежко. Метално. Извърна се и видя една от гирите си, петкилограмова.

И в този миг съзря и Патрик. Лежеше по лице върху бетона. До краката му лежеше другата гира. Вероятно се беше спънал в нея, докато е отстъпвал на заден ход от телефонната кутия.

Не мърдаше.

— Стани — каза. Гласът й бе дрезгав и слаб. Запъна ударника на глока. Щракането отекна от тухлените стени. — Стани… копеле… мръсно.

Не помръдна.

Джесика го доближи и го бутна с крак. Нищо. Никаква реакция. Отпусна ударника, но продължаваше да държи пистолета насочен към него. Наведе се и пъхна ръка към шията му. Напипа пулс. Силен.

Но и нещо мокро.

Извади ръката си с кръв по нея.

Джесика отскочи назад.

Изглежда Патрик се е препънал в гирата, докато е режел телефонните жици, и е рухнал в несвяст.

Грабна лежащото то тялото фенерче и хукна нагоре. Изскочи през външната врата. Трябваше да се добере до мобифона си. Излезе на верандата. Дъждът продължаваше да блъска по брезентовия сенник. Огледа улицата. Навсякъде по другите къщи светеше. По улицата лежаха изпочупени клони, които й напомняха на разхвърляни кости. Силен порив на вятъра я окъпа за нула време. Улицата беше пуста.

С изключение на линейката отсреща. Габаритите бяха угасени, но чуваше двигателя й и видя пушека от ауспуха. Прибра пистолета в кобура и прекоси на бегом улицата под поройния дъжд.

Санитарят зад линейката тъкмо се канеше да затвори вратите, но чу Джесика и се обърна към нея.

— Какво има? — попита.

Джесика прочете името на горното джобче: Дрю.

— Дрю, слушай ме внимателно — каза Джесика.

— Окей.

— Аз съм полицай. В къщата ми има ранен човек.

— Лошо ли е ранен?

— Не съм, сигурна, но искам да ме изслушаш. Без да говориш.

— Окей.

— Телефонът ми не работи. Токът е спрян. Искам да се обадиш на 911. Да им кажеш, че полицай се нуждае от помощ. Да пратят тук всяко налично ченге и майка му. След като се обадиш, ела в дома ми. Раненият е в мазето.

Вятърът запрати талаз от вода през улицата. Около краката й се вихреха листа и всякакви други боклуци. Налагаше й се да вика, та онзи да я чуе.

— Разбра ли ме? — изкрещя.

Дрю грабна торбата, затвори задната врата на линейката и вдигна портативния радиопредавател.

— Да вървим.