Ричард Монтанари
Момичета с броеници (70)

71.

Петък, 21:00 ч.

Софи изпитваше ужас от гръмотевици. Това ни най-малко не учудваше Джесика. Наследственост. Самата тя, когато беше малка, щом загърмеше, се скриваше под стълбите в къщата им на Катерин Стрийт. А ако бурята бе наистина страшна, направо се завираше под леглото. Понякога си носеше и свещ. До оня път, когато матракът се запали.

Пак вечеряха пред телевизора. Джесика нямаше сили да се противопостави. Пък и какво значение имаше в крайна сметка. Чоплеше из чинията, безразлична към сивото ежедневие, докато светът й се рушеше по шевовете. Стомахът й продължаваше да се бунтува след събитията от изминалия ден. Как можа да сбърка толкова сериозно с Патрик?

Нима бе сбъркала наистина?

Не можеше да прогони от мозъка си онова, което той бе сторил на младите жени.

Провери автоматичния секретар. Нямаше никакви нови съобщения.

Винсънт гостуваше на брат си. Вдигна телефона и набра номера. Е, не целия — две трети от цифрите само, преди да пусне слушалката.

Лайняна история.

Изми чиниите на ръка, само и само да има какво да прави с ръцете си. Сипа си чаша вино, после я изля. Направи си чай, но забрави да го изпие.

Успя някак си да устиска до часа, в който Софи трябваше да си легне. Навън святкаше и гърмеше на поразия. Вътре Софи гледаше ужасена.

Джесика опита всички обичайни спасителни средства. Предложи да й почете. Не ще. Попита я не иска ли пак да гледа „Търсенето на Немо“? Не ще. Отказа дори да гледа „Малката русалка“. Рядък случай. Предложи да оцветят заедно книжката за зайчето Питър (не), да пеят песни от „Магьосника от Оз“ (не), да украсят с ваденки боядисаните яйца в кухнята (не).

В крайна сметка успя да напъха Софи в леглото и седна до нея. При всеки гръм Софи се облещваше насреща й, сякаш иде краят на света.

Джесика се мъчеше да прогони Патрик от мислите си. Засега — без всякакъв успех.

Някой почука на вратата. Вероятно е Пола.

— Ей сегичка се връщам, пиленце.

— Не отивай, мамо.

— Няма да се забавя повече от…

Лампите примижаха, после напрежението се успокои.

— Само това ни липсваше — промърмори Джесика и се втренчи в нощната лампа, сякаш да я хипнотизира да не угасва. Хвана Софи за ръка. Малката я стисна със смъртоносна сила. За щастие осветлението не спря. Слава Тебе, Господи. — Мама само ще отвори вратата. Пола идва. Ти нали искаш да видиш Пола?

— Искам.

— Моментално се връщам — каза. — Ти нали няма да се плашиш?

Софи кимна, макар устните й още отсега да трепереха.

Джесика я целуна по челото и й подаде Джулс, малкото кафяво мече. Софи поклати глава. Джесика грабна Моли — бежовото. Ъ-ъ. Вече им беше загубила дирята. Според Софи някои от мечетата бяха добри, другите — лоши. Накрая кандиса да гушне Тимоти, пандата.

— Ей сега се връщам.

— Окей.

Докато слизаше по стълбите, входният звънец иззвъня веднъж, втори път, трети път. Пола не звъни така.

— Добре, де, идвам.

Опита се да надникне през декоративното стъкло на малкото прозорче на вратата. Беше доста запотено. Видя единствено габаритните светлини на спрялата отсреща линейка. Май и тайфун не можеше да отложи ежеседмичния сърдечен удар на Кармин Арабиата.

Отвори.

Отвън стоеше Патрик.

Първият й инстинкт бе да тръшне вратата. Но се овладя. Засега. Хвърли поглед към улицата, но не видя колата на полицаите, които трябваше да го следят. Не отвори противоветрената врата.

— Какво търсиш тук, Патрик?

— Джес — каза той. — Трябва да ме изслушаш.

Гневът й се надигна и влезе в двубой със страха й.

— Точно тук бъркаш — рече. — Изобщо не ми трябва да те слушам.

— Джес. Стегни се. Става дума за мен. — Пристъпи от крак на крак. Беше прогизнал до кости.

— За теб ли? Кой, по дяволите, си ти! Всяко едно от петте момичета е минало през ръцете ти. И ти не намери за необходимо да споделиш този факт?

— През мен минават сума ти пациенти — оправдаваше се Патрик. — Да не очакваш всички да ги помня?

Вятърът виеше. Налагаше им се да викат, за да се чуват.

— Глупости. Те са били при теб през последната една година.

Патрик сведе поглед.

— Може би исках да избягна…

— Кое, да не се замесиш в случая ли? На кой ги разправяш тия шибани глупости?

— Джес, ако може само…

— Не биваше да идваш тук, Патрик — каза тя. — Това ме поставя в истински неудобно положение. Върви си.

— За Бога, Джес! Да не би наистина да смяташ, че имам нещо общо с тези… тези…

Прекрасен въпрос — мина й през ума. Въпросът на въпросите, като си помислиш.

Отвори уста да му отговори, но в този момент тресна мълния и се получи токов удар. После лампите светнаха, пак угаснаха, отново светнаха.

— Не знам… какво да мисля, Патрик.

— Дай ми само пет минутки, Джес. Пет минутки и изчезвам.

Видя в очите му един изпълнен с болка свят.

— Моля те… — Беше прогизнал от дъжда и тя изведнъж го съжали.

Но най-лудото бе, че се сети за оръжието си. Беше горе, в дрешника в коридора, където си му беше мястото. Сети се не за друго, а за пистолета и дали ще успее да се добере до него, ако й се наложи.

Заради Патрик.

Всичко й се стори толкова нереално.

— Мога ли поне да вляза?

Нямаше смисъл да спори. Отвори леко противоветрената врата и пороят успя да се намъкне покрай нея. Отвори я докрай. Знаеше, че Патрик го следят, дори колата да не се виждаше. Имаше оръжие, имаше и подкрепление.

Колкото и да си налагаше, не беше успяла да се убеди, че Патрик е виновен. Тук не ставаше дума за някакво престъпление от ревност, за мигновена загуба на разсъдък, която го е тласнала до крайната стъпка. Ставаше дума за систематично, хладнокръвно унищожение на шест души. Ако не и повече.

Трябваше й обаче поне една солидна улика, която да я лиши от избор.

Но дотогава…

Токът угасна.

Отгоре се чу жалният вой на Софи.

— Исусе Христе! — изстена Джесика. Погледна към отсрещната страна на улицата. В някои от къщите все още имаше ток. Да не би пък да бяха запалили свещи?

— Може да е някой бушон — каза Патрик и мина покрай нея. — Къде е таблото?

Джесика остана с поглед, вперен в пода, с ръце на хълбоците. Е, вече ставаше прекалено.

— В края на стълбите, до вратата на мазето — каза отчаяно. — На масата в столовата има фенерче. Но мисля, че не сме…

— Мамо-о-о! — долетя отгоре.

Патрик свали шлифера си.

— Щом проверя таблото, изчезвам. Обещавам ти.

Грабна фенерчето и се запъти към мазето.

Джесика се изкачи опипом до горе в неочаквания мрак. Влезе в стаята на Софи.

— Не се бой, миличко — каза и седна на ръба на леглото. Личицето на Софи едва се виждаше — мъничко, кръгличко и уплашено. — Искаш ли да слезеш долу с мама?

Софи поклати глава.

— Сигурна ли си?

Софи кимна.

— Тати ли е тук?

Джесика излезе от стаята й. Отвори шкафа за спално бельо до банята, опипа кутията с хотелски сапунчета и мостри от шампоан и балсам. Сети се как навремето — през каменната епоха на брака й — си правеше продължителни вани с мехурчета на светлината на ароматизирани свещи, пръснати из цялата баня. Понякога заедно с Винсънт. Но сега й се струваше сякаш някой друг е живял този живот. Напипа две свещи с аромат на сандалово дърво. Извади ги от кутията и ги занесе в стаята на Софи.

Кибрит, както можеше да се очаква, липсваше.

— Ей сегичка се връщам.

Слезе до кухнята. Очите й започваха да попривикват с тъмнината. Разрови чекмеджето с чаркове за кибрит. Намери цяла пачка картонени кибритчета. Останки от сватбата им. Усети върху лъскавото капаче повдигнатия с позлатени букви надпис „Джесика и Винсънт“. Как пък точно на тях попадна? Ако вярваше на подобни щуротии, щеше да реши, че съществува някакъв заговор да я докарат до дълбока депресия. Насочи се към стълбите, но в същия миг блесна светкавица и се чу шум от разбито стъкло.

Подскочи от изненада. Някакъв клон се бе отчупил от умиращия явор до къщата и бе разбил стъклото на задната врата.

— Е, по-хубаво от това — здраве му кажи — рече си. Дъждът се изливаше право в кухнята й. Навсякъде имаше парчета стъкло. — Да му еба майката!

Извади изпод мивката найлонова торба за боклук и измъкна няколко кабарчета от дъската за бележки в кухнята. В люта битка с вятъра и шибащия дъжд успя да забоде торбата около отвора, като същевременно се пазеше да не се пореже на някое останало по вратата парче стъкло.

Какво, по дяволите, я очаква още?

Погледна към мазето и видя танцуващия лъч на фенерчето.

Грабна кибритите и се запъти към столовата. Разрови чекмеджетата на скрина и откри куп различни свещи. Запали пет-шест и ги разнесе из столовата и дневната. Качи се горе и запали двете в стаята на Софи.

— Така е по-добре, нали? — попита.

— По-добре е — отвърна Софи.

Джесика протегна ръка и обърса сълзичките й.

— Токът скоро ще дойде. Окей?

Софи кимна, макар никак да не бе убедена.

Джесика огледа стаята. Ако не друго, свещите поне прогонваха чудовищните сенки. Врътна нослето на Софи и получи в отговор слабо хихикане. В момента, в който стигна до стълбите, телефонът иззвъня.

Влезе в спалнята си и го вдигна.

— Ало?

До ушите й достигна неземен вой и съскане. А през него едва-едва се чу:

— Обажда се Джон Шепърд.

Звучеше така, сякаш говори от луната.

— Едва те чувам. Какво има?

— Чуваш ли ме?

— Да.

Пращене по линията.

— Току-що се обадиха от болницата.

— Какво? Не те чувам. — Връзката наистина беше отвратителна.

— Да ти звънна ли на мобифона?

— Окей — каза Джесика. И в същия миг се сети. Мобифонът бе в колата. А тя — в гаража. — Не, няма смисъл. Давай нататък.

— Съобщиха ни какво е стискала в ръката си Лорен Семански.

Нещо за Лорен Семански.

— Окей.

— Счупена химикалка е било — викаше Шепърд. — От „Сейнт Джоузеф“.

Това поне Джесика чу ясно. Колкото й да не го искаше.

— Какво искаш да кажеш?

— На нея били логото и адресът на „Сейнт Джоузеф“. Химикалката е от самата болница.

Сърцето й изстина. Не можеше да повярва.

— Сигурен ли си?

— Няма ни най-малкото съмнение — каза Шепърд. Връзката започваше да се разпада. — Слушай, проследяващите са изтървали Фаръл… „Рузвелт“ е наводнен чак до…

Тишина.

— Джон?

Нищо. Линията бе прекъсната. Джесика зачука по комутатора.

— Ало?

Отвърна й плътна, черна тишина.

Окачи слушалката и отиде до дрешника в коридора. Хвърли поглед надолу по стълбите. Патрик още беше в мазето.

Бръкна в дрешника, на най-горната лавица, а умът й се завъртя като пумпал.

Той все разпитва за теб — казваше й Анджела.

Измъкна глока от кобура.

Бях тръгнал към сестра ми в Манаянк — бе казал Патрик, на няма и седем метра от още топлото тяло на Бетани Прайс.

Провери пълнителя. Пълен.

Докторът му идва вчера да го види — каза Агнес Пински.

Пъхна пълнителя, после вкара патрон в цевта. И заслиза надолу.

 

 

Навън вятърът продължаваше да вие и да раздрънква прозорците.

— Патрик?

Никакъв отговор.

Стигна до долния край на стълбището, изшляпа през всекидневната, издърпа чекмеджето на скрина и грабна стария фенер. Натисна бутона. Никакви батерии. Естествено. Благодаря ти, Винсънт.

Затвори чекмеджето. Извика още по силно:

— Патрик?

И пак тишина.

Губеше контрол върху събитията, и то адски бързо. Но беше изключено да слезе в мазето без светлина. Няма начин.

Тръгна заднишком нагоре по стълбите, като се мъчеше да не вдига никакъв шум. Ще грабне Софи и няколко одеяла, ще я качи на тавана и ще я заключи. Софи ще я е страх, но пък ще е в безопасност. Трябва да овладее както себе си, така и ситуацията. Ще заключи Софи, ще се добере до мобифона и ще поиска подкрепление.

— Няма страшно, пиленце — каза. — Няма страшно.

Взе Софи от леглото и я гушна. Софи трепереше. Зъбите й тракаха.

На мъждукащата светлина от свещите на Джесика й се стори, че й се привижда. Сто на сто й се е сторило. Вдигна свещта и я приближи.

Нямаше грешка. На челото на Софи бе направен кръст със син тебешир.

Убиецът не е в къщата.

Убиецът е в стаята.