Ричард Монтанари
Момичета с броеници (7)

6.

Понеделник, 10:55 ч.

„Назарийн Академи“ е най-голямата католическа девическа гимназия във Филаделфия с над хиляда ученички от девети до дванайсети клас. Открита през 1928 г., тя е разположена върху трийсет акра в Североизточна Филаделфия и е произвела през годините ред видни личности от града, включително индустриалки, политици, лекарки, юристки и художнички. В „Назарийн“ се помещаваше и администрацията на още пет училища от епархията.

По времето, когато Джесика учеше в нея, гимназията бе на първо място в академично отношение в целия град. Печелеше всички градски олимпиади по всички възможни предмети, от рода на предаваните по местната телевизия състезания, на които петнайсет и шестнайсетгодишни младежи и девойки с шини на зъбите седят зад покрити със сукно маси и рецитират разликите между вазите на етруските и онези на гърците, или изброяват основните дати на битките през Кримската война.

От друга страна, „Назарийн Академи“ бе абонирана за последното място на всяко градско спортно състезание — рекорд, който надали щеше да бъде подобрен. И до днес младите наричат ученичките й „спазарянките“^[1].

Още щом влязоха с Бърн през главния вход, тъмната ламперия с плесен по горните ръбове в съчетание със сладникавия тестен аромат на столова храна върна Джесика в девети клас. Винаги се бе учила добре и рядко вършеше бели — въпреки многобройните лудории на братовчедка си Анджела — и все пак разредената академична атмосфера и близостта на кабинета на директорката я изпълни с някакъв неясен и безформен ужас. На бедрото й висеше девет милиметров пистолет, почти бе навършила трийсетте, а се боеше до смърт. Сигурно и след петдесет години да влезеше в тази сграда, чувството щеше да си е същото.

Докато стигнат по коридорите до канцеларията, звънецът би и от класните стаи се изсипаха стотици момичета в карирани поли. Шумът бе оглушителен. Още в девети клас Джесика бе един и седемдесет и три и тежеше петдесет и седем килограма. Запазила бе тази статистика и досега, плюс–минус две кила, в повечето случаи — плюс. Тогава бе по-висока от деветдесет на сто от съученичките си. Сега поне половината момичета й се сториха по-високи, или поне колкото нея.

Вървяха след една група момичета по посока на дирекцията. Джесика ги наблюдаваше и сравняваше със съученичките си. Преди дванайсет години онази отляво, спореща на възвисок глас, щеше да е Тина Манарино — първата, която си направи френски маникюр, и първата, която внесе тайно половинка прасковен шнапс на коледната им сбирка. Пълничката до нея, навила колана на полата си в противовес на правилото ръбът й да е на два сантима от пода, когато си коленичила, щеше да е Джуди Дейли. Според последните сведения, с които разполагаше, Джуди бе вече Джуди Пресмън и имаше четири дъщери. Ето докъде водят късите поли. Джесика щеше да е момичето отдясно — източена, непохватна и кокалеста, винаги заслушана, наблюдателна, пресметлива и уплашена от всичко, макар да не го показваше. Пет части манталитет, една част стомана.

Вместо сони уокмени, сега момичетата носеха МРЗ-плейъри и слушаха Кристина Агилера и „Фифти Сент“ вместо Брайън Адамс или „Бойз Ту Мен“. Прехласваха се по Аштън Качър вместо по Том Круз.

Добре, де, и по Том Круз все още се прехласваха.

Всичко се променя.

А всъщност няма нищо ново.

И в кабинета на директорката не забеляза съществени промени. Пак блажна боя с цвят на яйчена черупка по стените, пак аромат на лавандула, примесена с политура.

Директорката, сестра Вероник, бе на шейсет и нещо и приличаше на птица, с пъргави сини очи и още по-пъргави движения. По времето на Джесика директорка бе сестра Изолд, но сестра Вероник можеше напълно да мине за близначка на по-възрастната монахиня — енергична, бледа и с нисък център на тежестта. Движенията й издаваха целенасоченост, каквато се добива от дългогодишното укротяване и дисциплиниране на млади момичета.

Представиха й се и седнаха на столовете пред бюрото й.

— С какво мога да съм ви полезна? — попита сестра Вероник.

— Боя се, че може би носим тревожни вести за една от ученичките ви — каза Бърн.

Сестра Вероник бе израсла в епохата на Първия ватикански събор, когато представата за тревожни неща в една католическа гимназия се свеждаше до дребни кражби, пушене и пиене и по някоя рядка бременност. Сега фантазията й не й стигаше.

Бърн й подаде направената с полароид снимка — едър план на лицето на момичето.

Сестра Вероник й хвърли един поглед, после бързо отмести очи и се прекръсти.

— Познавате ли я? — попита Бърн.

Сестра Вероник се насили да погледне фотографията повторно.

— Боя се, че не я знам. Но ние имаме над хиляда ученички. Новите през този срок са триста.

Замисли се за секунда, после се пресегна и натисна бутона на интеркома върху бюрото си.

— Бихте ли повикали доктор Паркхърст, ако обичате?

Сестра Вероник бе потресена. Гласът й потреперваше:

— Тя…

— Да — отвърна Бърн. — Тя е мъртва.

Сестра Вероник отново се прекръсти.

— Но как… кой би… защо? — успя да промълви.

— Все още сме в началото на следствието, сестро.

Джесика пак огледа кабинета — почти такъв, какъвто го помнеше. Опипа протърканите облегалки на стола, на който седеше, и се запита колко ли притеснени момичета са седели на него през последните дванайсет години.

След няколко секунди в кабинета влезе мъж.

— Запознайте се. Доктор Брайън Паркхърст, главен училищен съветник — каза сестра Вероник.

Брайън Паркхърст бе малко над трийсетте, висок и слаб, с фини черти, късно подстригана червеникаво-златна коса и с лице, което през детството е било осеяно с лунички. Облеклото му бе консервативно — тъмносиво спортно сако от туид, синя официална риза и лъснати мокасини с пискюлчета. Нямаше брачна халка.

— Тези хора са от полицията — каза сестра Вероник.

— Аз съм инспектор Бърн. Това е партньорката ми, инспектор Балзано — каза Бърн.

Ръкуваха се.

— С какво мога да ви помогна? — попита Паркхърст.

— Значи вие сте училищният съветник?

— Да — каза Паркхърст. — И училищният психиатър.

— Дипломиран лекар сте, значи.

— Да.

Бърн му показа снимката от полароида.

— Божичко — измърмори онзи и кръвта се отече от лицето му.

— Познавате ли я? — попита Бърн.

— Да — отговори Паркхърст. — Теса Уелс.

— Ще трябва да се свържем с близките й — каза Бърн.

— Разбира се. — Сестра Вероник си даде още миг за свестяване, после се обърна към компютъра и изтрака по клавиатурата. Само след секунда личните данни и оценките на Теса Уелс се появиха на екрана. Сестра Вероник го изгледа, все едно че й се бе явил некролог, после натисна клавиш и лазерният принтер в ъгъла заработи.

— Кога за последно я видяхте? — запита Бърн Брайън Паркхърст.

— В четвъртък, струва ми се.

— Миналият четвъртък?

— Да — каза Паркхърст. — Отби се в кабинета ми да обсъдим в кои университети ще кандидатства.

— Какво можете да ни кажете за нея, доктор Паркхърст?

Брайън Паркхърст направи кратка пауза да подреди мислите си.

— Много умно момиче. Малко по-мълчаливо.

— Добра ученичка ли беше?

— Много. Почти пълна отличничка.

— Била ли е на училище в петък?

Сестра Вероник изчука по клавиатурата.

— Не е.

— В колко започват часовете?

— Седем и петдесет — отвърна Паркхърст.

— И в колко свършват?

— Около два и четирийсет и пет — обади се сестра Вероник. — Но някои остават и до пет или шест за консултации и кръжоци.

— Тя членуваше ли в някой кръжок?

Сестра Вероник пак се обърна към клавиатурата.

— Участвала е в бароковия ансамбъл — малка група за класическа камерна музика. Но те се срещат през седмица. Миналата седмица не са имали репетиции.

— Тук в училище ли се събират?

— Да — отвърна сестра Вероник.

Бърн отново се обърна към доктор Паркхърст:

— Нещо друго можете ли да ни кажете?

— Доколкото знам, баща й е тежко болен — каза Паркхърст. — От белодробен рак.

— У дома ли си е?

— Мисля, че да.

— А майка й?

— Починала е — отвърна Паркхърст.

Сестра Вероник подаде на Бърн разпечатката с домашния адрес на Теса Уелс.

— Имате ли представа кои са били приятелките й? — попита Бърн.

Брайън Паркхърст сякаш се позамисли, преди да отговори:

— Не мога така да кажа… Но ще поразпитам.

Забавянето на отговора му не се изплъзна на Джесика.

А ако Кевин Бърн бе толкова добър, за колкото го смяташе, сигурно и той го бе доловил.

— Има вероятност пак да се върнем днес. — Бърн подаде картичка на Паркхърст. — Но ако междувременно се сетите за нещо, моля да ни се обадите.

— Разбира се — каза Паркхърст.

— Благодаря ви за времето, което ни отделихте — обърна се Бърн и към двамата.

Когато стигнаха до паркинга, Джесика попита:

— Не ти ли се стори прекалено напарфюмиран за през деня?

Брайън Паркхърст ползваше „Поло Блу“. И то много.

— Ле-е-ко — отвърна Бърн. — За какво може да му е на мъж на повече от трийсет години да мирише тъй хубаво сред тийнейджърки?

— Добър въпрос — рече Джесика.

 

 

Домът на семейство Уелс бе занемарена тристайна къща на Дванайсета улица, близо до Париш Стрийт, с всички стаи подредени една зад друга. В този типичен севернофиладелфийски квартал работническите семейства гледат да отличат своето жилище от останалите с помощта на дребни подробности — саксии по прозорците, дърворезба по щурците, декоративна табелка с номера, пастелни сенници. Тази на Уелс имаше вид на поддържана по-скоро по необходимост, отколкото от някаква суета или гордост.

Франк Уелс, едър непохватен мъж с падаща в светлосините му очи оредяла сива коса, наближаваше шейсетте. Облечен бе в кърпена бархетна риза и износен панталон, под който се виждаха избелели зелени домашни пантофи от рипс. Ръцете му бяха осеяни със старчески петна, а цялата му прегърбена призрачна стойка подсказваше, че е изгубил много тегло. Рамките на очилата му бяха от черна дебела пластмаса, каквито през петдесетте и шейсетте години се носеха от учителите по математика. В носа му бе пъхната тръбичка, която водеше до малък цилиндър с кислород, поставен на стойка до стола му. Както щяха да научат, Франк Уелс страдаше от емфизема в късна фаза.

Уелс не реагира, когато Бърн му показа снимката на дъщеря му. Или по-скоро реагира чрез непоказване на видима реакция. Във всички разследвания на убийства има такъв ключов момент, в който основните участници — съпрузи, приятели, семейство, колеги — биват уведомени за смъртта. Много важно е как реагират на новината. Малцина са толкова добри актьори, че да прикрият истинските си чувства при получаването на подобна трагична вест.

Франк Уелс я прие с каменен апломб, подхождащ на човек, който е сполетяван цял живот от трагедии. Нито се разплака, нито започна да кълне, нито да изразява ужаса си. Затвори за няколко секунди очи, върна им снимката и каза:

— Да, това е дъщеря ми.

Намираха се в малката чиста всекидневна. В средата й лежеше протрита овална плетена постелка. Покрай стените стоеше старинна американска мебел. По древния цветен телевизор вървеше някакво размазано състезание, звукът бе намален.

— Кога за последен път видяхте Теса? — запита Бърн.

— В петък сутринта.

Уелс издърпа кислородната тръбичка от носа си и я провеси през страничната облегалка на фотьойла.

— В колко излезе?

— Малко преди седем.

— През деня чухте ли се изобщо?

— Не.

— По кое време обикновено се прибираше?

— Към три и половина — каза Уелс. — Понякога и по-късно, ако имаше репетиция. Свиреше на цигулка.

— Но тя нито се прибра, нито ви се обади? — попита Бърн.

— Изобщо.

— Имаше ли братя или сестри?

— Един брат — каза Уелс. — Джейсън. Много по-голям от нея. Живее в Уейнсбърг.

— Не се ли обадихте на някоя от приятелките й?

Уелс пое дъх бавно и явно болезнено.

— Не.

— А в полицията обадихте ли се?

— Да. Към единайсет вечерта в петък.

Джесика си записа да провери сводката за изчезналите лица.

— Как ходеше Теса на училище? — попита Бърн. — С автобус ли?

— Най-често с него — каза Уелс. — Но си имаше и кола. За рождения й ден й купихме форд фокус. Да й е по-лесно да тича по задачите. Но тя настояваше бензинът да е за нейна сметка, затова вземаше автобуса до училище три-четири пъти седмично.

— Автобус на епархията или на градския транспорт?

— На гимназията.

— Откъде се качваше?

— На ъгъла на Деветнайсета улица и Поплар Стрийт. Заедно с още няколко момичета.

— Знаете ли по кое време минава автобусът оттам?

— В седем и пет — каза Уелс с тъжна усмивка. — Много добре ми е известно. Всяка сутрин тичаше да не закъснее.

— Колата й тук ли е? — попита Бърн.

— Да — каза Уелс. — Отпред е.

И Бърн, и Джесика си записаха нещо.

— А молитвена броеница имаше ли, сър?

Уелс се замисли за няколко секунди.

— Да. Подарък от чичо й и леля й за първото й причастие. — Уелс се пресегна към страничната масичка и подаде на Джесика малка снимка в рамка. На нея осемгодишната Теса държеше в събраните за молитва ръце броеница от кристални мъниста. Нямаше нищо общо с онази, която държеше в смъртта си.

Джесика моментално си записа тази подробност, сякаш приветстваше с добре дошъл нов участник в телевизионно шоу.

— Жена ми Ани почина преди шест години — рече Уелс ни в клин, ни в ръкав.

Мълчание.

— Моите съболезнования — каза Бърн.

Джесика огледа Франк Уелс. Все едно виждаше баща си през онези години след смъртта на майка й — смален във всяко едно отношение, освен в капацитета си за скръб. Огледа и трапезарията и си представи безмълвните вечери и чу постъргването на гладките сребърни прибори по очуканите бакелитени чинии. Вероятно и Теса бе готвила за баща си същото, което Джесика готвеше за своя: руло с готов сос, спагети в петък, печено пиле в неделя. Сигурно и тя е гладила в събота, растяла е с всяка измината година, та постепенно е започнала да стъпва върху телефонния указател, вместо върху дървена каса, за да стига до дъската за гладене. И тя като Джесика трябва да е установила, че панталоните на баща й се гладят по-лесно откъм вътрешната страна, като се почне от джобовете.

Сега изведнъж Франк Уелс трябваше да заживее в самота. Вместо остатъци от домашно приготвени ястия, хладилникът щеше да съдържа половин консерва супа, половин кутия с макарони по китайски и наполовината изяден готов сандвич. Франк Уелс щеше да започне да си купува малки зеленчукови консерви с по една порция. Мляко в кутии от половин, вместо един литър.

Джесика пое дълбоко въздух и си наложи да се съсредоточи. В стаята бе задушно, самотата можеше почти да се докосне с ръка.

— Като часовник.

Понесен от новата скръб, Уелс сякаш заплува на няколко сантиметра над фотьойла с внимателно сплетени пръсти в скута си. Като че ли друг му бе наместил ръцете, след като безперспективното страдание го бе лишило от сила да го стори сам. На стената зад него висяха разкривени куп снимки: семейни събития — сватби, абитуриентски вечери, рождени дни. На едната се виждаше самият Франк Уелс с рибарска шапка, прегърнал през рамо младеж в черно яке — явно сина си Джейсън. Върху якето се виждаше емблема, която Джесика не успя веднага да разпознае. На друга снимка Франк Уелс, вече на средна възраст, стоеше със синя каска на входа на някаква мина за въгледобив.

— Като часовник ли? Не ви разбрах, ако обичате — попита Бърн.

Уелс се изправи и с артритно достойнство се премести от фотьойла до прозореца. Огледа улицата пред дома си.

— Като часовник, който виси на едно и също място в продължение на много години. Влизаш в стаята и ако искаш да разбереш колко е часът, поглеждаш към това място, тъй като там е мястото на часовника. Търсиш го именно в това пространство. — За двайсети път опипа маншетите на ризата си. Да не би да се е разкопчало копче. — Но един ден разместваш нещата в стаята. Часовникът вече заема ново място, ново пространство в света. И въпреки това в продължение на дни, седмици, месеци — може би и години — все поглеждаш към старото място и очакваш да научиш колко е часът. Знаеш, че не е там, но въпреки това поглеждаш.

Бърн го остави да приказва. И това е част от цялостния процес.

— Точно там съм сега, инспектори. Там съм вече от шест години. Поглеждам към мястото, което Ани заемаше в живота ми, където винаги я намирах, но тя вече не е там. Някой я е преместил. Преместил е моята Ани. Някой я е разместил. Някой е разместил моята Ани. Някой е разместил. А сега… сега и Теса. — Обърна се и ги изгледа. — Сега часовникът спря.

Израснала в семейството на полицай и запозната с еженощните терзания, Джесика знаеше много добре, че подобни моменти неизбежно настъпват — моменти, в които трябва да се разпита най-близкият родственик на убитата жертва; моменти, в които гневът и яростта образуват един разкъсващ те отвътре зловещ възел. Веднъж баща й и бе казал, че понякога завиждал на докторите. Когато се приближат към роднините в болничния коридор, рече, със сериозни лица и много угрижени, поне могат да посочат някоя неизлечима болест като причина. А за ченгето от отдел „Убийства“ остава разнищеният труп и възможността да повтаря цял живот едни и същи три неща: Съжалявам, госпожо, синът ви е загинал от алчност, съпругът ви е умрял от ревност, дъщеря ви е умряла за отмъщение.

Кевин Бърн се доближи към Уелс.

— Теса имаше ли си най-добра приятелка, сър? Някоя, с която да прекарва по-голямата част от времето си?

— Имаше едно момиче, което идваше тук сегиз-тогиз. Патрис се казваше. Патрис Ригън.

— А приятел имаше ли си? Някой, с който да излиза?

— Не. Тя беше… как да ви кажа — стеснителна — отвърна Уелс. — Миналата година излизаше известно време с един Шон, но после спря.

— Знаете ли защо са спрели да се срещат?

Уелс се изчерви леко, после се овладя.

— Ами, той май искаше… Нали ги знаете младежите.

Бърн хвърли бегъл поглед на Джесика — сигнал тя да поеме воденето на бележките. Хората обикновено се стягат, когато някой записва дословно казаното от тях. Докато Джесика пишеше, Кевин Бърн можеше да поддържа зрителен контакт с Франк Уелс. Джесика се зарадва, че още след първите няколко часа съвместна работа с Бърн двамата можеха да се разбират като стари колеги.

— Знаете ли фамилното име на Шон? — попита Бърн.

— Бренън.

Уелс се обърна с гръб към прозореца, за да се върне на фотьойла. Но леко залитна и се хвана за перваза. Бърн скочи и с няколко крачки прекоси стаята. Хванал Франк Уелс под лакътя, внимателно го насочи към тапицирания стол. Уелс седна и напъха кислородната тръба в носа си. Взе отново снимката от полароида и я огледа.

— Няма й го колието.

— Моля? — попита Бърн.

— След конфирмацията й, й подарих часовник-колие с ангелче. Никога не го сваляше. Никога.

Джесика погледна към снимката на етажерката — петнайсетгодишна гимназистка в типична поза а ла „Олан Милс“^[2]. Сребърното колие си беше там, около врата на момичето. И изведнъж Джесика се сети, че когато бе много малка, през онова странно и объркано лято, през което майка й се бе превърнала в скелет, майка й, й каза, че си има ангел-хранител, който цял живот ще я пази, да не й се случи нищо лошо. На Джесика й се прииска и Теса Уелс да си е имала подобен ангел. Но снимката от местопрестъплението твърдеше нещо съвсем друго.

— Сещате ли се за нещо друго, което може да ни е от полза? — попита Бърн.

Уелс замълча няколко секунди, но бе явно, че вече не участваше в диалога им, а по-скоро се носеше върху спомените за дъщеря си — спомени, все още непревърнали се в призрачни сънища.

— Вие, разбира се, не я познавахте. Заварили сте я в това ужасно състояние.

— Знам, сър — каза Бърн. — И не мога да ви опиша колко съжаляваме.

— Знаете ли, че като беше малка, ядеше буквичките от корнфлейкс само в азбучен ред?

Джесика се сети за собствената си дъщеря Софи и за систематичността, която проявяваше във всичко. Когато си играеше, куклите й бяха наредени по височина. Когато си подреждаше дрехите, всичко ставаше по цветове — вляво червените, в средата сините, а вдясно зелените.

— Щом й станеше мъчно, подскачаше си на куц крак. Какво ще кажете, а? Когато беше на осем, веднъж я попитах защо го прави. А тя ми каза, че си подскачала, докато пак стане щастлива. Що за човек е това — да подскача, когато му е тежко?

Въпросът му увисна във въздуха за няколко секунди. Бърн го улови и много фино го вкара в игра.

— Специална личност, мистър Уелс — каза. — Изключително специална.

Франк Уелс втренчи празен поглед в Бърн, сякаш бе забравил за присъствието на двамата полицаи. После кимна.

— Ще открием кой е сторил всичко това на Теса — рече Бърн. — Давам ви думата си.

Колко пъти е ползвал Бърн този израз, запита се Джесика, и колко пъти е удържал на казаното? Защо не бе и тя толкова самоуверена?

Ветеранът Бърн смени темата, за което му бе благодарна. Не знаеше колко време ще издържи в тази стая, преди стените да рухнат отгоре й.

— Принуден съм да ви задам следващия въпрос, мистър Уелс. Надявам се да ме разберете.

Уелс продължаваше да гледа втренчено, с лице, наподобяващо празна канава, грундирана със сърдечна болка.

— Имате ли някакви подозрения кой може да е сторил това на дъщеря ви? — попита Бърн.

Настъпи мигът мълчание, необходим на Уелс да възвърне способността си да разсъждава. Факт бе обаче, че никой не познава никого, способен да извърши онова, което бе сторено на Теса Уелс.

— Нямам — отговори просто Уелс.

Но това нямам съдържаше много — всяка гарнитура от менюто, както обичаше да се изразява покойният дядо на Джесика. Засега оставаше неупоменато. А на този етап това е добре, помисли си Джесика, докато пролетта нахлуваше през прозорците на спретнатата всекидневна на Франк Уелс, а тялото на Теса Уелс изстиваше в операционната на съдебния лекар и полека-лека започваше да крие многобройните си загадки.

Дяволски добре.

 

 

Оставиха Франк Уелс да стои на прага на дома му с прясната си кървяща болка, с милион нервни окончания, изложени на инфекцията, която тишината носи. По-късно през деня щяха да го извикат да потвърди самоличността на трупа. Джесика си мислеше за времето, прекарано от Франк Уелс след смъртта на жена му, за всички тези две хиляди дни, през които всички останали са продължили да живеят, да се веселят и да се обичат. За петдесетте хиляди часа неутешима скръб, всеки един населен от шейсет ужасни минути, а всяка минута отброявана от своите шейсет секунди агония. А сега цикълът на скръбта му започваше отначало.

Преди да си тръгнат огледаха някои от чекмеджетата и скриновете в стаята на Теса, но не намериха нищо съществено. Методичното момиче явно наистина е било организирано и точно; дори в чекмеджето с разните дреболии всичко бе подредено и разпределено в прозрачни пластмасови кутийки: покани за сватби, отрязъци от билети за филми и концерти, малка колекция интересни копчета и две пластмасови гривни от престои в болница. Имала бе слабост и към сатенените торбички за бижута.

Дрехите й бяха обикновени, от средно качество. По стените на стаята й висяха няколко постера, но не на Еминем, Джа Рул, ДМХ или някоя друга нашумяла момчешка група, а на нестандартни млади цигуларки от рода на Надя-Салерно Зоненберг и Ванеса Мей. В ъгъла на гардероба почиваше евтина цигулка „Скайларк“. Огледаха и колата й, но и там не откриха нищо. Оставаше да огледат по-късно и съдържанието на гардеробчето й в училище.

Теса Уелс, дете на работническата класа, се бе грижила за болния си баща, получавала добри оценки и вероятно я е очаквала стипендия в щатския университет „Пен Стейт“. Момиче, което е държало дрехите си в торби от химическо чистене и обувките си в кутии.

А сега бе мъртво.

Докато някой вървеше на свобода по улиците на Филаделфия, вдишваше топлия пролетен въздух и аромата на новопоникналите жълти нарциси — някой, който бе отвел невинното девойче в онова мръсно, гнило мазе и по най-жесток начин му бе отнел живота.

С това си чудовищно действие същият този тип бе заявил:

Във Филаделфия има милион и половина души.

Аз съм един от тях.

Намерете ме.