Ричард Монтанари
Момичета с броеници (65)

66.

Петък, 20:00 ч.

Болката бе изтънчена — бавна вълна, която се качваше по тила му, после се спускаше надолу. Глътна таблетка викодин с помощта на гранясалата чешмяна вода в тоалетната на една бензиностанция в Северна Филаделфия.

Велики петък. Денят на разпятието.

Усещаше, че така или иначе всичко ще приключи скоро, може би още тази вечер; но същевременно щеше да се изправи лице в лице с нещо, което бе таил в себе си цели петнайсет години — нещо мрачно, насилствено и тревожно.

Искаше всичко да е наред.

Искаше да постигне симетрия.

Но първо трябваше да се отбие до едно място.

 

 

И от двете страни на улицата имаше паркирани в две колони автомобили. В тази част на града, ако улицата е блокирана, не се обаждаш в полицията, нито чукаш по вратите. Още по-малко пък надуваш клаксона. Просто включваш на задна и търсиш обходен път.

Металната врата на паянтовата долепена къща „Пойнт Бриз“ зееше, а вътре светлините бяха запалени до една. На отсрещната страна на улицата Бърн се бе приютил от дъжда под разкъсания сенник на отдавна затворената хлебарница. През еркерния прозорец срещу себе си виждаше трите картини, разкрасили стената над разтегателния диван, тапициран с кадифе с цвят на ягода. Мартин Лутър Кинг, Исус, Мохамед Али.

Току пред него, на задната седалка на ръждясал понтиак, седеше младеж, нямащ си и хабер за присъствието му. Пушеше блънт^[1] и се поклащаше под звуците на онова, което стигаше до него през слушалките. След няколко минути загаси блънта, отвори вратата и слезе.

Протегна се, вдигна качулката на анцуга и оправи торбестите си гащи.

— Ей — подвикна му Бърн. Главоболието се бе преобразувало в глух метроном на агонията и чукаше силно и ритмично първо по едното му слепоочие, после по другото. Имаше чувството, че му трябва само още един клаксон или фотографска светкавица, че да се отприщи майката на всички мигрени.

Младежът се обърна изненадан, но не и уплашен. Беше на около петнайсет, с тяло, което можеше да му свърши много добра работа при квартална игра на баскетбол, но нищо повече. Екипът му беше „Шон Джон“^[2] от игла до конец: гето стил джинси, подплатено кожено яке, мъхесто горнище с качулка.

Огледа Бърн, за да оцени опасността и дали има шанс да я избегне. Бърн държеше ръцете си на видно място.

— Кажи — проговори младежът най-после.

— Познаваше ли Мариус? — попита Бърн.

Младежът го огледа още по-внимателно. Но Бърн бе прекалено голям, че да се ебава с него.

— МГ беше мое момче — каза младежът най-после. И направи с ръка знака на JBM.

Бърн кимна. От тоя все още може да излезе нещо. Зад кървясалите в момента очи прозираше някаква колеблива интелигентност. Но имаше чувството, че младежът прекалено съзнателно изпълнява онази роля, която светът му е отредил.

Бръкна бавно във вътрешния си джоб — достатъчно бавно, та младежът да усети, че няма нищо страшно. Извади плика. Размерът му, формата му и теглото му подсказваха, че съдържанието може да е само едно.

— Майка му нали Дилайла Уотс се казва? — каза Бърн. Беше по-скоро упоменаване на факт.

Младежът хвърли поглед към долепената къща, към еркерния прозорец. Слаба жена с тъмночерна кожа, с огромни черни очила и тъмнокафява перука попиваше сълзи, докато посрещаше опечалените. Надали имаше трийсет и пет.

— Да — извърна се младежът към Бърн.

Бърн си играеше разсеяно с ластика около дебелия плик. Така и не беше преброил колко има вътре. Когато го пое онази нощ от Гидеън Прат, нямаше повод да се съмнява, че липсва дори цент от договорените пет хиляди долара. Сега пък съвсем нямаше причина да ги брои.

— Предай това на мисис Уотс — каза. Задържа погледа на младежа за няколко равномерни секунди — поглед, който и на двамата бе добре познат и не се нуждаеше от допълнения или обяснения.

Младежът се пресегна и внимателно пое плика.

— Ще ме пита от кого е — каза.

Бърн кимна. Младежът скоро разбра, че няма да получи отговор.

Напъха плика в джоба си. Бърн го изгледа как наперено пресече улицата, влезе в къщата, прегърна неколцината младежи, които стояха на стража до вратата. Продължи да го гледа през прозореца, докато онзи се застоя за кратко в късата редица на посрещаните. Отвътре долитаха звуците на „Ти ми носеше слънце“ на Ал Грийн.

Запита се колко ли пъти се изпълнява същата сцена тази вечер в цялата страна — възмлади майки седят във възгорещи холове и провеждат бдение над мъртво дете, принесено в жертва на звяра.

Колкото и грешки да бе допуснал Мариус Грийн през краткия си живот, колкото нещастия и болка да бе причинил някому, в крайна сметка се бе озовал в оная алея през оная вечер по причина, която нямаше нищо общо с тази пиеса.

Мариус Грийн бе точно толкова мъртъв, колкото и онзи, който го бе застрелял хладнокръвно. Това правосъдие ли бе? Вероятно не. Но без съмнение бе започнало през онзи ден, когато Деърдре Петигрю бе видяла човека с красивите червени балони в парка — ден, в края на който друга млада майка стискаше топка книжни салфетки в ръка и посрещаше във всекидневната си приятели и роднини.

Решения няма, има разрешения — рече си Бърн. Не вярваше в кармата. Вярваше в действието и противодействието.

Видя как Дилайла Уотс отвори плика. Когато я обзе първоначалният шок, сложи ръка на сърцето си. После се стегна и погледна през прозореца право към него, право в душата на Кевин Бърн. Знаеше, че тя не може да го види, че вижда само черното огледало на нощта и накъсаното от дъжда отражение на собствената си болка.

Кевин Бърн склони глава, после вдигна яката си и тръгна срещу бурята.