Ричард Монтанари
Момичета с броеници (60)

60.

Велики петък, 10:00 ч.

Наркотикът само дето не й отнесе темето.

Приливната вълна се блъсна в тила й, порикошира из главата й в ритъм с музиката, после започна да бичи по шията й с триъгълници на чапраз — така, като се реже капакът на тиква за Халоуийн.

— Фантасмагорно — каза Лорен.

Лорен Семански се проваляше по два от шестте предмета, които учеше в „Назарийн“. След цели две години алгебра, и с пищов да я караха, пак не можеше да ти каже какво е уравнение от втора степен. Ако изобщо бе част от алгебрата, в което Лорен се съмняваше. Дали пък не беше от геометрията? Макар да бе от полско семейство, да я убиеха, нямаше да може да намери Полша на картата. Веднъж опита и лакираният й с глитер нокът се бе приземил някъде на юг от Ливан. През последните три месеца я глобиха пет пъти за нарушения на правилника, дигиталният часовник и видеото в стаята й от близо две години мигаха на 12:00, а единственият път, когато се опита да опече торта за рождения ден на сестричката си Кейтлин, насмалко да запали къщата.

На шестнайсетгодишна възраст Лорен Семански — и тя бе готова първа да си го признае — не знаеше куп неща за куп неща.

Но знаеше кога е случила с метамфетамина.

— Крипто нощ! — Хвърли тръбичката на масичката и се облегна на дивана. Идваше й да вие. Огледа се. Пълно с бели псевдо негри. Някой наду музиката. Май пееше Били Коргън. „Смашинг Пъмпкинс“ са готини, нищо, че са от старата школа. А новата му група, „Зуан“, са скапани.

— Ноу рент! — крещеше Джеф, но гласът му едва се чуваше над музиката. Милион пъти му беше казала да не я нарича с тоя тъп прякор^[1]. Той се направи, че праска няколко акорда на китара. Лигите му се стичаха по тениската „Марс Волта“ и се хилеше като хиена.

Божичко, какъв ненормалник — помисли си Лорен. Сладур, ама и отнесени от вихъра.

— Отлитам — провикна се тя.

— Не-е, айде стига ма, Ло! — Подаде й тръбичката, сякаш вече не беше изшмъркала цял буркан.

— Не мога. — Трябваше да е вече в бакалницата. Поръчали й бяха да вземе черешовото желе за тъпия великденски бут. Като че ли й пука за ядене. На кой му трябва да яде? Тя поне не познаваше такъв човек. И все пак трябваше да тръгва. — Ще ме убие, ако забравя за магазина.

Джеф направи физиономия, после се наведе над масичката и шмръкна една магистралка. Взеха го. Надяваше се, че ще я целуне за довиждане, но видя очите му, когато той се отдръпна от масичката и се облегна назад.

Сочеха север.

Лорен стана, взе чантичката и чадъра. Огледа разхвърляните като препятствия тела в различните стадии на хиперсъзнание. Прозорците бяха затъмнени със структурна хартия. Крушките до една бяха червени.

Ще се върна — каза си.

Излезе на улицата с рейбаните на носа. Още валеше (дали някога щеше да спре?), но и сивото небе й бе прекалено светло. Да не говорим, че страшно се харесваше с тъмни очила. Понякога ги носеше и нощем. От време на време — дори в леглото.

Изкашля се. Преглътна. Паренето на метадона по гърлото й сякаш й даде нов заряд.

Но беше прекалено надрусана, че да се прибира. Пък и тези дни бяха истински Багдад. Не й трябваше повече мъка.

Извади нокията и започна да измисля извинение. Трябваше й не повече от час да се свести. Повреда по колата? Но фолксвагенът и така си беше в сервиза — нямаше да мине номерът. Болна приятелка? Стига, бе, Ло. Баба Б ще почне вече да ти иска медицински бележки. Какво не беше ползвала наскоро? Май нямаше такова нещо. Нали прекарваше у Джеф по четири дни седмично през последния месец. И почти всеки път закъсняваше.

Сетих се — каза си.

Сори, бабче, няма да си дойда за обяд. Отвлякоха ме.

Ха-ха! Като че ли й пука.

Откакто родителите на Лорен бяха взели участие в истинско изпитание на катастрофиращи чучела, тя живееше сред живите мъртви.

Майка му стара, трябва да се осъзнае.

Позяпа известно време по витрините, като повдигаше очилата, за да вижда по-добре. Рейбаните бяха готини, но адски тъмни.

Мина през паркинга зад магазините на ъгъла и се приготви за щурма от страна на баба й.

— Ей, Лорен! — викна някой.

Обърна се. Кой я вика? Огледа се. Не видя никого на паркинга, само няколко коли и два микробуса. Опита се да определи откъде беше дошъл гласът, но не успя.

— Кой вика?

Мълчание.

Направи няколко крачки назад между един микробус и камион за доставки на бира. Свали очилата и се огледа на триста и шейсет градуса.

Изведнъж усети нечия ръка да й запушва устата. Отначало помисли, че е Джеф, но й мина през ум, че дори и той не би се видиотил чак дотам с шегите си. Не беше смешно — ама никак. Опита се да си измъкне, но тъпият „шегаджия“ се оказа прекалено силен. Адски.

Усети как игла прободе лявата й ръка.

Ъ! Е, сега ти ебах майката, копеленце.

И тъкмо когато щеше да отприщи целия репертоар на Ван Дизел насреща му, краката й се подгънаха и се свлече по стената на микробуса. Реши да запомни всички подробности за това, което й се случва. Защото когато ченгетата гепят това гадно копеленце — а няма начин да не го гепят, — ще е най-добрата свидетелка, за която са си мечтали. Като начало, оня мирише на хубаво. Даже прекалено, ако я питаш. Да не говорим, че пипа с гумени ръкавици.

Кофти за разследващите.

Слабостта си проправи път до стомаха й, до гърдите, до гърлото.

Съпротивлявай се, Лорен.

За пръв път опита алкохол, когато бе на девет. Братовчедка й Гретхен й пробута пунш с вино по време на фойерверките на Боутхаус Роу^[2] по случай 4 юли. Любов от първо насвяткване. Оттогава досега бе опитала всички познати на човечеството вещества. Че и няколко, дето само извънземните ги знаят. Та това от иглата ли ще й се опъне? Това, дето светът е настъпил „уа-уа“ педала и се огъва по краищата, беше стар пиниз. Та нали веднъж бе успяла да се прибере с колата от Атлантик Сити натаралянкана като едноок пират с „Джак Даниелс“ след тридневно друсане с амфетамин?

Загуби съзнание.

Дойде на себе си.

Вече лежеше по гръб в микробуса. Да не би пък да е джип? Каквото и да беше, движеше се. И то бързо. Главата й плуваше, ама гадно. Сякаш плуваше в три сутринта, а не трябваше преди това да взема екстазито и нардила^[3].

Стана й студено. Придърпа чаршафа. Е, не беше точно чаршаф. По-скоро риза или нещо като яке.

Чу от глъбините на съзнанието си мобифона — оня тъп рингтон на Корн. Идеше от джоба й, значи трябва само да се обади, както вече бе правила милиард пъти, и да каже на баба си да извика шибаните ченгета, та да го скапят тоя путьо.

Но не можеше да мръдне. Ръцете й тежаха поне по един тон.

Телефонът продължи да досажда. Оня се обърна и тръгна да го вади от джоба на дънките й. Да, ама те бяха толкова тесни, че голям зор щеше да види. Добре. Идеше й да го сграбчи за ръката, да го спре, но всичките й движения бяха отвратително забавени. Той заизмъква полека нокията от джоба й, с другата ръка държеше волана и сегиз-тогиз поглеждаше пътя.

Някъде дълбоко в нея започна да се надига яд и гняв — вулканично изригване на бяс, от което й стана ясно, че ако не предприеме нещо, и то съвсем скоро, нямаше да се измъкне жива оттук. Придърпа якето върху брадичката си. Що изведнъж стана толкова студено? Усети някакъв предмет в един от джобовете си. Химикалка? Вероятно. Извади я и я стисна с всичка сила.

Все едно е нож.

Реши да действа в мига, в който оня измъкна нокията от дънките. Описа огромна арка с юмрука си и химикалката го улучи в отдалечаващата се дясна ръка, но върхът й се пречупи. Той изпищя, автомобилът занесе наляво, после надясно, а тялото й се блъсна първо в едната стена, после в другата. Изглежда се натресоха на бордюр, щото той подхвръкна нагоре, след което се срути с пълна сила. Чу се силно щракане, последвано от мощно нахлуване на въздух.

Страничната врата се беше отворила, но продължаваха да се движат.

Усети как хладният влажен въздух се завихри из вътрешността на автомобила, примесен с изгорели газове и аромата на прясно окосена трева. Това потисна за миг надигащото се гадене. Но не задълго. Лорен усети как инжекцията отново започна да действа. А още не беше кацнала от метамфетамина. Само че от онова, което й бе вкарал, сетивата й се притъпиха и мозъкът й плуваше.

Вятърът все още плющеше около нея. Земята прелиташе току до краката й. Сети се за торнадото в „Магьосника от Оз“. Или май беше в „Туистър“.

Оня караше още по-бързо от преди. Вдигна очи точно когато посягаше към нея. Сега обаче държеше нещо метално, лъскаво в ръката си. Пищов? Нож? Как да разбере, като не може да съсредоточи мислите си. Опита се да фокусира погледа си върху предмета. Зрението й обаче беше замъглено, очите й пареха от носения от вятъра прахоляк. И изведнъж видя приближаващата спринцовка — с огромната, остра и смъртоносна игла. Не трябва пак да я боде.

В никакъв случай!

Лорен Семански събра последната останала й троха смелост.

Седна и усети прилива на сила в краката си.

Отблъсна се.

И откри, че може да лети.