Ричард Монтанари
Момичета с броеници (6)

5.

Понеделник, 07:55 ч.

Отдел „Убийства“ към полицейското управление на град Филаделфия се намира на първия етаж на триетажното кръгло здание „Раундхаус“, на ъгъла на Осма улица и Рейс Стрийт. Дори асансьорите на сградата бяха кръгли. Престъпниците обичаха да споменават факта, че от въздуха сградата прилича на чифт белезници. Имаше ли някъде в окръга Филаделфия подозрителен смъртен случай, веднага се обаждаха тук.

Сред шейсет и петимата инспектори в отдела само една шепа бяха жени и командването търсеше всякакви начини да подобри тази статистика.

И всекиму бе ясно, че в сложната политическа ситуация, която цареше в управлението, повишението щеше да споходи не най-кадърния, а по-скоро някоя статистическа единица, някой делегат на демографските изследвания.

И Джесика го знаеше. Както знаеше и това, че бе направила страхотна кариера като патрулираща по улиците, както и че бе заслужила напълно мястото си в отдел „Убийства“, макар и доста по-рано от почти задължителните десет години стаж. Дипломирала се бе по криминално право; проявила се бе далеч над средното ниво като униформен полицай, за което бе получила две официални похвали. Та ако трябваше да поочука някоя и друга глава от старата гвардия в отдела, нямаше нищо против. Досега не се бе измъквала от битка и нямаше намерение тепърва да започва.

Сержант Дуайт Бюканън бе един от тримата дежурни наблюдаващи от дневната смяна. И ако приемем, че инспекторите от отдела говорят от името на мъртвите, то Айк Бюканън говореше от името на онези, които говорят от името на мъртвите.

Когато Джесика влезе в общата стая, Айк Бюканън й махна да отиде при него. Първата смяна започваше в осем, поради което стаята бе претъпкана. Повечето от дежурните от полунощ до осем още се навъртаха, което си беше в реда на нещата, та полукръглото помещение се бе превърнало във възел от човешки тела. Джесика кимна на насядалите зад бюрата инспектори — до един мъже, до един захапали телефоните — и получи в отговор студените им безразлични кимвания.

Засега не беше член на клуба им.

— Влизай — покани я Бюканън и протегна ръка.

Джесика се здрависа, после тръгна подире му. Забеляза лекото накуцване. Айк Бюканън го бяха простреляли по време на войните между филаделфийските младежки банди в края на седемдесетте години. Носеха се легенди за това как изтърпял половин дузина операции и една година болезнена физиотерапия, само и само да облече отново синята униформа. Един от последните железни мъже. Бастунът, с който го бе виждала няколко пъти, днес го нямаше. На място като тукашното, гордостта и упоритостта бяха нещо много повече от лукс. Понякога именно на тях се крепеше цялата командна верига.

Подгонил шейсетте, Айк Бюканън бе кльощав, но жилав като камшик, с бухнала бяла коса и рунтави бели вежди. Лицето му бе червено и сипаничаво вследствие на шест десетилетия филаделфийски зими, а ако можеше да се вярва и на другата легенда, и благодарение на опразнените бутилки „Уайлд Търки“^[1].

Тя влезе в малкия му кабинет и седна.

— Дай първо да оправим подробностите — каза Бюканън. Остави вратата полуотворена и седна зад бюрото. Джесика забеляза как се мъчи да скрие куцането. При всичките награди по служба, които бе получил, все пак си оставаше и мъж.

— Да, сър.

— Минало?

— Израснала съм в Южна Филаделфия — каза Джесика. Знаеше, че на Бюканън всичко това му е известно, но трябваше да се спази формалността. — Между Шеста улица и Катерин Стрийт.

— Образование?

— Прогимназията „Сейнт Пол“. После „Назарийн Академи“. Следвах в Темпъл.

— И го завърши за три години?

Три и половина, рече си Джесика, ама кой ти брои.

— Да, сър. Криминално право.

— Забележително.

— Благодаря, сър.

— Работила си в Трети район?

— Да. Четири години.

— Как се справяше с Дани О’Брайън?

Какво трябваше да отговори? Че си е имала работа с едно арогантно и безмозъчно лайно, което на всичко отгоре мрази жените?

— Сержант О’Брайън е много добър служител, сър. Много научих от него.

— Дани О’Брайън е неандерталец — прекъсна я Бюканън.

— Подобно мнение също битува, сър — отвърна Джесика, докато се мъчеше да скрие усмивката си.

— Добре, кажи ми: какво всъщност търсиш тук?

— Не разбирам напълно въпроса — каза Джесика. Печелене на време.

Бюканън продължаваше да гледа през прозореца.

— От трийсет и седем години съм в полицията. Трудно ми е да го повярвам, но е факт. Виждал съм всякакви хора — и добри, и лоши. И от двете страни на закона. Едно време бях точно като теб. Готов да завладея света, да наказвам виновните, да отмъщавам за невинните. — Бюканън се завъртя и се втренчи в очите й. — За какво си тук?

Спокойствие, изкомандва си Джесика. Подхвърля ти сурово яйце.

— Тук съм, защото… смятам, че мога да направя своя принос.

Бюканън не отместваше погледа си от нейния. Невъзможно бе да го разбере какво мисли.

— И аз на твоите години така мислех.

На Джесика й се стори, че тонът му е снизходителен. Италианската й кръв кипна. Южнофиладелфийското у нея не издържа.

— Ако позволите да попитам, сър, вие успяхте ли да направите някакъв принос?

Бюканън се усмихна. Добра новина за Джесика.

— Още не съм се пенсионирал.

Добър отговор, отбеляза Джесика.

— Как е баща ти? — отклони той темата. — Как я кара като пенсионер?

Истината бе, че старият полудяваше. Последния път, когато се отби да го види, го завари да гледа задния двор през плъзгащата се стъклена врата и да стиска в ръка пакетче доматено семе.

— Много добре, сър.

— Хубав човек е той. Беше страхотен полицай.

— Ще му предам думите ви, сър. Сигурна съм, че ще се зарадва.

— Но фактът, че си дъщеря на Питър Джовани няма нито да ти помогне, нито да ти попречи, докато си тук. Ако ти се яви като пречка, ела ми се обади.

Как пък не, помисли си Джесика.

— Обезателно, сър. Много благодаря.

Бюканън се изправи, приведе се напред и я прикова с твърдия си поглед.

— Тази служба е разбила много сърца. Надявам се да не се случи и с твоето.

— Благодаря, сър.

Бюканън погледна над рамото й към общата стая.

— Тъкмо говорим за разбити сърца.

Джесика проследи погледа му до едрия мъж, зачетен в някакъв факс до бюрото с нарядите. Изправи се и тя и двамата излязоха от кабинета на Бюканън.

Докато приближаваха към мъжа, Джесика използва случая да го премери с очи. Беше малко над четирийсетте, към метър и деветдесет, към сто и десет кила, як. Светло кестеняви коси, светлозелени очи, месести ръце, тлъст лъскав белег над дясното око. Дори и да не знаеше, че е ченге от „Убийства“, веднага щеше да се досети. Отговаряше на всички показатели: хубав костюм, евтина вратовръзка, обувки невидели боя, откакто са произведени, и задължителното трио от миризми: на тютюн, ментолов дропс и едва долавящ се одеколон „Арамис“.

— Как е бебето? — попита го Бюканън.

— Десет пръста на ръцете, десет на краката.

Кодът й беше ясен. Бюканън питаше как върви разследването на някакъв случай. Инспекторът му отговори, че всичко е наред.

— Боклук — рече Бюканън. — Запознай се с новия си партньор.

— Джесика Балзано — каза тя и протегна ръка.

— Приятно ми е — отвърна той. — Кевин Бърн.

Името му я върна с около година назад. Случаят с Морис Бланчард. Нямаше ченге във Филаделфия, което да не знаеше историята. Ликът на Бърн бе разлепен из целия град, по всички новини, всички вестници и местни списания. Джесика се изненада, че не го бе познала веднага. От пръв поглед й се видя поне пет години по-стар от мъжа, който помнеше.

Телефонът на Бюканън иззвъня. Той помоли да го извинят.

— И на мен — отвърна тя. После вдигна вежди. — Боклук ли те нарече?

— Дълга история. И до нея ще стигнем. — Докато се ръкуваха, Бърн се усети, че името й му е познато. — Да не си съпругата на Винсънт Балзано?

Исусе Христе, възкликна наум Джесика. Седем хиляди ченгета в града, а можеш да ги събереш в една телефонна кабина. Увеличи килограмите на квадратен сантиметър на захвата си.

— Само по име — отвърна.

Кевин Бърн схвана намека. Направи лека гримаса от болка, после се усмихна:

— Ясно.

Преди да я пусне, Бърн задържа погледа й за няколко секунди така, както можеше да направи само един ветеран от полицията. На Джесика и това й бе известно. Знаеше, че полицаите от всеки отдел са своего рода затворено общество, с особена спойка помежду им, винаги готови да се бранят един друг. Когато постъпи в пътната полиция, трябваше всеки ден да доказва себе си. Но след една година бе готова да мери сили с най-добрите. След две години можеше да прави J-завой^[2] върху пет сантиметра дебел лед, да тунингова на тъмно форд шелби мустанг ГТ и да разчете серийния номер върху таблото на заключена кола през смачкан пакет от цигари „Куул“.

Но когато срещна погледа на Кевин Бърн и му го върна, нещо стана. Не бе сигурна дали е за добро, но успя да му покаже, че не е новобранец и че не е стигнала до отдела благодарение на водопроводната си система.

Пуснаха си ръцете, когато на бюрото с нарядите иззвъня телефонът. Бърн вдигна и записа някои неща.

— На въртележката сме — каза Бърн. Въртележката бе списъкът с нарядите на дежурните инспектори. Сърцето й падна в петите. Колко време мина, откакто бе постъпила? Четиринайсет минути? Нямаше ли срок за навлизане?

— Мъртва в наркоманския квартал — добави Бърн.

Явно няма.

Бърн я изгледа с някакъв примес от усмивка и предизвикателство:

— Добре дошла в отдел „Убийства“.

 

 

— Откъде познаваш Винсънт? — попита Джесика.

Прекосили бяха няколко пресечки в мълчание. Бърн караше стандартен форд таурус. Мълчанието им бе неловко, като на първа среща между непознати, което не бе далеч от истината.

— Преди година хванахме един дилър във Фиштаун. Доста дълго го издирвахме. Търсехме го за убийството на един от информаторите ни. Истинска гад. Ходеше със затъкната в колана си брадвичка.

— Очарователно.

— Нали? Както и да е. Случаят бе възложен на нас, но от „Наркотици“ уредиха някаква сделка, та да го примамят. Когато дойде часът да нахлуем, около пет сутринта, се бяхме събрали шестима — четирима от „Убийства“ и двама от „Наркотици“, Излизаме от микробуса, проверяваме шоковете, оправяме бронежилетките, приготвяме се да разбием вратата. Знаеш процедурата. И изведнъж — Винсънт го няма. Оглеждаме се, надничаме зад буса, под буса. Няма никой. И в гробната тишина изведнъж чуваме: Легни… легни… ръцете зад гърба, шибано копеле мръсно! И това се чува отвътре, от къщата. Какво се оказва? Докато ние се туткаме, Винсънт нахълтал през вратата и го гепил.

— Типично в негов стил — призна Джесика.

— А колко пъти е гледал „Серпико“? — попита Бърн.

— Ами имаме го и на дивиди, и на видео.

— Голяма работа е той — засмя се Бърн.

— Абе голямо нещо е…

Следващите няколко минути прекараха в познаваш-ли-този-или-онзи, кое-училище-си-завършил/а, кого-си-арестувал/а. Накрая пак стигнаха до семейните въпроси.

— Вярно ли е, че Винсънт навремето бил семинарист? — попита Бърн.

— За десетина минути — отвърна Джесика. — Нали знаеш как стават тия работи тук. Щом си мъж и италианец, имаш три избора: семинария, полиция или бетон. И тримата му братя са в строителния бизнес.

— Ако си ирландец, ставаш водопроводчик.

— Нали ти казвам — рече Джесика.

Макар Винсънт да се мъчеше да мине за квартален гамен от Южна Филаделфия, имаше бакалавърска степен по хуманитарните науки от Темпъл, с втора специалност история на изкуството. В библиотеката му до „Полицейския устав“, „Наркотиците в обществото“ и „Методика за борбата с наркоманията“ стоеше доста прелистван екземпляр на „История на изкуството“ от Х. У Джансън. Приликата с Рей Лиота^[3] и позлатеният медальон против уроки бяха само за заблуда на разузнаването.

— Та какво станало с призванието на Винс?

— Нали го познаваш? Смяташ ли, че е роден да живее в дисциплина и послушание?

— Да не говорим за безбрачие — разсмя се Бърн.

Без шибан коментар, каза си Джесика.

— Значи сте разведени? — попита Бърн.

— Разделени сме — отвърна Джесика. — А ти?

— Разведен съм.

Типичен полицейски рефрен. Ако не си скъсал, поне си на път да го сториш. Джесика можеше да преброи на пръстите на едната си ръка ченгетата с щастлив брак, като пръстът за брачната халка пак щеше да й остане свободен.

— Уау — възкликна Бърн.

— Какво?

— Като си помислиш само… двама души от занаята под един покрив. Шибана работа.

— Мерси за новината.

Джесика от самото начало бе наясно с трудностите пред брака на две ченгета — характери, дежурства, напрежение, опасности, — но любовта е способна да замъгли истината, която познаваш, и да създаде друга, която ти отърва.

— Бюканън дръпна ли ти речта „За какво си тук“? — попита Бърн.

Поне не съм единствена, въздъхна Джесика наум от облекчение.

— И още как.

— А ти му каза, че си дошла, защото искаш да направиш свой принос, нали?

Фитили ли й пускаше, запита се Джесика. Да ти го начукам. Погледна го, готова да заголи нокти. Но той се смееше. Майната му.

— Защо, всички ли това казват?

— Ами, да. Звучи по-добре от истината.

— А тя е?

— Истинската причина за това, че сме станали ченгета.

— Добре де, коя е тя?

— Трите огромни придобивки — поясни Бърн. — Безплатна манджа, никакви ограничения на скоростта и правото да пребиеш безнаказано всеки гъз с голяма уста.

Джесика се разсмя. И друг път го бе чувала, но не чак толкова поетично.

— Добре, да кажем тогава, че не съм казала истината.

— А какво каза?

— Попитах го той дали е успял да направи своя принос?

— Леле, леле, леле.

— Какво има?

— Още от първия ден си му натрила фасона.

Джесика се замисли. Май беше прав.

— Предполагам.

Бърн се засмя и запали цигара.

— С теб ще си паснем.

 

 

Квадрант 1500 на Северна осма улица в съседство с Джеферсън представлява куп обрасли с трева незастроени парцели и обрулени от времето, строени на калкан къщи — разкривени веранди, изпотрошени стълби, провиснали покриви. Стрехите оформяха къдрава линия от прогизнал чам; дентикулите се мръщеха беззъбо.

Две патрулки святкаха пред дома, където бе станало престъплението, горе-долу по средата на квадранта. На стълбата стояха на пост двама униформени, скрили в шепи фасовете, готови да ги хвърлят и стъпчат при първата поява на началник.

Започнало бе да ръми. Задаващите се от запад тъмно лилави облаци предвещаваха буря.

На отсрещната страна на улицата три ококорени черни хлапета подскачаха притеснено от крак на крак, сякаш им се пишкаше; непосредствено до тях бабите им бъбреха и пушеха, като непрестанно осъждаха поредното зверство с клатене на глави. За децата то изобщо не бе трагедия, а просто епизод от „Ченгета“^[4] лайв, подсилен с драматични елементи а ла CSI^[5].

Зад тях висяха двама тийнейджъри латино в еднакви якета с качулки „Рокауеър“, тънки мустачки и безупречно чисти незавързани кубинки. Наблюдаваха сцената с небрежен интерес, та да я впишат някак си в историите, които щяха да разправят довечера. Бяха достатъчно близо, че да гледат театъра, но и достатъчно далеч, че да се впишат в градския пейзаж с няколко замаха на четката, ако някой проявеше намерение да ги разпитва.

Ъ? Какво? Ами, станало е, докато съм спал.

Изстрели ли? Нищо не съм чул — надул бях слушалките на шестнайсе.

Като повечето къщи по улицата, и на тази вратата и прозорците бяха запречени с дъски — градските власти не желаеха да се превърне в сборен пункт за наркомани и боклучари. Джесика извади бележника и вписа часа на пристигането им. Слязоха от тауруса и с извадени значки се отправиха към един от униформените. Точно тогава пристигна и Айк Бюканън. В случай на убийство и при наличието на двама наблюдаващи на смяна, единият отива на местопрестъплението, а другият остава в „Раундхаус“ да координира разследването. Макар Бюканън да бе по-старши, ръководител на конкретното разследване си оставаше Кевин Бърн.

— И какво намираме в това прекрасно филаделфийско утро? — попита Бърн с доста сполучлива имитация на ирландски акцент.

— Малолетна в мазето, заварена мъртва — отвърна полицайката на пост Дж. Дейвис, набита черна жена на около трийсет години.

— Кой я откри? — запита Бърн.

— Мистър Ди Джон Уидърс — посочи тя невчесания и явно бездомен черен мъж, застанал до бордюра.

— Кога?

— Тая сутрин по някое време. Мистър Уидърс не е много наясно с точното време.

— Нима е пропуснал да погледне своя палм пайлът^[6]?

Дж. Дейвис само се подсмихна.

— Пипал ли е нещо? — продължи Бърн.

— Казва, че не е — отвърна Дейвис. — Но е търсел медни проводници в мазето, та кой знае.

— И се е обадил по телефона?

— Не — рече Дейвис. — Сигурно е нямал дребни. — Още една многозначителна усмивка. — Махна ни да спрем, а ние се свързахме по радиото.

— Не го изпускайте.

Бърн хвърли око на входната врата. Стоеше си закована.

— В коя от къщите е?

Полицайката Дейвис посочи прилепената отдясно къща.

— И откъде се влиза?

Полицайката Дейвис посочи прилепената отляво къща. Вратата й бе откъсната от пантите.

— Трябва да минете през тази.

Бърн и Джесика минаха през къщата, намираща се северно от местопрестъплението — отдавна изоставена и ошушкана постройка. По неизмазаните и зидани без хоросан стени личаха натрупалите се с течение на годините графити, а така също и десетки отвори с размера на човешки юмрук. Направи й впечатление, че нямаше нищо, което да си заслужава да се открадне. Електрическите ключове, контактите, осветителните тела, жиците, та дори и дървените табла отдавна бяха заминали.

— Положението с фън шуи-то^[7] е сериозно — отбеляза Бърн.

 

Джесика се усмихна, макар и пряко сили. Основната й грижа за момента бе да не пропадне през прогнилия гредоред в мазето.

Излязоха през задната врата, промъкнаха се през мрежената ограда и стигнаха гърба на къщата, в която бе трупът. Мъничкият заден двор с излаз към алеята, която минаваше покрай прилепените една до друга къщи, бе отрупан с повредени домакински уреди и автомобилни гуми, отдавна обрасли с плевели и шубраци. В ъгъла имаше кучешка колибка, която не пазеше нищо. Ръждясалата верига бе полузаровена в земята, а пластмасовата паничка бе пълна догоре с мръсна дъждовна вода.

Пред задната врата ги чакаше друг униформен полицай.

— Провери ли къщата? — запита Бърн, макар „къща“ надали бе най-уместното понятие. Поне една трета от задната й стена я нямаше.

— Да, сър — отвърна униформеният. На табелката му пишеше Р. Ван Дайк. Беше малко над трийсет, рус като викинг, надъхан и с яки мускули. Бицепсите му се напъваха да скъсат ръкавите.

Ван Дайк протоколираше ставащото на местопрестъплението, така че те му казаха какво да запише от тяхно име, влязоха през задния вход и се спуснаха по тясната стълба към мазето. Вонята ги удари в ноздрите. Натрупаната с години плесен и дървесна гнилоч служеше за основа на аромата от страничните човешки продукти — урина, изпражнения, пот. А всичко това почиваше върху една грозота, напомняща незарит гроб.

Мазето бе дълго и тясно, в унисон с разположената му отгоре къща — приблизително пет на осем метра — с три подпорни колони. Джесика щракна фенерчето и огледа неизмазаните стени, използваните презервативи, ампулите от крек^[8], изтърбушения матрак. Следователски кошмар. Влажната калчица по пода сигурно съдържаше поне хиляда размазани отпечатъка от човешки стъпки, но на пръв поглед не се виждаше нито един достатъчно ясен за вземането на свестен отпечатък.

И насред всичко това лежеше мъртво едно красиво момиче.

Младото създание бе седнало насред пода. Бе обкрачило и обвило с ръце една от колоните. Изглежда някой някога си бе правил труда да превърне подпорните колони в римско-дорийски с помощта на нещо като стиропор. Макар всяка една от колоните да имаше и капител, и база, единственият антаблеман бе дългата желязна релса отгоре им, а единственият фриз — живата картина от емблеми на разни банди и надрасканите със спрей мръсни думи по протежението й. На една от стените имаше отдавна избелял стенопис, изобразяващ някакво подобие на седемте хълма на Рим.

Жената бе бяла, млада, на видима възраст между петнайсет и шестнайсет години. Ягодово русата й бухнала прическа стигаше до раменете. Облечена бе в карирана пола, тъмночервени три четвърти чорапи и бяла блузка под тъмночервения пуловер с училищна емблема. На челото й с някакъв тъмен тебеширен материал бе нарисуван кръст.

От пръв поглед не можеше да се определи каква е непосредствената причина за смъртта. Нямаше видими рани от огнестрелно или хладно оръжие. Макар главата й да бе килната надясно, Джесика виждаше по-голямата част от врата й, по който нямаше белези от душене.

Ръцете й, обаче.

На пръв поглед сякаш бяха събрани за молитва, но реалността се оказа далеч по-мрачна. На Джесика й се наложи да ги огледа повторно, за да се убеди, че очите й не я лъжат.

Погледна към Бърн. Той също бе забелязал ръцете на момичето. С поглед си предадоха един на друг безмълвната информация, че нямат работа с обичайно убийство, извършено в пристъп на ярост, нито пък с често срещащите се убийства от ревност. И без думи се споразумяха засега да не разсъждават по въпроса. Щяха да оставят на съдебния лекар да потвърди подозренията им за ужасното състояние на ръцете й.

Как може подобна красота да се озове всред всичката тази гадост? — запита се Джесика. Неочакваното й присъствие направо избожда очите ти — сякаш от плесенясалия бетон е поникнала нежна розичка. Процеждащата се през прозорчетата светлина придаваше на боядисаните й кичури коса някакво гробнично тлеене.

Едно поне бе ясно: момичето нарочно е било оставено в тази поза. А това бе лош признак. В деветдесет и девет на сто от убийствата извършителят гледа моментално да се изпари, което винаги е от полза за следователя. Обикновено действаше така нареченото кръвно оглупяване: човек се панира от гледката на кръв и — от научна гледна точка — оставя след себе си всичко необходимо за уличаването си. Но когато някой отдели време, за да остави трупа в определена поза, значи иска да каже нещо, да остави безмълвно и арогантно послание до разследващите полицаи.

Пристигнаха двама от групата за оглед и Бърн ги посрещна в долния край на стълбата. Няколко секунди след тях пристигна и ветеранът съдебен лекар Том Уайрич с фотографа си.

Снимките са задължителна част от огледа, когато някой загине от насилствена смърт или при загадъчни обстоятелства, или има изгледи някой ден патологът да дава показания в съда. Целта им е да документират естеството и размера на външните наранявания и увреждания.

При убийства, самоубийства и други нещастия със смъртен изход на територията на града службата по съдебна медицина ползваше свой щатен фотограф, който бе на денонощно повикване.

Самият доктор Томас Уайрич, близо петдесетгодишен, бе крайно подреден човек във всяко едно отношение, като се почне от острите като бръснач ръбове на кафявите джинси и се стигне до безупречно подстриганата му прошарена брада. Нахлузи найлонови пликове върху обувките си, пъхна ръцете си в ръкавици и внимателно приближи момичето.

С гръб към влажната стена, Джесика го наблюдаваше как извършва предварителния оглед. Открай време бе стигнала до извода, че ако те бива в работата и си отваряш очите, можеш да научиш много повече, отколкото от който и да е учебник. От друга страна, надяваше се поведението й да не бъде изтълкувано като израз на безразличие. Бърн реши да използва времето да се качи и да обсъди положението с Бюканън, а така също да определи откъде са влезли жертвата и убиецът, съответно убийците й, както и да упражни общо ръководство.

Джесика се озърташе и се мъчеше да вкара в употреба наученото навремето. Кое е това момиче? Какво му се е случило? Как е стигнало дотук? Кой го е убил? И защо, ако това изобщо имаше някакво значение?

Уайрич приключи с трупа за петнайсет минути и даде път на инспекторите да се приближат и започнат разследването си.

Кевин Бърн се върна. Джесика и Уайрич го посрещнаха на долния край на стъпалата.

— Установи ли приблизителното време на настъпването на смъртта?

— Още няма вкочаняване. Бих казал, някъде към четири-пет тази сутрин. — Гумените му ръкавици изплющяха, докато ги сваляше.

Бърн погледна часовника си. Джесика си записа часа в бележника.

— Причина, евентуално? — попита Бърн.

— Изглежда вратът й е пречупен. Но не мога да кажа със сигурност, докато не я сложа на масата.

— Тук ли е убита?

— И това още не мога да кажа. Но предполагам, че да.

— А ръцете й? — запита Бърн.

Уайрич го изгледа мрачно. Потупа джобчето на ризата си, в което се очертаваше пакет марлборо. Той, естествено, нямаше да запали на местопрестъплението — дори на това тук, — но по жеста му пролича, че има нужда от цигара.

— Железен болт и гайка, струва ми се — каза докторът.

Бърн и Джесика се спогледаха.

— След настъпването на смъртта ли е сложен болтът? — попита Джесика с надеждата, че отговорът му ще е положителен.

— Така ми се струва — каза Уайрич. — Кръвта е много малко. Още следобед ще се заема. Тогава ще знам и повече подробности.

Уайрич ги изгледа и установи, че засега са приключили с въпросите си. Цигарата бе между пръстите му още докато се качваше по стълбите и бе запалена преди да е стигнал най-горното стъпало.

За няколко секунди в помещението се възцари тишина. Много пъти на мястото на убийството — особено когато става дума за някой член на банда, застрелян от свой съперник, или за някой як тип, проснат зад бара от друг як тип — професионалистите, натоварени със задачата да разследват, разнищят и разчистят след кръвопролитието, обикновено изпадат в някаква премерена учтивост, а понякога възприемат и леко шеговит тон. Хуморът на обесения, гадни шеги. Но не и сега. Всеки един от присъстващите на това влажно и отвратително място се зае със задачите си с някакво непоколебимо упорство, с една обединяваща ги мисъл: Това не е трябвало да се случи.

Пръв наруши тишината Бърн. Разпери ръце с обърнати нагоре длани:

— Готова ли си за установяване на самоличността, инспектор Балзано?

Джесика пое дълбоко дъх и се опита да се съсредоточи:

— Окей — каза с надеждата да не издаде вълнението си. От месеци бе очаквала настъпването на този миг, а сега изведнъж усети, че е неподготвена. Нахлузи чифт латексови ръкавици и внимателно приближи трупа.

Докато служеше като пеши патрул, а след това и в пътната полиция, естествено, бе видяла доста трупове. Един ден дори й се наложи да играе ролята на бавачка по отношение на положения на задната седалка на откраднатия лексус труп. Навън бе такъв адски пек, че чак асфалтът по магистралата „Скюкъл“ бе омекнал, а тя се мъчеше да не гледа трупа, който сякаш се подуваше с всяка измината минута в задушния автомобил.

Но във всички онези случаи знаеше, че някой друг ще поеме следствието от нея.

Сега обаче бе неин ред.

Това мъртво момиче я молеше да му помогне.

Понеже ръцете на мъртвото момиче бяха завинтени в положение на вечна молитва.

Джесика знаеше, че на такъв ранен етап тялото на трупа все още може да предложи куп улики. Оттам насетне никога нямаше да се озове толкова близо до убиеца — до методите му, до патологичното му мислене, до психическата му нагласа. Разтвори широко очи. Наостри всичките си сетива.

Ръцете на момичето стискаха молитвена броеница. Броеницата на римокатолиците представлява кръгъл низ от мъниста с провесено от него разпятие. Обикновено съдържа пет комплекта мъниста, наречени „десетици“, всеки от които се състои от десет малки и едно по-голямо зърно. Когато молещият се стигне до голямото мънисто, казва „Отче наш“, а на всяко от малките — „Радвай се“.

Отблизо Джесика забеляза, че тази броеница бе от овални черни дървени мъниста, а в средата й имаше нещо наподобяващо Дева Мария от Лурд. Обвита бе около кокалчетата на ръцете на момичето. Имаше вид на най-обикновена евтина броеница, но като се вгледа по-внимателно, Джесика установи, че две от петте десетици липсват.

Внимателно разгледа ръцете на момичето. Ноктите му бяха къси и чисти и не подсказваха да е оказала някаква съпротива. Нямаше счупени нокти, нито кръв под тях. Изобщо под ноктите нищо не се виждаше, но със сигурност съдебният лекар и тях щеше да провери най-старателно. През средата на двете й длани бе прекаран десетсантиметров болт от неръждаема стомана. Изглеждаше нов.

Огледа отблизо кръста върху челото на момичето — размазан, синкав, сякаш очертан с пепелта от първия ден от великите пости. Макар и да не ходеше кой знае колко често на черква, Джесика продължаваше да спазва католическите празници. От първия ден на постите бяха минали близо шест седмици, а кръстът бе съвсем пресен. Субстанцията наподобяваше на тебешир.

По полата на момичето нямаше джобове. Около нея не се виждаше нито портмоне, нито ученическа чанта.

Накрая Джесика разгледа етикета на гърба на пуловера. Понякога там намираха бележка от химическо чистене с името, или поне част от името на притежателя. Този път не откри нищо.

Изправи се с леко разтреперани колене, но убедена, че е извършила компетентен оглед. Поне като начало.

— Някакви белези на самоличност? — Бърн стоеше с гръб към стената, а острият му поглед шареше, наблюдаваше, поемаше.

— Нищо — отвърна Джесика.

Бърн направи гримаса. Липсата на самоличност понякога удължаваше разследването с часове, че дори и с дни. Ценно време, което не можеше да се върне назад.

Джесика се отдръпна от трупа и даде път на групата за оглед да подхване своята церемония. Първо навличаха полиетиленовите костюми и разчертаваха пода, правеха куп снимки на местопрестъплението, заснемаха и видео. В това мазе можеха направо да съберат целия подчовешки род в една петриева паничка. Сигурно съхраняваше отпечатъци от всеки бездомник в Северна Филаделфия. На техниците вероятно щеше да им е нужен цял ден, та чак до късно през нощта.

Джесика тръгна нагоре, а Бърн изостана. Тя го изчака на горния край на стълбите, хем да види дали няма да поиска още нещо от нея, хем, защото нямаше желание да поеме ръководството на разследването.

След като почака известно време, слезе по няколко стъпала и надникна в мазето. Кевин Бърн бе застанал над тялото на момичето с наведена глава и затворени очи. Опипа белега над дясното си око, после спусна ръце отпред и сплете пръсти.

След няколко секунди отвори очи, прекръсти се и се отправи към стълбите.

 

 

На улицата вече имаше куп зяпачи, привлечени от проблясващите светлини на полицейските коли като молци от пламък. Престъпленията в тази част на Северна Филаделфия съвсем не бяха рядкост, но не преставаха да примамват и хипнотизират жителите й.

Бърн и Джесика излязоха от къщата и отидоха до свидетеля, който бе открил трупа. Въпреки навъсеното небе, Джесика загълта светлината, сякаш бе прегладняла от дълъг престой във влажна гробница.

Възрастта на Ди Джон Уидърс не се поддаваше на преценка. Можеше да се предположи, че е на четирийсет, но със същия успех, и че е на шейсет. Долните му зъби липсваха изцяло, горните — почти. Навлечен бе в пет–шест бархетни ризи и чифт мръсни хамалски панталони, от всеки джоб на които стърчеше шише с някаква неизвестна никому напитка.

— Докога ще кисна тук? — запита Уидърс.

— Имаш неотложни срещи, а? — заяде се Бърн.

— Не съм длъжен да говоря. Изпълних гражданския си дълг, а се отнасяте с мен като с престъпник.

— Тази къща твоя ли е, сър? — Бърн посочи сградата с трупа.

— Не — рече Уидърс. — Изобщо.

— В такъв случай си влязъл с взлом.

— Нищо не съм взломил.

— Но си влязъл.

Уидърс направи усилие да сдъвче разграничението, сякаш в съзнанието му влизане и взлом бяха точно толкова неразделни, колкото кънтри и уестърн. Накрая реши да запази мълчание.

— Аз обаче съм готов да си затворя очите за така извършеното сериозно престъпление, ако решиш да отговориш на няколко мои въпроса — продължи Бърн.

Уидърс призна поражението и сведе поглед към обущата си — разпрана кубинка на левия крак и синя „Еър Найки“ на десния, както забеляза Джесика.

— Кога я намери? — запита Бърн.

Уидърс направи напрегната гримаса. Повдигна ръкавите на многото си ризи, изпод които се показаха чифт тънки, покрити със струпеи ръце:

— Да виждаш някъде часовник?

— Навън светло ли беше, или тъмно? — попита Бърн.

— Светло.

— Пипал ли си я?

— К’во? — изрева Уидърс с неподправено възмущение.

— Да не ме мислиш за някакъв перверзен тип?

— Отговори на въпроса ми, мистър Уидърс.

Уидърс скръсти ръце и замълча за миг.

— Не, не съм.

— Имаше ли някой друг с теб, когато я намери?

Уидърс се засмя, а дъхът му насмалко да повали Джесика. Предпочиташе да я бе блъснала миризмата на прокиснала майонеза от едноседмична салата с яйца, забъркани със сос от бензин за запалки:

— Че кой ще тръгне да идва тук.

Добър въпрос.

— Къде живееш? — запита Бърн.

— Засега съм в петзвездния „Фоур Сийзънс“ — отвърна Уидърс.

Бърн прикри усмивката си. Химикалката му бе застинала на два сантиметра от бележника.

— Преспивам в приюта на Първа баптистка черква — поясни Уидърс. — Когато има място.

— Може да се наложи пак да те потърсим.

— Знам, знам. Не пътувам извън града.

— Ще се радваме, ако те намерим.

— Някакво възнаграждение?

— Единствено в рая — отвърна Бърн.

— Ама аз не съм тръгнал за рая.

— Като стигнеш чистилището, подай молба да те преместят — рече Бърн.

Уидърс сви вежди.

— Когато го докараш да запишеш показанията му, извади всичко от джобовете му и го опиши — каза Бърн на Дейвис. Разговорите със свидетелите и показанията им се провеждаха в „Раундхаус“. Беседите с бездомните обикновено не траеха дълго, предвид наличието на бълхи и теснотията в стаите за разпити.

Полицайката Дж. Дейвис съответно измери Уидърс от глава до пети, а смръщеното й лице сякаш крещеше: Искаш да пипам тази торба с болести?

— Задръж и обувките му — добави Бърн.

Уидърс се накани да възроптае, но Бърн вдигна ръка да го спре:

— Ще ти дадем нов чифт, мистър Уидърс.

— Дано са добри като тия — рече Уидърс. — Вървя много пеш. Тия тъкмо ги очупих.

Бърн се обърна към Джесика:

— Можем да разпитаме наоколо, но предполагам, че най-вероятно не е от тази махала.

Изказването му бе по-скоро риторично. Човек трудно можеше да си представи, че някой все още обитава тези къщи, а още по-малко — бяло семейство с момиче в черковно училище.

— Посещавала е „Назарийн Академи“^[9] — каза Джесика.

— Откъде разбра?

— По униформата.

— Какво й е специалното?

— Моята още е в гардероба ми. Навремето и аз я завърших.