Ричард Монтанари
Момичета с броеници (59)

59.

Четвъртък, 11:25 ч.

От Отдела за регистрация на моторни превозни средства ги уведомиха, че Уилем Круз живее на Кенсингтън Авеню и работи на паркинг, намиращ се в Северна Филаделфия.

Ударната група тръгна натам с два автомобила. В черен микробус седяха четирима от отряда със специално назначение SWAT. В кола на отдела ги следваха четирима от шестимата в специалната група — Бърн, Джесика, Джон Шепърд и Ерик Чавес.

Малко преди да стигнат, в тауруса иззвъня нечий мобифон. Всеки от четиримата провери своя. Беше онзи на Джон Шепърд.

— Да… колко време… окей… благодаря. — Вкара антенката и затвори телефона. — Круз не се е явявал на работа от два дни. Не се е чувал, нито виждал с никой от останалите работници на паркинга.

Посрещнаха новината с мълчание. Нахълтването през врата — чиято и да е врата — се предхожда от определен ритуал, от личен вътрешен монолог, различен за всяко ченге. Някои запълват времето с молитва, други — с безсмислена тишина. Целта на всичко това е да охлади яростта, да уталожи нервите.

Междувременно бяха научили още неща за своята цел. Уилем Круз очевидно се вписваше в профила: четирийсет и две годишен, неженен, завършил Университета в Уисконсин.

Но в дългото му полицейско досие нямаше нищо, което поне малко да схожда с насилието или извратеността в убийствата на момичетата с броениците.

Далеч бе от еталона за примерен гражданин. Беше регистриран като педофил втора степен, което значи, че съществува умерен риск от рецидивизъм. Лежал шест години в „Честър“, след освобождаването през септември 2002 година се регистрирал пред филаделфийските власти. В миналото му имаше контакти с малолетни момичета на възраст от десет до четиринайсет години. Някои от жертвите си е познавал от по-рано, други — не.

И макар жертвите на молитвения убиец да бяха по-възрастни от тези на Круз, инспекторите не намираха логично обяснение по какъв друг начин може да се озове отпечатък от негов пръст в лична вещ на Бетани Прайс. Бяха попитали майка й дали познава някой Уилем Круз.

Тя отговори с „не“.

Круз живееше в тристаен апартамент на втория етаж на занемарена сграда на Кенсингтън Авеню, близо до ъгъла с Алегени Авеню, в съседство с отдавна затворено ателие за химическо чистене. Според чертежите в архитектурния отдел, на втория етаж имаше общо четири апартамента. Според жилищния отдел само два бяха заети. От законни обитатели, естествено. Задният изход водеше към алея, която минаваше от едната пряка до другата.

Апартаментът, който им трябваше, беше в предната част, с два прозореца над Кенсингтън Авеню. Един от снайперистите на SWAT зае позиция върху покрива на триетажна сграда на отсрещната страна на улицата. Вторият залегна на земята срещу задния вход.

Останалите двама от екипа имаха за задача да разбият вратата със стенобойна машина „Тандърболт CQB“ — дълъг цилиндричен таран, който се използва, когато е необходимо да се нахлуе внезапно и при висока степен на риск. Щом разбиеха вратата, Джесика и Бърн щяха да се втурнат в апартамента, а Джон Шепърд щеше да подсигури тила им. Ерик Чавес щеше да заеме позиция в дъното на коридора, до стълбището.

 

 

Пробиха уличната брава с бормашина и бързо влязоха в сградата. Докато минаваха през малкото фоайе, Бърн погледна четирите наредени една до друга пощенски кутии. Нито една нямаше вид на използвана. Отдавна някой ги бе разбил и не се беше намерил някой да ги оправи. По пода се търкаляха разни листовки, менюта и каталози.

Над кутиите имаше мухлясало корково табло. Няколко местни предприятия хвалеха стоката си с избелели разпечатки, направени на точково–матрични принтери върху къдрещи се неоново оцветени пластмасови листа. Датите на специалните оферти бяха отпреди близо година. Изглежда разносвачите на рекламни листовки в махалата отдавна бяха отписали това място. Стените на фоайето бяха изпонадрани с имената на разни младежки банди и мръсотии на най-малко четири езика.

Стълбището към втория етаж се огъваше под тежестта на торби с боклук, разкъсани и разпилени от менажерията градски животински видове — и двукраки, и четирикраки. Всичко наоколо бе пропито с вонята на изгнила храна и урина.

На втория етаж беше още по-зле. Зад миризмата на изпражнения висеше тежка завеса от престоял и кисел дим от хашиш. Коридорът представляваше тясна и дълга метална пътека с оголени метални секции и висящи жици. От тавана се спускаха влажни сталактити от белеща се мазилка и блажна боя.

Бърн пристъпи към вратата-цел и долепи ухо. Постоя заслушан няколко секунди, после поклати глава. Опита бравата. Заключено. Отмести се встрани.

Единият от SWAT установи зрителен контакт с нахлуващата двойка. Другият, с тарана, зае позиция. Тихо отброи секундите.

Започна се.

— Полиция! Разрешително за обиск! — извика.

После засили тарана и изтряска вратата точно под ключалката. Старата врата моментално се откъсна от рамката заедно с горната панта. Онзи с тарана се отдръпна, а другият се приплъзна покрай него, обви гръб около рамката и нахлу с вдигната високо щурмова пушка AR-15, калибър 223.

След него влезе Бърн.

Последва го Джесика с насочен към пода глок 17.

Малката всекидневна беше непосредствено вдясно. Бърн се промъкна покрай стената. Удари ги първо миризмата на дезинфектант, черешов тамян и гниеща плът. Покрай близката стена претичаха два стреснати плъха. Джесика забеляза засъхналата кръв по посивелите им муцуни. Ноктите им тракаха по сухия дървен под.

Апартаментът тънеше в злокобна тишина. Някъде във всекидневната тиктакаше стар часовник. Никакви гласове, ничие дишане.

Пред тях бе разхвърляната битова част: омазан диван със златиста тапицерия от мачкано кадифе, възглавници по пода. Няколко кутии от пицария „Домино“, облизани и оръфани до чисто. Куп мръсни дрехи.

Никакъв човек.

Вляво имаше врата, вероятно към спалнята. Беше затворена. Като я приближиха, от другата й страна дочуха слаб звук от религиозна радиостанция.

Онзи от SWAT зае позиция с високо вдигната пушка.

Бърн опипа вратата. Бавно завъртя топката на бравата, после бързо я отвори и се изхлузи назад. Сега радиото се чуваше по-ясно.

„В Библията е казано, че несъмнено ъ-ъ, един ден ъ-ъ всеки едни от нас ъ-ъ ще даде отчет за делата си ъ-ъ пред Бог!“

Бърн улови погледа на Джесика. С движение на брадичката й отброи три секунди. Изтъркаляха се едновременно навътре.

И видяха самата вътрешност на ада.

— О, Исусе! — каза офицерът от SWAT. — О, Исусе Христе!

В спалнята нямаше и помен от мебели или нещо като обзавеждане. От стените висяха оцапани с водни петна цветни тапети; подът бе осеян с измрели насекоми, дребни кости и още боклук от хранителни опаковки. Ъглите тънеха в паяжини; по первазите личеше наслоен от години копринено-сив прах. Малкият радиоприемник бе в ъгъла, до предните прозорци — прозорци със скъсани и плесенясали чаршафи вместо завеси.

В стаята имаше двама обитатели.

На отсрещната стена висеше с главата надолу мъж върху импровизирано разпятие, направено от два метални пръта от пружина за легло. Китките, глезените и шията му бяха привързани към кръста с бодлива тел, която се бе впила дълбоко в плътта му. Мъжът бе гол и бе срязан по средата на торса от слабините до гърлото. Тлъстините, кожата и мускулите бяха дръпнати настрани и образуваха дълбока бразда. Имаше срез и напречно на гърдите, който дооформяше кръста от кръв и нарязана плът.

Под него, в основата на кръста, седеше младо момиче. Косите й, навремето вероятно руси, бяха придобили цвят на плътна охра. Беше цялата заляна с кръв, която бе образувала лъскава локвичка в дънковата й пола. Стаята бе пропита с меден привкус на кръв. Дланите й бяха събрани с болт. Държеше броеница с една-единствена десетка мъниста.

Бърн пръв дойде на себе си. Опасността не си бе заминала от това място. Плъзна се по стената срещу прозореца и надникна в дрешника. Празно.

— Чисто е — каза най-сетне Бърн.

Непосредствената заплаха — поне от друго човешко същество — беше отминала и инспекторите можеха да приберат оръжието си, но те продължаваха да се колебаят, сякаш с помощта на смъртоносната сила можеха някак си да прогонят нечестивото видение пред очите им.

Изключено.

Убиецът ги бе изпреварил и бе оставил зад себе си тази богохулна картина, която несъмнено щеше да остане в съзнанията им за цял живот.

Бързият оглед на дрешника не донесе нищо особено. Чифт работни униформи, куп непрано бельо и чорапи. И двете униформи бяха на „Акме Паркинг“. На джобчето на една от ризите бе прикачен служебен пропуск със снимка. Според него убитият следваше да е Уилем Круз. Снимката съответстваше на онази в архива им.

Най-после инспекторите прибраха оръжието си в кобурите.

Джон Шепърд се обади на екипа за оглед.

— Забележете името му — каза все още несъвзелият се офицер от SWAT на Бърн и Джесика. На тъмно синята му бойна униформа имаше табелчица: Д. Маурер.

— Какво имаш предвид? — попита Бърн.

— Немец съм по произход — каза Маурер, напъвайки се да се овладее. И на тримата не им бе лесно. — Kreuz на немски означава „кръст“. На английски е щял да се казва Уилям Крос^[1].

Четвъртата скръбна мистерия — носенето на кръста.

Бърн отвори бележника и провери списъка с имена на момичета, за които имаше подадени оплаквания, че са изчезнали. Към сводката имаше приложени и снимки. Не му отне много време. Клекна до момичето и сложи снимката до лицето й. Жертвата се казваше Кристи Хамилтън. Шестнайсетгодишна. С адрес в Найстаун.

Изправи се. Огледа още веднъж ужасната сцена. В съзнанието си, някъде из дълбините на катакомбите на ужаса си, усети, че скоро ще застане лице в лице срещу този човек и че двамата заедно ще отидат до ръба на пропастта.

Искаше да каже две-три думи на екипа си, на хората, които му бяха поверени, но в момента най-малко се чувстваше техен ръководител. За пръв път в кариерата си осъзна, че думите не стигат.

На пода, до десния крак на Кристи Хамилтън, стоеше чаша от „Бъргър Кинг“ с капачка и сламка.

По сламката личаха отпечатъци от устни.

Чашата бе пълна до половината с кръв.

 

 

Бърн и Джесика тръгнаха безцелно по Кенсингтън, а с тях — и виденията на въпиеща лудост, които бяха заварили на местопрестъплението. Слънцето се показа плахо и за кратко сред два плътни черни облака и оформи дъга над улицата, но не и в настроението им.

И двамата копнееха да говорят.

И на двамата им идваше да изкрещят.

Но засега мълчаха, а бурята набираше сили в гърдите им.

Сред обществото цари заблудата, че едно ченге може да наблюдава каквато и да било сцена или събитие с някаква клинична отчужденост. Вярно, повечето ченгета сами култивират образа на нетрогващото се сърце. Но този образ става само за кино или телевизия.

— Надсмива ни се — каза Бърн.

Джесика кимна. Нямаше и капка съмнение, че е така. Примамил ги беше в апартамента на Круз с умишлено заложения отпечатък. Ако научаваше нещо ново на новата си служба, то бе най-трудното: да отместиш на най-заден план в съзнанието си желанието за лично отмъщение. А това ставаше все по-невъзможно.

Нивото на насилие се покачваше. Гледката на изкормения труп на Уилем Круз им подсказваше, че извършителят няма да им се предаде мирно и тихо. Буйството на молитвения убиец щеше да завърши с кървава обсада.

Застанаха пред апартамента, облегнати на микробуса на екипа за оглед.

След малко един от униформените се показа от прозореца на спалнята на Круз.

— Инспекторите!

— Какво има? — попита Джесика.

— Няма да е лошо да се качите за малко.

 

 

Жената видимо наближаваше деветото си десетилетие. Дебелите лещи на очилата й пречупваха в дъги слабата светлина на двете голи крушки по тавана на коридора. Застанала бе в рамката на своята врата, подпряна на алуминиевата си ходилка. Живееше през две врати от Уилем Круз. Миришеше на котешки изпражнения, Бен Гай^[2] и кашер^[3] салам.

Казваше се Агнес Пински.

— Бихте ли повторили пред господина онова, което току-що ми казахте, госпожо?

— Ъ?

Облечена бе в изпокъсан светлосин хавлиен домашен халат, закопчан накриво. Под левия долен ръб, който бе по-високо от десния, се подаваха три четвърти ластичен бандаж и син вълнен чорап до над глезените.

— Кога за последен път видяхте мистър Круз? — попита Бърн.

— Уили ли? Той винаги е бил много добър с мен — отвърна тя.

— Прекрасно — каза Бърн. — Но кога за последно го видяхте?

Агнес Пински премести поглед от Джесика на Бърн, после обратно. Изглежда току-що осъзна, че разговаря с непознати.

— Вие как ме намерихте?

— Ами почукахме на вратата ви, мисис Пински.

— Болен ли е?

— Защо да е болен? — зачуди се Бърн. — Защо питате точно това?

— Щото докторът му беше тук.

— Кога дойде докторът?

— Вчера — каза. — Докторът му идва вчера да го види.

— Откъде знаете, че е доктор?

— Как откъде знам? Какво ви има? Знам как изглеждат докторите. Не съм изкукуригала още.

— Забелязахте ли в колко часа дойде докторът?

Агнес Пински се загледа тъй продължително в Бърн, че той се притесни. Онова, за което говореше, зачезна някъде из мътните потайности на мозъка й. Имаше вид на бабка, която нетърпеливо чака да й върнат рестото в пощата.

Щяха да изпратят портретист, но шансовете да се сдобият с полезно изображение бяха минимални.

Все пак от малкото си познания за болестта на Алцхаймер и за старческото слабоумие Джесика знаеше, че отделни образи понякога се запазват със съвършена точност.

Докторът му идва вчера да го види.

Остава само още една скръбна мистерия — мина й през ума, докато слизаше по стълбите.

Сега накъде? Коя махала да нападнат със своите пистолети и стенобитни машини? „Нордърн Либъртис“? „Гленууд“? „Тиога“?

В чие смръщено и безмълвно лице да надникнат?

Ако пак закъснееха, в едно нямаше никакво съмнение.

Последното момиче ще е разпънато на кръст.

 

 

Петима от шестимата инспектори се събраха в стая „Линкълн“ на горния етаж на „Финигънс Уейк“. Тя бе временно затворена за други посетители. Долу джубоксът изпълняваше парче на „Дъ Корс“^[4].

— И какво излиза сега, че си имаме работа с някакъв шибан вампир, така ли? — запита Ник Паладино. Гледаше през високите прозорци над Спринг Гардън Стрийт. От далечния мост „Бен Франклин“ долиташе жужене. Паладино най обичаше да размишлява така — прав, поклащайки се на петите си, с ръце подрънкващи монетите в джобовете му.

— Що не беше някой келеш от улична банда — продължи Паладино. — Що не е някой простак, който е застрелял някой друг гъз с „чурката“^[5] си я за пропусната доставка, я за чест, за нарушен бандитски закон. Това го разбирам. Ама сегашното?

Всички го разбираха. Колко по-лесно е, когато подбудата виси, сякаш е написана на табела. Най-лесното е, когато става дума за алчност. Просто следваш зелената нишка.

Паладино се развихри:

— На Пейн и Уошингтън онзи ден им се падна оня от бандата JBM в Грейс Фери, нали? И вече са успели да намерят и убиеца, застрелян в Ири. Е това е работа — чисто и просто!

Бърн затвори за секунда очи, а когато ги отвори, бе дошъл нов ден.

Джон Шепърд се качи по стълбите. Бърн направи знак на сервитьорката Маргарет. Тя постави пред Джон един „Джим Бийм“, чист.

— Кръвта е изцяло от Круз — съобщи Шепърд. — Момичето е умряло от пречупване на врата. Точно като предишните.

— А кръвта в чашата? — попита Тони Парк.

— И тя е на Круз. Според съдебния лекар, преди да умре от загуба на кръв са му дали да пие от сламката.

— От собствената си кръв — каза Чавес след като тялото му цяло потръпна. Не беше въпрос. Просто изказа нещо, което никой не можеше да възприеме.

— Да — отвърна Шепърд.

— Сега вече мога официално да заявя: всичко съм видял — каза Чавес.

Шестимата инспектори поеха смисъла. Ужасите, причинявани от молитвения убиец нарастваха прогресивно.

— „Пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на Новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове“ — промълви Джесика.

Пет чифта вдигнати вежди. Всички се обърнаха към нея.

— Много неща четох напоследък — каза тя. — Велики четвъртък, денят на Тайната вечеря.

— Значи ли това, че Круз е бил Юдата на нашия извършител? — запита Паладино.

Джесика само сви рамене. Бе мислила много по въпроса. През останалата част от нощта сигурно щяха да преровят целия живот на Уилем Круз, да търсят някаква взаимовръзка, която да ги наведе на следа.

— Имала ли е нещо в ръцете си? — попита Бърн.

Шепърд кимна и извади фотокопие на дигитална снимка.

Инспекторите се скупчиха около масата и един по един я разгледаха.

— Какво, лотариен билет ли е? — запита Джесика.

— Точно така — отвърна Шепърд.

— Колко шибано прекрасно! — каза Паладино и се върна до прозореца с ръце в джобовете.

— Отпечатъци? — заинтересува се Бърн.

Шепърд поклати глава.

— Можем ли да установим откъде е закупен билетът? — попита Джесика.

— Вече се обадих на лотарийната комисия — рече Шепърд. — Всеки момент чакам да ми отговорят.

Джесика се втренчи отново в снимката. Убиецът бе пъхнал в ръката на поредната си жертва билет от Big 4^[6]. И най-вероятно не го бе направил само за да ги дразни. Подобно на досегашните находки, бе указание къде ще намерят следващата.

Самият номер на билета бе омазан с кръв.

Можеше ли това да означава, че ще остави тялото при продавача на билети? Но в града те сигурно наброяваха няколкостотин. Изключено бе да заложат някой да ги следи всичките.

— Тоя тип има невероятен късмет — рече Бърн. — Четири момичета взети от улицата и нито един очевидец. Изпарява се яко дим.

— За късмет ли става дума, или за това, че живеем в град, в който на никой вече за нищо не му пука? — подметна Паладино.

— Ако вярвах в това, моментално щях да се пенсионирам и да запраша към Маями Бийч — отсече Парк.

Останалите петима кимнаха в знак на съгласие.

В „Раундхаус“ специалната група бе маркирала върху огромна карта местата на отвличане и на изхвърляне на момичетата. Нямаше видима взаимовръзка, която да им подскаже следващия ход на убиеца. Вече се бяха върнали към основните правила, а именно, че серийните убийци започват в близост до дома си.

Първо квадратче: убиецът им живее или работи в Северна Филаделфия.

Бърн изпрати Джесика до колата й.

Позастояха се, докато всеки един търсеше думи. В такива моменти Джесика съжаляваше, че не пуши. Треньорът й от Frazier’s Gym^[7] щеше да я убие само задето си го бе помислила, но това не й пречеше да завижда на Бърн за утехата, която сякаш намираше в своите марлборо лайт.

По реката бавно минаваше шлеп. Трафикът се придвижваше на пресекулки. Филаделфия продължаваше да живее, въпреки цялата тази лудост, въпреки тъгата и ужаса, обзели тези семейства.

— Какво да ти кажа, какъвто и край да има тази история, неизбежно ще е грозен — рече Бърн.

Джесика бе напълно наясно с това. Знаеше, че още преди да приключат, вероятно ще е научила някаква голяма и важна истина за себе си. Сигурно ще открие в душата си някакъв далечен тъмен ъгъл, изпълнен със страх, ярост и терзание — ъгъл, за който би предпочела да не знае. И колкото и да не й се искаше да вярва, в края на това дълго пътуване тя щеше да е нов човек. Не бе го имала предвид, когато се съгласи да отиде на новата длъжност, но вече се носеше към пропастта, сякаш бе изтърван влак, и нямаше начин да спре.