Ричард Монтанари
Момичета с броеници (55)

55.

Сряда, 19:15 ч.

Отвъд тиксото светът представляваше пейзаж в стил Салвадор Дали: черни кадифени дюни, простиращи се до далечния хоризонт. Понякога през тесния процеп отдолу се промъкваше дразнеща светлинка, дошла от някакъв друг, безопасен свят.

Главата го болеше. Усещаше крайниците си мъртви и безполезни. Но имаше и нещо по-лошо. Тиксото през очите го мъчеше, но онова през устата му направо го вбесяваше. За човек като Саймън Клоуз унижението да си завързан към стол, обвит с тиксо, и с напъхан в устата стар бояджийски парцал далеч не можеше да се сравни с това да не можеш да приказваш. Изгубеше ли думите си — губеше битката. Открай време си беше така. Още докато бе дете в католическия приют в Берик, винаги успяваше да се измъкне с приказки от почти всяко сбиване, почти всяка беля.

Този път обаче не успя.

Не можеше да издаде и един звук като хората.

Тиксото бе увито плътно около главата му, малко над ушите, та поне можеше да чува.

Как да се измъкне? Дишай дълбоко, Саймън. Дълбоко. Полудял от отчаяние, започна да се сеща за придобитите през годините книги и CD-та по медитация, йога и диафрагмено дишане — модернизираната йогистка техника за преодоляване на стрес и страх. Не бе прочел нито една, на бе слушал нито едно от CD-тата повече от две-три минути. Търсеше бърз лек против периодичните пристъпи на паника — ксанаксът забавяше както движенията, така и мислите му, — но се оказа, че изкуството на йогите не предлага подобно нещо.

Ех, защо не бе поупорствал?

Спаси ме, Дийпак Чопра^[1] — рече си.

Помогни ми, доктор Вайл.

В този миг чу да се отваря вратата зад гърба му. Оня се връща в апартамента му. Звукът го изпълни с гадна смесица от надежда и страх. Чу приближаващите стъпки зад себе си, усети тежестта им върху подовите дъски. Долови сладък мирис на цветя. Слаб, но факт. Парфюмът на младо момиче.

Неочаквано някой отдра тиксото от очите му. Стори му се, че му отнесе и веждите — толкова го заболя.

Когато очите му привикнаха със светлината, видя на масичката пред себе си своя апъл пауърбук. На екрана му се виждаше уебстраницата на „Рипорт“.

„ЧУДОВИЩЕ ПРЕСЛЕДВА МОМИЧЕТА ВЪВ ФИЛАДЕЛФИЯ!“

Отделни изречения и фрази бяха маркирани в червено.

… извратен психопат…

… ненормален касапин на невинни…

Зад лаптопа, на тринога бе монтиран дигиталният му фотоапарат. Беше включен и насочен право в него.

После чу леко щракане зад гърба си. Мъчителят държеше в ръка мишката на апъла и преглеждаше файловете му. Скоро на екрана излезе нова статия — отпреди три години, за омазаната с кръв порта на черквата в Североизточна Филаделфия. И тук имаше маркирана фраза:

… чуй как гъзове вестоносци хвърлят…^[2]

 

 

Онзи отзад отвори ципа на някаква чантичка. Секунди по-късно Саймън усети лека болка от дясната страна на шията си. Игла. Напъна се с всичка сила да се освободи, но беше безсмислено. Дори да бе разкъсал намотките, онова от иглата задейства почти мигновено. По мускулите му се разнесе топлина — приятна топлина, която — ако не бе в това положение — щеше да му достави удоволствие.

Мозъкът му се накъса и полетя. Затвори очи. Мисълта му премина през последното десетилетие от живота му. Времето скачаше, пърхаше, кацаше.

Когато отвори очи, изложеният върху малката масичка жесток асортимент направо му отне дъха. Помъчи се за миг да си представи някакъв добронамерен сценарий. Но така и не успя.

В мига, в който изпусна червата си, репортерският му мозък записа последното му визуално наблюдение — акумулаторна бормашина и губерка с вдянат дебел черен конец.

И осъзна смисъла им.

Втора инжекция го тласна до ръба на пропастта. Измина този път без съпротива.

Когато след няколко минути чу воя на бормашината, Саймън Клоуз изпищя, но звукът сякаш дойде от другаде — безплътен вой, отекнал от влажните каменни стени на католическия приют в някогашния английски север, жаловита въздишка над древната пустош.