Ричард Монтанари
Момичета с броеници (52)

52.

Сряда, 16:15 ч.

В мига, в който Бърн спомена името на момчето, Колийн пламна в четири разцветки на червеното.

— Никакво гадже не ми е — обяви тя на жестов език.

— Добре де, както кажеш — направи съответните знаци Бърн.

— Не ми е.

— Тогава защо се изчерви? — запитаха пръстите на Бърн, а по лицето му се разля усмивка. Движеха се по Джърмънтаун Авеню, на път за великденското парти в училището за глухи „Делъуеър Валей“.

— Не съм се изчервила — сигнализира Колийн и пламна още повече.

— Окей — отстъпи Бърн и я остави на мира. — Някой май си е забравил знака „Стоп“ в колата ми.

Колийн само поклати глава и се загледа през страничното стъкло. На Бърн му направи впечатление, че отворите за въздух откъм нейната страна развяват меката й копринена руса коса. Кога порасна толкова? А устните й и преди ли бяха толкова червени?

Размаха ръка, за да привлече вниманието й, после изписа със знаци:

— Щото ми се стори, че вие двамата излизахте на среща.

Грешка.

— Не беше среща — отвърна с пръсти Колийн. — Още съм малка за такива работи. Питай мама.

— Какво беше тогава, щом не е среща?

Отчаяно забелване на очи.

— Две деца отиват да гледат фойерверки в присъствието на сто милиона възрастни.

— Нали знаеш, че съм инспектор.

— Знам, татко.

— Имам източници и информатори из целия град. Платени, тайни информатори.

— Знам, татко.

— Та подочух, че сте се държали за ръка и тем подобни работи.

Колийн му отвърна с един знак, който не се намира в „Речник за глухите“, но е пределно известен на всички нечуващи деца. Две ръце под формата на остри като бръснач тигрови лапи.

— Окей, окей — разсмя се Бърн. — Само не драскай.

Известно време мълчаха. След приключилата задявка се радваха взаимно на присъствието си. Рядко им се случваше да остават насаме двамата. Всичко свързано с дъщеря му се променяше; ставаше тийнейджърка и тази мисъл плашеше Кевин Бърн повече, отколкото някоя среща с въоръжен член на банда в тъмна алея.

Мобифонът му иззвъня.

— Бърн.

— Можеш ли да говориш?

Обаждаше се Гонтлет Меримън.

— Да.

— В старата тайна квартира е.

Бърн включи. Старата тайна квартира бе само на пет минути път.

— С кого е? — попита.

— Сам е. Поне засега.

Бърн погледна часовника и усети как дъщеря му го наблюдава с ъгълчето на окото си. Извърна се към страничното стъкло. Тя четеше по устни по-добре от всичките си съученици, а сигурно и от някои от преподавателите им.

— Помощ ли ти трябва? — запита Гонтлет.

— Не.

— Добре тогава.

— Сигурна работа ли е? — попита Бърн.

— Плодът е узрял и готов да тупне, приятелю.

Затвори телефона.

След две минути спря до бордюра пред закусвалнята „Караван серай“.

 

 

Макар да оставаше още доста време до вечеря, на двайсетината маси в предната част седяха неколцина от редовните клиенти, сърбаха гъсто черно кафе и си боцкаха от прочутата баклава с писташ на Сами Хамиз. Зад тезгяха самият Сами режеше на филии агнешкото за някаква голяма поръчка. Щом видя Бърн, отри ръце и го посрещна ухилен на вратата.

— Сабах ал-хаир, инспекторе — каза Сами. — Радвам се да те видя.

— Как си, Сами?

— Добре съм. — Двамата се здрависаха.

— Помниш ли дъщеря ми Колийн? — попита Бърн.

Сами се протегна и докосна Колийн по бузата.

— Разбира се.

Направи на жестов език „добър ден“, а тя му отговори със „здрасти“. Сами Хамиз познаваше Бърн още от времето, когато патрулираше по улиците. Жената на Сами — Надин, също бе глуха, та и двамата бяха усвоили жестовия език.

— Мога ли да я оставя при теб за няколко минути? — попита Бърн.

— Няма проблем — отвърна Сами.

Физиономията на Колийн бе красноречива.

— Изобщо нямам нужда някой да ме пази — изжестикулира тя.

— Няма да се бавя — каза Бърн и на двамата.

— Хич не си давай зор — отвърна му Сами и двамата с Колийн се отправиха към задната част на ресторанта. Бърн забеляза, че дъщеря му седна в последното сепаре, близо до кухнята. На вратата се обърна още веднъж. Колийн му махна нехайно за довиждане, а на него сърцето му запърха.

Навремето, когато още бе униформен, а Колийн току–що бе проходила, тя всяка сутрин изхвърчаше на верандата да му махне за довиждане преди дежурството. А той винаги си казваше наум молитва да види отново нежното й прекрасно личице.

На път към колата осъзна, че през изтеклото десетилетие нищо не се бе променило.

 

 

Бърн застана на отсрещния тротоар срещу старата тайна квартира, която в този момент му се стори крайно несигурна. Ниският склад се гушеше между две по-високи сгради в един разкапал се участък на Ири Стрийт. По някое време „П-Таун Поси“ си бяха направили убежище на третия му етаж.

Мина откъм задната страна и слезе до вратата към мазето. Беше отворена и водеше към дългия, тесен коридор, който я свързваше с бившия служебен вход.

Тръгна бавно и тихо по коридора. Макар и едър, винаги бе успявал да пристъпва леко. Извади оръжието — хромирания смит енд уесън, отнет от Диабло при първата им среща.

Стигна до стълбището в края на коридора и се заслуша.

Тишина.

Само след минута бе вече на площадката под третия етаж. Над него бе вратата към тайната квартира. Дочу звуците от някаква рок станция. Явно някой вече беше там.

Кой?

И колко са?

Пое дълбоко въздух и се промъкна нагоре по стълбите.

Когато стигна, опря длан до вратата и полека я отвори.

 

 

Диабло стоеше загледан през прозореца над алеята между сградите и изобщо не усети присъствието му. Бърн виждаше само половината стая. Май нямаше друг човек.

Но от онова, което успя да види, го побиха тръпки по гърба. На масичката за карти, на петдесетина сантиметра от него, до служебния му глок, лежеше мини автомат „Узи“.

Хромираният пистолет в ръката му сякаш се превърна в тапешник. Ако не успееше да изпревари Диабло, нямаше да излезе жив оттук. „Узито“ изстрелва шестотин патрона в минута и не се иска да си нещо като снайперист, за да унищожиш противника.

Майка му стара.

 

 

След няколко секунди Диабло седна до масата с гръб към вратата. Бърн осъзна, че няма никакъв избор. Трябваше да изненада Диабло, да конфискува оръжията, да си поговори сърдечно с него и цялата тази тъжна и жалка история щеше да приключи.

Прекръсти се набързо и се шмугна в стаята.

Но не бе направил и три крачки, когато осъзна грешката си. Как можа да не се сети! В далечния край на стаята стоеше стар дрешник с пукнато огледало. Съзря в него лицето на Диабло, което значеше, че и Диабло го е видял. И двамата се смразиха в този миг на откритие и осъзнаха, че плановете им — за сигурност, съответно за изненада — мигновено се промениха. Както и в алеята, погледите им се срещнаха. Този път и двамата съзнаваха, че — по един или друг начин — нещата ще свършат различно.

Бърн просто искаше да обясни на Диабло колко разумно ще е от негова страна да напусне града. Сега осъзна, че това няма да стане.

Диабло скочи на крака с „Узито“ в ръце. Извърна се и без да каже дума, стреля. Първите двайсетина-трийсет изстрела разпердушиниха стария диван на по-малко от метър от десния крак на Бърн. Бърн плонжира вляво и за щастие се приземи зад една стара чугунена вана. Последвалият двусекунден откос от „Узито“ почти разцепи дивана на две.

Недей, Боже, мина през ума на Бърн, докато със стиснати очи чакаше горещият метал да разкъса месата му. Не по този начин. Сети се за седналата в сепарето Колийн, загледана във вратата в очакване силуетът му да я изпълни, в очакване да се върне, че денят й, животът й, да продължи. А той бе заклещен в един мръсен склад и всеки момент щеше да умре.

Последните няколко куршума уцелиха ваната и звънът се застоя няколко секунди във въздуха.

Потта подлюти очите му.

Настъпи тишина.

— Исках само да говорим, бе, човек — каза Бърн. — Защо ти е да стреляш?

Прецени, че Диабло е на не повече от седем метра от него. Точно в средата на стаята, най-вероятно зад голямата подпорна колона.

Вместо отговор получи нов откос от „Узито“. Седемдесет-осемдесет изстрела. Ревът го оглуши. Бърн изпищя, сякаш бе ранен, и блъсна с крак по дървения под, все едно, че падна. Изстена.

Тишината отново се възцари. Изстиващото олово цъкаше в тапицерията до него. От другата страна на стаята се чу шум. Диабло приближава. Писъкът бе сработил. Онзи идва да го довърши. Бърн затвори очи и си припомни разположението на вещите в стаята. Единственият начин Диабло да прекоси стаята е да мине по средата. Друг шанс няма да има и трябва да действа мигновено.

Преброи до три, скочи на крака, извъртя се и изстреля три куршума на нивото на главата си.

Първият улучи Диабло точно по средата на челото, вряза се в черепа му и го отблъсна назад, след което излетя от тила му и разплиска по половината стая ален фонтан от кръв, кости и мозък. Вторият куршум го нацели в долната челюст, а третият — в гърлото. Дясната ръка на Диабло се сви в конвулсия около спусъка на „Узито“. Десетина куршума се врязаха в пода, на сантиметри вляво от Кевин Бърн. Рухвайки, Диабло изпрати още няколко куршума в тавана.

И изведнъж всичко свърши.

Сякаш замръзнал във времето, Бърн остана още няколко секунди с насочен напред пистолет. Току-що уби човек. После мускулите му бавно се отпуснаха, а ушите му се наостриха към шумовете от улицата. Нямаше сиренен вой. Поне засега. Бръкна в задния си джоб и извади чифт латексови ръкавици. От другия джоб измъкна малка торбичка за сандвичи с омазнен парцал. Обърса револвера и го остави на пода. В този миг дочу далечния вой на сирената.

Намери кен с боя и напръска графитите на бандата JBM на стената до прозореца.

Огледа отново стаята. Трябваше да изчезва. А екипът за оглед? Ще сметнат случая за маловажен, но рано или късно ще цъфнат. Доколкото можеше да прецени, нищо нямаше да могат да свържат с него. Грабна глока от масата и хукна към вратата, като внимаваше да не стъпи в кръвта по пода.

Докато сирените приближаваха, успя да се спусне по задната стълба. След секунди седеше вече в колата си на път към „Караван серай“.

Това беше хубавата новина.

А лошата, разбира се, се отнасяше до онова, което бе пропуснал. Нещо много съществено, та направо следваше да отпише живота си оттук нататък.

 

 

Основната сграда на училището за глухи „Делъуеър Валей“ бе построена от недялан камък, в ранен американски стил. Зеленината наоколо имаше, както винаги, добре поддържан вид.

И за кой ли път при пристигането си Бърн остана поразен от царящата навсякъде тишина. Наоколо тичаха над петдесет деца на възраст от пет до петнайсет, по-енергични, отколкото самият Бърн се помнеше да е бил на техните години, но мълчанието бе пълно.

Научил се беше на жестовия език, когато Колийн бе станала почти на седем години. Тя още тогава го владееше добре. Много пъти, когато я завиваше за през нощта, бе плакала и оплаквала съдбата си, че не може да е нормална, като чуващите деца. Бърн просто я бе притискал в обятията си, тъй като не знаеше какво да й каже, пък и да знаеше — не се беше научил да й го предаде на нейния език. Но най-неочаквано, когато навърши единайсет, Колийн престана да иска да има слух. Просто ей така. Сякаш изведнъж възприе напълно глухотата си, че и започна да се гордее с нея като с някакво предимство, което я прави член на тайно общество, състоящо се от изключителни личности.

Бърн се приспособи дори по-трудно и от нея, но днес, когато тя го целуна по бузата и хукна да играе с приятелките си, сърцето му едва не се пръсна от обич и гордост.

Тя поне ще е добре — каза си, дори ако с него станеше нещо ужасно.

Щеше да се превърне в красива, възпитана и уважавана дама, въпреки факта, че през една Велика сряда, докато чакаше в ухаещ на подправки ливански ресторант в Северна Филаделфия, където баща й я беше оставил, той бе отишъл и беше убил човек.