Ричард Монтанари
Момичета с броеници (51)

51.

Сряда, 13:22 ч.

Бърн се отби на няколко места и чак тогава се върна в „Раундхаус“ да докладва на Айк Бюканън. След това уреди един от регистрираните му информатори да се обади в управлението с информацията за местонахождението на Брайън Паркхърст. Бюканън прати факс до Окръжната прокуратура да издадат разрешително за обиск на сградата на Паркхърст.

Бърн потърси Джесика по мобифона и я откри в някакво кафене близо до дома на баща й в Южна Филаделфия. Мина да я вземе. Отбиха се до Трети участък на ъгъла на Единайсета улица и Уортън, където й разказа последните новини.

 

 

Зданието, собственост на Паркхърст, на Шейсет и първа улица, доскоро беше магазин за цветя, настанил се там след реконструкцията на обширна тухлена къща, строена през 50-те години. Облицованата с камък фасада бе само на няколко врати от „Уийлс ъф Соул“^[1] — стар и многоуважаван мотоциклетен клуб. Когато през 80–те години крек-кокаинът заля Филаделфия, „Уийлс ъф Соул“ направиха не по-малко от правоохранителните органи за опазването на града.

Ако Паркхърст води някъде момичетата за малко, това място е направо идеално — мислеше си Джесика, докато приближаваха сградата. Задният вход бе достатъчно голям да поеме задната част на микробус или малък покрит камион.

Приближиха бавно сградата откъм задната й страна. Голямата задна врата от гофрирана ламарина бе заключена отвън с катинар. Свиха по следващата пряка и паркираха на улицата, под надземната железница, на около пет номера западно от целта.

Чакаха ги два патрулни автомобила. Двама униформени полицаи щяха да пазят предния вход, двама — задния.

— Готови? — попита Бърн.

За пръв път щяха да нахълтват заедно през врата. Джесика чувстваше лека несигурност. Надяваше се, че не й личи. Успя само да каже:

— Давай.

 

 

Бърн и Джесика доближиха вратата. Стъклата на предните прозорци бяха белосани, та не можеше да се погледне вътре. Бърн блъсна три пъти с юмрук по вратата.

— Полиция! Разрешително за обиск!

Изчакаха пет секунди. Пак издумка. Никакъв отговор.

Бърн завъртя дръжката, натисна вратата. Тя се отвори с лекота.

Двамата се спогледаха. Отброиха до три, после се извъртяха с гърбове към рамката и с насочено напред оръжие.

В предната стая цареше пълна бъркотия. Мазилка, тенекии с боя, парцали, скеле. Вляво — нищо. Вдясно — стълбище за нагоре.

— Полиция! Разрешително за обиск! — повтори Бърн.

Нищо.

Посочи стълбите. Джесика кимна. Ще провери втория етаж. Бърн се заизкачва бавно и внимателно, с протегнат напред глок.

Джесика си проправи път до задната част на сградата на долния етаж. Провери всяка ниша, всеки килер. Интериорът бе полуподновен. Коридорът зад едновремешния тезгях за продажби представляваше скелет от разкрита арматура, оголени жици, пластмасови тръби и топлопроводи.

Мина през една врата и се озова в едновремешна кухня. Сега бе изцяло опразнена. Никаква бяла техника. Наскоро шпаклована и облепена с тапети. Изпод миризмата на тапетите долови друг аромат. Кромид лук. После забеляза зидарското магаре в ъгъла и недоядената, готово купена салата отгоре му. Редом с нея имаше пълна чаша с кафе. Потопи пръста си. Леденостудено.

Излезе от кухнята и на пръсти се приближи към задната стая. Вратата й бе съвсем леко открехната.

По лицето и шията й се застичаха капки пот и намокриха раменете й. В коридора бе топло, задушно, спарено. Бронебойната жилетка от кевлар, ограничаваща движенията, й и й тежеше. Стигна до вратата, пое дълбоко въздух. С левия си крак започна леко да я побутва навътре. Първо видя дясната половина на стаята. Легнал на хълбок кухненски стол, дървен сандък с инструменти. Посрещнаха я куп миризми. Застоял цигарен дим, прясно рендосан чам. И за фон — нещо грозно, противно и варварско.

Ритна вратата докрай, извъртя се в тясната стая и моментално съзря нечия фигура. Инстинктът й я накара да насочи оръжието към очерталия се върху задните белосани прозорци силует.

Но заплаха нямаше.

От желязна греда в средата на стаята висеше Брайън Паркхърст. Лицето му бе лилаво-кафяво, подуто, крайниците му — удължени, черният му език висеше от устата. Идващата от гредата и омотана около врата му жица се бе впила в плътта. Паркхърст бе бос и гол до кръста. Противната воня на засъхващи изпражнения изпълни синусите й. На два пъти насмалко да повърне. Успя да задържи дъх и да доогледа стаята.

— Горе е чисто! — извика Бърн.

Джесика за малко не подскочи. Чу тежките му ботуши да трополят надолу по стълбите.

— Насам — извика му.

Той нахълта в стаята след секунди.

— Да му еба майката!

Видя погледа му и прочете в него вестникарските заглавия. Ново самоубийство. Нов Морис Бланчард. Нов заподозрян, докаран до самоубийство. Искаше да му каже нещо, но не му беше нито мястото, нито времето.

Прибраха пистолетите. В стаята цареше мъртва тишина. Ударът ги запрати обратно на първото квадратче. Всеки от двамата се мъчеше посвоему да съчетае този факт с всичко онова, което си мислеха, докато идваха насам.

Сега системата щеше да се задейства. Ще се обадят на съдебния лекар и на екипа за оглед. Те ще свалят Паркхърст на пода, ще го откарат в службата по съдебна медицина и ще му направят аутопсия, докато търсят начин да се свържат с близките му. Във вестниците ще излезе съобщение, ще му отслужат опело в някой от видните погребални домове на Филаделфия и ще го погребат на някой тревист склон.

А в мрака щеше да остане онова, което Паркхърст е знаел и онова, което евентуално е сторил.

 

 

Повъртяха се малко из отдел „Убийства“ в „Раундхаус“, сякаш бяха стъклени топчета в празна кутия от пури. Подобни случаи, когато някой заподозрян измами системата и се самоубие, винаги предизвикват смесени чувства. Липсват възвания, признания за вина, препинателни знаци. Само една безкрайна лента на Мьобиус от подозрения.

Бърн и Джесика седяха на съседни бюра.

Джесика улови погледа му.

— Какво? — попита той.

— Кажи го.

— Кое да кажа?

— Че не смяташ, че Паркхърст е убиецът, нали?

Бърн не отговори веднага.

— Смятам, че знаеше далеч повече от онова, което ни каза — рече. — Смятам, че се е срещал с Теса Уелс. Смятам, че се е усетил, че ще излежи присъда за изнасилване на непълнолетна, затова се е скрил. Но дали смятам, че е убил трите момичета? Не. Не смятам.

— А защо не?

— Защото няма и една физическа улика, която да води към него. Нито едно влакънце, нито една капчица течност.

Екипът за оглед претърси и двата му имота сантиметър по сантиметър, но не откри нищо. Особено големи надежди възлага на възможността — сигурността дори — да открият в новата му сграда улики, които по научен път да докажат вината му. Но не намериха нищо от онова, на което градяха надеждите си. Инспекторите разговаряха с всеки един от съседите му по дом и по обновяваната сграда, но и те не намериха нищичко. А тепърва трябваше да търсят и форд уинд стара му.

— Ако е водел момичетата у дома си, все някой щеше да забележи нещо, да чуе нещо — добави Бърн. — Ако ги е водел в сградата на Шейсет и първа улица, все нещо щяхме да намерим.

Докато претърсваха сградата, откриха няколко неща, включително кутия с разни винтове, гайки и болтове, но нито един нямаше пълна прилика с онези, използвани при трите жертви. Попаднаха и на кутия с тебешири, с каквито очертават грубо линията, която да следват дърводелците. Тебеширите бяха сини, та изпратиха един в лабораторията, да видят дали ще съвпадне с онзи по труповете. Дори да съвпаднеше, дърводелски тебешир можеше да се намери на всеки строителен обект в града, че и сред инструментите на петдесет на сто от декораторите на интериор. Самият Винсънт държеше няколко в кутията си с инструменти в гаража.

— Добре де, но нали ми се обади, че трябвало да знам „някои неща“ за тези момичета? — настоя Джесика.

— И по този въпрос мисля — отвърна Бърн. — Възможно е наистина да имат нещо общо помежду си. Нещо, което досега сме пропуснали.

— Ами за станалото в периода между обаждането му и тази сутрин?

— Не знам.

— Пък и самоубийството някак си не се вмества в профила, нали?

— Права си.

— Което означава, че все още съществува възможността…

И двамата знаеха какво иска да каже тя. Поседяха известно време смълчани, заобиколени от какофонията на едно полицейско управление под пълна пара. В момента се разследваха още шест други убийства и всеки инспектор упорито се мъчеше да постигне поне мъничък напредък. Бърн и Джесика им завидяха.

Трябва да ви кажа някои неща за тези момичета.

Ако приемеха, че Брайън Паркхърст не ги е убил, значи много вероятно бе, че търсят човека, който е сложил край на неговия живот. Защото го е изместил встрани от лъча на прожекторите? Или по друга причина, свързана с основната патология на лудостта му? Или за да покаже на властите, че все още е някъде там, в неизвестност?

Във всеки случай убиецът на Брайън Паркхърст е запознат със случая с Морис Бланчард и иска заедно със себе си да довърши и Кевин Бърн.

До този момент нито един от двамата не бе споменал за сходството между двете „самоубийства“, но мисълта тегнеше като някакъв отровен облак над главите им.

— Окей — наруши мълчанието Джесика. — Ако приемем, че извършителят е убил и Паркхърст, то как е попаднал на него?

— Има два варианта — каза Бърн. — Или са се познавали вече, или е научил името му от телевизията. От репортажите при излизането му от „Раундхаус“.

Още веднъж, вечна слава на медиите — помисли си Джесика. Известно време попрехвърляха мисълта, че Брайън Паркхърст е поредната жертва на молитвения убиец. Но дори да го приемеха за истина, това ни най-малко не им подсказваше какъв може да е следващият му ход.

Действията на убиеца бяха непредвидими именно поради липсата на времева връзка.

— Непотвърденият извършител задига Никол Тейлър от улицата в четвъртък — обобщи Джесика. — Изхвърля я в „Бартръмс Гардънс“ в петък, горе-долу по същото време, когато отвлича и Теса Уелс, която държи до понеделник. Какво означава това проточване във времето?

— Добър въпрос — рече Бърн.

— После завлича Бетани Прайс във вторник следобед, а единственият ни свидетел го вижда да стоварва тялото пред музея още същата вечер. Никаква цикличност. Никаква симетрия.

— Сякаш не желае да върши тези неща през уикенда — обобщи тя.

— Което може да се окаже много по-близо до истината, отколкото подозираш — каза Бърн.

Стана и отиде до бялата дъска, отрупана със снимки от местопрестъпленията и бележки.

— Лично аз не смятам, че действията на нашето момче се ръководят от луната, звездите, от някакви гласове, от кучета, които се казват Сам или тем подобни глупости — отсече Бърн. — Този тип следва някакъв определен план. Разкрием ли плана му, той ще ни е в ръцете.

Джесика пак огледа купчината книги от библиотеката. Отговорът се криеше някъде из тях.

В стаята влезе Ерик Чавес.

— Имаш ли свободна минутка, Джес?

— Разбира се.

Показа й една тънка папка:

— Тук има нещо, което трябва да видиш.

— За какво става дума?

— Направихме справка за Бетани Прайс. Оказа се, че вече е регистрирана.

Подаде й рапорта за задържането й. Преди около година попаднала в мрежата на операция за „ужилване“ на наркомани и я спипали с близо сто дози бензедрин — любимият забранен без рецепта препарат за отслабване сред дебелите тийнейджърки. Още от времето, когато Джесика учеше в гимназията.

Бетани се признала за виновна и я осъдили на двеста часа общественополезен труд и една година условно.

В което нямаше нищо изненадващо. Но Ерик Чавес привлече вниманието на Джесика по съвсем друга причина: арестуването й било извършено от инспектора Винсънт Балзано.

Джесика пое информацията и се замисли върху съвпадението.

Винсънт е познавал Бетани Прайс.

Според съдебния протокол именно той е предложил да й дадат общественополезен труд вместо затвор.

— Благодаря ти, Ерик — каза.

— Няма проблем.

— Светът е малък — рече Бърн.

— Ни най-малко, ако ти се налага да го боядисваш — отвърна разсеяно Джесика, забила нос в подробностите на рапорта.

Бърн погледна часовника си.

— Виж какво, трябва да взема дъщеря си. Утре започваме на свежа глава. Разпердушинваме всичко дотук и тръгваме от нулата.

— Окей — съгласи се Джесика, но долови изражението на Бърн и се ужаси, че избухналата в живота му буря след самоубийството на Морис Бланчард може да е на път да се разрази отново.

Бърн постави длан върху рамото й, после облече палтото си и излезе.

Джесика остана дълго зад бюрото, загледана замислено през прозореца.

Колкото и да не й се искаше да го признае, в едно бе съгласна с Бърн. Брайън Паркхърст не е убиецът на момичетата с броениците.

Брайън Паркхърст е жертва.

Потърси Винсънт на мобифона му, но попадна на гласовата му поща. Обади се в централата, откъдето я уведомиха, че инспектор Балзано е по улиците.

Не остави никакво съобщение до него.