Ричард Монтанари
Момичета с броеници (50)

50.

Сряда, 12:10 ч.

Като се изключеше болката в дясното рамо и тревните петна по новия му екип за джогинг, сутринта му бе минала доста плодотворно.

Саймън Клоуз седеше на дивана и обмисляше следващия си ход.

Макар и да не очакваше горещи прегръдки, когато се разкри като репортер пред Джесика Балзано, все пак буйната й реакция го поизненада.

Изненада, но и — честно казано — силно възбуди. Дотогава й говореше с най-добрия си източно-пенсилвански акцент и тя нищо не подозираше. Докато не хвърли въпроса-бомба.

Извади миниатюрното дигитално записващо устройство от джоба си.

Прекрасно… Ако искаш да разговаряш с мен, минаваш първо през завеждащия медиите към службата. А ако това ти представлява някаква трудност, дръж шибаната си мутра далеч от моята.

Отвори лаптопа и провери имейлите си (нов спам — реклами за викодин, увеличаване на пениса, страхотни ипотечни лихви и присаждане на коса, както и последните послания от редовните му почитатели — „да гниеш в ада, шибана писарушка“).

Много от пишещите събратя отричат модерната техника. Саймън лично познаваше доста, които пишеха с химикалки в жълти бележници. Други блъскаха по древни механични пишещи машини „Ремингтън“. Префърцунени праисторически глупости. Колкото и да се мъчеше, не успяваше да ги разбере. Сигурно си мислят, че по този начин ще осъществят връзка със своя Хемингуей или Чарлс Дикенс, който напира да излезе отвътре. Саймън бе напълно дигитализиран, по всяко време.

Като се почнеше от апъл пауърбука, минеше се през DSL връзката с интернета, та се стигнеше чак до джиесема „Нокия“, Саймън бе на върха на технологиите. Пишете си по каменните таблетки с остър камък, щом желаете. Аз всички ви ще изпреваря.

Защото Саймън вярваше в двата основни постулата на таблоидната журналистика:

По-лесно ще ти простят, отколкото ще ти разрешат.

По-важно е да си пръв, а не да си точен.

Нали затова си има рубрика „Поправки“.

Пусна телевизора и се разходи по каналите. Сапунки, игри, шоута с надвиквания, спорт. Прозя се. Дори по достолепната ВВС–Америка вървеше някакъв клониран идиотизъм от трето поколение на „Трейдинг спейсиз“^[1]. Дано по АМС да дават някой стар филм. Провери програмата. „Кръстосан огън“ с Бърт Ланкастър и Ивон Де Карло. Доста добър, но го беше гледал. Пък и бе минал половината.

Още веднъж преброди каналите и се канеше да гаси, когато по една от местните телевизии се яви съобщение за важна новина. Убийство във Филаделфия. Какъв шок, божичко!

Но не бе ново момиче с броеница.

Камерата на мястото на събитието показваше нещо съвсем различно. Нещо, което накара сърцето на Саймън да се поразтупа. Добре де, да му изскочи от гърдите.

На екрана се виждаше алея в Грейс Фери.

Същата, от която предната вечер излезе, залитайки, Кевин Бърн.

Натисна копчето за запис на видеокасетофона. След няколко минути пренави и застопори на кадър от входа на алеята. Сравни я със снимката на Бърн от лаптопа.

Същата.

Кевин Бърн бе влязъл снощи в тази алея, където по същото време е бил застрелян някакъв черен младеж. Значи онова, което чу, не е било ауспух.

Работата ставаше направо сладурска — много по-гот дори от това да бе хванал Бърн в някоя къща с крек. Разходи се петдесетина пъти от единия край на малката си всекидневна до другия. Как най-добре да подхване тази история?

Възможно ли е Бърн да е екзекутирал оня най-хладнокръвно.

Дали Бърн не се е мъчел да потули нещо?

Дали не се е скарал с дилъра си на крек?

Отвори имейл програмата си, успокои се донякъде, събра мислите си и зачука по клавиатурата:

„Драги инспектор Бърн,

Отдавна не сме се виждали. Всъщност не е точно така. Както виждаш от приложената снимка, видях те вчера. Офертата ми е следната: да се движа с теб и с изкусителната ти партньорка, докато хванете лошото момче, дето избива католичките по училищата. И щом го хванете, искам ексклузивен подробен материал.

Ако го направиш, ще унищожа снимките.

В противен случай, очаквай да ги видиш (а те са много) на първа страница още в следващия брой на «Рипорт».

Пожелавам ти най-приятен ден.“

Докато го препрочиташе — а Саймън задължително изчакваше да охладнеят страстите, преди да изстреля най-провокационните си имейли — Инид измяука и скочи от кантонерката в скута му.

— Какво има, кукленце?

Инид сякаш се зачете в мейла му до Кевин Бърн.

— Много ли е рязък? — попита я Саймън.

Инид измърка в отговор.

— Права си, писанке. Не е възможно.

Все пак реши да го прочете още няколко пъти, преди да го изпрати. Защо пък и да не изчака един ден, да види как ще се развият събитията с намерения в алеята убит черен младеж? Можеше да си позволи двайсет и четири часа, щом искаше да смаже говедото Кевин Бърн.

Дали пък да не изпрати имейла на Джесика?

Великолепно — каза си.

Или просто да качи снимките на едно CD и да запраши към редакцията. Да ги публикува, пък после да видим какво ще каже Бърн.

Независимо от всичко, нямаше да е лошо да направи резервно копие на снимките, за всеки случай.

Представи си тлъстото заглавие над снимката на Бърн, излизащ от оная алея в Грейс Фери.

САМОРАЗПРАВА НА ЧЕНГЕ? — щеше да гласи то.

ИНСПЕКТОР В АЛЕЯТА В НОЩТА НА УБИЙСТВОТО! — страхотно надзаглавие. Ей, Богу, страхотен съм!

Отвори шкафа и извади ново CD.

Но когато го затвори и се обърна към стаята, усети определена разлика. Не толкова разлика, а по-скоро някакво нарушено равновесие. Така, както като ти забере ухото през детството, усещаш някакво леко замайване. Застана под арката, водеща към малката му всекидневна, и се опита да конкретизира усещането си.

Всичко сякаш бе на мястото си. Лаптопът си беше на масичката, а до него — полуизпитата чаша кафе. Инид мъркаше на килима пред радиатора.

Така му се е сторило.

Огледа пода.

Първо забеляза сянката, която бе огледална на собствената му. Достатъчно разбираше от фотографско осветление, та да знае, че за две сенки са необходими два източника на светлина.

А зад него имаше само една малка лампа на тавана.

После усети горещия дъх във врата си и слабия аромат на мента.

Обърна се, а сърцето му спря в гърлото.

И надникна право в очите на дявола.