Ричард Монтанари
Момичета с броеници (47)

47.

Сряда, 11:15 ч.

Джесика миеше чиниите в кухнята на баща си, когато той зачекна „темата“. Поначало в италиано-американските семейства обсъждането, дисекцията, сглобяването и разрешаването на всички важни въпроси се върши на едно-единствено място — в кухнята.

Днешният ден нямаше да е по-различен.

По инстинкт Питър грабна кърпата за подсушаване и се залости до дъщеря си.

— Как я караш напоследък? — попита, докато истинският разговор, който желаеше да проведе, се криеше под полицейския му език.

— Много добре — отвърна Джесика. — Качиаторето^[1] на леля Кармела ме подмладява. — За миг се изгуби сред пастелната носталгия по детството, прекарано в този дом, сред спомените за семейните сбирки с брат й през онези безгрижни години; за пазаруването преди коледа в „Мей Кампъни“, за мачовете на „Игълс“ на мразовития „Ветеране Стейдиъм“, за първия път, когато Майкъл се появи в униформа — горд, но и страшен.

Божичко, как й липсваше само.

— … сопресатата^[2]?

Въпросът на баща й я върна в настоящето.

— Извинявай. Не те чух.

— Опита ли сопресатата, питам?

— Не.

— Божествена е. От „Чики“. Ще ти сложа в чиния.

Нямаше случай Джесика — или който и да е друг — да си тръгне от обяд у баща й без чиния.

— Няма ли да ми кажеш какво те мъчи, Джес?

— Нищо.

Думичката попърха известно време из стаята, после се заби в пода, както ставаше винаги, когато искаше да се изплъзне на баща си. Той винаги я усещаше.

— Добре, миличка — каза Питър. — Хайде сега ми кажи.

— Нищо няма — рече Джесика. — Ежедневие, нали знаеш. Работа.

Питър взе чиния и я обърса.

— За разследването ли се притесняваш?

— Ами!

— Добре.

— Изобщо не може да се каже, че се притеснявам — довърши Джесика и му подаде нова чиния. — По-скоро съм уплашена до смърт.

— Ще го хванете — засмя се Питър.

— Ти май пропускаш малката подробност, че досега не съм работила в „Убийства“.

— Ще се справиш.

На Джесика не й се вярваше, но баща й го казваше така, че й звучеше като самата истина.

— Знам — поколеба се тя, после продължи: — Мога ли да те попитам за нещо?

— Казвай.

— Ама искам честно да ми отговориш.

— Разбира се, душичке. Та аз съм полицай. Винаги казвам истината.

Джесика го изгледа над очилата си.

— Добре, де. Разбрах — рече Питър. — Какво има?

— Ти имаш ли нещо общо с прехвърлянето ми към „Убийства“.

— Ни най-малко, Джес.

— Защото, ако си направил…

— Какво?

— Ами, може би си мислел, че ми помагаш, а всъщност не е така. Има много голяма вероятност напълно да се изложа.

Питър се усмихна, протегна идеално чистата си ръка и я хвана за бузата, както правеше още от бебешките й години.

— Махни тая физиономия — каза. — Имаш ангелско личице.

Джесика се изчерви и на свой ред се засмя.

— Ей, тате, аз съм вече почти на трийсет. Не е ли малко късно да ме третираш като малка хубавелка?

— Никога не е късно — рече Питър.

Известно време помълчаха. После Питър зададе въпроса, който чакаше с ужас от самото начало.

— Лабораторията дава ли ви всичко, което очаквате?

— Засега смятам, че да — отвърна Джесика.

— Искаш ли да им се обадя?

— В никакъв случай — каза Джесика малко по-натъртено, отколкото й се искаше. — В смисъл, поне засега — не. Искам първо… нали разбираш?

— Да опиташ сама, нали?

— Да.

— Ние да не се познаваме от вчера?

Джесика отново пламна. Никога не бе успяла да залъже баща си.

— Ще се оправя.

— Сигурна ли си?

— Да.

— В такъв случай оставям всичко в твои ръце. Но ако някой започне да те мотае, обади ми се.

— Обещавам ти.

Питър се засмя и млясна Джесика по темето точно в мига, в който Софи нахлу в кухнята заедно с братовчедка си Нанет — и двете пощурели от изконсумираната захар. Питър засия:

— Всичките ми момичета под един покрив. Кой е като мен?