Ричард Монтанари
Момичета с броеници (45)

45.

Сряда, 09:15 ч.

Дърветата покрай алеята за езда в парка „Пенипак“ бяха напъпили докрай. И в това ранно и свежо пролетно утро бе пълна с джогъри.

Джесика бягаше и прехвърляше наум събитията от предишната нощ. Патрик си тръгна малко след три. Нещата се развиха дотолкова, доколкото могат да си позволят двама пълнолетни, без да стигнат до секс — стъпка, за която и двамата се съгласиха безмълвно, че не са подготвени.

Следващия път може и да не се правя на толкова възрастта — рече си Джесика.

Още подушваше аромата му по тялото си. Още го усещаше по върховете на пръстите и по устните си. Но всичко това отстъпваше на заден план пред ужасите на службата.

Ускори темпото.

Знаеше, че повечето серийни убийци изживяват така наречения охладителен период между отделните убийства. Сегашният обаче се бе развилнял по последната права на една вакханалия, която най-вероятно щеше да спре единствено със собствената му смърт.

Трите жертви бяха коренно различни във физическо отношение. Теса бе слаба и руса. Никол — готик с гарваново-черна коса и пиърсинги. Бетани — тежка.

Нямаше начин да не ги е познавал.

А като се имаха предвид и снимките на Теса Уелс в апартамента на Брайън Паркхърст, това го правеше заподозрян номер едно. Нима се е срещал и с трите?

Дори да го е правел, то не отговаряше на най-важния въпрос: защо? Да не би и трите да са отказали да се поддадат на увещанията му? Да са го заплашили да направят нещата публично достояние? Няма начин — разсъждаваше Джесика. В миналото му щеше да има някаква проява на насилие.

От друга страна, ако влезеше под кожата — в мозъка — на звяра, щеше да разбере защо.

Но ако приемем, че у някого религиозната лудост е залегнала толкова дълбоко, че да се е превърнала в патологична, нямаше ли да се е проявила и по-рано? А базите данни за извършените престъпления във Филаделфия, че и в целия регион, не съдържаха дори един сходен начин на действие.

Вчера, докато караше по Франкфърд Авеню в североизточната част на града, близо до Делауеър Роуд бе минала покрай „Сейнт Катерин ъф Сиена“ — черквата, която бяха оцапали с кръв преди три години. Взе си бележка наум да се разрови в случая. Съзнаваше, че се лови за сламка, но засега не разполагаха с друго, освен сламки. Куп дела обаче биват решени именно благодарение на подобни несъществени взаимовръзки.

Ако не друго, извършителят се ползваше с изключителен късмет. Бе взел момичетата от улиците на Филаделфия, без никой да забележи.

Окей — рече си Джесика. Да почнем от самото начало. Първата му жертва е Никол Тейлър. Ако приемем, че убиецът е Брайън Паркхърст, знаем откъде я познава. От училище. Но ако е друг, възможно е да я познава от другаде. Откъде? Вече разговаряха с двамата служители на „Сейнт Джоузеф“, които притежават уинд стар. И двете се оказаха жени — едната на близо седемдесет, другата — самотна майка на три деца. Някак си изобщо не пасваха на профила.

Възможно ли е да е някой по пътя на Никол до училище?

И там бяха разпитали хората. Никой не бе забелязал някой да се навърта около Никол.

Да е семеен приятел?

Ако е така, откъде ще познава и останалите две момичета?

Трите са ходели на различни лекари и зъболекари. Нито една не е спортувала, което изключваше възможността да е някой треньор. Различавали са се по отношение на стила на обличане, на музиката, която са слушали, почти във всяко едно отношение.

Така че всеки отговор я приближаваше все повече до едно-единствено име: Брайън Паркхърст.

Кога е живял в Охайо? Да не забрави да провери тамошните полицейски архиви, да не би през същото време да са имали подобни неразкрити убийства. Защото, ако са имали…

Така и не успя да довърши мисълта си. Точно след завоя на пътеката се спъна в клон, паднал по време на снощната буря.

Изгуби равновесие. Падна по лице, изтърколи се по мократа трева и остана да лежи по гръб.

Чу, че се приближават хора.

Добре дошла в град Излагация.

Отдавна не й се бе случвало да падне. И установи, че продължава да не е любителка на усещането да лежи на мокра земя пред очите на околните. Помръдна крайниците си бавно, внимателно, да установи наличието на счупване или изкълчване.

— Добре ли сте?

От земното си положение Джесика забеляза пристигането на мъж, придружен от две жени на средна възраст — и двете закичени с айподи на кръста. И тримата бяха в качествени екипи за джогинг със светлоотражателни ленти и ципове на долния край на крачолите. В одърпания си и износен екип „Пума“ Джесика се почувства като някаква мърла.

— Нищо ми няма, благодаря — каза. Поне не усещаше да е счупила нещо. Тревата бе омекотила удара. Нямаше щети, ако не броеше няколкото зелени петна и контузеното си самочувствие. — Работя към градския отдел по агрономия и инспектирам фиданките.

Мъжът се засмя и й протегна ръка. Бе малко над трийсет, рус и светъл, студентски тип. Прие предложената й ръка, изправи се и се отупа. Двете жени й се усмихнаха с разбиране. Те през цялото време продължаваха да тичат на място. След като Джесика сви рамене — „На всеки може да се случи, нали?“ — двете продължиха надолу по пътеката.

— И аз онзи ден паднах доста зле — каза мъжът. — Долу до покритата естрада. Спънах се в детска кофичка. Помислих, че съм си счупил дясната ръка.

— Голям срам, нали?

— Ни най-малко — отвърна онзи. — Възприемам го като възможност за по-тясно общуване с природата.

Джесика се усмихна.

— Ура! Усмихна ми се! — възкликна радостно мъжът.

— Поначало винаги ми е било трудно да общувам с хубави жени. Даряват ми първа усмивка чак след няколко месеца.

Е, това е готин лаф за свалка — рече си Джесика. И все пак й се струваше безопасен.

— Може ли да потичам с вас? — попита онзи.

— Аз почти свърших — излъга Джесика. Имаше чувството, че оня е от бъбривите, а тя не обичаше да говори докато бяга, пък си имаше и достатъчно за мислене.

— Няма проблем — каза мъжът, макар лицето му да изразяваше точно обратното. Сякаш го бе зашлевила.

Сега вече й стана кофти. Беше се спрял да й помогне, а тя най-безцеремонно го отряза.

— Мога да изкарам още километър и половина — рече. — С какво темпо бягате?

— Обичам да поддържам пулса точно под границата на инфаркта.

Джесика пак се засмя:

— Не знам как се прави изкуствено дишане. Ако се хванете за сърцето, ще трябва сам да се оправяте.

— Не се притеснявайте. Изкарал съм курсовете към „Син кръст“.

Подеха с умерено темпо по пътеката, прескачаха умело конските изпражнения, а топлото слънце им намигаше през листака. Дъждът бе спрял преди време и земята почваше да съхне.

— Празнувате ли Великден? — попита я мъжът.

Нямаше да посмее да й зададе този въпрос, ако някога бе мярнал лудницата в кухнята й: половин дузина комплекти за боядисване на яйца, торби със зеленина за шарки, желирани бонбони, шоколадови яйца с пълнеж, шоколадови зайчета и малки жълти меки сладки.

— С пълна сила.

— На мен ми е най-любимият празник през годината.

— Защо?

— Искам да кажа — и Коледа ми харесва. Но Великден в ден на… прераждането, ако мога така да се изразя. На растежа.

— Хм, интересна и никак не лоша гледна точка — рече Джесика.

— Абе, на кого ги разправям. Чисто и просто — умирам за шоколадови яйца „Кадбъри“.

— Добре дошъл в групата — засмя се Джесика.

Потичаха в мълчание още половин километър, после минаха завоя и излязоха на дълга права отсечка.

— Мога ли да ви попитам нещо? — каза той.

— Разбира се.

— Защо според вас избира момичета католички?

Сякаш ковашки чук я блъсна в гърдите.

С обучено движение извади глока от кобура, като същевременно се извъртя и с десния крак отнесе двата негови под коляното. За част от секундата го повали по лице и опря дулото в тила му.

— А си мръднал, а съм ти ебала майката.

— Ама аз…

— Млъкни!

Настигнаха ги няколко джогъра. По лицата им се четеше колко са шашнати.

— Полиция — предупреди ги Джесика. — Отстъпете назад.

При вида на оръжието джогърите се превърнаха в спринтьори и духнаха по пътеката.

— Нека само да ви…

— Пелтечех ли? Не разбра ли, че ти казах ти да млъкнеш!

Нямаше нужда да чака отговора му. Пък и май нямаше как да й отговори, след като бе запряла коляно в тила му и физиономията му беше навряна в торфа.

Отвори ципа на задния му джоб и извади найлонов портфейл. Отвори го. Видя журналистическата карта и съвсем й се дощя моментално да дръпне спусъка.

Саймън Едуард Клоуз. „Рипорт“.

Засили и задържа още по-дълго натиска върху врата му. В такива моменти й се щеше да е поне сто кила.

— Знаеш ли къде се намира „Раундхаус“?

— Разбира се. Аз…

— Прекрасно — каза Джесика. — Слушай сега какво ще ти кажа. Ако искаш да разговаряш с мен, минаваш първо през завеждащия медиите към службата. А ако това ти представлява някаква трудност, дръж шибаната си мутра далеч от моята. Разбра ли ме?

— Да — отвърна Саймън.

Натисна врата му с цялата си тежест.

— Не се будалкам. Само ако мръднеш, дори само глава да вдигнеш — моментално те задържам за разпит във връзка с момичетата с броениците. Мога да те опандизя за седемдесет и два часа, без никому да давам обяснения. Капиш^[1]?

— Габиф — отвърна Саймън. Половин килото влажна пръст в устата му донякъде ограничаваше възможността му да говори на италиански.

Малко по-късно Джесика запали колата си и потегли към изхода на парка. Погледна зад себе си. Саймън още лежеше по корем.

Ама че гъз, ей Богу.