Ричард Монтанари
Момичета с броеници (41)

41.

Вторник, 22:50 ч.

Местопрестъплението бе отцепено на петдесет метра и в четирите посоки. Движението по булеварда бе вкарано в едно платно. Направляваха го двама униформени полицаи.

Бърн и Джесика наблюдаваха как Тони Парк и Джон Шепърд провеждат инструктаж на екипа за оглед. Те двамата щяха да ръководят разследването на случая. Джесика се бе облегнала на една от полицейските коли и се мъчеше да се пребори с поредния кошмар. Хвърли поглед на Бърн. Бе превъртял, отнесен на поредното си умствено пътешествие.

В този миг някой се отдели от тълпата. Видя с ъгълчето на окото си как приближава. Докато реагира, онзи бе стигнал до нея. Тя се извърна, готова да се защитава.

Беше Патрик Фаръл.

— Здравей — каза Патрик.

Мястото му изобщо не беше тук, та първоначално Джесика реши, че си има работа с мъж, който много прилича на Патрик. Бе един от онези мигове, когато някой, свързан с една част от живота ти, встъпва в друга част от живота ти и изведнъж всичко се размества, всичко придобива някакви нереални очертания.

— Здрасти — каза Джесика, изненадана от собствения си глас. — Какво търсиш тук?

Застаналият само на няколко метра встрани Бърн я изгледа загрижено: всичко ли е наред? В такива моменти, като се има предвид за какво се бяха събрали, всеки бе наежен и настроен не особено доверчиво към всяко непознато лице.

— Патрик Фаръл, да ти представя партньора ми, Кевин Бърн — каза Джесика с излишна официалност.

Двамата мъже се ръкуваха. За част от секундата Джесика усети някакво безпокойство от срещата им, макар и да нямаше представа защо. Допълни го и светкавичното отместване на погледа на Бърн, докато се ръкуваха — моментално предчувствие, което със същата скорост се изпари.

— Бях тръгнал към сестра ми в Манаянк. Видях мигащите светлини и спрях — каза Патрик. — Първа сигнална система, какво да се прави.

— Патрик е лекар в спешното отделение на „Сейнт Джоузеф“ — уведоми Джесика Бърн.

Бърн кимна, вероятно в знак на признание за трудностите, които има един лекар от спешно отделение, или пък признание за онова, което ги свързва, докато ежедневно кърпят кървавите рани на града.

— Преди години видях линейка на магистралата „Скюкъл“, спрях и извърших спешна трахеостомия. Оттогава не минавам покрай линейка с мигащи светлини, без да спра.

Бърн се приближи до него и сниши глас:

— Когато хванем тоя гад и в процеса на залавянето случайно получи сериозни наранявания, и ако случайно попадне в спешното ви отделение, не си давайте зор бързо да го закърпите, окей?

— Няма проблем — захили се Патрик.

Приближи се Бюканън с вида на човек, понесъл на гръб десеттонен градски кмет.

— Отивайте си у дома. И двамата — каза на Джесика и Бърн. — И не ми се мяркайте пред очите до четвъртък.

Нито един от двамата инспектори не се възпротиви.

Бърн вдигна мобифона си и каза на Джесика:

— Извинявай. Бях го изключил. Няма вече.

— Не се притеснявай — каза Джесика.

— Прииска ли ти се да говорим, обади се по което и да било време.

— Благодаря.

Бърн се обърна към Патрик.

— Приятно ми бе да се запознаем, докторе.

— И на мен — рече Патрик.

Бърн се извъртя на пета, мушна се под жълтата лента и се отправи към колата си.

— Виж какво — каза Джесика на Патрик, — ще се помотая още малко наоколо, в случай че им потрябва някой с неизстинало тяло да започне да разпитва из квартала.

Патрик погледна часовника си.

— Добре. Аз така или иначе съм се запътил към сестра си.

— Защо не ми се обадиш след това? — докосна ръката му Джесика. — Предполагам, че няма да се забавя много.

— Сигурна ли си?

Абсолютно не — помисли си Джесика.

— Абсолютно.

 

 

В едната си ръка Патрик носеше бутилка „мерло“, а в другата — кутия шоколадови бонбони „Годайва“.

— А цветя? — намигна му Джесика. Отвори му да влезе.

Патрик се засмя:

— Опитах се, ама не успях. Оградата на разсадника се оказа прекалено висока.

Джесика му помогна да свали мокрия шлифер. По черната му разрошена от вятъра коса блестяха капки дъжд. Дори обрулен и мокър, Патрик притежаваше опасен сексапил. Джесика се помъчи да прогони мисълта, макар и да не знаеше защо.

— Как е сестра ти? — попита.

Клодия Фаръл Спенсър бе станала онзи сърдечносъдов хирург, който Патрик се предполагаше, че ще стане. Благодарение на силния си характер бе успяла да осъществи всички амбиции на Мартин Фаръл. Освен да е момче.

— Бременна и капризна като розов пудел — каза Патрик.

— Кой месец е?

— Нея ако питаш, вече кара трета година. А реално — в осмия месец е. И е добила габаритите на хамър.

— Надявам се, че си й го казал. Бременните умират някой да им каже, че са огромни.

Патрик се разсмя. Джесика взе виното и бонбоните и ги постави върху малката масичка в преддверието.

— Чакай да донеса чаши.

Извърна се, но Патрик грабна ръката й. Джесика се обърна към него. Озоваха се лице в лице в тясното преддверие: миналото — между тях, настоящето — на кантар, мигът — проточил се напред.

— Внимавай, докторе, имам скрит пищов — каза Джесика.

Патрик се усмихна.

Няма ли някой да направи нещо? Мина през ума на Джесика.

Направи го Патрик.

Обхвана кръста й с ръка и я придърпа към себе си с твърд, но не принудителен жест.

Целувката им бе дълбока, бавна, идеална. В началото на Джесика й бе трудно да повярва, че целува у дома си някой друг, а не съпруга си. Но се утеши с мисълта, че Винсънт май доста леко бе преодолял тази задръжка с Мишел Браун.

Няма смисъл да се чуди човек кое е добро и кое — лошо.

Чувстваше се добре.

А когато Патрик я поведе към дивана във всекидневната, се почувства още по-добре.