Ричард Монтанари
Момичета с броеници (33)

33.

Вторник, 21:00 ч.

Джесика чакаше от близо половин час. Минаваха и заминаваха всякакви хора. Едни бързаха под дъжда, други спираха таксита или притичваха до спирката на метрото.

Но нито един не беше Брайън Паркхърст.

Малко след девет Джесика бръкна под дъждобрана и натисна два пъти копчето на портативния радиопредавател.

Някакъв размъкнат мъж се измъкна от сенките около входа на „Сентър Скуеър Плаза“.

Джесика разпери насреща му празни ръце.

В отговор Ник Паладино сви рамене. Преди да тръгне от Североизточна Филаделфия, Джесика звънна още два пъти на Бърн, после, докато шофираше към града, се обади на Ник, който мигновено се съгласи да й послужи за подкрепление. Благодарение на дългия му стаж на ченге под прикритие към отдел „Наркотици“ тайното следене му идваше отръки. Облечен бе в раздърпано горнище на анцуг с качулка и бе обут в мърляви памучни панталони. За Ник Паладино, това бе равносилно на истинска саможертва в името на службата.

Точно на отсрещната страна на улицата, под скелето по лявата стена на кметството, стоеше с бинокъл в ръка Джон Шепърд. Двама униформени полицаи дежуреха на изхода на метрото на Маркет Стрийт. И двамата носеха снимката на Брайън Паркхърст от училищния годишник, в случай че пристигнеше оттам.

Него обаче го нямаше. И май нямаше изгледи да дойде.

Джесика се обади в дежурната стая. Постът пред дома на Паркхърст докладва, че нямало никакво движение.

Джесика се запъти бавно към Паладино.

— Още ли не си се свързала с Кевин? — попита я той.

— Не съм — каза Джесика.

— Сигурно си е легнал. Има нужда от почивка.

Джесика се поколеба как точно да формулира въпроса си:

— Той как ти се струва напоследък?

— Човек като Кевин трудно ще го разбереш, Джесика.

— Има вид на напълно съсипан от умора.

Паладино кимна. Запали цигара. Всички бяха уморени.

— Разправял ли ти е какво… му се е случило?

— За Лутър Уайт ли?

Бе подочула оттук-оттам, че преди петнайсет години Бърн участвал в задържане, което се превърнало в кървав сблъсък със заподозрения в изнасилване Лутър Уайт. Уайт бил убит; самият Бърн също едва не загинал.

Точно това „едва“ объркваше Джесика.

— Да — каза Паладино.

— Не ми е казвал — рече Джесика. — А и аз не намирам куража да го питам.

— Разминало му се е за съвсем малко — каза Паладино. — Съвсем на косъм е било. И доколкото разбирам, той наистина е бил… мъртъв, да кажем, за известно време.

— Значи правилно съм подочула — рече невярващата Джесика. — И сега какво? Нещо като екстрасенс ли е станал?

— О, боже мой, не — засмя се Паладино и поклати глава. — Нищо подобно. Да не си посмяла дори да споменеш тази дума пред него. Най-добре изобщо не зачеквай темата.

— Защо?

— Как да ти кажа? В Централно районно работеше едно устато ченге, което една вечер във „Финигънс Уейк“ го нарекъл Хейли Джоел^[1]. Най-невинна задявка. Просто на майтап. Чувам, че още вечерял през сламка.

— Ясно — каза Джесика.

— Казано накратко, Кевин притежава… усет спрямо истински тежките престъпления. Или поне е притежавал. Онази история с Морис Бланчард му се отрази много зле. Сбърка с Бланчард и това направо го унищожи. Знам, че му е писнало, Джес. Изслужил си е двайсетачката. Но не намира вратата.

Двамата огледаха окъпания от дъжда площад.

— Виж какво — рече Паладино. — Може би не му е мястото тук да ти го кажа, но Айк Бюканън пое голям риск като те взе. Това ти е известно, нали?

— Какво искаш да кажеш? — запита Джесика, макар да имаше доста добра представа.

— Когато създаде тази специална група и я даде на Кевин, можеше да те сложи на по-задна позиция. По дяволите, сигурно следваше да го направи. Не се обиждай.

— Не се обиждам.

— Айк е пич. Може и да ти се струва, че те е поставил в челото на глутницата по политически съображения — и сигурно няма да се изненадаш, ако ти кажа, че в отдела има неколцина, които точно така мислят, — но всъщност той ти има доверие. Ако не вярваше в теб, ти сега нямаше да си тук.

Уау! — рече си Джесика — това пък откъде дойде?

— Ами, надявам се да оправдая доверието му — каза.

— Ще се справиш.

— Благодаря ти, Ник. Това е от голямо значение за мен.

— И наистина така мислеше.

— Хубаво. Всъщност и аз не знам какво ме накара да ти го кажа.

Джесика го прегърна, макар и да не знаеше защо. След няколко секунди се отлепиха един от друг, огладиха косите си, изкашляха се в юмруците си и овладяха чувствата си.

— Така — рече Джесика с известна неловкост. — Сега какво ще правим?

Ник Паладино огледа района — кметството, южната част на Броуд Стрийт, „Сентър Скуеър Плаза“, пазара. Съзря Джон Шепърд под навеса на входа на метрото. Джон улови погледа му. И двамата свиха рамене. Дъждът се сипеше.

— Майка му стара — каза. — Дай да си ходим.