Ричард Монтанари
Момичета с броеници (32)

32.

Вторник, 21:00 ч.

Бърн седеше на бара и изобщо не долавяше нито музиката, нито шума около масата за билярд. Единственото, което чуваше в момента, бе ревът в собствената му глава.

Намираше се в „Шотз“ — занемарена ъглова кръчма в Грейс Фери, нямаща нищо общо със заведенията, в които киснат ченгета. Е, можеше и в някой хотелски бар в центъра да се забие, но не му допадаше мисълта да плаща по десет долара за всяка чаша.

Онова, което най-му се искаше в момента, бе да му падне Брайън Паркхърст само за още няколко минути. Да го притисне само още един път и да се убеди в истината. Гаврътна бърбъна и си поръча нов.

Още с идването си бе изключил мобифона, но остави пейджъра включен. Погледна го и видя номера на болницата „Мърси“. Джими го бе търсил за втори път днес. Погледна часовника си. Ще мине през „Мърси“ и ще упражни чара си върху сестрите да го пуснат за малко втори път. Когато в болницата лежи полицай, часовете за посещения не важат.

Търсила го бе и Джесика. И на нея ще се обади след малко. Трябваха му само няколко минути самота.

Засега имаше нужда единствено от покоя в най-шумния бар в Грейс Фери.

Теса Уелс.

Никол Тейлър.

Хората смятат, че когато убият някого, ченгетата пристигат, записват си едно-друго и се прибират вкъщи да си живеят живота. Нищо не е по-далеч от истината. Защото мъртвите, за които не си отмъстил, така и не остават мъртви. Неотмъстените мъртви те наблюдават. Гледат те, докато си на кино или вечеряш със семейството си, докато пиеш някоя и друга бира с момчетата в кръчмата на ъгъла. Гледат те, докато се любиш. Гледат, чакат и питат: „А какво правиш за мен?“ Шепнат в ухото ти, докато животът ти минава, децата ти порастват и се замогват, докато се смееш, плачеш, чувстваш и вярваш. „Защо си излязъл да се веселиш? — питат. — Защо си гледаш кефа, докато аз лежа тук, върху студения мрамор? Какво правиш за мен?“

Процентът разкрити престъпления на Бърн бе сред най-високите в отдела. Това, както сам знаеше, се дължеше отчасти на синергията им с Джими Пюрифай и отчасти на собствените му улични инстинкти. И отчасти на виденията, които бяха започнали да му се явяват, докато бе буден, благодарение на четирите куршума от пистолета на Лутър Уайт и пътешествието под повърхността на река Делауеър.

Организираният убиец по принцип смята, че превъзхожда повечето хора, но най-вече онези, чийто дълг е да го открият. И точно този егоцентризъм сега пришпорваше Бърн, та в конкретния случай — момичетата с броениците — се бе превърнал направо в мания. Това също му бе известно. Вероятно го бе осъзнал в мига, в който слезе по онези паянтови стъпала на Северна Осма улица и видя бруталното унижение, преживяно от Теса Уелс.

Но освен всичко друго си даваше и сметка, че колкото съществено бе чувството му за дълг, не по-маловажен бе й ужасът с Морис Бланчард. И друг път бе бъркал в кариерата си, и то много пъти, но грешките му за пръв път бяха довели до смъртта на невинен човек. Не бе сигурен дали задържането и осъждането на молитвения убиец щеше да изкупи вината му, или да го направи квит с град Филаделфия, но се надяваше, че поне ще запълни празнотата в душата му.

Тогава вече можеше да се оттегли с гордо вдигната глава.

Има инспектори, които се осланят на парите. Други — на науката. Трети търсят подбудата. А Кевин Бърн разчиташе на вратата в дъното на съзнанието си. Не, не бе способен да предсказва бъдещето, нито да установи убиеца единствено с полагане на ръце. Но понякога му се струваше, че и това може и може би разликата се коренеше именно тук. Усещането на нюанса, разкриването на намерението, изборът на път, вървенето по следата. През последните петнайсет години, откакто се бе удавил, само веднъж сбърка.

Имаше нужда от сън. Плати сметката, сбогува се с неколцина от редовните клиенти и излезе на безкрайния дъжд. Грейс Фери миришеше на чисто.

Закопча дъждобрана, прецени способността си да шофира след пет бърбъна. Заключи, че нищо му няма. Или почти нищо. Но когато приближи колата, усети, че нещо не е наред, макар да не осъзна веднага какво точно.

После видя.

Стъклото на шофьорската врата бе счупено и по предната седалка блестяха стъкълца. Погледна вътре. Липсваше CD-плейърът и чантичката с дисковете.

— Д’еба и шибания град — каза.

Обиколи колата няколко пъти под дъжда, както бясно куче гони опашката си. Седна върху капака на двигателя и дори се замисли дали да не подаде оплакване по телефона. Абсолютно безсмислено. Шансовете да ти намерят откраднатото радио в Грейс Фери са точно толкова, колкото да вземат Майкъл Джаксън на работа в детска градина.

Не му беше толкова до радиото, колкото до откраднатите дискове. Три години бе създавал колекцията си от класиците на блуса.

Тъкмо се накани да си върви, когато забеляза как някой го гледа от празния парцел на отсрещната страна на улицата. Не можа да види кой е, но имаше нещо в стойката, което му подсказа, че това е неговият човек.

— Ей! — провикна се Бърн.

Онзи хукна като подплашен заек зад отсрещните сгради.

Бърн се втурна подире му.

 

 

Глокът тежеше в ръката му, сякаш бе мъртъв товар.

Докато прекоси улицата, онзи се бе изгубил в миазмите на поройния дъжд. Бърн огледа внимателно отрупаното с боклуци празно място, а след това и алеята, която минаваше зад долепените една до друга къщи между двете преки.

Крадецът не се виждаше.

Къде, по дяволите, изчезна?

Пъхна глока в кобура, промъкна се до алеята и надникна наляво.

Задънена уличка. Голяма кофа за боклук, куп торби с отпадъци, строшени дървени каси. Вмъкна се в алеята. Не се ли криеше някой зад боклукчийската кофа? Гръм от небето го накара да се извърне мигновено, а сърцето му задумка в гърдите.

Беше сам.

Продължи, вглеждайки се във всяка нощна сянка. За миг картечният бой на дъжда върху найлоновите торби с боклук заглуши всичко останало.

И точно тогава през дъжда дочу стон и шумолене на найлон.

Погледна зад кофата. Черно момче, на около осемнайсет. Найлонова шапка, хокеен пуловер с емблемата на „Флайърс“, татуировка на дясната ръка, определяща го за член на младежката банда JBM: „Junior Black Mafia“^[1]. На лявата бяха татуирани затворнически врабчета^[2]. Беше на колене, с вързани ръце и запушена уста. По лицето личаха охлузвания от нанесен му наскоро побой. В очите му пламтеше страх.

Какво, по дяволите, става тук?

Бърн усети движение отляво. Но преди да успее да се обърне, отзад го сграбчи нечия мощна ръка. Усети на шията си ледения допир на остър като бръснач нож.

И чу шепот в ухото си:

— Не смей да мърдаш.