Ричард Монтанари
Момичета с броеници (30)

30.

Вторник, 20:15 ч.

Софи Балзано бе най-красивото момиченце на света в будно състояние, а когато денят се превръщаше в нощ, в онзи сладък сумрак на полусъня, направо заприличваше на ангелче.

Бе предложила да поеме първата смяна наблюдение върху дома на Брайън Паркхърст. Но й заповядаха да си върви да почива. Същото казаха и на Кевин Бърн. Оставиха други двама инспектори да наблюдават жилището на Гарден Корт.

Сега Джесика седеше на ръба на леглото на Софи и я наблюдаваше.

Бяха си направили съвместна вана с много пяна. Софи сама изми косата си и й сложи балсам. Без чужда помощ, ако обичате. Изсушиха се и си разделиха една пица във всекидневната. Вярно, нарушиха правилото да се яде единствено на масата, но откакто Винсънт го нямаше, доста правила някак си отпадаха.

Край на глезотиите — зарече се Джесика.

Докато приготвяше дъщеричката си за лягане, усети, че я притиска в обятията си малко по-силно и малко по-често от обикновено. Дори Софи я изгледа учудено, сякаш искаше да я пита: „Какво ти става, мамо?“ Но Джесика много добре знаеше какво й става. В подобни моменти Софи се явяваше нейният спасителен пояс, аварийна кабина, кислороден апарат.

Сега, след като Софи бе вече в леглото, Джесика си позволи да се отпусне, да се поразтовари от ужасите на отминалия ден.

Поне мъничко.

— Приказка? — Гласчето на Софи се промъкна покрай широката й прозявка.

— Искаш да ти почета ли?

Софи кимна.

— Окей — каза Джесика.

— Ама не за Хоук — допълни Софи.

Джесика не можа да сдържи смеха си. „Хоук“ бе дежурното напоследък страшилище на Софи. Всичко започна от едно посещение в „Кинг ъф Праша“^[1] преди година, където ги посрещна петметровият надуваем зелен Хълк, поставен да рекламира новоизлязлото дивиди. Щом зърна гигантската му фигура, Софи моментално се скри зад краката на Джесика.

— Това какво е? — попита тогава Софи с треперещи устни и с пръсти, вкопчени в полата на Джесика.

— Това е Хълк, миличко — отвърна й Джесика. — Не е истински.

— Не го обичам тоя Хоук.

По онова време се бе стигнало дотам, че всяко нещо — зелено и по-високо от метър и двайсет, всяваше ужас и паника в душицата на Софи.

— Нямаме приказки за Хоук, миличко — каза Джесика. Мислеше, че Софи вече го е забравила. Но явно някои чудовища умират трудно.

Софи се усмихна и се сви под юргана, готова за сън, необезпокояван от Хоук.

А Джесика отиде до килера и извади кашона с книги. Прегледа наличната бебешка литература: „Избягалото зайче“, „Ти си шефа, патенце“, „Любопитния Джордж“.

Седна на леглото и заразглежда възрастовите указания. Всички бяха за деца под две години, а Софи бе вече почти на три. Прекалено голяма бе за „Избягалото зайче“. Божичко, не расте ли прекалено бързо? — запита се Джесика.

Най-отдолу на купа книги бе „Как да го облека?“ — буквар за обличане. Но Софи с лекота се обличаше сама, и то от сума ти месеци. Отдавна не бе слагала лява обувка на десен крак, нито пък гащеризона си отзад напред.

Джесика се спря на „Костенурката Йъртъл“ от Доктор Сюс — любимо четиво както на Софи, така и на нея самата.

На далечния остров Сала-ма-сонд.

Царуваше в блатото костенурката Йъртъл.

Погледна Софи, в очакване да я посрещне широка усмивка. Йъртъл обикновено я разсмиваше до сълзи, особено когато започва да царува в калта.

Но Софи бе дълбоко заспала.

Лека категория — усмихна се Джесика на себе си.

Намали реостата на лампата до най-ниско и подпъхна завивките. Остави книгата в кашона.

В мислите й нахлуха Теса Уелс и Никол Тейлър. Че как иначе? Сигурно още дълго време ще обитават съзнанието й.

Нима и техните майки не са седели така на ръба на леглата им и не са се възхищавали от съвършенството им? Нима не са ги гледали, докато спят, и не са благодарили на Бога за всяко вдишване и издишване?

Разбира се, че са го правили.

Погледна покритата със сърца и панделки рамка „Безценни спомени“ на нощното шкафче на Софи. Съдържаше шест снимки. Винсънт и Софи, само на годинка, на плажа.

Софи е с оранжева капела и слънчеви очила. Пълните й краченца са оваляни с мокър пясък. Джесика и Софи в задния двор. Софи държи единствената репичка, поникнала през годината в саксийната им градинка. Софи лично бе посадила семето, поливала го бе и сама бе събрала реколтата. Настояваше и сама да си изяде репичката, макар Винсънт да я предупреди, че може и да не й хареса. Но работливата Софи, при това инатеста като магаре, си отхапа и се постара физиономията й да не я издаде. Накрая от лютивината по лицето й избиха петна и тя се изплю върху хартиена салфетка. Това отбеляза края на земеделската й любознателност.

В долния десен ъгъл имаше снимка на майката на Джесика, направена когато самата Джесика още е прохождала.

Мария Джовани бе зашеметяваща в жълтата си лятна рокля с малкото момиченце на коленете й. Двете със Софи толкова си приличаха. Искаше Софи да знае как е изглеждала баба й, макар в собствените й спомени образът й да бе съвсем избелял, сякаш го гледаше през стъклена тухла.

Изключи напълно осветлението в стаята на Софи и остана да седи в тъмнината.

Само от два дни бе на новата работа, а вече й се струваше, че са минали цели месещ. Откакто постъпи в полицията, мнението й за отдел „Убийства“ не се бе различавало от онова на повечето ченгета: хора, които вършат една-единствена работа. Виж, в районните управления на инспекторите им се падаше да се занимават с много по-разнообразни престъпления. Какво всъщност е едно убийство — твърдеше поговорката, — освен неприятно завършил тежък побой.

Леле, колко се е заблуждавала.

Ако на това му викаха да вършиш само една работа, то и тя й бе предостатъчна.

Продължаваше да я мъчи обзелата я от вече три години мисъл: справедливо ли е спрямо Софи тя да е ченге, да рискува живота си всеки път, щом отиде на работа? И до ден-днешен не знаеше отговора.

Слезе на долния етаж и провери предната и задната врата за трети път. Не беше ли за четвърти?

В сряда имаше почивен ден, но не й минаваше през ум с какво да запълни времето си. Как така ще си почива? Може ли изобщо да си гледа живота, след като две момичета са убити по особено жесток начин? В момента най-малко й пука за графика на дежурствата. Надали и другите ченгета се чувстват по-различно. На този етап поне половината от полицаите във Филаделфия сигурно са готови да се откажат от полагаемите им се добавки за извънредни часове, само и само да хванат това копеле.

Всяка година баща й събираше родата в срядата преди Великден. Дано това поне я разсее. Ще отиде и ще си наложи да забрави за службата. Баща й винаги намираше начин да й подскаже кои неща са по-важни и кои — не.

Седна на дивана и поне пет пъти превъртя каналите на кабелната телевизия. Накрая я изключи. Тъкмо се канеше да си легне и да почете, когато телефонът иззвъня. Истински се надяваше да не е Винсънт. Или може би се надяваше да е той.

Не беше той.

— С инспектор Балзано ли говоря?

Бе мъжки глас. На фона на силна диско музика.

— Кой се обажда? — попита Джесика.

Онзи не отговори. Смях и звън на лед в чаши. Обаждаше се от някакъв бар.

— За последен път питам — каза Джесика.

— Брайън Паркхърст.

Джесика хвърли поглед на часовника и си записа часа в бележника до телефона. Погледна екранчето да види номера, от който й се обаждаше. Частен номер. Разтегна докрай шнура на телефона и се опита да стигне до чантичката си с мобифона. Не й стигаха около два метра. Дали да не му каже да изчака една секунда, докато се добере до мобифона и се обади до местния участък да проследят разговора? Щеше ли той да й затвори?

— Къде сте? — гласът й бе писклив и изнервен.

Спокойно — изкомандва си Джесика.

— Няма значение — каза Паркхърст.

— Донякъде има — отвърна Джесика. Ха така. По-разговорно.

— Аз ще говоря, не вие.

— Чудесно, доктор Паркхърст. Защото ние наистина желаем да поговорим с вас.

— Знам.

— Защо не наминете покрай „Раундхаус“? Ще ви чакам. И ще можем да поговорим.

— Предпочитам да не идвам там.

— Защо?

— Не съм глупак, инспектор Балзано. Знам, че сте били в дома ми.

Заваляше думите.

— Къде сте? — за втори път попита Джесика.

Мълчание. Музиката премина в латино диско ритъм.

Салса клуб.

— Вие елате при мен — каза Паркхърст. — Трябва да ви кажа някои неща за тези момичета.

— Къде и кога?

— Ще ви чакам при „Щипката за пране“. След петнайсет минути.

До „Салса клуб“ записа: на 15 мин. от кметството.

„Щипката“ бе огромната скулптура на Клаус Олденбург на централния площад, току до кметството. Едно време филаделфийци са си правели срещите при орела на „Уанамейкър“ — тогавашния прочут универсален магазин с подова мозайка на орел. Всеки знаеше къде е орелът на „Уанамейкър“. Сега срещите ставаха при „Щипката“.

— И елате сама — добави Паркхърст.

— Няма да стане, доктор Паркхърст.

— Ако видя някой с вас, изчезвам — каза той. — Не желая да говоря с партньора ви.

И тя на мястото на Паркхърст не би желала да е в една и съща стая с Кевин Бърн точно на този етап.

— Дайте ми двайсет минути — каза.

Линията прекъсна.

Джесика звънна на Пола Фариначи, която за сетен път спаси положението. В рая на бавачките сигурно пазят специално място за Пола. Уви дремещата Софи в любимото й одеяло и я пренесе през трите врати. Когато се върна, потърси Кевин Бърн на мобилния му, но се включи гласовата му поща. И вкъщи му звъня. Същият резултат.

Хайде, бе, партньоре, обади се, молеше се мислено.

Имам нужда от теб.

Нахлузи джинси и маратонки, а отгоре — дъждобрана. Грабна мобифона, вкара нов пълнител в глока, пъхна го в кобура и запраши към Сентър Сити.

 

 

Двайсет и пет минути по-късно Джесика чакаше под проливния дъжд близо до ъгъла на Петнайсета улица и Маркет Стрийт. По ред очебийни причини реши да не застава под самата „Щипка“. Защо да предлага удобна мишена?

Огледа площада. Заради бурята нямаше много пешеходци. Светлините на Маркет Стрийт хвърляха трептящи червени и жълти петна по асфалта.

Когато бе малка, баща й я водеше с Майкъл за каноли^[2] в „Термини“ на пазара „Рединг Терминал“ в Сентър Сити. Вярно, оригиналният магазин „Термини“ в Южна Филаделфия бе само на няколко преки от дома им. Но пътуването с градския автобус до центъра, после разходката пеш до пазара правеше канолите по-вкусни. Тогава, че и сега.

В онези дни, след Деня на благодарността правеха бавна разходка по Уолнът Стрийт и оглеждаха витрините на всички скъпи магазини. Никога не можеха да си позволят нещо от изложеното, но детското й въображение се възпламеняваше от видяното.

Толкова отдавна бе всичко това — мина й през ума.

Дъждът се сипеше неспирно.

Отърси се мигновено от спомените, щом видя някакъв човек да приближава към статуята. Качулката на зеления дъждобран бе вдигната, ръцете му бяха в джобовете. Стори й се, че забави крачка до основата на статуята и огледа района. Оттам, откъдето го наблюдаваше, й се стори еднакъв на ръст с Брайън Паркхърст. Но не можеше да прецени килограмите му, нито цвета на косата.

Извади пистолета и го скри зад гърба си. Тъкмо да тръгне нататък, когато мъжът внезапно се спусна към спирката на метрото.

Джесика пое дълбоко въздух и прибра оръжието.

Остана загледана в колите, описващи кръгово движение около площада. Фаровете им разсичаха дъжда, сякаш бяха котешки очи.

Потърси на мобилния му номер Брайън Паркхърст.

Гласова поща.

Потърси на мобилния му номер Кевин Бърн.

Същото.

Пристегна още по-силно качулката на дъждобрана.

И продължи да чака.