Ричард Монтанари
Момичета с броеници (24)

24.

Вторник, 14:00 ч.

— Много ви благодаря, че намерихте време да дойдете — каза Бърн на Брайън Паркхърст. Стояха в средата на просторната полукръгла стая, в която се помещава отдел „Убийства“.

— Надявам се да съм ви полезен. — Паркхърст бе в найлонов екип за джогинг в черно и сиво. Обут бе в чисто нови на вид „Рибокс“. Не му личеше да е притеснен от това, че полицията го търси във връзка със случаите. Да не забравяме все пак, че е психиатър, каза си Джесика. Човек, способен да съзре нечие безпокойство сигурно може и да изиграе ролята на хладнокръвен. — Надали е необходимо да ви казвам колко съкрушени сме всички ние в „Назарийн“.

— Ученичките тежко ли понесоха новината?

— Боя се, че да.

Човешкият трафик около двамата мъже се засили — стар номер: да накараш свидетеля да търси място за сядане. Вратата към стаята за разпити „А“ бе широко отворена; всички столове в общата стая обаче бяха заети. Нарочно.

— Извинявайте, между впрочем — каза Бърн с глас, от който капеше загриженост и искреност. И той не бе слаб актьор. — Защо не поседнем там.

Брайън Паркхърст зае тапицирания стол срещу Бърн в стая „А“ — онова опърпано помещение, където заподозрени и свидетели биват подлагани на разпит, пишат показания и предоставят сведения. Джесика ги гледаше през еднопосочното огледало. Вратата на стаята остана отворена.

В стаята имаше два стола — един тапициран канцеларски, другият охлузен метален сгъваем. Хубавият стол не се полагаше на заподозрените, а единствено на свидетелите. До момента, в който станеха заподозрени, естествено.

— Няма проблем — каза Паркхърст.

Убийството на Никол Тейлър бе водещата новина на обедните емисии, с преки включвания на всички телевизионни станции. „Бартръм Гардънс“ бе пълна с операторски екипи. Кевин Бърн не си направи труда да пита доктор Паркхърст дали е чул новината.

— Има ли някакъв напредък в търсенето на убиеца на Теса? — попита Паркхърст с трениран разговорен тон, какъвто сигурно използваше по време на първия психотерапевтичен сеанс с нов пациент.

— Работим по няколко следи — каза Бърн. — Още сме в началото на разследването.

— Чудесно — каза Паркхърст. Думата прозвуча студено и доста рязко, като се имаше предвид естеството на престъплението. Бърн я остави да обиколи стаята няколко пъти, преди да кацне на пода.

След това седна срещу Паркхърст и пусна отвисоко една папка върху многострадалната метална маса.

— Обещавам да не ви губя времето — каза.

— Мога да остана толкова, колкото ви трябва.

Бърн вдигна папката и кръстоса крака. Отвори я, като грижовно пазеше съдържанието й от очите на Паркхърст. Джесика забеляза, че е форма номер 229 — основна биографична справка. Нищо, което да застрашава Брайън Паркхърст, но защо пък трябваше да го знае?

— Разкажете ми по-подробно за работата си в „Назарийн Академи“.

— Ами, най-вече провеждам консултации в областта на учебната дейност и поведението — отвърна Паркхърст.

— Съветвате учениците по повод поведението им, така ли?

— Да.

— И как става това?

— Няма дете или подрастващ, който от време на време да няма проблеми. Страхове при постъпване в ново училище, потиснатост, много често липса на самодисциплина или самоуважение, липса на умение за общуване. Което често ги тласка към това да опитат наркотици, или да мислят за самоубийство. Винаги съм се старал да показвам на моите момичета, че вратата ми е постоянно отворена за тях.

Моите момичета — повтори наум Джесика.

— Ученичките, които съветвате, лесно ли се отпускат да говорят пред вас?

— Лаская се от мисълта, че да.

Бърн кимна.

— Какво друго бихте ми казали?

Паркхърст продължи:

— Част от усилията ни са насочени към разкриването на потенциалните трудности, които биха спънали учебния процес при децата, а така също и към създаването на програми за застрашените от провал, неща от този род.

— Много ли от ученичките в „Назарийн“ попадат в тази категория? — попита Бърн.

— Коя категория?

— Да са застрашени от провал.

— Според мен не повече, отколкото във всяко друго училище към епархията — каза Паркхърст, — а може би са и по-малко.

— На какво може да се дължи това?

— „Назарийн“ има отдавнашни традиции по отношение на успеваемостта.

Бърн си записа едно-две неща. Джесика забеляза как Паркхърст се опита да надникне в бележника му.

— Стараем се също така да създаваме у родители и учители умения да се справят с буйно поведение — добави Паркхърст, — помагаме им да насърчават у подрастващите търпимост, разбирателство и уважение към многообразието у хората.

Говори като по рекламна брошура, мина през ума на Джесика. И Бърн го знаеше. Паркхърст също го знаеше. Бърн мина на по-висока скорост и даже не си направи труда да го прикрие.

— Католик ли сте, доктор Паркхърст?

— Разбира се.

— Ако не възразявате на въпроса ми, защо всъщност работите за епархията?

— Моля?

— Предполагам, че ако бяхте на частна практика, щяхте да изкарвате много повече пари.

А това бе самата истина. Джесика вече бе говорила по телефона с бивша своя съученичка, която сега работеше в персоналния отдел на епархията. Знаеше точно колко получава Брайън Паркхърст, а именно седемдесет и една хиляди и четиристотин долара годишно.

— Църквата представлява една много важна част от живота ми, инспектор Бърн. Особено съм й задължен.

— Коя, между другото, е любимата ви картина от Уилям Блейк?

Паркхърст се облегна, сякаш се мъчеше да фокусира погледа си върху Бърн.

— Любимата ми картина от Блейк ли?

— Да — каза Бърн. — Аз например много харесвам „Данте и Вергилий пред дверите на ада“.

— Ами, как да ви кажа, не съм много силен по Блейк.

— Разкажете ми за Теса Уелс.

Бърн бе опитал да нанесе инстинктивен удар. А Джесика наблюдаваше Паркхърст внимателно. Абсолютен контрол. Нито едно мускулче не му трепна.

— Какво по-точно ви интересува?

— Споменавала ли ви е някога някой да я притеснява за нещо? За някого, от когото се бои?

Паркхърст сякаш се позамисли за миг. Но тоя номер не минаваше пред Джесика. Нито пред Бърн.

— Не си спомням — отвърна Паркхърст.

— Напоследък да ви се струваше особено разтревожена?

— Не — каза Паркхърст. — Но миналата година имаше един период, през който ме посещаваше по-често в сравнение с другите момичета.

— Срещали ли сте я извън училище?

Като например, около Деня на благодарността, довърши наум въпроса му Джесика.

— Не.

— Чувствахте ли се по-близък с Джесика, отколкото с останалите момичета? — попита Бърн.

— Не бих казал.

— Но все пак съществуваше някакво взаимно доверие, нали?

— Да.

— И с Карен Хилкърк ли така започна всичко?

Лицето на Паркхърст пламна, но мигновено възвърна нормалния си цвят. Явно очакваше въпроса. Карен Хилкърк беше момичето, с което бе имал афера, докато работел в Охайо.

— Не беше това, което си мислите, инспектор Бърн.

— Осветлете ни в такъв случай — каза Бърн.

При местоимението „ни“ Паркхърст хвърли поглед към огледалото. На Джесика й се стори, че долови как леко се подсмихна. Идеше й да го перне през лицето.

Паркхърст сведе за миг глава в знак на покаяние, сякаш щеше да повтори за кой ли път историята, която досега вероятно бе разказвал единствено на себе си.

— Допуснах грешка — започна. — Тогава бях… млад. А Карен бе зряла за възрастта си. И нещата… просто се случиха.

— И на нея ли й бяхте съветник?

— Да — каза Паркхърст.

— Така че няма да се учудите, ако някой каже, че сте злоупотребили със служебното си положение, нали?

— Разбира се — потвърди Паркхърст. — Това ми е напълно ясно.

— И с Теса Уелс ли имахте подобна връзка?

— Категорично не — отрече Паркхърст.

— От ученичките в „Реджина“ познавате ли Никол Тейлър?

Паркхърст се поколеба за миг. Ритъмът на разговора се забързваше, а той сякаш се мъчеше да го позабави.

— Да, познавам Никол.

Познавам — мина през ума на Джесика. Сегашно време.

— И неин съветник ли сте бил? — попита Бърн.

— Да — каза Паркхърст. — Работя с ученичките от пет училища в епархията.

— Добре ли познавате Никол? — запита Бърн.

— Срещал съм я няколко пъти.

— И какво ще ми кажете за нея?

— Има определени личностни проблеми. И… известни проблеми у дома — рече Паркхърст.

— Какъв вид личностни проблеми?

— Тя е самотница. Хлътнала е по така наречения готик стил на живот и това донякъде я изолира от останалите в „Реджина“.

— Готик ли казахте?

— Това е прослойка, състояща се от подрастващи, които по една или друга причина биват отбягвани от „нормалните“ младежи. Обличат се по особен начин, слушат своя особена музика.

— В какъв смисъл се обличат особено?

— Ами, има куп различни стилове готик. Типичният, бих казал стереотипният, готик се облича изцяло в черно. Черен лак за нокти. Черно червило, многобройни пиърсинги. Други млади хора обаче се обличат във викториански стил или, да го наречем промишлено-работнически стил. Слушат всичко, от „Хюдж 80“ до „Баухаус“, включително и по-старите „Дъ Кюър“, „Сиукси“ и „Баншийс“.

Бърн млъкна за няколко секунди и прикова с поглед Паркхърст към стола му. Паркхърст реагира с леко преместване на тежестта на тялото си и с оглаждане на дрехите си. Изчака Бърн да проговори отново.

— Вие, изглежда, сте много добре запознат с тези неща — каза най-сетне Бърн.

— То е част от работата ми, инспектор Бърн. Как да помагам на моите момичета, ако не знам откъде идват.

Пак моите момичета — отбеляза Джесика.

— Признавам си, че и аз лично притежавам няколко CD-та на „Дъ Кюър“.

Оставаше и да ги нямаш — рече си Джесика.

— Споменахте, че Никол е имала и някакви домашни проблеми — продължи Бърн. — Какви по-точно?

— Да започнем оттам, че в семейството й отдавна има алкохолизъм — каза Паркхърст.

— Насилие? — попита Бърн.

Паркхърст направи пауза.

— Не си спомням да е ставало дума. Но дори и да има, струва ми се, че навлизаме в една поверителна област.

— Ученичките поначало споделят ли подобни неща с вас?

— Да — отвърна Паркхърст. — Някои са склонни да го правят.

— А много от тях ли са склонни да обсъждат с вас интимни страни от домашния си живот?

Бърн постави фалшиво ударение на думата. Паркхърст го усети.

— Да. И смятам, че умея да предразполагам младите хора.

Опа, минаваме в отбрана — каза си Джесика.

— Не разбирам защо толкова ме разпитвате за Никол. Да не би и с нея да се е случило нещо?

— Тази сутрин я намериха убита — рече Бърн.

— О, божичко — кръвта се стече от лицето на Паркхърст, — гледах новините… Но нямах…

По новините наистина не бяха съобщили името на жертвата.

— Кога за последен път видяхте Никол?

Паркхърст се замисли за няколко ключови секунди.

— Преди няколко седмици.

— Къде бяхте в четвъртък и петък сутринта, доктор Паркхърст?

Джесика бе сигурна, че Паркхърст усети как разпитът прекоси разделителната черта между свидетел и обвиняем. Той остана безмълвен.

— Дежурен въпрос, просто — каза Бърн. — Длъжни сме проверим всички подробности.

Но преди Паркхърст да отговори, някой почука тихо по отворената врата.

Беше Айк Бюканън.

— Инспектор Бърн?

 

 

Още докато отиваха към кабинета на Бюканън, Джесика забеляза чакащия ги с гръб към вратата мъж — метър и осемдесет, с черен балтон и черна мека шапка в дясната ръка. Имаше атлетична широкоплещеста фигура. Неоновото осветление се отразяваше в гладко обръснатата му глава. Влязоха в кабинета.

— Джесика, запознай се с монсиньор Тери Пейсък — каза Бюканън.

Тери Пейсък, издигнал се сам от миньорските хълмове в окръг Монтгомъри, си бе завоювал славата на ревностен пазител на епархията на филаделфийския архиепископ. Сред нейните милион и половина католици и близо триста енории надали имаше друг по-гласовит и по-упорит поборник от Тери Пейсък.

Името му нашумя през 2002 година по времето на краткотраен сексскандал, довел до уволнението на шестима филаделфийски свещеници и на още неколцина от Алънтаун. И макар скандалът да бледнееше пред онзи, който се вихреше в Бостън, Филаделфия, с голямото си население католици, дълго време бе като замаяна.

И през всички тези месеци Тери Пейсък бе на предна, централна позиция: не пропусна нито едно местно токшоу, нито една радиостанция, нито един вестник. Изявите му създадоха един определен образ в съзнанието на Джесика: красноречив и образован питбул. Та сега, когато за пръв път го видя лице в лице, се оказа неподготвена за едно нещо — усмивката му. В един миг приличаше на компактен вариант на борец от WWF, готов да скочи върху противника си. Но в следващия миг лицето му се променяше и огряваше всички около него. Сега й стана ясно как бе успял да омае не само медиите, но и църковните власти. Май нямаше пост в политическата йерархия на църквата, който Тери Пейсък да не може да завладее.

— Монсиньор Пейсък — протегна му ръката си.

— Как върви следствието? — въпросът бе отправен към Джесика, но напред пристъпи Бърн.

— Още сме в началото — каза.

— Вярно ли е, че вече сте създали специална група?

Според Бърн Пейсък предварително знаеше отговора на своя въпрос. И изражението му подсказа на Джесика — а вероятно и на самият Пейсък, — че това никак не му е приятно.

— Да — потвърди Бърн. Безизразно, кратко, равнодушно.

— Лейтенант Бюканън ми спомена също, че сте привикали доктор Брайън Паркхърст.

Айде, почна се — рече си Джесика.

— Доктор Паркхърст сам предложи да ни помогне с разследването. Оказва се, че е познавал и двете жертви.

Тери Пейсък кимна.

— Това означава ли, че доктор Паркхърст не е заподозрян?

— Абсолютно — потвърди Бърн. — Той е тук единствено в качеството си на съществен свидетел.

Засега — помисли си Джесика.

Усети как Тери Пейсък върви по едно много тънко въже. От една страна, щом някой убива ученички католички във Филаделфия, той е длъжен да е напълно в течение на ситуацията и да се бори разследването да се ползва с най-висок приоритет.

От друга страна, не може да наблюдава пасивно как служител на епархията бива разпитван в отсъствието на адвокат, или без никаква подкрепа от страна на църквата.

— Убеден съм, че сте наясно със загрижеността ми за тези трагични събития в качеството ми на говорител на епархията — каза Пейсък. — Архиепископът лично ме упълномощи да поставя на ваше разположение всички ресурси на епархията.

— Много щедро е от негова страна — каза Бърн.

Пейсък подаде визитка на Бърн.

— Обадете се по всяко време, ако смятате, че службата ми може да ви бъде полезна.

— Обезателно — каза Бърн. — Един въпрос от чисто любопитство, монсеньор: как разбрахте, че доктор Паркхърст е тук?

— Позвъни ми в кабинета веднага, след като го повикахте.

Бърн кимна. Щом Паркхърст е предупредил епархията, че го викат на разговор като свидетел, явно съвсем добре е съзнавал, че беседата може да се превърне в разпит.

Джесика погледна Айк Бюканън. Забеляза как той направи през рамото й лек жест с глава, сякаш искаше да каже някому, че онова, което търси, е в стаята вдясно.

Проследи погледа на Бюканън и видя, че точно пред вратата му стоят Ник Паладино и Ерик Чавес. Те се отправиха към стая „А“, а Джесика осъзна смисъла на кимването.

Пуснете Брайън Паркхърст.