Метаданни
Данни
- Серия
- Джесика Балзано и Кевин Бърн (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Rosary Girls, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Венцислав Венков, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ричард Монтанари. Момичета с броеници
Американска. Първо издание
ИК „Колибри“, София, 2008
Коректор: Любов Йонева
ISBN: 978-954-529-627-7
История
- —Добавяне
20.
Вторник, 06:00 ч.
Бърн я чакаше с голямо кафе и сусамов геврек. Кафето бе силно и горещо, геврекът — пресен.
Бог да го поживи.
Джесика се шмугна през дъжда, пъхна се в колата и кимна за поздрав. Меко казано, не бе ранобудна, особено когато ставаше дума за събуждане още в шест. Най-искрено се надяваше, че двете й обувки са от един и същи чифт.
Стигнаха до града, без да приказват. Кевин Бърн се стараеше да не нарушава личното й пространство и ритуала по събуждането й. Явно се бе усетил колко безцеремонно я бе шокирал в началото на новия й ден. Той, от своя страна, изглеждаше съвсем нащрек. Малко поуморен, но бодър и готов за действие.
Колко им е лесно на мъжете само, мислеше си Джесика. Навличаш чиста риза, обръсваш се в колата, пръсваш си малко дезодорант за уста, една-две капки за очи и си готов да посрещнеш деня.
До Северна Филаделфия стигнаха бързо. Паркираха на ъгъла на Деветнайсета и Поплар, близо до една от малките спретнати обществени градинки, които осейват тази част на града. Тази тук се наричаше „Франсисвил“. В шест и половина Бърн включи радиото. По новините пак споменаха за Теса Уелс.
Оставаше им половин свободен час. Отпуснаха се на седалките. От време на време Бърн завърташе ключа да пусне чистачките и вентилатора на парното.
Направиха опит да си говорят за новините, за времето, за работата. Но подтекстът напираше безмилостно.
Дъщерите.
Теса Уелс беше нечия дъщеря.
И тази мисъл ги наелектризира за бруталното естество на престъплението. Можеше да е тяхната дъщеря.
— Идният месец навършва три — каза Джесика.
Показа на Бърн снимка на Софи. Той се усмихна. Тя вече знаеше, че сърцето му е меко.
— Голяма палавница е май.
— Колкото си искаш — отвърна Джесика. — Нали ги знаеш какви са на тази възраст. За всичко трябва да им вървиш по задника.
— Ами да.
— Липсва ли ти това време?
— Навремето ми липсваше — каза Бърн. — Тогава давах по две смени.
— Дъщеря ти на колко е сега?
— На дванайсет — рече Бърн. — След два месеца става на тринайсет.
— О-о!
— „О-о“ е меко казано.
— И какво, къщата ти е пълна с CD-та на Бритни, а?
— Не. — Бърн пак се усмихна, този път малко тъжно.
— Боже мой, да не искаш да кажеш, че си пада по рап?
Бърн завъртя чашата с кафето няколко пъти.
— Дъщеря ми е глуха.
— О! — възкликна ужасена Джесика. — Извинявай. Не знаех.
— Няма нищо. Не е необходимо.
— Искам да кажа… Изобщо не подозирах…
— Няма проблем. Наистина. Тя мрази да я съжаляват. По-силна е духом от нас двамата взети заедно.
— Исках само да кажа…
— Знам какво искаш да кажеш. С жена ми се наслушахме на съчувствия. Напълно естествена реакция — рече Бърн.
— Но, честно казано, още не съм срещнал глух човек, който да се смята за инвалид. Най-малко пък Колийн.
И след като бе повела разговора в тази насока, Джесика реши, че може и да продължи. Опипа внимателно почвата:
— По рождение ли е глуха?
— Да — кимна Бърн. — Нарича се дисплазия на Мондини. Генетично смущение.
Джесика си представи как Софи танцува във всекидневната под звуците на песничка от „Сесъми Стрийт“[1]. Или как пее с всичка сила всред пяната във ваната. И тя като майка си виеше „на умряло“, но поне не жалеше сили. Даде си сметка какъв късмет е имала със своето умно, здраво и красиво момиченце.
Умълчаха се. Бърн пак пусна чистачките и парното. Вече можеха да виждат през предното стъкло. Момичетата още ги нямаше на ъгъла. Движението по Поплар се позасилваше.
— Веднъж я наблюдавах — каза скръбно Бърн. Изглежда отдавна не бе разговарял с някого за дъщеря си и сега се възползваше от възможността. — Трябваше да я прибера от училището за неми деца и бях малко подранил. Така че паркирах встрани, да изпуша една цигара и да прегледам вестника.
— И точно тогава забелязвам седем–осем деца на ъгъла — продължи той. — Дванайсет-тринайсеттодишни. Почти не им обърнах внимание. До един облечени като бездомни, разбираш ли? Провиснали гащи, размъкнати възголеми тениски, развързани кецове. И изведнъж виждам там и Колийн, облегнала се на стената, и ми се струва, че изобщо не я познавам. Сякаш я виждам за пръв път през живота си. Все едно е друго дете, което случайно прилича на нея. Това изведнъж ме накарва истински да се заинтересувам от останалите. Кой какво прави, кой какво държи, какво носи, какво вършат с ръцете си, какво има в джобовете им? Все едно ги опипвам, само че през улицата.
Бърн отпи от кафето и погледна към ъгъла. Все още никой.
— И я гледам, че се държи като равна с ония по-големи келеши, бъбри си с ръце на жестов език и отмята коси назад — продължи Бърн. — А през акъла ми минава: Божичко, та тя флиртува. Момиченцето ми флиртува с тези момчета. Онова момиченце, което само преди няколко седмици се качи на колелото с три колелета и завъртя педалите по улицата в малката си жълта тениска „Щуро прекарахме в Уайлдууд“, това момиченце сега флиртува с момчета. Идеше ми да ги кастрирам тия пикльовци още там. Но в следващия миг виждам как един от тях измъква козче и го запалва и сърцето ми насмалко не спря. Буквално чух как му спадат оборотите, все едно в гърдите ми имаше някакъв стар часовник. Приготвям се да изскоча от колата с белезници в ръце, но си представям как това ще се отрази на Колийн, затова оставам да гледам. Подават си го един на друг, на самия ъгъл, сякаш е нещо съвсем законно, разбираш ли? А аз гледам, гледам. Точно тогава единият от хлапаците го подава на Колийн и аз съм сигурен, ама съвсем сигурен, че тя ще го вземе и ще дръпне. Представям си как ще опъне дълго и бавно и пред очите ми започват да текат следващите пет години от живота й: хашиш, пиене, кокаин, клиника, частен учител за наваксване на изпуснатото в училище, други лекарства, хапчета против забременяване и изведнъж… изведнъж стана нещо невероятно.
Джесика осъзна, че го гледа със зяпнала уста и го чака да свърши. Осъзна се и го подсети:
— Окей. Какво точно стана?
— Ами, тя просто… поклати глава — рече Бърн. — Ей така. Не, благодаря. А аз бях изгубил доверие в нея, напълно бях престанал да съм сигурен в момиченцето си, та ми идваше да си избода очите. Имах възможността да проявя вяра в нея, без никой да знае, че съм там, а аз се провалих. Аз се провалих, разбираш ли? А не тя.
Джесика кимна, мъчейки се да не мисли, че след десетина години и на нея й предстои подобен миг със Софи и че го очаква с огромно нежелание.
— Та точно тогава ми мина през ум — продължи Бърн, — че всички тези години, през които съм се притеснявал и съм я пазил, сякаш е от стъкло, всичкото ми вървене откъм улицата, докато сме се движели по тротоара, всичките ми убийствени погледи към идиотите, дето я гледаха как разговаря с пръсти на обществени места и я смятаха за смахната — всичко това всъщност е било абсолютно излишно. Тя се оказа десет пъти по-твърда от самия мен. Направо ме срази.
— Децата са способни на такива изненади — каза Джесика и осъзна колко неадекватно се изразява, колко е боса по въпроса.
— Имам предвид, като се замислиш от какво се боим да не сполети децата ни: диабет, левкемия, ревматичен артрит, рак — а моето дете е само глухо. Нищо повече. Идеална е във всяко друго отношение. Сърце, дробове, очи, крайници, ум. Без грешка. Бяга със скоростта на вятъра, скача на много високо. Да не говорим за усмивката й — ледник може да разтопи. А аз през цялото това време съм я смятал за непълноценна, понеже не чува. И какво излиза? Ако някой се е нуждаел през цялото това време от слухов апарат, то това съм бил аз. Просто не съм си давал сметка колко голям късмет всъщност сме извадили.
Джесика буквално не знаеше какво да каже. Преценката й за Кевин Бърн — отракан тип, проправящ със сила пътя си през живота и службата и разчитащ повече на инстинкта, отколкото на интелекта — явно бе погрешна. Липсвали са й куп съществени елементи. Изведнъж това, че са я сложили за негов партньор, й се стори сякаш е спечелила лотарията.
Но преди да успее да отвори уста, две тийнейджърки с разтворени чадъри приближиха към ъгъла.
— Дойдоха — каза Бърн.
Джесика сложи капачката на чашата с кафе и закопча дъждобрана си.
— Това е по-скоро твоя територия — кимна Бърн към момичетата, запали цигара и се свлече в удобната — разбирай: сухата — седалка. — Оставям те ти да им задаваш въпросите.
Точно така, помисли си Джесика. Изобщо не става дума за излизане на дъжда в седем сутринта. Изчака да се появи пролука в движението, после излезе от колата и прекоси улицата.
Двете момичета на ъгъла носеха униформата на „Назарийн Академи“. Едното бе високо, възчерно, с най-сложната плетеница от африкански плитчици, която Джесика бе виждала през живота си. Имаше най-малко метър и осемдесет и бе безумно красиво. Другото бе бяло, дребно и нежно. Всяка носеше чадър в едната ръка и топче книжни салфетки в другата. И на двете очите бяха зачервени, подути. Явно вече бяха чули за Теса.
Джесика се приближи, показа значката си и им каза, че разследва смъртта на Теса. И двете изразиха съгласие да говорят с нея. Казваха се Патрис Ригън и Ашия Уитмън. Ашия бе сомалийка.
— В петък видяхте ли се изобщо с Теса? — попита Джесика.
Двете едновременно завъртяха глави.
— Тя не дойде ли на спирката?
— Не — каза Патрис.
— Това често ли се случваше?
— Не много — отвърна Ашия, докато подсмърчаше. — От време на време.
— Имаше ли навика да бяга от часове? — попита Джесика.
— Теса ли? — Патрис не можеше да повярва, че е чула подобен въпрос. — Изключено. Ама никога.
— И когато не дойде на спирката вие какво си помислихте?
— Решихме, че сигурно е болна или нещо такова — каза Патрис. — Или че нещо е станало с баща й. Той е много болен, нали знаете? Понякога й се налага да го води на лекар.
— Не я ли потърсихте по телефона през деня?
— Не.
— А имате ли представа кой може да й се е обаждал.
— Не — рече Патрис. — За никого не се сещам.
— А наркотици? Занимаваше ли се с такива работи?
— Боже мили, никак — отвърна Патрис. — Тя беше жив цербер.
— Миналата година е отсъствала за три седмици. През това време разговаряхте ли често с нея?
Патрис хвърли кос поглед на Ашия. В погледа й имаше заровени някакви тайни.
— Не много.
Джесика реши да не упорства. Погледна записките си.
— Познавате ли някой си Шон Бренън?
— Познавам го — каза Патрис. — Но мисля, че Ашия не го е виждала.
Джесика погледна Ашия. Ашия сви рамене.
— Колко време излизаха заедно? — попита Джесика.
— Не знам — рече Патрис. — Някъде към два месеца.
— Теса срещаше ли се напоследък с него?
— Не — отвърна Патрис. — Семейството му се премести.
— Къде?
— Май в Денвър.
— Кога?
— Не си спомням. Май преди около месец.
— А Шон къде учеше, знаете ли?
— В „Нюмън“ — каза Патрис.
Джесика си записваше. Бележникът й прогизваше. Прибра го в джоба си.
— Те двамата скъсаха ли?
— Да — рече Патрис. — Теса много страдаше.
— А Шон? Той избухлив ли е?
Патрис сви рамене. Да, с други думи, но не искаше да създава проблеми никому.
— Виждали ли сте го да причинява болка на Теса?
— Не — каза Патрис. — Нищо подобно. Той просто си е… обикновено момче. Нали разбирате?
Джесика изчака да кажат още нещо. Нищо не казаха. Смени темата.
— Сещате ли се за някого, с когото Теса не се разбираше? Някой, който е можел да иска да й навреди?
Чешмичките пак потекоха. Момичетата заподсмърчаха и забърсаха очи. После заклатиха глави.
— Тя излизаше ли с друг след Шон? Някой да й е досаждал?
Момичетата поразмислиха няколко секунди, после в унисон завъртяха глава.
— Теса ходеше ли при доктор Паркхърст в училище?
— Разбира се — каза Патрис.
— Тя харесваше ли го?
— Май да.
— Доктор Паркхърст срещаше ли с нея извън училище? — попита Джесика.
— Какво значи извън?
— Ами така, в социален смисъл.
— Искате да кажете, на среща или нещо такова? — запита Патрис. Направи гримаса на отвращение при мисълта Теса да излиза с такъв древен старец на трийсет. Прищяло му се.
— Ъ, не.
— Вие ходите ли при него в качеството му на училищен съветник? — попита Джесика.
— Разбира се — каза Патрис. — Всички ходят.
— И за какво си говорите?
Патрис помисли за малко. Личи си, че крие нещо — мина през ума на Джесика.
— Ами за училище. За кандидатстване в университети, за изпитите SAT, от тоя род.
— За лични неща разговаряте ли?
И пак очи към земята.
Бинго — каза си Джесика.
— Понякога — отвърна Патрис.
— От какъв род лични неща? — попита Джесика и се сети за сестра Мърседис, училищната съветничка на „Назарийн“ по нейно време. Сестра Мърседис имаше фигурата на Джон Гудман и бе вечно намръщена. Единственото лично нещо, което можеше да се обсъди със сестра Мърседис, бе да се закълнеш, че няма да правиш секс, докато не си навършила четирийсет.
— Ами не знам — каза Патрис и прояви още по-задълбочен интерес към обувките си. — Разни работи.
— Обсъждате ли момчетата, с които излизате. Неща от този род.
— Понякога — намеси се Ашия.
— Случва ли се да ви говори на теми, от които се стеснявате? Или да рови прекалено в личния ви живот?
— Мисля, че не — каза Патрис. — Не че помня кой знае колко, нали разбирате?
Джесика усети, че връзката се разпада. Извади две визитки и ги подаде на момичетата.
— Вижте какво — каза им. — Знам, че ви е трудно. Но ако се сетите за нещо, с което да ни помогнете да хванем онзи, който го е направил, обадете ни се. Или ако просто искате да си поговорим. Каквото и да е. Окей? Няма значение дали е денем, или нощем.
Атия взе картичката, продължи да мълчи, но сълзите започнаха пак да напират. Патрис взе своята и кимна. И двете едновременно отриха очи със стиснатите в шепите салфетки, сякаш изпълняваха съчетание по синхронно скърбене.
— И аз съм завършила „Назарийн“ — каза Джесика.
Двете се спогледаха, все едно им бе съобщила, че е учила навремето в „Хогуърт“.
— Сериозно ли? — попита Ашия.
— Съвсем — отвърна Джесика. — Вие дълбаете ли надписи по дървото под сцената в старата аудитория?
— Ама, разбира се — рече Патрис.
— Добре тогава, погледнете точно под крайната колона на стълбата, която води до под сцената. От дясната й страна ще видите издълбано „J.G. and В.В. 4ever“[2].
— Това от вас ли е? — попита Патрис и огледа името на визитката.
— Тогава се казвах Джесика Джовани и бях в десети клас.
— А кой е Б.Б.? — попита Патрис.
— Боби Бонфанте. Учеше във „Фадър Джъдж“.
И двете момичета кимнаха с разбиране. Момчетата от „Фадър Джъдж“ бяха, общо взето, неотразими.
— Приличаше на Ал Пачино — добави Джесика.
Двете се спогледаха, с една дума: „Ама чакай, Ал Пачино не е ли направо дядка?“
— Това да не е оня старец, дето играеше с Колин Фаръл в „Новобранецът“? — запита Патрис.
— Ал Пачино като млад — поправи се Джесика.
Момичетата се усмихнаха. Тъжно, но все пак…
— И стана ли завинагито с Боби? — попита Ашия.
Прищя й се да им обясни, че никога не става. Но само им каза:
— Не стана. Боби сега живее в Нюарк. Има пет деца.
Момичетата пак кимнаха с дълбоко разбиране за това що е то любов и що е загуба. Джесика бе успяла да ги спечели отново на своя страна. Време за прекъсване. По-късно пак щеше да опита късмета си.
— Кога, между другото, започва великденската ви ваканция? — попита Джесика.
— Утре — отвърна Ашия и почти спря да хлипа.
Джесика вдигна качулката си. Дъждът и така бе успял вече да развали всякакво подобие на прическа, но сега почна да вали още по-силно.
— Мога ли да ви попитам нещо? — рече Патрис.
— Разбира се.
— Защо… защо изобщо станахте ченге?
Още преди да зададе въпроса си, Джесика някак си го бе предугадила. От това отговорът не й дойде по-лесно. Самата тя не бе сигурна защо го е направила. Донякъде наследство, донякъде смъртта на Майкъл. Сигурно е имало и причини, които и на самата нея още не й бяха известни. Накрая скромно отвърна:
— Обичам да помагам на хората.
Патрис пак обърса очите си.
— А не ви ли кара понякога… как да кажа… да превъртате? — попита. — Нали разбирате, това, че се занимавате вечно с…
Мъртъвци, довърши Джесика изречението наум.
— Кара ме. Понякога.
Патрис кимна, доволна, че е успяла да намери общ език с Джесика. Посочи седналия в тауруса на отсрещната страна на улицата Кевин Бърн.
— Тоя шефът ли ви е?
Джесика хвърли поглед към колата, после се усмихна:
— Не, партньорът ми е.
Патрис смля информацията. Пусна усмивка през сълзи, вероятно доволна от това, че Джесика е самостоятелна личност, после каза:
— Много гот.
Джесика се отръска, доколкото можа, от дъжда, после се пъхна в колата.
— Нещо интересно? — попита Бърн.
— Нищо особено — отвърна Джесика и хвърли поглед на бележника си. Бе прогизнал. Метна го на задната седалка.
— Шон Бренън и семейството му са се преместили в Денвър преди около месец. Теса не излизала с друг оттогава. Според Патрис той бил доста темпераментен.
— Заслужава ли си да го проверяваме?
— Мисля, че не. Но все пак ще звънна до отдел „Просвета“ в Денвър. Да проверя дали младият мистър Бренън не е отсъствал от училище напоследък.
— Нещо за доктор Паркхърст?
— А, бе, има нещо там. Вътрешното чувство ми говори.
— И какво по-точно ти казва?
— Струва ми се, че разговарят с него по лични проблеми. Смятам, че те смятат, че се интересува от прекалено лични неща.
— А имаш ли впечатлението, че и Теса е ходила при него?
— И да го е правила, надали го е споделяла с приятелките си — рече Джесика. — Попитах ги за триседмичния й отпуск от училище миналата година. Почнаха да преглъщат. Нещо се е случило с Теса около последния Ден на благодарността.
Разследването им прекъсна за няколко секунди, а отсеченият ритъм на дъжда по покрива на колата отекваше в самостоятелните им мисли.
В мига, в който Бърн запали тауруса, мобифонът му изчурулика. Отвори го и отговори.
— Бърн… Да… Да… Великолепно! Благодаря. — И затвори телефона.
Джесика го гледаше очаквателно. Но когато й стана ясно, че той не се кани да сподели, направо го попита. Щом ще се прави на потаен, тя пък ще е любопитна. Ако искат да работят заедно, ще трябва да съчетаят двете крайности.
— Добра новина ли получи? — попита Джесика.
Бърн я изгледа така, сякаш бе забравил, че и тя е в колата.
— Да. Лабораторията току-що ми даде материал за приключване на едно от делата. ДНК-то от някакъв косъм съвпадал с намереното по трупа. Няма да ми избяга шибаното копеле.
Преразказа й накратко същността на следствието срещу Гидеън Прат. Джесика долови страстта в гласа му, както и дълбоко потисканата ярост, докато говореше за жестоката и ненужна смърт на Деърдре Петигрю.
— Трябва да се отбия за малко до едно място — рече й.
Няколко минути по-късно спря плавно пред една горда, но не успяваща де се пребори с времето долепена къща на Ингърсол Стрийт. Студеният дъжд се лееше още по-силно. Докато вървяха към къщата, Джесика забеляза застаналата в рамката на вратата слаба, светлокожа черна жена на около четирийсет. Облечена бе в подплатен пурпурен пеньоар и носеше оцветени възголеми очила. Косата й се криеше под пъстра чалма. Белите й пластмасови сандали бяха поне с два номера по-големи, отколкото трябваше.
Когато съзря Бърн, жената притисна с ръце гърдите си, сякаш дъхът й спря. По тези стълби в къщата сигурно бяха влезли куп лоши новини, все носени от хора с вида на Кевин Бърн. Едри бели мъже — я ченгета, я данъчни агенти, чиновници от социалната служба или хазяи.
Докато изкачваха пъшкащата стълба, Джесика забеляза избелялата цветна снимка на прозореца на всекидневната. Беше двайсетина на двайсет и пет сантиметра, явно извъртяна на компютърен принтер. Беше увеличена училищна снимка на усмихнато девет- или десетгодишно черно момиче, с нещо като диадема от розова вълна и с мъниста по косите. Имаше шини, но въпреки всичката сериозна железария в устата си, бе успяло да се усмихне.
Жената не ги покани да влязат, но, слава богу, над верандичката имаше малък сенник, който ги подслони от дъжда.
— Мисис Петигрю, да ви запозная с партньорката ми, Джесика Балзано.
Жената й кимна, но не спря да мачка деколтето на пеньоара.
— Успяхте ли… — започна, но не довърши тя.
— Да, госпожо — каза Бърн. — Хванахме го. В ареста е.
Алтеа Петигрю покри с длан устата си. Очите й се напълниха със сълзи. Джесика забеляза, че на един от пръстите й има сватбен пръстен, но вече без камък.
— Какво… какво ще правите сега? — попита с вибриращо от нетърпение тяло. Явно отдавна се бе молила и бе очаквала с ужас настъпването на този миг.
— Всичко е в ръцете на Окръжната прокуратура и адвоката на човека — отвърна Бърн. — Ще му се връчи обвинителен акт, след което ще се проведе предварително съдебно заседание.
— Смятате ли, че може…
Бърн взе ръката й в своята и поклати глава.
— Никъде няма да излезе. Ще направя всичко по силите си така, че повече да не се покаже на свобода.
Джесика знаеше, че при едно углавно дело за убийство могат винаги да изникнат куп непредвидени обстоятелства. Но същевременно оценяваше оптимизма на Бърн и съзнаваше, че моментът налага точно такова чувство да създаде у жената. В пътната полиция бе установила колко трудно е да убедиш някого, че колата му ще се върне.
— Господ да ви поживи, сър — каза жената и само дето не се хвърли в обятията на Бърн, докато подсмърчанията й преминаха в пълноценни ридания. Бърн я придържаше внимателно, сякаш бе направена от порцелан. Погледът му срещна този на Джесика: Ето за това. Джесика погледна залепената на прозореца снимка на Деърдре Петигрю. Дали пък няма да я свали днес?
Алтеа се поуспокои, после каза:
— Изчакайте малко, ако обичате.
— Разбира се — рече Бърн.
Алтеа Петигрю влезе в къщата, след няколко секунди пак излезе, пъхна нещо в ръката на Кевин Бърн и притисна пръстите му отгоре. Когато Бърн отвори ръката си, Джесика видя какво му бе дала жената.
Доста омачкана двадесетдоларова банкнота.
Бърн я загледа изненадано, сякаш през живота си не бе виждал американски пари.
— Мисис Петигрю… не мога да приема това.
— Знам, че не е много — каза тя, — но толкова съм ви благодарна.
Докато организираше мислите си, Бърн изглади банкнотата с ръка. Изчака няколко секунди, после й я подаде обратно.
— Не мога — рече. — Като си помисля само какво е сторил този човек на Деърдре, за мен е достатъчна отплата това, да знам, че е в ареста. Повярвайте ми.
Алтеа Петигрю изгледа едрия полицай разочаровано, но с уважение. Бавно и неохотно взе парите си и ги пъхна в джоба на пеньоара.
— Това обаче няма да ми откажете — каза. Откачи от врата си тънка сребърна верижка с малко сребърно разпятие.
Когато Бърн повторно се опита да й откаже, погледът й го притисна. Този път — не. Държа ръката си протегната, докато Бърн не го взе.
— Ъ… ъ… Благодаря ви, госпожо — успя да промълви Бърн.
Франк Уелс вчера, Алтеа Петигрю днес — мина през ума на Джесика. Двама родители, на цял свят разстояние един от друг, а всъщност на няколко преки, обединени от невъобразима скръб и мъка. Надяваше се да се доберат до подобни резултати и за Франк Уелс.
При цялото му старание да не му личи, докато вървяха обратно към колата Джесика забеляза, че стъпките на Бърн са малко по-бодри въпреки пороя, въпреки гнусния характер на случая, който разследват. Това усещане й бе познато, както е познато на всички ченгета. Кевин Бърн бе на върха на вълната — онази малка вълничка на задоволство, която понася полицаят, когато след куп усилия пъзелът се подрежда и оформя онзи ясен и безграничен образ, наречен правосъдие.
Но бизнесът им имаше и своята обратна страна.
Телефонът на Бърн иззвъня преди още да бяха стигнали до тауруса. Отговори, послуша няколко секунди с безизразно лице.
— Дай ми петнайсет минути — рече и затвори рязко телефона.
— Какво има? — попита Джесика.
Бърн сви юмрук и бе готов да изтряска предното стъкло, но успя да се овладее. Едва. Всичко, което бе чувствал преди малко, се изпари.
— Какво? — повтори Джесика.
Бърн пое дълбоко въздух, изпусна го бавно и каза:
— Намерили са още едно момиче.