Ричард Монтанари
Момичета с броеници (2)

1.

Понеделник, 03:05 ч.

Този час е добре познат на всички, които са го посрещали; час, в който мракът напълно сваля наметалото на здрача, а улиците опустяват и утихват; час, в който сенките се сливат в едно и се разтварят. Час, в който страдалците не вярват в настъпването на зората.

Всеки град си има такъв квартал, неговата си неонова Голгота.

Във Филаделфия той се нарича Саут Стрийт.

И в тази нощ, докато останалата част на Града на братската обич спеше, докато реките се вливаха безмълвно в морето, амбулантният търговец на плът се спусна по Саут Стрийт, сякаш бе сух, пърлещ вятър. Между Трета и Четвърта улица отвори тежка порта от ковано желязо, мина по тясната алея и влезе в частния клуб „Парадайз“. Неколцината пръснати из залата клиенти го видяха и моментално отвърнаха очи. Във втренчения му поглед съзряха портал към собствените си очернени души и усетиха, че и най-малкият контакт с него, дори за миг, би ги обременил с прекалено голямо познание.

За запознатите със занаята му търговецът бе загадка, която никой нямаше желание да разгадае.

Бе едър мъж, над метър и осемдесет, широко скроен, с яки, груби ръце, заплашващи с разправа всеки, който би му се изпречил. Косата му бе с цвета на сламата; имаше студени зелени очи, в които пламъкът на свещта създаваше искри от лъскав кобалт; очи, способни да обхванат хоризонта с един-единствен поглед, без да пропуснат нищо. Над дясното имаше лъскав келоид — въжест белег под формата на обърнато надолу V. Яките му гръбни мускули опъваха докрай дългото палто от черна кожа.

За пета поредна вечер идваше в клуба и днес най-сетне щеше да се срещне с купувача. Срещите в „Парадайз“ не се уреждаха лесно. За приятелства изобщо не можеше да става дума.

Търговецът седна в дъното на влажната приземна зала, зад маса, която не му пазеха, но той вече си бе обсебил. Макар играчите в „Парадайз“ да бяха от всякакъв възможен сой, на всички им бе ясно, че търговецът е от съвсем различна порода.

Тонколоните зад бара предлагаха Мингъс, Майлс, Монк, а таванът — опушени китайски фенери и окачени вентилатори с перки от груба амбалажна хартия. Тамянът с аромат на боровинки се сливаше с тютюневия дим и придаваше на посивелия въздух определена сладост на диви плодове.

В три и десет в клуба влязоха двамина. Купувачът и бодигардът му. Погледнаха в очите на търговеца. И разбраха.

Купувачът, Гидеън Прат, наближаваше шейсетте. Бе набит плешивец с розови бузи, неспокойни сиви очи и с провиснала от челюстите кожа, напомняща разтопен восък. Костюмът с жилетка не му бе по мярка, а пръстите му отдавна бяха изкривени от артрита. Дъхът му вонеше. Зъбите му бяха жълти и редки.

Онзи зад него бе по-едър — по-голям и от самия търговец. Носеше огледални очила и тънко дънково яке. Лицето и вратът му бяха разкрасени с фина мрежа моко — племенните татуировки на маорите.

Без да кажат и дума, тримата се събраха и се упътиха по късия коридор към складчето.

Тук бе тясно и задушно, пълно с кашони долнопробен алкохол, две изпонадраскани метални бюра и мухлясал, опърпан диван. Стар джубокс мигаше на ситно и на синьо.

Щом влязоха и затвориха вратата гардът, известен на улицата с прякора Диабло, маркира обсега на правомощията си като опипа грубо търговеца за оръжие и записващи устройства. През това време търговецът разчете татуираното в основата на врата му: Доживотен мелез. Забеляза и ръкохватката на затъкнатия в колана хромиран смит енд уесън.

Щом се убеди, че търговецът не е въоръжен и не е опасан с жици, Диабло отстъпи зад Прат и скръсти ръце в позата на наблюдател.

— Какво ми носиш? — запита Прат.

Преди да му отговори, търговецът го огледа от глава до пети. Бяха стигнали до онзи миг във всяка сделка, в който продавачът е на ход да се разкрие и да изложи стоката си върху кадифето. Търговецът бръкна бавно под коженото си палто — сега не бе време за резки, внезапни движения — и измъкна две моментални снимки, правени с полароид. Подаде ги на Гидеън Прат.

И двете бяха на млади момичета. Напълно облечени осем-деветгодишни черни момичета, заели неотговарящи на възрастта им пози. Таня бе възседнала любимия си барби-велосипед. От ръкохватките му се сипеха розови и бели гирлянди. По-малката, Алисия, бе в люляков на цвят гащеризон и правеше сапунени мехури.

Докато Прат ги разглеждаше, бузите му пламнаха за миг и дъхът се спря в гърдите му. На търговеца му бе ясно: повечето хора смятат, че хора като Гидеън Прат, които търсят сексуално удовлетворение от деца, го вършат от склонност към насилие или покварени морални норми. А това всъщност е изключителна рядкост. Онези, които наистина разбират хората от сорта на Гидеън Прат, знаят, че те се водят от чувството на обич.

— Наистина… са красиви — каза Прат.

Диабло хвърли един поглед на снимките, но не реагира никак. Очите му се върнаха върху търговеца.

— Как се казва? — попита Прат и вдигна една от снимките.

— Таня — отвърна търговецът.

— Та-ня — повтори Прат на срички, сякаш правеше разбор на душевността й. Върна едната от снимките, после погледна останалата в ръката му. — Прекрасна е — допълни. — Палавница. Личи й.

Прокара леко пръст по гланцираната повърхност. За миг сякаш се замечта, изгуби се в някакви свои мисли, после пъхна снимката в джоба си. Върна се към деловия разговор.

— Кога?

— Сега — отвърна търговецът.

Прат не можа да сдържи изненадата и радостта си. Това надминаваше всичките му очаквания.

— Нима е тук?

Търговецът кимна.

— Къде? — занича Прат.

— Наблизо.

Гидеън Прат оправи вратовръзката си, опъна жилетката над шкембето и приглади малкото останала му коса. Пое дълбоко въздух, намери повратната си точка и посочи към вратата:

— Да вървим.

Търговецът кимна повторно и поиска с поглед разрешение от Диабло. Онзи забави леко отговора, та да покаже кой командва положението, после се отмести встрани.

Тримата излязоха от клуба и пресякоха Саут Стрийт по посока на Ориана Стрийт — кратка отсечка, осветена от единствената улична лампа на ъгъла. Малко по-късно се озоваха на сгушен между сградите малък паркинг с два автомобила — ръждясал микробус с опушени стъкла и доста нов крайслер. Диабло вдигна ръка, изпревари другите двама и надникна през стъклата на крайслера. Обърна се и кимна, при което Прат и търговецът се приближиха към микробуса.

— Парите в теб ли са? — попита търговецът.

Гидеън Прат потупа джоба си.

Търговецът обшари двамата с мигновен поглед, бръкна в джоба на палтото си и извади връзка ключове. Но преди да отключи предната дясна врата на микробуса ги изпусна на земята.

Прат и Диабло инстинктивно отклониха вниманието си и ги проследиха с поглед.

В следващия добре преценен миг търговецът се наведе да ги вдигне. Но вместо тях сграбчи железния лост, който предварително бе оставил до дясната предна гума. С изправянето си се извъртя на пета и нацели с лоста лицето на Диабло точно в средата. От носа му бликна дебела струя алена кръв, примесена с парченца хрущял. Ударът бе нанесен с хирургическа точност и идеално премерена сила — да осакати и обезвреди противника, без да го убие. Лявата ръка на търговеца измъкна смит енд уесъна от пояса на Диабло.

Животинският инстинкт накара замаяния и сащисан Диабло да се нахвърли на търговеца. Погледът му бе замъглен от кръвта и неволните сълзи. Но атаката му срещна ръкохватката на смит енд уесъна, насочена с пълна сила от якия търговец. Ударът разпиля в студения нощен въздух шест от зъбите на Диабло, които се изрониха по асфалта със звук на падащи перли.

Диабло зави от болка и се строполи на неравната повърхност.

Но бидейки истински воин, успя да се изправи на колене, след което вдигна разколебан поглед в очакване на довършващия удар.

— Бягай — заповяда му търговецът.

Диабло спря за секунда. Дъхът му хъхреше на пресекулки. Изплю насъбралата се в устата му кръв и слуз. Когато търговецът запъна ударника на револвера и опря дулото в челото му, Диабло осъзна колко полезно ще е да изпълни разпореждането.

Надигна се с огромно усилие и тръгна, залитайки, към Саут Стрийт, без да отлепя поглед от търговеца. След което изчезна.

Тогава търговецът пренесе вниманието си върху Гидеън Прат.

Прат се помъчи да заеме заплашителна поза, но явно тази дарба му липсваше. Той бе педофил, изнасилвач и убиец на деца, но силата му не струваше и пукната пара срещу друг мъж, особено срещу чудовище от рода на търговеца. Изправен бе пред онзи миг, който всеки педофил очаква с ужас — мигът на бруталната равносметка за извършените от него грехове срещу човечеството, че и срещу Бога.

— К-к-кой си ти? — изпелтечи Прат.

Търговецът отвори задната врата на микробуса. Най-спокойно положи оръжието и лоста, след което свали дебелия си колан от телешки бокс. Обви твърдата кожа около пръстите на ръката си.

— Сънуваш ли? — запита търговецът.

— Какво?

— Имаш… ли… сънища?

Гидеън Прат изгуби и ума, и дума.

За Кевин Франсис Бърн — инспектор от отдел „Убийства“ на филаделфийската полиция — отговорът му всъщност нямаше никакво значение. Отдавна бе тръгнал по следите на Гидеън Прат и бе успял да го примами в капана с прецизност и старание — сценарий, който изцяло бе обзел собствените му сънища.

Гидеън Прат бе изнасилил и убил десетгодишната Деърдре Петигрю в парка „Хароугейт“, а отделът бе на границата да се откаже от разследването на случая. Дотогава Прат не бе убивал нито една от жертвите си, та Бърн съзнаваше колко ще му е трудно да го примами. На настъпването именно на този миг бе посветил няколкостотин часа от личното си време и ред безсънни нощи.

И сега, докато разсъмването бе все още неясен слух в Града на братската обич, Кевин Бърн пристъпи, нанесе първия си удар и получи своето възнаграждение.

 

 

Двайсет минути по-късно бяха вече сред спуснатите завеси на спешната приемна на болницата „Джеферсън“. Точно в средата стоеше Гидеън Прат. От едната му страна бе Бърн, а от другата — дежурният стажант-лекар Ейвръм Хърш.

На челото си Прат имаше буца с размера и цвета на гнила слива. Устната му бе сцепена, на дясната му буза се открояваше тъмно лилаво охлузване, а носът му имаше вид на счупен. Дясното му око бе почти затворено от оток. Бялата му навремето риза бе станала тъмнокафява от съсирилата се кръв.

Докато оглеждаше унизения, посрамения, но заловен престъпник, Бърн си мислеше за партньора си от отдел „Убийства“, онзи железен мъж на име Джими Пюрифай. Джими щеше да се кефи сега — мина му през ум на Бърн. Много си падаше по ония образи, от които Филаделфия има сякаш неизчерпаеми запаси — уличните професори, пророците наркомани, проститутките със сърца от мрамор.

Но най-вече Джими си падаше по ловенето на гадове. Колкото по-гаден бе престъпникът, толкова повече се опиваше Джими от лова.

А от Гидеън Прат по-гаден нямаше.

Попаднали бяха на следите му с помощта на широка мрежа осведомители. Следваха го по най-черните вени на подземния филаделфийски свят от сексклубове и педофилски кръгове. Преследваха го с онази целенасоченост, всеотдайност и маниакална обсебеност, която им бе внушена в завършената преди толкова много години полицейска академия.

Което беше точно по мерака на Джими Пюрифай.

Истински ме подмладява, казваше той.

По време на кариерата му Джими го бяха простреляли на два пъти, газили с кола веднъж, пребивали безброй пъти, но онова, което истински го довърши, бе тройният байпас. Та докато Кевин Бърн прекарваше времето си в прекрасната компания на Гидеън Прат, Джеймс Пюрифай, по прякор Клъч, се излежаваше в реанимацията на болницата „Мърси“ и с всичките тръби и тръбички, които бяха напъхани по тялото му, напомняше на Медуза и змиите й.

Хубавата новина бе, че прогнозата на лекарите звучеше обнадеждаващо. Лошата новина бе, че Джими очакваше да се върне на работа. Да, ама не. Нямаше случай на върнал се на работа след троен байпас. Не, ако бе на петдесет години. Не и в отдел „Убийства“. Не и във Филаделфия.

Липсваш ми, Клъч, мина му през ума заедно с мисълта, че следобед му предстои да се срещне с новия си партньор. Без теб нищо не е същото.

И няма да бъде.

Джими се бе строполил на някакви си три — ама пълни с безсилие — метра от Бърн. Застанали бяха до касата на „Малик“ — малко заведение за сандвичи на ъгъла на Десета улица и Уошингтън Авеню. Бърн нариваше захар в кафетата, докато Джими сваляше сервитьорката Дезирий — красавица с канелена кожа, отделена възрастово от Джими поне от три музикални стила, а и намираща се най-малко на осем километра извън обичайния му район. Дезирий бе единствената причина, заради която се отбиваха в „Малик“. За храната изобщо не си струваше да се говори.

Та Джими, значи, си стоеше облегнат на тезгяха и обливаше сервитьорката с дежурните при сваляне на млади мацки приказки. Всичките осем цилиндъра виеха на максимални обороти, усмивката му бе включена на дълги. И в следващия миг се озова на пода с изкривено от болка лице и вдървено тяло, а пръстите на огромните му ръце се бяха извили под формата на орлови нокти.

Малко други мигове от живота на Бърн се бяха запечатали тъй ярко в паметта му. През двайсетгодишния си стаж на полицай бе свикнал да приема за нещо най-нормално изблиците на сляп героизъм и безумна смелост от страна на хората, които обичаше и от които се възхищаваше. Бе свикнал да възприема дори безсмислените и произволни дивашки деяния, извършвани от едни непознати спрямо други. Тези неща си бяха част от службата — големият данък към търсенето на справедливост. Не успя да привикне обаче към онези мигове на гола човечност и слабост на плътта, към образите на предаденото тяло и душа, а именно те дълбаеха дълбоко в сърцето му.

Та когато съзря едрия мъж върху калните плочки на закусвалнята, усети как тялото му води битка със смъртта и видя безмълвния крясък в разтворената му уста, Бърн осъзна, че няма вече да възприема Джими Пюрифай постарому. Е, пак ще го обича, както го бе обичал през всичките тези години, пак ще слуша невероятните му измислици, ако е рекъл господ — пак ще се диви на гъвкавите му отработени движения зад барбекюто в душните неделни филаделфийски вечери, пак щеше да е готов, без да се замисли, да поеме куршум в сърцето си, за да спаси другаря си; но в същия миг и края на онова, което вършеха — безстрашното спускане нощ подир нощ в търбуха на насилието и лудостта.

Колкото и срамно и жалко да му бе на Бърн да си го признае, именно такава бе реалността на онази дълга, ужасна нощ.

Реалността на настоящата нощ обаче създаде в съзнанието на Бърн някакво мрачно равновесие, някаква фина симетрия, която сигурно щеше да донесе душевен мир на Джими Пюрифай. Деърдре Петигрю бе мъртва, но пък Гидеън Прат щеше да понесе докрай заслуженото. Още едно семейство се разкъсваше от скръб, но този път убиецът бе оставил своята ДНК под формата на сив срамен косъм, която неминуемо щеше да го отведе до облицованата с плочки стаичка в щатския затвор в окръга Грийн. И, ако зависеше от Бърн, Гидеън Прат щеше да се запознае там с леденостудената игла.

Разбира се, като се има предвид естеството на правосъдната система, шансът беше петдесет на сто, че ако го признаят за виновен, Прат може да се отърве и с доживотна присъда, без право на преждевременно освобождаване. Но ако това станеше, Бърн познаваше достатъчно хора в затвора, способни да довършат делото. Бяха му задължени в някои отношения. Така или иначе, пясъкът в часовника на Гидеън Прат изтичаше. В кърпа им бе вързан.

— Задържаният падна по циментово стълбище, докато се мъчеше да избяга — подсказа Бърн на доктор Хърш.

Ейвръм Хърш си го записа. Можеше и да е млад, но бе родом от окръга Джеферсън. И вече знаеше, че сексуалните хищници — особено педофилите — са доста тромави хора, които често се спъват и падат. Понякога дори чупеха кости.

— Нали така, мистър Прат? — запита Бърн.

Гидеън Прат гледаше втренчено пред себе си.

— Нали така, мистър Прат? — повтори Бърн.

— Да — каза Прат.

— Кажи го със свои думи.

— Докато бягах от полицията, паднах по едно стълбище и се самонараних.

Хърш и това си записа.

Кевин Бърн сви рамене и попита:

— Докторе, не намирате ли, че нараняванията на мистър Прат са характерни за падане по циментово стълбище?

— Абсолютно — съгласи се Хърш.

Това също си го записа.

По пътя към болницата Бърн проведе дискусия с Гидеън Прат, по време на която му внуши мъдрата мисъл, че преживяното на паркинга е само дегустация на онова, което го очаква, ако реши да подаде оплакване от оказано му полицейско насилие. Освен това Бърн уведоми Прат, че вече има трима свидетели, готови да дадат показания, че са били очевидци на това, как заподозреният се е спънал и паднал по стълбите по време на гонитбата. До един почтени граждани.

В допълнение към горното Бърн съобщи, че няколкото минути път по краткия маршрут от болницата до полицейското управление щели да се сторят на Прат най-дългите минути през целия му живот. За справка Бърн посочи няколкото инструмента в задната част на микробуса: електрически прободен трион, хирургичен чук за чупене на кости, електрическа ножица за жив плет. Очите на Прат в този миг донесоха на Бърн огромно задоволство — един прозорец към истинския страх, през който Прат сигурно е надничал много пъти, докато жертвите му — децата, чийто живот бе съсипал — са треперели от ужас.

Прат го разбра.

А сега вече го имаше черно на бяло.

Няколко минути по-късно Хърш събу панталона и мръсното бельо на Гидеън Прат, а открилата се гледка накара Бърн да поклати глава. Гидеън Прат бе обръснал срамните си косми. Прат погледна към слабините си, после към Бърн.

— Става дума за ритуал — каза. — Религиозен ритуал.

— И разпъването на кръст е ритуал, говедо — избухна Бърн от другия край на стаята. — Искаш ли да отскочим до „Хоум Депо“^[1] за някои религиозни стоки?

В този миг Бърн улови погледа на стажанта. Доктор Хърш кимна — сиреч, щяха да се сдобият с мостра на срамен косъм. Човек не може чак толкова гладко да се обръсне. Бърн прие сигнала и продължи атаката:

— И ако си мислиш, че тази ти церемонийка ще ни попречи да ти вземем проба, то ти си официално обявен за тъп гъз — отсече Бърн. — Сякаш досега някой се е съмнявал. — Доближи се на няколко сантиметра от лицето на Прат. — Колко му е да те задържим, докато ти пораснат нови.

Прат вдигна очи към тавана и въздъхна.

Явно тази мисъл не го бе спохождала.

 

 

Бърн седеше в колата си на паркинга пред полицейското управление и разпускаше след дългия ден. Кафето бе остро, както е във всяка полицейска кафетерия. Добавените няколко глътки „Джеймсън“^[2] успяваха да го позагладят.

Над маджунената луна небето бе ясно, черно, безоблачно. Пролетта нашепваше за себе си.

Ще дремне няколко часа във взетия назаем микробус, с който бе примамил Гидеън Прат, после следобед ще го върне на приятеля си Ърни Тедеско. Ърни притежаваше малка транжорна за месо в „Пензпорт“^[3].

Бърн опипа провисналото над дясното му око парче кожа. Белегът бе топъл и мек под пръстите му и пазеше спомена за болка, която, поне за момента, отсъстваше — една фантомна скръб, разгоряла се за пръв път преди много години. Свали стъклото, затвори очи и усети как гредите на спомена поддават.

В съзнанието му, в онова отдалечено ъгълче, където си дават среща желанието и отвращението, мястото, където тъй отдавна бяха бушували водите на река Делауеър, се появяват последните мигове от живота на едно момиченце, разгръща се целият тих ужас…

… вижда личицето на Деърдре Петигрю. Майка й й е казала всичко, което трябва, за пазенето от непознати, но сърцето й е добро и доверчиво. Денят е зноен, Деърдре поспира да пийне вода от чешмичката в парка „Хароугейт“. На съседната пейка седи мъж — бял мъж с два красиви червени балона в ръка. Казва й, че навремето е имал внучка на нейните години. Обичал я много, но я блъснала кола и тя умряла. Толкова тъжно, казва Деърдре. Казва му, че кола е блъснала и котето й, Джинджър, което също умряло. Мъжът кимва, а в окото му се появява сълза. Казва, че всяка година на рождения ден на внучката си купувал балони и ги пускал да летят тук, в любимия й парк. Две години, откакто се поминала. Две години, два балона.

— Искаш ли ги? — пита я мъжът.

— Да — казва Деърдре. — Много.

— Ела насам — казва мъжът.

Деърдре подпира велосипеда си на стъпенката и отива до пейката. А непосредствено зад пейката има гъст храсталак.

Мъжът й подава балоните.

Момиченцето се усмихва и сяда до новия си приятел…

Бърн отпи от кафето, запали цигара. Главата му тътнеше, докато образите се биеха да излязат на свобода. Цената, която плащаше за тях, бе станала непосилна. През годините бе поел куп лекарства — законни и не толкова законни, обикновени и традиционни, — та да ги спре. Нито едно от законните не му помогна. Ходи на преглед при дузина доктори, изслуша всичките им диагнози — най-често срещаната засега бе мигрена аура.

Но в медицинската литература липсваше описание на аура като неговата. Неговата не се състоеше от светли, извити линии. Щеше да се радва, ако ги имаше.

В неговата се помещаваха чудовища.

Когато за пръв път му се яви „видението“ на убийството на Деърдре, лицето на Гидеън Прат му се губеше. На негово място имаше размазано петно, водниста доза зло.

Но в мига, в който Прат влезе в „Парадайз“, Бърн го позна.

Пъхна едно CD в плейъра — домашна смес от класически блус. Именно Джими Пюрифай го бе отворил на блуса, при това на истинските блусари: Елмор Джеймс, Отис Ръш, Лайтнин Хопкинс, Бил Брунзи. Можеше да ти надуе главата, ако го бъзнеш на темата за новоизлюпени блусари от рода на Кени Уейн Шепърд.

В началото Бърн не правеше разлика между „Сон Хаус“^[4] и „Максуел Хаус“^[5]. Но многократните осъмвания в клуба „Уорм деди“ и пътешествията до „Колибата на Бъба Мак“^[6] на крайбрежието бяха сторили своето. Сега още от втория такт, най-много от третия, можеше да каже дали става дума за блус от делтата или от Бийл Стрийт^[7], за блус от Чикаго или от Сейнт Луис както и всички останали разновидности на жанра.

Първият запис на CD-то бе „Мъжът ми тръгна да ме бие“ на Росета Крофърд.

Джими пръв го бе запознал с утехата на блуса; същият този Джими, който го бе върнал към нормалния свят след случая с Морис Бланчард.

Година преди това един богат младеж на име Морис Бланчард бе убил най-хладнокръвно родителите си, пръсвайки им черепите с по един изстрел от пушка-помпа уинчестер 9410. Поне Бърн така смяташе — с толкова дълбоко и безрезервно убеждение, колкото можеше да се придобие за две десетилетия работа в полицията.

Пет разпита проведе на осемнайсетгодишния Морис и всеки път вината пламваше като бурен изгрев в очите на младежа.

Накара екипа за оглед да изследва няколкократно колата на Морис, стаята му в общежитието, дрехите му в гардероба. Не откриха нищо — ни косъм, ни влакно, ни капка от течност, — което да докаже присъствието на Морис в стаята в момента на разстрела на родителите му.

Наясно бе, че без самопризнание няма никакъв шанс да се сдобие с осъдителна присъда. Затова притисна Морис. И то яко. Независимо дали бе на концерт, или пиеше кафе, или учеше в библиотеката „Маккейб“, щом Морис извърнеше глава, неминуемо съзираше Бърн зад гърба си. За да поддържа напрежението и с риск да навреди на здравето си, Бърн дори изгледа два пъти префърцунения филм „Хранене“^[8], седнал два реда зад Морис и приятелката му. Най-трудното в полицейската му работа през тези две вечери се оказа усилието да остане буден по време на двете прожекции.

Една нощ Бърн паркира точно под стаята на Морис в общежитието на Университета Суартмор. В продължение на цели осем часа Морис на всеки двайсет минути дръпваше пердето, за да провери дали Бърн е още там. Бърн държеше нарочно отворено стъклото на своя таурус, а огънчето на цигарата му служеше за пътеводна звезда в мрака. И всеки път Морис неизменно му показваше среден пръст през леко дръпнатата завеса.

Играта продължи до разсъмване. След което в седем и половина сутринта, вместо да отиде на лекции, вместо да се юрне надолу по стълбите и да се предаде с разкаяни вопли на милостта на Бърн, Морис Бланчард реши да се обеси. Прекара въже над една тръба в мазето на общежитието, съблече се гол и ритна изпод себе си магарето за рязане на дърва. Последно „да ви го начукам“ към системата. На гърдите си бе залепил бележка, с която обвиняваше Кевин Бърн в тормоз.

Седмица след това в един мотел в Атлантик Сити откриха градинаря на семейство Бланчард заедно с кредитните карти на Робърт Бланчард и окървавени дрехи, натъпкани във войнишка мешка. Още на място си призна, че е застрелял и двамата.

Вратата в съзнанието на Бърн се заключи.

За пръв път от петнайсет години бе сбъркал.

Заклетите врагове на полицията се развихриха. Сестрата на Морис, Джейн, заведе дело срещу Бърн, полицията и градските власти за причинена смърт по непредпазливост. Сами по себе си делата не бяха кой знае колко сериозни, но натоварването започна да нараства многократно — до степен, в която имаше опасност да го съсипе напълно.

И вестниците му се изредиха с купища уводни статии и очерци, които го изкараха по-черен от дявола. В крайна сметка обаче, след като го прекараха през жаравата, „Инкуайърър“, „Дейли Нюз“ и „Сити Пейпър“ се заеха с други теми. Остана единствено „Рипорт“ — жълт парцал, който се обявяваше за алтернативна преса, но всъщност си бе най-долен таблоид — от онези, които се продават по супермаркетите. Та този вестник и най-вече миризливото лайно Саймън Клоуз, който се водеше за негов колумнист, пое някаква необяснима лична вендета. В течение на няколко седмици след самоубийството на Морис Бланчард, Саймън Клоуз публикува една полемика подир друга на тема Бърн, полицията и полицейската държава, наречена Америка, а накрая описа личността, в която Морис Бланчард е можел да се развие — невероятно съчетание от Алберт Айнщайн, Робърт Фрост и Джонас Салк^[9].

Преди случая с Бланчард Бърн доста сериозно възнамеряваше да се пенсионира на двайсетата година и да заживее на Мъртъл Бийч, евентуално като собственик на охранителна фирма, по подобие на ред други полицаи, опустошени духовно от жестокостта на живота в бедните градски центрове. Натрупал бе достатъчно стаж като събеседник в цирка на тъпоглавите. Но щом видя демонстриращите пред „Раундхаус“^[10] и табелите с остроумия от рода на „Бърн Бърн!“^[11] — осъзна, че подобен завършек на кариерата му е изключен. Прекалено много бе дал за своя град, че да го запомнят точно по този начин.

Остана на работа.

И зачака.

Все някой ден щеше да се появи случай, който да го върне на върха. Когато напуснеше, щеше да го стори с високо вдигната глава.

До бръснач и до пищов ще се добера — пееше Росета — Да го заколя докат’ спи, или да го гръмна, докат’ бяга…

Бърн допи ирландското кафе^[12] и се настани по-удобно на седалката. Нямаше смисъл да се прибира у дома. След няколко часа му предстоеше двайсет и четири часово дежурство. Днешният ден бе прекарал в приемната. Да не говорим, че напоследък се чувстваше сякаш е призрак в собствения си апартамент — някакъв тъп дух, обитаващ двете празни стаи. Никому нямаше да липсва.

Огледа прозорците на полицейското управление, жълтото зарево на вечно горящия пламък на правосъдието.

Вътре се намираше Гидеън Прат.

Бърн се усмихна и затвори очи. Беше заловил човека си, лабораторията щеше да го потвърди и още едно леке щеше да се отмие от тротоарите на Филаделфия.

А Кевин Франсис Бърн не се чувстваше като принц на града.

Направо си беше цар.