Ричард Монтанари
Момичета с броеници (18)

17.

Понеделник, 23:00 ч.

Тук смъртта бе дошла неканена, та за изкупление на греховете си целият район скърбеше смълчано. Дъждът бе отслабнал и сега представляваше рядка мъгла, която шепнеше над реките и правеше улиците хлъзгави. Нощта бе заровила своя ден в непромокаем повой.

Бърн седеше в колата си на отсрещния тротоар пред мястото, където бяха намерили Теса Уелс. Изтощението му се бе превърнало в някакъв скрит вътрешен организъм. Дори през мъглата съзря слабото оранжево зарево, идващо от прозорчето на мазето. Техниците вероятно щяха да блъскат цяла нощ, а вероятно и през по-голямата част от утрешния ден.

А денят все тъй ми напомня, че по следите ми ме следва демон — оплакваше съдбините си блусарят Робърт Джонсън от високоговорителите на колата.

Съвсем добре го е казал — мина през ума на Бърн.

Огледа късата редица разнебитени долепени къщи. Едновремешните грижливо поддържани фасади сега се огъваха под ярема на климата, годините и занемареността. От всичката драма — и дребна, и голяма, — която се е развивала зад стените им в течение на годините, накрая бе останал единствено парфюмът на смъртта. Лудостта щеше да цари наоколо дълго след като и последните основи потънеха под земята.

В периферното му зрение се появи някакво движение на поляната вдясно от местопрестъплението. От убежището си сред малка купчина изхвърлени автомобилни гуми го наблюдаваше бездомно куче, загрижено единствено за следващия си залък развалено месо, за следващата локвичка дъждовна вода.

Куче късметлия.

Бърн изключи CD-то, затвори очи, пое тишината.

По обраслата с бурени поляна зад къщата на смъртта не бяха открили пресни отпечатъци от ходила, нито пък наскоро пречупени стъбла по ниските шубраци. Убиецът на Теса Уелс явно не е паркирал на Девета улица.

Усети как дъхът му замръзна в гърдите, както през онази нощ, когато скочи в ледената река, вкопчен в схватка на живот и смърт с Лутър Уайт…

Образите блъскат отвътре по тила му — брутални, зли, гадни.

Привиждат му се последните мигове на Теса Уелс.

Приближава се откъм предната страна…

Изключва фаровете, намалява скоростта, спира бавно и внимателно. Гаси двигателя. Излиза от автомобила и помирисва въздуха. Решава, че мястото е назряло за лудостта, която се кани да извърши. Лешоядът е най-уязвим, когато се храни, застъпил с двата си крака плячката и незащитен от атака от въздуха. Той съзнава, че му се налага да се изложи на кратък риск. Подбрал е жертвата си старателно. Теса Уелс олицетворява именно онова, което липсва у него: самата представа за красота, която той трябва да унищожи.

Пренася я през улицата до празната долепена къща вляво. В нея не помръдва нищо живо. Вътре е тъмно, дори луната не помага. Изгнилият под е опасен, но не смее да запали фенерчето. Поне засега. Не усеща тежестта на тялото й. Изпълнен е с ужасна мощ.

Излиза през задния вход на къщата.

(Защо обаче? Защо не я остави в първата къща?)

Усеща сексуална възбуда, но не предприема нищо.

(И отново: защо?)

Влиза в къщата на смъртта. Сваля Теса Уелс по стълбите във влажното вонящо мазе.

(Идвал ли е и друг път тук?)

Плъховете се разбягват подплашени от дребната си мърша. Той не бърза. Тук времето отдавна не слиза.

В този миг контролът му е всеобхватен.

Той…

Той…

Бърн се напъва, но не успява да види лицето му.

Поне засега.

Вратата се затваря, а болката вече го пронизва със силата на необуздани светкавици.

Става все по-зле.

 

 

Бърн запали цигара и я изпуши до самия филтър без проклятието на една–единствена мисъл, без дара на една-единствена идея. Дъждът отново се засили.

„Защо точно Теса Уелс?“ — питаше се Бърн, докато въртеше снимката й в ръката си.

Защо не някое друго свенливо момиче?

С какво е заслужила именно Теса? Да не би да е отхвърлила задевките на някой млад Лотарио? Не. Колкото и всяка нова реколта младежи да бе по-луда от предишната, колкото и всяко следващо поколение да оставяше своя хиперболичен белег върху кражбите и насилието, стореното тук надминаваше далеч представите на някой нещастно влюбен тийнейджър.

Възможно ли е да я е избрал наслука?

В такъв случай Бърн съзнаваше, че най-вероятно предстоят още убийства.

И какво му е толкова специалното на това място?

Какво не съумяваше да види?

Усети как яростта му нараства. Болката затанцува танго по слепоочията му. Счупи на две един викодин и го глътна без вода.

През последните две денонощия не му се събираха повече от три-четири часа сън, но на кой му е до спане сега? Имаше работа за вършене.

Вятърът се усили и раздвижи яркожълтата лента около местопрестъплението — тържествени знамена за откриването на Пазара на смъртта.

Погледна се в огледалото за обратно виждане и забеляза как белегът над дясното му око блести на лунната светлина. Опипа го с пръст. Спомни си за Лутър Уайт и за отражението на луната върху пистолета му двайсет и втори калибър през онази нощ, когато и двамата умряха, как дулото избухна и обля света в червено, после в бяло, накрая в черно — цялата палитра на лудостта, и как накрая реката пое и двамата в обятията си.

Къде си сега, Лутър?

Имам нужда от малко помощ.

Слезе и заключи колата. Съзнаваше, че трябва да си върви у дома, но по някакъв начин това място го изпълваше с необходимата му в момента целенасоченост, с покоя, който изпитваше, докато седеше във всекидневната през някой хладен есенен ден и гледаше мач на „Игълс“, Дона седеше на съседния диван и четеше книга, а Колийн учеше в стаята си.

Може би трябва да си върви.

И какво щеше да намери у дома?

Ще изпие още половинка бърбън, та да притъпи удара, ще изгледа всички ток–шоу, евентуално и някой филм. В три след полунощ ще си легне, за да чака съня, който така и не идва. В шест ще се предаде пред зората, предшестваща звъна на будилника, и ще стане.

Погледна пак към заревото от прозорчето на мазето, видя как сенките се движат методично насам-натам, усети притеглянето.

Именно те са неговите братя и сестри, неговото семейство.

Пресече улицата и се запъти към къщата на смъртта.

Точно тук е домът му.