Ричард Монтанари
Момичета с броеници (17)

16.

Понеделник, 23:00 ч.

Саймън Клоуз се влюби.

Джесика Балзано бе направо невероятна. Висока, стройна, сексапилна до възбог. През живота си не бе изпитвал по-диво чувство при вида на жена от онова, когато я гледаше как нокаутира съперничката си. Сякаш се бе върнал в ученическите си години.

От нея щеше да излезе страхотен материал.

И още по-страхотно произведение на изкуството.

Нямаше проблем с влизането в „Блу Хорайзън“ — достатъчно бе да пусне усмивката си и да размаха журналистическата си карта. Е, не беше като да се набута в хокейната арена „Линкълн Файненшъл Фийлд“ за мач на „Филаделфия Игълс“ или във „Уаковия Сентър“ да гледа баскетболистите от „Севънти-сиксърс“, но гордостта и целеустремеността, които изживяваше, когато му оказваха уважение като на представител на основна медия, бе незаменимо. Писачите от таблоидите рядко получаваха безплатни билети, не ги канеха на почерпките за пресата, все трябваше да се молят за справочни материали. Много имена бе изписал погрешно през кариерата си именно поради липсата на последните.

За разлика от неизменно точните основни вестници.

Ха, мина му през ума. Точни били.

Нали?

Само две думи ще ви кажа, веселяци: Джейсън Блеър^[1].

След мача на Джесика Саймън паркира на половин пряка път от ограденото с лента местопрестъпление на Северна Осма улица. Други автомобили наоколо не се виждаха, с изключение на форд тауруса, паркиран вътре в отцепения район заедно с микробуса на екипа за оглед.

Изгледа новините в единайсет на уочмъна си. Водещата новина бе именно за убитото момиче — Теса Ан Уелс, шестнайсетгодишна, от Северна Филаделфия. Разтвори в скута си телефонния указател на града. Стисна малкото фенерче между зъбите си. В Северна Филаделфия имаше дванайсет Уелс — осем Welles и четири Wells.

Извади мобифона и набра първия номер.

— Мистър Уелс?

— На телефона.

— Казвам се Саймън Клоуз и съм репортер към „Рипорт“.

Мълчание. А след това:

— Да?

— Първо на първо, искам да изразя съчувствието си по повод случилото се с дъщеря ви.

Онзи пое рязко въздух.

— С дъщеря ми ли? Какво е станало с Хана?

Хана, каза си наум Саймън. Грешка.

— О, извинете, изглежда съм сбъркал номера.

Изключи, после набра следващия номер.

Заето.

По-следващия. Този път жена.

— Мисис Уелс?

— Кой се обажда?

— Госпожо, казвам се Саймън Клоуз и съм репортер към „Рипорт“.

Щрак.

Кучка.

Следващия.

Заето.

Господи, народът във Филаделфия не спи ли вече нощем?

В този момент по Шести канал обобщиха новините от деня. Описаха жертвата като „Теса Ан Уелс от Двайсета улица в Северна Филаделфия“.

Благодаря ви, „Акшън Нюз“, рече си Саймън.

Дай сега да видим Уелс на кой номер е.

Франк Уелс, Двайсета улица. Намери номера и го набра. Даваше заето. Пак. Заето. Пак. Същото. И пак. И пак.

Майка му стара.

Тъкмо реши да отиде дотам с колата, но точно тогава стана нещо, което като справедлива небесна мълния обърна всичко наопаки.