Ричард Монтанари
Момичета с броеници (15)

14.

Понеделник, 20:00 ч.

Нощ във Филаделфия.

Намирам се на Норт Броуд Стрийт, гледам към Сентър Сити и внушителната статуя на Уилям Пен, кацнала на покрива на кметството благодарение на нечии точни изчисления, и усещам как топлотата на пролетния ден се прелива в цвъртенето на червения неон и дългите сенки а ла Ди Чирико^[1], и за сетен път се възхищавам от двете лица на този град.

Не става дума за пейзажите на дневна Филаделфия, рисувани с яйчна темпера, за пъстрите шарки на „Любовта“ на Робърт Индиана или програмата по стенопис. Говоря за нощна Филаделфия — град, нарисуван с груби размахвания на тлъста четка, едно напластяване на утаечни пигменти. Старата сграда на Норт Броуд е била свидетел на безброй много нощи. Пиластрите й от лят бетон стоят на стража почти от един век. Ред детайли в нея изобразяват стоическото лице на града — старите дървени пейки, касетъчният таван, медальоните от дърворезба, протритият брезент, — върху което хиляди са плюли, кървели и рухвали.

Влизаме поединично. Усмихваме се едни на други, вдигаме вежди, потупваме се по раменете.

Усещам аромата на медта в кръвта им.

Тези хора може и да познават делата ми, но не знаят лицето ми. Смятат ме за луд, който изскача от мрака, сякаш е зъл герой от филм на ужасите. Чели са — на кухненската маса, или в автобуса, или в някоя закусвалня — за онова, което съм сторил, клатили са глави и са се питали „защо?“.

Нима не е възможно да знаят защо?

Ако обелим многопластовото тесто от злонамереност, болка и жестокост, нима същите тези хора не биха сторили същото, ако им се удадеше възможност? Не биха ли примамили дъщерята на ближния си към някой тъмен уличен ъгъл, в някоя празна сграда, в потъналото в сенки сърце на парка? Не биха ли размахали нож, пистолет или палка, преди да дадат окончателен израз на яростта си? Нима, след като похарчат валутата на своя гняв, не биха се промъкнали обратно в „Апър Дарби“, „Ню Хоуп“ или „Апър Мериън“^[2], в безопасното лоно на собствените си лъжи?

В душата протича едно вечно патологично съревнование, една борба между отвращението и необходимостта, между тъмата и светлината.

Камбаната бие. Ставаме от столчетата си. Срещаме се в средата.

Филаделфия, дъщерите ти ги заплашва опасност.

А ти си тук, защото това ти е известно. Тук си, защото нямаш смелостта да бъдеш на мое място. Тук си, понеже те е страх да не станеш като мен.

А аз знам защо съм тук.

Заради Джесика.