Ричард Монтанари
Момичета с броеници (14)

13.

Понеделник, 19:20 ч.

Стигна до пристанищния район преди мозъкът му да бе намерил възможност или желание да му каже „не“. Откога не бе идвал насам?

Осем месеца, една седмица и два дни.

От деня, в който намериха тялото на Деърдре Петигрю.

Отговорът му бе точно толкова известен, колкото и причината за завръщането му.

Дошъл бе да презареди електричеството в кръвта си, да се включи още веднъж във вената с лудост, която течеше под асфалта на града му.

Едно малко отклонение до ада. Кратка екскурзия, току зад дверите му. Дотолкова щеше да се справи.

„Дюсиз“ бе защитена къща за наркотици — стара пристанищна сграда под моста „Уолт Уитмън“ близо до Пакър Авеню, на няколко метра от брега на реката Делауеър. Разни бандити бяха изографисали графитите си по стоманената предна врата, която се охраняваше от главорез–канара с прякора Сириъз^[1]. В „Дюсиз“ не се влизаше случайно. Всъщност къщата си бе спечелила прозвището преди повече от десет години. Първоначално „Дюсиз“ бе името на един отдавна затворен бар, в който един много лош човек на име Лутър Уайт седеше и пиеше през онази нощ преди петнайсет години, когато в бара влязоха Кевин Бърн и Джими Пюрифай — нощта, в която двама от тях умряха.

Именно оттук започнаха черните времена на Кевин Бърн.

Точно тук прогледна.

Тук сега продаваха крек.

Но Кевин Бърн не идваше заради наркотика. Вярно, през годините бе опитал всяко познато на човечеството вещество, дано да спре обзелите съзнанието му видения, но нито едно не му беше подействало. Доста години бяха изминали, откакто престана да поема всичко друго, освен викодин или бърбън.

Дошъл бе да си поиска обратно душевната настройка.

Отвори нова бутилка „Олд Форестър“ и си направи равносметка на изминалото денонощие.

В деня, в който окончателно потвърдиха развода му, почти преди година, двамата с Дона се бяха зарекли, че веднъж седмично ще вечерят заедно, като семейство. И независимо от пречките, с които работата им ги изненадваше, в продължение на годината не бяха пропуснали нито една седмица.

Днес се пребориха, говорейки под носовете си, с още една вечеря. Жена му му се струваше чист, равен хоризонт, а бъбренето на масата — паралелен монолог от механични въпроси и стандартни отговори.

През последните пет години Дона Съливън Бърн се явяваше агент номер едно на най-голямата и най-престижна фирма за имоти във Филаделфия и паричните им доходи бяха стабилни. Това, че живееха в долепена от двете страни къща на Фитлър Скуеър, не се дължеше на факта, че Бърн бе едно страхотно ченге. Ако разчитаха на неговата заплата, щяха да живеят в Пензпорт.

Навремето, през лятото на брака им, обядваха заедно в Сентър Сити два или три пъти седмично, през което време Дона му разправяше за успехите си, за редките си провали, за умелото маневриране из джунглата от доверителни сметки, крайни цени, изхабявания, пропуснати плащания и принадлежащи сгради. Погледът на Бърн неизменно се изцъкляше — така и не правеше разлика между базисна точка^[2] и балонче за дъвка, — макар да не преставаше да се диви на енергията и ентусиазма й. Бе започнала кариерата си доста след като бе навършила трийсет и се чувстваше щастлива.

Но преди около осемнайсет месеца Дона внезапно затвори всички комуникационни канали към съпруга си. Парите продължаваха да текат, Дона си оставаше невероятна в качеството си на майка на Колийн, все още се занимаваше с куп обществени дела, но когато станеше въпрос да разговаря с него, да сподели и най-малкото подобие на чувство, мисъл или мнение — не я търси. Зидове с въоръжени бойници.

Без бележка. Без обяснение. Без логика.

Но Бърн знаеше причината. Когато се ожениха, той я убеди, че имал амбиции в службата, че бил на път да стане лейтенант, пък след това може би и капитан. А след това — политиката? Вътре в себе си бе решил, че е изключено, но не го бе обявил. Дона от самото начало беше настроена скептично. Достатъчно много полицаи познаваше, та да й е ясно, че инспекторите по убийствата си остават на тази служба за цял живот, че яздят с отдела до самия край.

И точно тогава намериха Морис Бланчард увиснал на дебелото въже. Същата вечер Дона изгледа Бърн и без да му зададе дори един въпрос, разбра, че той никога няма да се откаже от стремежа си да се върне на върха. Щеше да си остане в „Убийства“, докато е жив.

Само след няколко дни подаде молбата за развод.

След продължителен и облян в сълзи разговор с Колийн Бърн реши да не се съпротивлява. Така и така от дълго време цветето, което поливаха, бе умряло. Нямаше нищо против, стига Дона да не настройва дъщеря му против него и да можеше да я вижда, когато поиска.

Тази вечер, докато родителите й заемаха съответните пози, Колийн, погълната от една книга на Нора Робъртс, най-послушно изтърпя пантомимата, наречена „вечеря“. Понякога Бърн й завиждаше за вътрешната й тишина, за памучния кувьоз, който я опазваше от детството й дотолкова, доколкото то съществуваше.

Дона бе бременна във втория месец с Колийн, когато двамата с Бърн сключиха граждански брак. В момента, в който Дона роди, няколко дни след Коледа същата година, и Бърн за пръв път съзря дъщеря си — розовичка, сбръчкана и безпомощна, — изведнъж не можа да се сети за нито един миг от дотогавашния си живот. Всичко дотогава бе една прелюдия, една размазана увертюра към чувството за дълг, което изпита в този миг. И сякаш някой прогори в сърцето му онова, което осъзна: че няма да допусне никого да застане между него и момиченцето му. Нито жена му, нито колегите му, а Господ да е на помощ на нама’аното копеленце с провиснали гащи и нахлупена настрани шапка, което щеше да дойде да я изведе на първата й среща.

Помнеше и първия ден, в който установиха, че Колийн е глуха. Беше на първия й 4 юли. По онова време живееха във възтесен тристаен апартамент. Току-що бяха почнали новините в единайсет, когато нещо гръмна в стаичката, в която спеше Колийн. Бърн извади инстинктивно служебния пистолет и с три гигантски скока нахълта в детската стая, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите му. Чак когато отвори вратата, можа да си отдъхне: на външната противопожарна стълба седяха двамата хлапаци и хвърляха жабки. С тях щеше да се разправя по-късно.

Ужасът обаче се появи във формата на тишина.

Макар жабките да продължаваха да гърмят на по-малко от два метра от шестмесечната му спяща дъщеря, тя изобщо не реагира. Не се събуди. Дона застана на вратата, възприе ситуацията и се разрида. Бърн я взе в обятията си, осъзнавайки в същия миг, че съвместният им път току-що е бил постлан с изпитания и че страхът, който ежедневно изживяваше на улицата, изобщо не можеше да се мери със сегашния.

Напоследък обаче Бърн често копнееше да има вътрешното спокойствие на дъщеря си. Тя никога нямаше да усети упадъка в брака на родителите си, никога нямаше да чуе как Кевин и Дона Бърн — навремето тъй страстно влюбени, че не можеха да държат ръцете си далеч един от друг — сега казват „пардон“, докато се разминават по тесния коридор, сякаш са непознати в автобус.

Замисли се за хубавата, далечна своя бивша жена, за своята келтска роза. Онази Дона, която имаше тайнствената способност само с един бегъл поглед да спре на гърлото му готовата лъжа, онази Дона с безупречното поведение в обществото. Тя знаеше как да извлече мъдрост от бедствието. Научила го бе и на изискана скромност.

По това време в „Дюсиз“ бе тихо. Бърн седна в една свободна стая на втория етаж. Повечето къщи за наркотици бяха мръсни, тънеха в счупени флакони от крек, боклуци от фаст фуд, хиляди използвани кухненски кибрити, често съдържанието на нечии стомаси, а понякога и изпражнения. По принцип не се срещат наркомани, абонирани за „Архитектурен преглед“. Клиентите на „Дюсиз“ — някакъв смътен консорциум от ченгета, държавни чиновници и служители в градската управа — не можеха да си позволят да ги видят как се снабдяват от улицата, та затова плащаха малко отгоре за удобството.

Седна с кръстосани крака на пода близо до прозореца, с гръб към реката. Отпи от бърбъна. Усети как го обхвана някаква топла, тлееща прегръдка, която облекчи наближаващата мигрена.

Теса Уелс.

Излязла от дома в петък, стиснала в ръка договора си със света, че той ще я пази, ще й гарантира възможността да отиде на училище, да се срещне с приятелките си, да се посмее на някой и друг тъп лаф, да поплаче, докато слуша скапани песни за любов. Но светът бе нарушил договора им. Била е тийнейджър, а животът й се оказал вече изживян.

До края на годината и Колийн щеше да стане тийнейджърка, да започне тринайсетата си година. Бърн съзнаваше, че от психологическа гледна точка вероятно е страшно изостанал, че в ново време тийнейджърството започва още някъде около единайсетата година. Но пък отдавна се бе зарекъл да не се поддава точно на този род сексуална пропаганда, идваща от рекламните агенции по Мадисън Авеню.

Огледа се.

Защо беше дошъл?

Същият въпрос. За кой ли път.

Тласкаха го двайсетте години прекарани по улиците на един от най-престъпните градове в света. Не познаваше поне един инспектор, който да не пие, да не е бил в клиника за лечение на наркомани, да не прахосва парите си по хазарт или да не ходи по курви, да не бие децата си и жена си. Самата работа те кара да стигаш до крайности и ако не умееш да уравновесиш крайността на ужаса с крайността на страстта към нещо друго — пък било то и домашно насилие, — клапаните ти започват да скърцат, да стенат, докато някой ден всичко рухне и опираш дулото о слепоочието.

В качеството си на инспектор по убийствата бе прекарал сума ти часове в публични домове, стотици гаражни алеи, хиляди незастроени парцели, а в близката далечина го чакаха безмълвните мъртъвци, събрани в някакъв гваш от рисувани с водни бои дъждовни пейзажи. Някаква безрадостна красота. Но докато бе на определено разстояние от тях, можеше да спи. Сънят му убягваше тогава, когато се приближеше до подробностите.

Помнеше и най-малката подробност от онова знойно августовско утро, когато се бяха обадили от Хароугейт парк; бръмченето на ранобудните мухи, подаващите се изпод храста кльощави крака на Деърдре Петигрю с омотаните около единия й глезен окървавени бели гащички, лепенката на дясното й коляно — яркожълт лейкопласт от детски комплект „Рокит Пауър“. Докато майка й е покривала охлузната рана и й нашепвала утешителни думи — преди още да са засъхнали сълзите по лицето на Деърдре, — нито една от двете не е подозирала, че раничката така и няма да зарасте.

Лепенката не излезе от съзнанието му в продължение на много седмици. Съзнаваше, както бе съзнавал всеки път, когато видеше убито дете, че трябва да се стегне, колкото и да е разядена душата му и да са подкопани инстинктите му. Трябва да посрещне смело утрото, каквито и демони да са го терзали през нощта.

През първата половина на кариерата му нещата опираха до чувството за власт, инерцията на правосъдието, увлечението по лова на престъпници. Опираха до самия него. Но по някое време нещата се разраснаха и започнаха да опират до мъртвите момиченца и яркожълтите им лепенки от лейкопласт.

А сега и до Теса Уелс.

Затвори очи и отново усети как студените води на реката се завихрят около него и как нещо тегли болезнено дъха му.

Долу на улицата от време на време минаваше канонерката на някоя банда. Басовият тътен на хип-хопа от уредбите им предаваше вибрациите си на пода, на стените и се издигаше над града, сякаш бе стоманена пара.

Идваше часът на тръгналите по лош път. Скоро и той щеше да се смеси с тях.

Зверовете се измъкваха от леговищата си.

И както седеше на това място, където хора разменяха собственото си достойнство срещу няколко мига вцепенен покой, където животни ходеха гордо изправени, Кевин Франсис Бърн си даде сметка, че във Филаделфия се е размърдало ново чудовище, някакъв черен ангел на смъртта, който ще го поведе в никому непознати територии и ще го повлече към низини, за каквито хора от рода на Гидеън Прат можеха само да си мечтаят.