Ричард Монтанари
Момичета с броеници (11)

10.

Понеделник, 13:10 ч.

Момичешки приказки.

За мъжката част на човечеството надали има по-неразбираем език. Съмнявам се. Всеки, който е бил допуснат дори и за кратко време до разговор между млади жени, си е дал сметка, че няма по-трудна задача от тази да разгадаеш простите думи, които шепа американски тийнейджърки си подмятат. Прословутият код „Енигма“ от Втората световна война направо си е ясен като бял ден.

Седя в едно от кафенетата на „Старбъкс“ на ъгъла на Шестнайсета улица и Уолнът Стрийт, а пред мен изстива чаша latte. На съседната маса седят три тийнейджърки. Между хапките бишкоти и глътките бяла шоколадова мока изстрелват картечни откоси клюки и намеци — тъй усукани, тъй неструктурирани, че едва успявам да следя разговора им.

Секс, музика, училище, филми, секс, коли, пари, секс, дрехи.

Само да ги слушам се изморявам.

Спомням си, че на младини, когато ставаше дума за секс, имаше четири ясно дефинирани „точки“. Сега, ако не ме лъже слухът, между тях има и междинни спирки. Между втората и третата например имало „лигава“ втора — става дума, доколкото схващам, за мъжки език по женска гърда. После има и „лигава“ трета, която означава орален секс. От тях, благодарение на епохата — деветдесетте години — нито една не минава изобщо за секс, а за някаква „свалка“.

Невероятно увлекателно.

Най-близкото до мен момиче е червенокосо, на около петнайсет. Чистата й лъскава коса е хваната на опашка с черна кадифена лента. Тишъртката й е тясна, светлосиня, върху впити по бедрата бежови джинси. Седи с гръб към мен и забелязвам, че джинсите са изрязани ниско, та докато се накланя напред и убеждава в нещо приятелките си, между черния кожен колан и долния ръб на блузката пред очите ми се открива мъхеста бяла кожа. Толкова близо е — само на сантиметри всъщност, — че виждам дори прешлените на гръбнака й и забелязвам, че е леко настръхнала от повея на климатика.

Толкова близо е, че дори мога да я докосна.

Бъбри за нещо във връзка с работата си, за някоя си Корин, която вечно закъснявала, та тя трябвало да поеме цялото чистене, за шефа си, който бил гад и имал отвратителен дъх и който, нали разбираш, се мислел за голям пич, ама по-скоро приличал на оня дебелия от „Сопранос“, който се грижел за чичото, или за бащата, или за не знам кой си на Тони.

Направо обожавам днешните времена. Нищо не убягва от окото им, дори най-дребното и най-незначителното. Достатъчно са наясно как да използват своята сексуалност, за да постигнат онова, което искат, но нямат и най-малката представа за истинската й мощ, за опустошителния й ефект върху мъжката психика до степен, че ако знаят какво да си поискат, ще го получат незабавно на подносче. Жалкото е, че за повечето от тях осъзнаването на всичко това ще дойде едва когато вече са изгубили своето най-силно оръжие — хубостта си.

Сякаш по сценарий, и трите едновременно поглеждат часовниците си. Събират си партакешите и се запътват към вратата.

Няма да ги последвам.

Не тези момичета. Не днес.

Днешният ден е посветен на Бетани.

Короната е в торбата в краката ми. И макар да не си падам по иронията — иронията е куче, което вие по луната, докато пикае по гробовете, както е казал Карл Краус — шегата е, че торбата е от „Бейли Банкс енд Бидъл“^[1].

Касиодор^[2] смята, че короната от тръни била сложена на главата на Исус, та да се съберат и пречупят всички бодили на света, но не вярвам да е било така. По короната за Бетани няма нищо счупено.

Бетани Прайс излиза от училище в два и двайсет. Понякога се отбива в „Дънкин Донътс“ и си поръчва какао и бухтички, сяда в сепарето и се зачита в книга я на Пат Балард, я на Джоузефин Фулър — майстори на романтичните новели с едри героини.

Бетани е по-пълна от съученичките си и това я измъчва ужасно. Дрехите си поръчва по интернет от „Зафтик“ и „Джунония“^[3], понеже се бои да не я видят съученичките й в отделите за едри фигури на универсалните магазини „Мейси“ и „Нордстром“. За разлика от по-слабите си приятелки, не подкъсява униформената си пола.

За суетата казват, че разцъфтява, но не връзва плод. Може и така да е, но моите момичета посещават училището на Дева Мария, та въпреки всички свои грехове ще получат божия милост в изобилие.

Бетани може и да не го съзнава, но е идеална такава, каквато е.

Съвършена е.

С едно изключение.

Което аз ще поправя.