Мери Хигинс Кларк
Сърце назаем (58)

57.

В понеделник сутрин Фил Бракън, бригадир в склада на „Пайн Електроникс“ на шосе №46, със съжаление чу от Зак Ланинг, че се налага да напусне работа преждевременно, защото майка му умира.

— Зак, много съжалявам и за тревогите ти, и защото беше такъв добър работник. Ако решиш да се върнеш, си добре дошъл при нас.

Самата истина е, помисли си Фил, докато затваряше телефона. Зак никога не се скатаваше, не кръшкаше, за да пуши цигари, винаги подреждаше стоката на мястото й, а не на която лавица му падне, като някои от слабоумниците, дошли да работят тук, докато си намерят нещо по-добро.

От друга страна, нещо у Зак ме притесняваше, призна Фил пред себе си. Изглежда прекалено умен за тази работа. Постоянно изпитвах такова чувство. И никога след края на смяната не се отбиваше с другите за по бира. Зак беше споменал, че е разведен и без деца, значи няма семейство, при което да бърза да се прибере.

Бети Тепър, разведена четирийсетгодишна жена, работеше в счетоводството. Когато разбра, че Зак е необвързан, тя го покани на няколко купона, но той все намираше оправдание, за да не отиде. Сякаш не искаше да завърже приятелства.

Какво ще правя, запита се Фил. А и както върви икономиката, има десетки мъже, които ще се радват да получат постоянна работа и добри премии.

Пък и Зак Ланинг наистина е особен, помисли си той отново. Никога не ме гледаше в очите, когато му говорех. Сякаш постоянно се оглеждаше дали някой не се приближава.

Ралф Къзънс, един от по-новите работници, се отби при него, след като свърши смяната му.

— Фил, може ли за секунда?

— Разбира се. Какво има?

Дано и той не ми каже, че напуска, помисли си Фил. Ралф, двайсет и три годишен чернокож, работеше в дневната смяна, а вечер посещаваше колеж. Беше интелигентен и на него можеше да се разчита.

— Фил, нещо ме тормози. Говоря за онзи тип, Ланинг.

— Ако е за Ланинг, успокой се. Напусна тази сутрин.

— Напусна? — повтори Къзънс развълнувано.

Изненадан от реакцията му, Фил обясни:

— Планираше да напусне в края на месеца. Не знаеше ли? Щеше да се мести във Флорида, за да се грижи за майка си. Но сега тя умира и той замина при нея.

— Знаех, че трябва да се доверя на предчувствието си. Дано не е прекалено късно.

— Какво предчувствие?

— Онази вечер гледах „Издирване на беглеца“ и си помислих колко много прилича на Ланинг компютърният портрет, който са съставили на серийния убиец.

— Стига, Ралф. Той е толкова сериен убиец, колкото ти или аз.

— Фил, през май, когато наближаваше денят на майката, аз го попитах за неговата. Каза, че въобще не я е познавал. Отраснал в различни сиропиталища. Излъгал те е. Обзалагам се, че е напуснал, защото се опасява да не би някой, който е гледал предаването, да го разпознае.

— Според мен си въобразяваш, но ако си прав, защо не им се обади веднага? Постоянно предлагат награди за информация.

— Не звъннах, защото не бях сигурен и не исках да изглеждам глупак. А и исках да говоря с теб. Ако полицията дойде да го разпитва и се окаже грешка, ще те глобят, понеже информацията е излязла оттук. Но сега вече ще им се обадя. В събота вечер записах номера.

Докато Ралф Къзънс набираше номера по мобилния си, Бети Тепър влезе при Фил.

— Какво чувам? Вярно ли, че Зак Ланинг е напуснал?

— Тази сутрин — тросна се Фил.

Опитваше се да осмисли факта, че в продължение на две години е бил редом до сериен убиец. Същевременно се подразни, защото Бети така и не се научи да чука, преди да нахълта при него.

Тя не скри разочарованието си:

— Мислех, че съм го склонила и той най-после ще излезе с мен. Не беше нещо особено на външен вид, но винаги ми се е струвал мистериозен и вълнуващ.

— Може да си права, Бети. Може и да си права — отвърна Фил, докато Ралф Къзънс набираше номера на „Издирване на беглеца“.

Когато се свърза, той започна с думите:

— Сигурно мнозина ви се обаждат, но съм убеден, че колегата ми тук е Чарли Мюр, серийният убиец…