Мери Хигинс Кларк
Сърце назаем (48)

47.

— Кога мислиш, че ще решат? — попита Грег Олдрич адвоката си в девет без десет в петък сутринта, докато сядаха на познатите до болка места в съдебната зала.

— По някое време днес — отвърна Ричард Мур.

Кол Мур кимна за потвърждение.

Точно в девет се появи съдия Стивънс. Извика съдебните заседатели, за да ги провери по списък, после ги отпрати да продължат обсъжданията.

В това време Грег се обърна към Ричард Мур:

— Снощи допитването в сайта на Майк показа, че четирийсет и седем процента от зрителите са на моя страна. Гледа ли предаването?

— Не, Грег.

— Едва ли някога ще се озовеш в моето положение, но ако се случи Майк да го отразява, съветвам те да го гледаш. Ще откриеш, че си като двама души едновременно. От една страна, онези те хвърлят на лъвовете, а от друга — седиш на трибуната, наблюдавайки арената, и се питаш дали гладиаторът ще се справи. Доста интересно положение.

Не говоря смислено, сепна се Грег. Явно съм преуморен. Направо е налудничаво, че спах така добре нощес, но сутринта пък се събудих с ужасното чувство, че днес ще чуя присъдата си. Уж през цялото време мечтаех всичко да свърши, а сега се моля да не стигнат до единодушно решение. Ако ме обявят за виновен, процесът по обжалването ще продължи години, да не говорим за убедеността на Ричард, че няма да спечеля.

Осъден за убийство.

Искам си живота обратно. Искам да ставам сутрин и да отивам на работа. Искам да откарвам Кати на училище и да я гледам как играе на игрището. Искам да ходя на голф. Миналото лято почти не играх, а и рядко успявах да се съсредоточа.

Съдията се готвеше да напусне залата. Грег хвърли поглед към прокурорската маса. Емили Уолъс все още седеше там. Днес беше облечена в тъмнозелено сако, черен пуловер и черна пола. Беше кръстосала крака под масата и както обикновено, носеше обувки на висок ток. Потропването на токчетата й сутринта, когато влезе в съдебната зала, му напомни за токчетата на Натали, които чуваше в утихналия апартамент при връщането й около единайсет, след представление…

Ако не я взимах от театъра, винаги я чаках вкъщи, сети се Грег. Стъпките й по дървения под в антрето ме разбуждаха, ако бях задрямал.

После си наливахме по питие, а аз й приготвях нещо за хапване, ако беше гладна. Приятно ми беше да го правя, макар че тя се притесняваше, че ме държи буден не било честно.

Натали, защо наблягаше на неважните дреболии? Защо заради дяволската си неувереност не приемаше факта, че те обичам и обожавам да правя разни неща за теб?

Грег хвърли отново поглед към прокурорската маса: един от следователите, които го разпитваха веднага след като Натали почина и седем месеца след това, около ареста на Истън, се приближаваше към Емили Уолъс.

Трайън, сети се Грег. А как беше малкото му име? Да, вярно — Били. Докато даваше показания по време на процеса, беше очевидно, че се смята за Джеймс Бонд. Грег забеляза как Трайън фамилиарно обгърна раменете на Емили. Очевидно не й хареса, защото трепна и свъси вежди.

Сигурно й пожелава успех, реши Грег. Защо не? Ако ме признаят за виновен, това ще е победа и за двамата. Още един трофей. Положително ще отидат да го отпразнуват заедно.

Явно ще е днес, мина му през ума.

Убеден съм, че ще е днес.

Ричард и Кол взеха дипломатическите си куфарчета. Сега отиваме там, където вече е вторият ни дом, помисли си Грег.

В кафенето на съда.

В единайсет и половина, докато седяха в претъпканото кафене, телефонът на Ричард Мур започна да звъни. Грег и Кати играеха вист. Алис Милс се правеше, че чете списание. Кол и Ричард обсъждаха други свои случаи.

Ричард отговори, заслуша се и ги подкани:

— Да вървим. Взели са решение.

Телефонът иззвъня, докато Емили напразно се опитваше да се съсредоточи върху друго дело. Бутна папката настрана, обади се на Тед Уесли и чаткайки с токчетата по мраморния под, изхвърча в коридора. Реши да се качи пеша на третия етаж, вместо да чака асансьора.

Мълвата, че е взето решение, вече се бе разнесла. Хората се тълпяха в съдебната зала да си намерят място. Емили стигна до вратата и в този момент Грег Олдрич се появи насреща й. Двамата за малко да се сблъскат, но отстъпиха едновременно. Изгледаха се изпитателно и Олдрич й направи знак да влезе първа.

Тед Уесли я изненада, като се настани до нея. Щом има единодушно решение, той е почти убеден, че ще бъде в наша полза, помисли си тя. Затова сега се появява на първа линия. Дори е отделил време да си смени вратовръзката и сакото. Съвсем готов за пред камерите.

Съдия Стивънс обяви официално известното на всички:

— Преди петнайсет минути съдебните заседатели ме уведомиха, че са стигнали до решение. — Обърна се към пристава: — Въведете ги.

Докато те влизаха в залата, всички ги наблюдаваха напрегнато — искаха да прочетат по израженията им какво решение са взели.

Съдия Стивънс се обърна към съдебен заседател номер едно, Стюарт Харви.

— Господин Харви, станете, моля. Съдебните заседатели стигнаха ли до решение по този случай?

— Да, Ваша чест, стигнахме.

— Единодушно ли е?

— Да, Ваша чест.

В съдебната зала цареше пълна тишина.

Съдия Стивънс погледна Грег.

— Моля обвиняемият да стане.

С безизразно лице Грег Олдрич и адвокатите Мур се изправиха.

— По първото обвинение — нахлуване в дома на Натали Рейнс, виновен ли е, или не? — попита съдия Стивънс.

— Виновен, Ваша чест.

Всички в съдебната зала ахнаха. Щом е виновен за нахлуването в дома й, значи е виновен и по другите обвинения, помисли си Емили. Сега ще е или всичко, или нищо.

— Какво е вашето решение по второто обвинение — убийството? Виновен или невинен?

— Виновен, Ваша чест.

— Не… Не…

Кати скочи от мястото си до Алис Милс, преди някой да успее да я спре, прескочи преградата и прегърна баща си.

Съдия Стивънс я погледна, даде й знак да се върне на мястото си, изчака да му се подчини и отново се обърна към председателя на съдебните заседатели:

— По третото обвинение — притежаване на огнестрелно оръжие и използването му по незаконен начин, виновен ли е, или не?

— Виновен, Ваша чест.

Емили видя как Грег Олдрич се обърна, за да утеши ридаещата си дъщеря. Даже през надигналата се в залата глъчка, го чу да казва:

— Кати, всичко е наред. Това е само първият рунд. Повярвай ми.

Съдия Стивънс се обърна към Кати твърдо, но все пак състрадателно:

— Госпожице Олдрич, ще ви помоля да се овладеете, докато свърши процедурата.

Кати запуши уста с длани и зарови лице в рамото на Алис.

— Господин Мур, искате ли да чуете потвърждение от всеки от съдебните заседатели? — попита съдия Стивънс.

— Да, Ваша чест.

— Дами и господа, вашият председател съобщи, че смятате подсъдимия за виновен по всички обвинения — обобщи съдията. — Когато чуете името си, моля, кажете как сте гласували: „виновен“ или „невинен“?

— Виновен.

— Виновен.

— Виновен.

— Виновен… Виновен… Виновен…

По страните на две от жените се стичаха сълзи, докато отговаряха.

Грег Олдрич, със смъртно бледо лице, клатеше глава невярващо, докато и последният съдебен заседател не обяви, че го намира за виновен.

Сега вече съдия Стивънс потвърди, че решението е единодушно. Нареди приставът да придружи председателя на съдебните заседатели до залата, където бяха разисквали, да вземе веществените доказателства и да ги върне на адвокатите и прокуратурата.

След минута двамата се върнаха в залата. Емили погледна доказателствата на прокуратурата. Ричард Мур стори същото с доказателствата на защитата. Двамата потвърдиха, че всички документи са налице.

Съдия Стивънс се обърна за последен път към съдебните заседатели.

— Дами и господа, с произнасянето на решението вашата роля в този процес се изчерпи. От името на съда и всички участвали в процеса искам да ви благодаря. Бяхте изрядни. Уведомявам ви, че според съдебните правила никой, свързан с този процес, няма право да ви разпитва за хода на обсъжданията ви или за вашата роля при взимането на окончателното решение. Още веднъж — благодаря. Свободни сте.

Съдебните заседатели започнаха да се надигат от местата си. В това време Алис Милс скочи и извика:

— Аз не ви благодаря. Не схванахте правилно нещата. Никой от вас! Дъщеря ми беше простреляна и оставена да умре на пода, но убиецът й не е в тази зала. Грег, моят зет, е невинен. Не го е направил той. — Разгневена, Алис посочи с пръст Емили. — Твоят свидетел е лъжец и ти добре го знаеш. Видях го изписано по лицето ти вчера. Не отричай. Съзнаваш, че това е пародия, и в сърцето си се срамуваш, че си участвала в нея. Емили, за Бога!

Съдията тропна с чукчето.

— Госпожо Милс, напълно разбирам колко сте огорчена и разстроена и ви съчувствам, но настоявам да запазите мълчание, докато съдебните заседатели напускат залата.

Съдебните заседатели излязоха видимо потресени от чутото.

Оставаше да се внесе още един иск. Емили се изправи.

— Ваша чест, господин Олдрич е признат за виновен по три обвинения: незаконно нахлуване, използване на огнестрелно оръжие и убийство. Предстои му доживотен затвор и според прокуратурата съществува риск да се укрие. Определено разполага с финансовите средства за това. Прокуратурата настоява да бъде отменено пускането му под гаранция.

Ричард Мур, силно пребледнял, възрази. Съзнаваше колко безполезни са доводите му, но настоя да разрешат на Грег Олдрич да се прибере вкъщи до определяне на присъдата, за да уреди делата си и да направи необходимото за детето си, което е без майка.

— Съгласен съм с прокуратурата, че съществува сериозен риск да се укрие — обяви съдия Стивънс. — Трябвало е господин Олдрич да допусне вероятността да бъде признат за виновен и своевременно да направи необходимата подготовка. Размерът на присъдата ще бъде обявен на пети декември в девет сутринта. Пускането под парична гаранция се отменя. Господин Олдрич ще бъде задържан.

Смъртноблед, Грег Олдрич се подчини безропотно на полицая и сложи ръце зад гърба си. Изражението му не се промени, когато му поставиха белезниците.

Докато го отвеждаха към килията, два образа се запечатаха в съзнанието му: изключително разстроеното лице на Емили Уолъс и самодоволната усмивка на прокурор Тед Уесли.