Мери Хигинс Кларк
Сърце назаем (36)

35.

— Настроена си да го размажеш, надявам се.

Емили вдигна поглед. В седем и половина сутринта в понеделник тя вече беше в кабинета си. Следовател Били Трайън стоеше на прага. Един от най-неприятните за мен хора на този свят, помисли си тя, раздразнена от снизходителния му тон.

— Мога ли да направя нещо за теб тази сутрин, Емили? Знам, че е решителен ден в съда.

— Мисля, че съм добре подготвена, Били, но благодаря.

— Както пее Елвис: „Сега или никога“. Желая ти късмет с Олдрич днес. Надявам се да го сразиш.

Емили се запита дали Трайън наистина й желае доброто, или се надява да се провали. В момента не й пукаше. Ще размишлявам по-късно, реши тя.

Трайън очевидно не възнамеряваше да си върви.

— Не забравяй, че се бориш също за Джак и мен — подхвърли той. — Доста труд вложихме в този случай. Онзи тип Олдрич е убиец, както всички добре знаем.

Давайки си сметка, че очаква да го похвалят, Емили неохотно промърмори:

— С Джак работихте усилено и определено се надявам съдебните заседатели да го схванат.

Най-после си се подстригал, забеляза тя. Ако знаеш колко по-добре изглеждаш, би го правил по-често. Трябваше да признае, че когато не изглежда небрежно, Трайън излъчва сила и мъжественост, които някои жени вероятно намираха за привлекателни. Мълвата из службата гласеше, че има ново гадже певица в нощен клуб. Това никак не я изненадваше.

Тя забеляза, че той също я оглежда.

— Определено си се издокарала за камерите днес, Емили. Изглеждаш страхотно.

Обзета от суеверие, тя се бе отказала от сакото и полата, които възнамеряваше да облече. Извади от дрешника сивия костюм с панталон и червения пуловер с кръгло деколте, защото се сети, че ги носеше, когато Тед Уесли й възложи случая.

— Не съм се издокарала — скастри го тя. — Костюмът е от две години и много пъти съм била с него в съда.

— Просто ти направих комплимент. Изглеждаш страхотно.

— Били, вероятно трябва да ти благодаря, но, както виждаш, преглеждам записките си и след около час ще се явя в съда, за да се опитам да изоблича убиец. Би ли ме оставил?

— Добре, добре.

Той се усмихна, махна с ръка и излезе.

Емили се почувства объркана. Не съм се издокарала заради камерите, нали, запита се тя. Не, не съм. Да не би пуловерът да е прекалено ярък? Не, разбира се. Стига. Започвам да откачам и заприличвам на Зак. Пак се сети за изчезналите хризантеми. Вероятно ги е садил цялата събота, каза си тя. Изглеждаха изключително красиво. А вчера сутринта, докато разхождах Бес, вече ги нямаше. На мястото им видях само пръст. Но когато се прибрах към пет, алеята беше опасана с богородички и маргарити. Аз харесвам повече жълтите хризантеми. Този тип наистина е доста особен. Като погледна назад, наистина стана добре, че го заварих на верандата в десет часа вечерта. Подейства ми като предупреждение!

Пропъждайки по-нататъшни мисли за облеклото си или за чудатия си съсед, Емили отново се захвана с бележките си и въпросите, които щеше да зададе на Грег Олдрич.

 

 

Поредното заседание на съда започна точно в девет сутринта. Съдия Стивънс призова отново обвиняемия на свидетелската скамейка.

Олдрич беше облечен с тъмносив костюм, бяла риза и вратовръзка в черно и сиво. Да решиш, че отива на погребение, помисли си Емили. Обзалагам се, че Ричард Мур го е посъветвал да се облече така. Опитва се да направи впечатление на съдебните заседатели: вижте ме, аз съм съсипаният от скръб съпруг. Ако пита мен, това въобще няма да му помогне.

Хвърли поглед през рамо. Един от приставите й съобщи, че коридорът е бил претъпкан с желаещи да присъстват много преди вратите на съдебната зала да бъдат отворени. Всички места бяха заети. Кати Олдрич седеше на първия ред, точно зад баща си. От другата страна на пътеката Алис Милс, придружена от двете си сестри, седеше точно зад Емили.

Емили поздрави Алис, преди да заеме мястото си.

Съдия Стивънс нареди да впишат в протокола, че свидетелят вече се е заклел, и продължи:

— Госпожо Уолъс, може да започнете разпита.

Емили се изправи.

— Благодаря, Ваша чест. — Застана до парапета при съдебните заседатели. — Господин Олдрич — подхвана тя, — дадохте показания, че изключително много сте обичали съпругата си Натали Рейнс. Така ли е?

— Така е.

— Може ли да се каже, че Натали Рейнс е била всепризнато добра актриса и се е радвала на популярност и преди, и по време на брака ви?

— Така е.

— Ако Натали беше още жива, тя щеше да продължи да се радва на значителен успех, нали?

— Убеден съм в това.

— Ако не бяхте вече неин импресарио, нямаше да получавате част от приходите й, нали?

— Вярно е, но аз бях преуспяващ импресарио далеч, преди да се оженя за Натали, и все още съм такъв.

— Господин Олдрич, ще ви задам само още един въпрос в тази област. Доходите ви нараснаха ли чувствително, когато се оженихте за Натали и станахте неин импресарио? Да или не?

— Да, но не чувствително.

— Някой от сегашните ви клиенти има ли същия успех като Натали Рейнс?

— Имам неколцина клиенти, особено сред студийните музиканти, които изкарват много повече пари от Натали. — Грег Олдрич се поколеба. — Говорим за различен тип успех. Натали беше на път да си спечели прозвището, принадлежало някога на покойната Хелън Хейс: „Първата дама на американския театър“.

— Вие държахте ли да я виждат в такава светлина?

— Беше великолепна актриса. Заслужаваше подобно признание.

— От друга страна, сте били тъжен, защото е участвала в дълги турнета, за да продължи успешната си кариера, нали, господин Олдрич? — повиши тон Емили.

Тя пристъпи по-близо до свидетелската скамейка.

— Както казах вече, и сега ще повторя, грижех се Натали да приема роли, които няма да навредят на кариерата й. Липсваше ми, когато отсъстваше, разбира се. Бяхме много влюбени.

— Естествено, но ще отречете ли факта, че сте се ядосвали и дразнели от честите раздели, поради което Натали се почувствала изтормозена от обстановката и в крайна сметка решила да сложи край на брака ви?

— Това в никакъв случай не е причината, поради която реши да се разделим.

— След като сте проявявали такова разбиране към програмата й и като изключим професионалното ви мнение относно ролите й, защо е наела друг импресарио? Защо ви е молила да престанете да й звъните? Защо накрая направо е настоявала да не я търсите?

Докато засипваше Грег Олдрич с въпроси, Емили усети как в залата започват да си дават сметка, че хладнокръвието му постепенно се топи. Отговорите му станаха колебливи избягваше да среща погледа й.

— Натали ви е звъннала за последен път в събота сутринта, на четиринайсети март преди две години и половина. Ще ви цитирам точно какво сте казали под клетва за това обаждане. — Погледна към листа в ръката си и прочете: „Получих съобщение на мобилния си телефон, в което казваше, че заминава за Кейп Код, че ще бъде на уговорената ни за понеделник среща и ме молеше да не й се обаждам през уикенда“. — Емили погледна Грег. — Искала е да я оставите сама, не е ли така, господин Олдрич?

— Да.

Лека пот започваше да избива по челото на Грег Олдрич.

— Но вместо да уважите желанието й, вие веднага сте наели кола и сте я последвали в Кейп Код, нали?

— Уважих желанието й. Не й звънях.

— Господин Олдрич, не това ви попитах. Последвали сте я в Кейп Код, нали?

— Не възнамерявах да говоря с нея. Исках само да проверя дали е сама.

— И е било необходимо да вземете кола под наем, която никой не познава?

— Както обясних миналата седмица — отвърна Грег, — исках да отида там незабелязано, а не да я разстроя или да се срещна с нея. Интересувах се само дали е сама.

— Ако сте искали да разберете дали не се среща с някого, защо не сте наели частен детектив?

— Въобще не ми хрумна. Спонтанно реших да отида до Кейп Код. Никога не бих наел някой да шпионира съпругата ми. Тази мисъл направо ме отблъсква — завърши Грег с разтреперан глас.

— Дадохте показания, че в неделя вечер сте били убеден, че тя е сама, защото не сте видели други коли на алеята. Откъде сте сигурен, че не е отишла с някого, преди да стигнете там. Откъде знаете, че вътре не е имало друг?

— Сигурен съм — заяви Грег Олдрич, повишавайки тон.

— Откъде сте сигурен? Това е бил важният за вас въпрос. Как сте могли да бъдете сигурен?

— Погледнах през прозореца. Тя седеше сама. Затова знам.

Емили, смаяна от това признание, веднага съобрази, че Грег Олдрич току-що направи грешка. Ричард Мур също го схвана.

— Слезли сте от колата, прекосили сте моравата и сте погледнали през прозореца?

— Да, направих го — потвърди Грег Олдрич предизвикателно.

— През кой прозорец надникнахте?

— През прозореца на кабинета.

— И по кое време точно го направихте?

— Малко преди полунощ в събота.

— Значи сте се крили в храстите около къщата й посред нощ?

— Не гледах така на нещата. — Предизвикателният тон на Грег беше изчезнал. Сега говореше колебливо. Седна напред в стола. — Не разбирате ли, че се тревожех за нея? Не разбирате ли, че ако си беше намерила друг, аз трябваше да се махна?

— И какво си помислихте, когато я видяхте сама?

— Изглеждаше страшно уязвима. Беше се сгушила като безпомощно дете на дивана.

— И как щеше да реагира, ако забележи човек на прозореца посред нощ?

— Много внимавах да не ме забележи. Не желаех да я изплаша.

— Уверихте ли се тогава, че е сама?

— Да.

— А защо сте минали с колата покрай къщата й няколко пъти в неделя? — настоя Емили. — Признавате го при предишните си показания.

— Тревожех се за нея.

— Да уточним дали съм разбрала: първо казвате, че сте отишли там с кола под наем само за да разберете дали е сама. Убедили сте се, че е сама. После, скрит в храстите, около полунощ сте надникнали през прозореца. А сега казвате, че в неделя, макар да сте се убедили, че е сама, сте карали из квартала през голяма част от деня и вечерта. Това ли твърдите всъщност?

— Твърдя, че се притеснявах за нея и затова бях там в неделя вечер.

— И от какво толкова се притеснявахте?

— Тревожех се за емоционалното състояние на Натали. Начинът, по който се беше сгушила, ми подсказваше, че е дълбоко разстроена.

— Хрумна ли ви, че причината да е разстроена може да сте вие, господин Олдрич?

— Да. Затова — вече го заявих в петък — на връщане от Кейп Код се бях примирил с факта, че всичко помежду ни е свършено. Трудно ми е да го обясня, но така разсъждавах. Щом аз бях причината да е така разстроена, трябваше да я оставя на мира.

— Господин Олдрич, не сте заварили съпругата си с друг мъж. После, на път за вкъщи, решавате, че Натали е от хората, които са „най-самотни, когато са сами“. Не заявявате ли пред съда, че всъщност сте я загубили?

— Не.

— Господин Олдрич, не е ли честно да признаем, че тя просто не е имала желание да бъде повече с вас? Ако нещо друго я е тревожило, тя не се е обърнала към вас за помощ. Искала е да излезете от живота й, не е ли така?

— Помня, че на връщане от Кейп Код разбрах колко безсмислено е да се надявам, че отново ще се съберем.

— Това ви разстрои, нали?

Грег Олдрич погледна Емили в очите.

— Разстрои ме, разбира се. Но се случи и нещо друго. Изпитвах облекчение, защото най-после всичко свърши. Нямаше повече да линея по нея.

— Нямаше повече да линеете по нея — това ли беше твърдото ви решение?

— И така може да се каже.

— И не отидохте с колата на следващата сутрин до дома й, за да я застреляте?

— Нищо подобно! Нищо подобно!

— Господин Олдрич, веднага след като тялото на съпругата ви е било намерено, полицията ви е разпитвала. Не ви ли попитаха за името поне на един човек, който да ви е видял да тичате в Сентрал Парк между, цитирам: „седем и петнайсет и десет и пет, когато върнах взетата под наем кола“?

— През онзи ден не обръщах внимание на хората наоколо. Беше студено и ветровито. В такива дни, бегачите се навличат с дрехи. Някои тичат със слушалки. Тичането не е светско събиране. Хората искат да са насаме.

— Искате да кажете, че сте били насаме със себе си в продължение на два часа и половина във ветровит мартенски ден?

— Някога тичах в ноемврийския маратон. Имам и клиенти, които са професионални футболисти. Казвали са ми, че независимо колко е студено, адреналинът се покачва, когато са на терена, и просто не усещат студа. И аз не го усещах през онова утро.

— Господин Олдрич, да си представим следния сценарий: адреналинът ви е бил повишен през онова утро, когато — според вашите признания — сте решили, че съпругата ви Натали Рейнс вече не ви принадлежи. Убеден сте, че тя ще се прибере по някое време сутринта, качвате се на колата под наем, отивате до Клостър, което отнема трийсет минути, вземате резервния ключ, понеже знаете къде е, и я причаквате в кухнята. Не се ли случи точно това?

— Не, не! Нищо подобно.

С блеснали очи Емили посочи към свидетелската скамейка и с язвителен тон обяви:

— Убили сте съпругата си онази сутрин, нали? Простреляли сте я и сте я оставили, мислейки, че вече е мъртва. Върнали сте се в Ню Йорк и не е изключено да сте потичали из Сентрал Парк с надеждата някой да ви види. Не е ли това истината?

— Не, не е!

— После, малко по-късно, сте върнали взетата под наем кола, с която сте шпионирали съпругата си. Не е ли така, господин Олдрич?

Грег Олдрич скочи и се развика:

— Никога не съм наранявал Натали. За нищо на света не бих наранил Натали.

— Но все пак сте я наранили. Дори нещо повече — убили сте я — изкрещя Емили в отговор.

Мур скочи на свой ред.

— Възразявам, Ваша чест. Възразявам. Прокурорът издевателства над свидетеля.

— Приема се. Госпожо Уолъс, не викайте и перифразирайте въпроса — отсече съдия Стивънс с тон, който издаваше силното му раздразнение.

— Убихте ли съпругата си, господин Олдрич? — попита Емили вече по-меко.

— Не… Не… — Гласът на Грег Олдрич трепереше. — Обичах Натали, но…

— Но бяхте признали пред себе си… — вметна Емили.

— Възразявам, Ваша чест — отново се намеси Мур. — Тя не го остави да довърши изречението.

— Приема се — отреди съдия Стивънс. — Госпожо Уолъс, от вас се изисква да оставяте свидетеля да довършва изреченията си. Не желая да ви предупреждавам отново.

Емили кимна в знак, че приема забележката на съдията. Обърна се отново към Олдрич и с много по-спокоен тон попита:

— Господин Олдрич, не отидохте ли в Кейп Код, защото Джими Истън се отказа от уговорката да убие съпругата ви?

Грег поклати безпомощно глава.

— Срещнах Джими Истън в бар, поприказвахме няколко минути и никога повече не съм го виждал.

— Но сте му платили да я дебне и убие. Не е ли така?

— Не съм наемал Джими Истън и никога не бих наранил Натали! — възрази Грег. Раменете му трепереха, а очите му бяха пълни със сълзи. — Не го ли разбирате? Никой ли не го разбира?

Гласът му изневери и той се разрида тихо.

— Ваша чест, може ли да помоля за прекъсване? — обади се Мур.

— Петнайсет минути почивка — обяви съдия Стивънс, — за да може свидетелят да се съвземе.

Когато съдът поднови работата си, Грег, вече по-спокоен, застана отново на свидетелската скамейка.

Пребледнял, той изглеждаше готов да изтърпи още от безмилостните нападки на Емили.

— Имам само още няколко въпроса, Ваша чест — поясни тя.

Тръгна към свидетелската скамейка. Спря точно пред нея и изгледа Грег изпитателно.

— Господин Олдрич, при предишните си показания признахте, че във всекидневната на апартамента ви в Ню Йорк има масичка с чекмедже, което скърца силно при отваряне.

— Да, така е — отвърна той тихо.

— Може ли да се каже, че Джими Истън описа точно въпросната масичка и шума, който издава?

— Да, направи го, но никога не е стъпвал в дома ми.

— Господин Олдрич, казахте, че според една семейна шега за това чекмедже скърцането било „послание от отлетелите духове“.

— Да, така е.

— Доколкото ви е известно, господин Истън познава ли някой член на семейството ви?

— Доколкото ми е известно — не.

— Имате ли общи познати, които може да са се пошегували за чекмеджето в негово присъствие?

— Доколкото ми е известно, няма такива.

— Господин Олдрич, имате ли някакво обяснение как Джими Истън успя така точно да опише масата и скърцането на чекмеджето, ако никога не е бил във всекидневната ви?

— Нямам никаква представа.

Гласът на Грег отново започваше да трепери.

— Още нещо, господин Олдрич. В статиите за Натали, отпечатвани в различни списания, чекмеджето споменавано ли е?

— Не — отвърна той отчаяно. Стисна здраво ръкохватките на свидетелския стол и се обърна към съдебните заседатели: — Не съм убил съпругата си извика той. — Не съм я убил. Моля, повярвайте ми… Аз… Аз…

Неспособен да продължи, той зарови лице в длани те си и се разплака.

 

Без да му обръща внимание, Емили отсече:

— Ваша чест, нямам повече въпроси. — И се върна на мястото си.

Мур и синът му си размениха бързо няколко думи, после бащата се изправи и заяви:

— Ваша чест, защитата няма въпроси към свидетеля.

Съдия Стивънс погледна Грег Олдрич.

— Сър, може да напуснете свидетелската скамейка.

Грег се надигна и уморено промърмори:

— Благодаря, Ваша чест.

После бавно, сякаш от всяка крачка изпитваше болка, той се върна на мястото си.

Съдия Стивънс се обърна към Емили:

— Възражения от страна на обвинението?

— Не, Ваша чест — отговори тя.

След това съдията се обърна към съдебните заседатели:

— Дами и господа, показанията по този случай приключиха. Давам почивка от четирийсет и пет минути, за да могат защитата и обвинението да се приготвят за заключителни си речи. Според закона думата първо се дава на защитата, после на обвинението. Според това колко време ще се изказват, ще ви дам по-нататъшните юридически указания по-късно днес или утре сутринта. След като приключа с това, ще изберем дванайсет от съдебните заседатели и те ще започнат разискванията си.