Алекс Брадли
24 момичета за 7 дни (3)

3

На следващия ден — събота, точно преди пладне, си взех обедна почивка. Тълпата в търговския център беше кошмарна, така че направих кръгом и отидох в „Барнс и Нобъл“. Купих си кифла, която приличаше на храна за оцеляване, и се заоглеждах за най-тихото ъгълче, което можех да открия. По ирония това беше детското сепаре — моето сепаре.

Докато ядях на масичка с детски размер, започнах да издърпвам интересни заглавия от лавиците и ги зачетох. Кифлата се натроши, когато я разчупих, така че я зарязах и продължих да си чета. Имаше голямо количество от обичайната детска литература, но изведнъж попаднах на книжка, озаглавена „Андалусия“. Беше книжка с картинки, с огромни страници. Отворих я. Беше прекрасна — наситените, вълшебни, акварелни цветове пресъздаваха подводния свят в един поток.

„Аз съм бебе“, казваше малката пъстърва.

На следващата страница: „Моят свят е под водата“.

На следващата страница: „Но има и други като мен“. Картинката представляваше просторно изображение на всевъзможни рибки, рачета, буболечки и костенурки в потока, а аз открих, че вътрешно тържествувам. Еха! Има и други като нея!

Масичката помръдна, аз вдигнах поглед и установих, че е дошла Фелиша Дийч.

— Здрасти, Джак — рече тя.

Работеше в кафенето, но все си намираше повод да се мотае в моята секция и да ми досажда.

— Как беше кифлата? — попита тя.

— Ошеметителна.

Тя се засмя. Беше някакъв пръхтящ смях.

— Ама ти не си я изял цялата… — каза тя.

Погледнах купчината от кифлен прах. Днес не бях гладен. И снощи не бях гладен.

Вдигнах рамене и потупах часовника си.

— Трябва да се връщам на работа след две минути — рекох. От нея винаги беше трудно да се отървеш.

— О, голямо чудо, аз и в момента уж работя, ама не съвсем — каза тя, като че ли доказваше каква е бунтарка.

— Не съвсем или съвсем не? — попитах, опитвайки се да я отегча с изтъркана шега.

Тя обаче се разсмя, все едно никога не я беше чувала.

— Това беше смешно — рече тя.

— Да, малко.

Усмихваше се, сякаш имаше някаква тайна.

— Видях обявата ти — каза.

— Обявата ми.

— Обявата ти.

— Обява? — казах.

— В мрежата.

— Обявата ми в мрежата? — попитах.

— Видях я.

— Хм — рекох.

Сега тя се усмихваше срамежливо, сякаш бяхме хлапета, приказващи си за нещо забранено.

— Работата е там — казах аз, — че и понятие си нямам за какво говориш.

— Напротив, имаш — рече тя и се усмихна още повече. Мислеше си, че флиртувам с нея.

— Наистина не знам.

— Знаеш.

— Не знам.

— Просто го играеш недостъпен — каза тя.

— Това е нелепо. Аз изобщо не съм недостъпен.

— Мисля, че е готино.

— Дай да се изясним — казах. — За какво точно говорим?

— За бала — рече тя. — Да си чувал за бала?

— Естествено, и какво?

— Обявата ти в мрежата. В „Сити Хай Уийкли“.

— В мрежата?

— Аха.

— „Сити Хай Уийкли“? — рекох. Знаменитият ни училищен вестник.

— Аха.

— Това ми прилича на шега.

— Вече ти пратих имейл. Така че няма нужда да ми отговаряш официално веднага. Само исках да установя контакт с теб, след като винаги сме били добри приятели. И се надявам на отговор.

— Проверявах си пощата тази сутрин. Представа си нямам за какво говориш. Никаква обява не съм пускал във вестника.

— Случайно имам копие у себе си. Разпечатах го, понеже исках да го покажа на някои хора тук, на работата. Мисля, че е готино, дето сега се правиш на срамежлив.

Показа ми го. Под една моя снимка стоеше следното:

„Джак Грамър никога няма да се опита да ви опипва по дупето по време на бавни танци. Джак Грамър е джентълмен, притежава собствен смокинг и има превъзходен вкус за букети. Джак Грамър си търси дама за бала. Може би това сте вие?

Електронна поща: НовотоМиГаджеЗаБала@yahoo.com“

— Вярно ли е? — попита Фелиша.

— Кое да е вярно? — казах аз, втренчил се в обявата.

— Че имаш собствен смокинг.

Тази обява не можеше да е истинска. Приличаше на нагласена. Изглеждаше като написана от десетгодишни момчета.

— Джак? — обади се Фелиша.

Ама чакай. Чакай, чакай, чакай. Това не беше истина. Не можеше да е. След цялата катастрофа с Памела от вчера, нямаше начин дори и един жесток бог да ми причини нещо подобно.

— Джак?

Размахах обявата. Размахах я бясно. Не знаех какво да кажа.

— Това е някакъв майтап! — изджавках.

Фелиша се усмихна. Мислеше си, че се преструвам. Оставих листа. Посочих думите.

— Кажи ми, че е майтап. Ти си го написала. Ти си го разпечатала.

— Шегуваш ли се?

— По дяволите, не мисля, че е смешно. Подло е.

— Но… — каза тя.

— Ти ли го измисли?

— Не. Кълна се.

— Беше в мрежата? Във вестника?

— Да. Вчера вечерта.

— Не съм пускал такава обява — рекох.

Отново погледнах обявата. Дори и снимката не беше хубава. Беше училищна снимка от миналата година — единствената снимка в живота ми, на която изглеждах кривоглед.

— Ако не си ти — попита Фелиша, — тогава кой я е писал?