Алекс Брадли
24 момичета за 7 дни (20)

20

Двамата с Натали карахме на изток през града, когато нощта падна. Бяхме оставили Пърси и Пенелъпи в болницата.

— Може ли да спрем климатика? — попита Натали.

— Разбира се.

— Знам, че навън е мъгливо, но поне е истинско, ако разбираш. Мъгливо, но истинско.

Свалихме прозорците и нощният въздух нахлу вътре.

— Чувствам се като голям задник — рекох, — затворил съм се в себе си, а Пърси е прекарал целия ден в болницата. А ти си била болна у вас и не съм разбрал.

Тя не каза нищо, но нямаше проблем. Слязохме от колата пред къщата на Пърси, заобиколихме отзад и влязохме с ключа на Пърси. Нахранихме Ран и Дан, напълнихме отново купите им с вода, а те бяха толкова щастливи, че не знаеха дали да ядат или да си играят, така че се опитаха да правят и двете едновременно.

Натали очевидно все още не се чувстваше добре. Беше се присвила на предната седалка, докато я карах обратно към тях. Не говореше. Чувствах се доста странно и неловко заради случилото се миналата нощ. Не знаех как да мисля за нея. А начинът, по който се държеше — толкова кисело, не беше в стила й дори когато беше болна. Нещо друго се случваше.

— Добре ли си? — попитах я, след като минахме реката.

Тя изсумтя.

— Кажи ми как дати помогна… Имаш ли кучета, които да нахраня? Нещо такова?

— Нямам кучета.

— Като се замисля, и ти си имаш един Дан — рекох.

— Всъщност си нямам.

— А?

— Нямам си. Вече не.

Тя малко се поизправи. Почти бяхме стигнали до тях.

— За какво говориш?

— Скарахме се.

— Е, и. И преди сте се карали един-два пъти.

— Това си беше истинско скарване. Сериозно… Скъсахме.

— Натали! Боже! Съжалявам, Нат. Не знаех. Затова ли си остана вкъщи днес?

— Не. Скъсахме преди няколко часа. След училище.

Паркирах на алеята пред предната врата на къщата на майка й. Изгасих двигателя. Това, което Натали ми бе казала току-що, едва достигаше до съзнанието ми и още не знаех какво да кажа. Не знаех какво да чувствам. Част от мен бе объркана — какво се бе случило и защо се бе случило днес? Но имаше и една друга част от мен, още по-объркана, която изведнъж се почувства щастлива, понеже… е, заради чувствата, които си мислех, че може би изпитвам към нея.

— За какво се скарахте? — попитах. — Да не е сгафил нещо?

— Не.

— Тогава защо скъсахте?

Тя сви рамене.

— Казах му за миналата нощ — рече тя, извръщайки поглед навън, към тъмната къща.

— Какво за миналата нощ?

Тя ме погледна. Лицето й беше мокро. Плачеше.

— За целувките. Не помниш ли? Ти и аз? Аз и ти? Двамата?

— О — сърцето ми заби лудо, — аз си мислех, че няма да…

 

 

Ан Лейни седеше върху капака на синьото си „Волво“ на алеята пред къщи и чакаше. Имахме среща за осем часа. Беше почти осем и половина. Просто седеше там и въртеше една от русите си къдрици около пръста си. Не изглеждаше много доволна, особено когато й казах, че не мога да изляза, че съм болен и че вероятно даже няма да ходя на бала. Сигурно можех да съм малко по-мил. Ама и тя можеше.

Знаеше повече ругатни от мен.