Алекс Брадли
24 момичета за 7 дни (2)

2

Един час по-късно, когато иззвъня последният звънец, пръв излетях от стаята. Втурнах се по средата на коридора, провирах се и отскачах, когато беше необходимо, а после хукнах по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. „Речник, речник, речник…“, мърморех си аз.

Стигнах до шкафчето си, натъпках учебниците в раницата, после коленичих и започнах да ровя из купчината листове и тетрадки, трупани на дъното от началото на годината. „Речник…“, казвах си. Коридорът около мен се пълнеше.

Знаех, че някъде там имам малък речник с меки корици, но не можех да го открия. После обезумях и почнах да ровя с две ръце, което именно предизвика свлачището, а то се оказа достатъчно голямо, за да ме накара да загубя равновесие за момент. Катурнах се на една страна точно когато Ейдриън Суифт отваряше своето шкафче — точно до моето, и аз си фраснах главата на вратичката му.

— Тречник! — казах аз.

— Джак! Съжалявам! — каза тя и коленичи до мен.

— Аз съм си виновен — рекох, потривайки главата си.

— Доста силничко беше — каза тя.

— Добре съм — отвърнах. — Обикновена драскотина. — В този миг съзрях речника си, открил се след свлачището.

— Трябва да вървя — казах и грабнах книгата.

— Сигурен ли си, че си добре? — попита тя, но през това време аз бях наблъскал всичко обратно в шкафчето и с речника в ръка бързо се отдалечавах. Точно сега не ми се говореше с Ейдриън. Вече имах една мъчителна среща с момиче за деня. Всъщност никога не съм искал да говоря с Ейдриън. Знаех, че ме харесва, и тя знаеше, че аз знам, че тя ме харесва. Миналата година ме покани на танците на Сади Хокинс, а аз й казах, че имам рахит. Това беше толкова неловка лъжа, че и двамата едновременно се изчервихме, а тя ми се извини, че ме е поканила. Оттогава избягвахме да се гледаме в очите, което беше истинско предизвикателство, като се има предвид, че шкафчетата ни бяха едно до друго и бяхме в един клас по висша математика. Излязох от училище, разлиствайки речника.

 

 

Няколко минути по-късно вече се возехме към Коралвил в малкото комби на Пърси. Бях се свил отзад. Нямах сили да стоя изправен.

— Дайте да изброим нещата, които са по-кофти от любовния живот на Джак — каза Пърси.

— С други думи, доста кратък ще е тоя списък — рече Натали.

— Именно — рече Пърси.

— Не участвам — обадих се аз.

— Хубаво — каза Пърси. — Първо: малки дечица, изгубени в супермаркет.

— О, това е тъжно — рече Натали.

— Второ — продължи Пърси, — изгубените очила на баба ми се оказват на главата й.

— Много, много тъжно — каза Натали.

— Трето — рече Пърси, — фактът, че Бърт и Ърни^[1] още се крият след толкова много години.

— Трагично — съгласи се Натали.

Пресичахме реката при Парк Роуд и аз погледнах във водата. Слънцето блестеше в реката и тази гледка обикновено ме трогваше, но днес ми изглеждаше далечна и неестествена, сякаш наблюдавах не самия пейзаж, а картина с неговото изображение. Или снимка на картината, гледана в огледалото, наопаки…

— Абе, знаете ли какво значи „трансгенетично“? — попитах аз.

— Трансгенетично? — рече Пърси. — Май го имам тоя диск^[2].

Натали каза:

— Няма ли нещо общо с това, дето едно време всички континенти са били едно голямо парче суша?

Тя си мислеше за Пангея.

— Не — казах.

— Защо ни задаваш гатанки, докато се опитваме да те кастрим заради любовната ти некомпетентност? — попита Пърси. — Ако си мислиш, че ще успееш да извъртиш разговора, грешиш.

— Точно така — рече Натали.

„Фантастичните трансгенетични сили на пролетта.“ Точно тази фраза казах на Памела. И други глупости бях казал, но тази ме тревожеше най-много. Нищо чудно, че я бях изплашил. Ако бях такъв откаченяк, докато я каня на бала, защо да си мисли, че ще съм по-нормален, като отидем на самия бал?

Оказа се, че „трансгенетичен“ е нещо, свързано с хромозомите и гените. Беше една от онези досадни думи, които, като ги потърсиш в речника, се оказва, че в обяснението им се съдържат думи, чието значение също трябва да търсиш в речника.

— Работата е там — казах аз, — че тя почти се съгласи и после си промени решението и ми отказа.

На предната седалка Натали се завъртя и свали слънчевите си очила — онези украсени с изкуствени диаманти очила, които не биха подхождали на никого другиго. Тя се втренчи право в мен.

— Какво направи тя?

— Мисля, че отначало се съгласи. Сигурен съм. Напълно съм сигурен.

— И после размисли?

— Аха.

— Исусе Христе, Джак! — рече Пърси. — Само с един разговор успя да превърнеш „да“ в „не“?

— Май така стана — отвърнах.

— Това е удивително! — рече Пърси. — Това си е някаква свръхсила.

Натали попита:

— Ама какво стана в промеждутъка между „да“ и „не“?

Свих рамене. „Трансгенетично.“

— Казах й колко хубаво ще е да похапнем евтина торта.

— Да похапнете торта! — възкликна Пърси. — Да похапнете торта?

— А тя каза, че си мислела, че съм във втори курс. Мислела си, че съм по-малък.

— Като иска да си по-малък, бъди по-малък. Кажи й, че си в трети клас, ако трябва.

— Не го слушай — каза Натали.

— Защо да не ме слуша? Сравни моя любовен живот с неговия и после разправяй, че няма какво да научи от мен.

— Да — рече Натали, — но проблемът ти, Пърси, е, че си фалшив.

— Никого не искам да лъжа — казах аз.

— Слушай, Джак — рече Натали, — Памела Браун не е за теб. По-добър си от нея.

— Аз пък не искам да завърша гимназия и да съм целунал само едно момиче.

— Фалшив ли? — обади се Пърси.

— Тя прилича на щраус, Джак — продължи Натали.

— И няма да отида сам на бала — казах аз, — това е по-лошо, отколкото да отида със сестра си.

— Фалшив, а — размишляваше на глас Пърси.

— Можеш да отидеш с моята сестра — каза Натали.

— Но тя има-няма дванайсет.

— На тринайсет е — поправи ме Натали.

— Точно така! — рече Пърси. — В прогимназията е екшънът. И сетисфекшънът^[3].

— Знаеш, че е влюбена в теб — каза Натали.

— Направи го, Джак!

— Пише името ти с блестяща химикалка в тетрадките си.

— Давай! — знаеше си своето Пърси.

— Скоро ще й пораснат гърди…

— Може би даже преди бала… — рече Пърси.

Въздъхнах. Вече бяхме в покрайнините на Коралвил, а пред нас се простираха светофари, вериги за бързо хранене и минимаркети. Дупката в гърнето на колата сигурно беше станала още по-голяма, защото днес шумът бе по-силен от всякога и усещах как пулсира в слепоочията ми.

— Бриджит и Джаки! — подигравателно каза Пърси и натисна спирачките пред един светофар.

Натали откопча колана си, обърна се и се провря на задната седалка при мен. Цялата беше ръце, крака и руса коса. Непохватните й маниери бяха странно привлекателни. Протегна се към предната седалка и взе айскафето си, а после ми го предложи.

— Пий — рече тя, — да си доволен.

Отпих глътка, но беше твърде сладко, пък и без това не обичам кафе.

— Предавам се — казах.

— Това не съм го чула — каза Натали.

— Аз пък го чух — рече Пърси.

Завихме надясно към един голям паркинг и подкарахме към задната част на площадката. Пърси паркира и слезе, а Натали свали прозореца и двамата останахме по местата си. Беше ветровит ден, а в колата беше топло.

— Ти представляваш светата троица, която всяко момиче желае — каза тя. — Готин, умен, забавен. Не мисля, че го осъзнаваш.

— Дори това, което казваш, наистина да е вярно, каква полза? Не мога дори да си уредя гадже за бала. Има още няколко седмици, докато завърша гимназия, а съм още девствен.

— Девствеността идва и си отива. Не е кой знае какво.

— Девствеността не идва, а само си отива — казах аз. — Или си остава.

— Кажи ми — попита Натали, — може още да не си си уредил гадже, но колко момичета си поканил?

— Едно — отвърнах.

— Е, значи просто е време да поканиш следващото.

Скръстих ръце и въздъхнах.

— Схванах. Но си запазвам правото да съм кисел четирийсет и осем часа.

— Двайсет и четири.

— Ще съм кисел двайсет и четири часа, а после ще съм мрачен още дванайсет.

— Става.

Стиснахме си ръцете.

— Само че не съм сигурен дали имам сили да поканя някоя друга — рекох. — Дадох всичко от себе си за това, което направих днес.

— Знам. Но го направи. И не умря от това.

— Мъничко поумрях.

Натали взе ръката ми, погали я, после рече:

— Джак, Джак, Джак. — После облегна глава на рамото ми. Поседяхме така минута в мълчание и аз се почувствах по-добре, отколкото преди десет минути. После вдигнах ръка и попипах болезненото място на главата си, където се ударих в шкафчето на Ейдриън.

В този момент предната врата се отвори и бабата на Пърси пъхна главата си вътре — току-що измито и фризирано кълбо коса.

— Здравейте, деца — рече тя.

Натали се поизправи.

— Здравейте, госпожо Ковалски — отвърнахме двамата в хор.

Тя седна, а Пърси затвори вратата.

— Изглеждате чудесно, госпожо Ковалски — каза Натали.

— О — рече тя, махайки с ръка, — изглеждам, както си изглеждам, и това е всичко, което ще кажа по въпроса!

Пърси седна на шофьорското място и запали колата.

— Темата на деня е — каза той на баба си, — че Джак не може да си намери дама за бала.

Госпожа Ковалски се извърна и ме погледна. Беше жена с постоянна усмивка.

— О — рече тя, — тогава го разгласете, защото това момче си е чудна партия!