Алекс Брадли
24 момичета за 7 дни (21)

21

Седнах на леглото с лаптопа си. Проверих си пощата, но нямаше нищо от МиниБикини. Исках да й кажа какво става с Натали, с дядото на Пърси, да споделя за тази глупава бележка от Чанс Макнейми. Исках да поговоря с нея. Но я нямаше. Седях, гризях си ноктите и се надявах, че ще се включи. Накрая, когато лаптопът започна да ми пари на коленете и три нокътя ми се разкървавиха, изключих компютъра.

Отидох да тичам. Тичах през мъгливата нощ. Съзнанието ми бе като празна черупка, бях объркан и ми беше тежко на сърцето, но краката ми работеха добре. Бяха във върховна форма. Носеха ме напред. Тичах бързо и се чувствах добре. Задминавах другите бегачи.

Тичах на юг по пътя край реката чак докато свърши при игрищата за софтбол. Обърнах при любимата си табела — скъпо на сърцето ми произведение на изкуството:

„КЛУБ НА ОПТИМИСТА

МОМИЧЕШКИ ИГРИЩА ЗА СОФТБОЛ“

Игрища! Момичета! Софтбол! Оптимисти! Звучеше твърде хубаво, за да е истина. Твърде хубаво. Твърде хубаво беше, за да е истина.

Затичах се на север, нагоре по реката и вместо да свия към къщи, продължих нататък. Шест мили, седем…

Чувствах се по-добре. Чувствах се пълен с живот. Някак си отново се почувствах центриран в себе си. Сякаш бъркотията от цялата тази щура седмица бе достигнала върха си днес и после изведнъж бе изчезнала. Облаците се бяха разсеяли. Слънцето отново щеше да изгрее. Пътят ми бе ясен. Погледнах нагоре и видях звездите да греят през мъглата. Бях по-щастлив от всякога. Отговорът беше пред мен и беше толкова прост.

Отклоних се от пътя край реката и тръгнах на запад към кварталите. Колкото можех по-напряко.

Звъннах на звънеца.

Чаках дълго, докато Натали се появи на вратата.

— Тичах до тук — рекох.

— Вир-вода си — каза тя.

И се целунахме, този път наистина.