Час и половина преди Сам да се разкрещи, Шмит забеляза табелата на няколко километра южно от летището на Сан Франциско. „Разбира се — помисли си. — Сан Карлос. Свети Чарлз. Очевидно“.

Ако паметта не го лъжеше, свети Чарлз бе реформатор, следователно досадно същество. Шмит бе виждал негови паметници в Милано. „О, Милано! Скапан град, но с прекрасна опера“.

Той изви волана на мерцедеса към изхода и нареди на помощника си:

— Дръж си очите отворени! Колоденкова може да е по-близко, отколкото предполагах.

Млечната змия, сунит от Йемен, не бе най-интелигентният наемник. Първата реакция на заповедта бе да запъне петлето на въздушния пистолет „Бийман“, преработен да стреля с упойващи стрелички.

Шмит се зачуди дали не е сбъркал в предположенията си за плановете на Колоденкова. Може би не възнамеряваше да избяга по море. Може би патетичното й съобщение до Чарли всъщност означаваше: „Ще се видим в Сан Карлос“.

Бързата обиколка на града обаче го убеди, че не е така. Мястото бе просто поредното скапано предградие: по някой миниатюрен универсален магазин тук-там, закусвалня за тако, прекалено много бензиностанции, мотели, които вероятно правеха по-голям дневен, отколкото нощен оборот. В градчето нямаше център, нито пък място, където да се скрие един подгонен шпионин. Колоденкова беше другаде. Сигурно се бе насочила към океана, както бе предположил отначало.

„Но от друга страна…“

Хрумна му нещо и той щракна с пръсти.

— Млечна змия, знаеш ли как да използваш джипиеса на лаптопа ми? — Идиотът се опитваше да отвори пистолета. — Просто изстреляй стреличката в постелката на пода. Никога не се опитвай да отвориш въздушен пистолет!

— Да, сър.

Йеменецът говореше със силен акцент, а английският определено не бе силната му страна. Честно казано, Шмит нямаше да има нищо против, ако се простреляше в крака.

Пистолетът бе доста мощен и подскочи от изстрела.

— Аз научил глобална бозиционна система.

Млечната змия, както и много други араби, не можеше да произнася буквата „п“. Вместо това казваше „б“.

— Да се надяваме. Потърси дали има градове на име Сейнт Чарлз! — нареди Шмит и за да е по-сигурен, че ще го разберат, каза името по букви.

Млечната змия отвори миниатюрното и леко като перце „Сони“ със страх, че лаптопът всеки миг ще се разтроши в ръцете му. Шмит пак насочи вниманието си към пътя, а подчиненият му мъчително зачука по клавишите. Наложи се доста да почака за отговора.

— Бет американски Сент Чарлз.

— Има ли в Калифорния?

— Не. Луизиана и…

— Опитай със Сан Карлос — прекъсна го нетърпеливо Шмит.

Млечната змия набра името — безмълвно мърдаше устни на всяка буква. Шмит усети, че го хващат нервите.

— Тук излиза два. Тоз дето сме сега. Има и друг, казва Сан Карлос до Кабо.

Произнесе го „Дю Кабю“.

Шмит не си направи труда да го поправи. „До Кабо. На носа. С други думи, на брега на океана“.

— Отвори картата, Млечна змия. Кажи ми къде точно се намира този интересен метрополис.

— Ъъъ… чакай… не, тук няма… ъъъ… трябва набрави това. А, да. Намерил. То е… как казва… много далеч на юг от брега и на север от едно място Сан Лювис Обис…

— Сан Луис Обиспо. Млечна змия, трябва сериозно да поработиш над произношението си. Има ли летище наблизо?

— Ще опита това кобче… Сан Луи О-Бис-Бо най-близо. Сто километри. Сан Карлос малко село. Хора там три хиляди и бетнайсе… ааа, иска да каже, триста бетнайсе. Комбютър казва няма мотел, няма нищо.

— Рибарско селце — промърмори Шмит. — За колко казва компютърът, че ще стигнем дотам.

— Бовече от три часа.

Шмит прецени шансовете си. Колоденкова бе звъннала у дъщерята на Маккензи към два следобед. Хората от Федералното бюро за разследване, разбира се, не бяха успели да разберат откъде точно се обажда. Разбрали единствено, че звъни от областта с телефонен код 650 — някъде между Сан Франциско и Сан. Хосе. Или с други думи, около деветдесет километра.

Трябваше му половин час, за да сформира група, още половин час да стигне до летището и десет минути, за да смъкне досадния Самюъл там. Ако рускинята се бе обадила от южната част на зоната с телефонен код 650, значи в най-лошия случай разполагаше с около сто и петдесет километра преднина.

Щеше да е трудно, ако не и невъзможно да я изпревари. Дали нямаше да е по-лесно да се върне на летището, да вземе самолет до Сан Луис Обиспо и оттам да иде с кола до рибарското селце, към което можеше да се е насочила Колоденкова?

Пресметна времето: „Двадесет минути до летището, половин час, за да взема разрешение за излитане. Може би дори повече. Още двадесет минути, докато самолетът рулира по пистата. Четиридесет и няколко минути полет и после около час каране по селски пътища. Малко по-малко от три часа, ако извадя късмет, и доста повече, ако не извадя“.

Не, щеше да кара по магистралата. Така щеше да стигне по-бързо. Освен това нямаше никакви гаранции, че жертвата му е тръгнала към Сан Карлос до Кабо. Със същия успех можеше да бяга към някое от трийсетината пристанища между Сан Франциско и Сан Диего.

„Нямам желание да се навра в самолет на десет хиляди метра над и на десетки километри от Колоденкова, когато хората ми я открият“. Когато, не ако.

Шмит нямаше съмнение, че ще я открият. В момента дванадесет пикапа обикаляха крайбрежието от Сан Франциско надолу. Други две дузини сновяха от юг към Сан Франциско. Войниците му щяха да претърсят всяко изпречило се на пътя им пристанище. Колоденкова бе в капан.

— Млечна змия, нали каза, че според компютъра имаме повече от три часа път. Колко повече?

— Казва три часа и дванайсе минути.

— О, със сигурност ще се справим по-бързо — реши Йохан Шмит и даде газ до дупка.

— Оукланд, тук пет-седем-джулиет — новембър-браво. Имаме проблем.

— 57 Джей Ен Би, помощ ли искате?

— Съвсем не, Оукланд — отвърна Скот Маккензи, като съвсем достоверно изимитира гласа на пилот с дългогодишен стаж. Беше се свързал с диспечерския център на областта Сан Франциско. — Просто един индикатор на колесника ми прекъсва.

Чарли не спираше да се проклина мислено. Проклинаше всяка секунда. Мястото на Скот въобще не беше тук. Трябваше отдавна да се е скрил, както му нареди. Вместо това, загрижен за Ирина също като баща си и не по-малко твърдоглав от него, той се качи на правителствения „Гълфстрийм“. И сега, по дяволите, бе затънал в същите лайна като него.

— 57 Джей Ен Би, стойте на ниво седем-нула-нула. Повтарям, седем хиляди метра. Ще ви освободя писта — нареди любезно и безстрастно диспечерът. Това бе поредният му работен ден в едно от най-гъсто населените въздушни пространства на света. С две думи, не се тревожете. Такива работи стават постоянно.

— Няма нужда, Оукланд. Според компютъра е просто проблем с някакъв сензор.

— Компютрите също грешат — отвърна бавно и успокоително диспечерът.

— Вярно, но го отнасят пилотите. Особено пък ако на борда имаме ВИП пасажер.

— Според номера на полета ви пасажерът е трето ниво, което означава, че наистина е важна клечка. Добре, 57 Джей Ен Би, имаш цялото ми внимание. Какво предлагаш?

— Искам да покажа на шефа на какво са способни най-добрите.

— В никакъв случай. Не позволявам каубойски изпълнения по време на смяната ми.

— Аз не съм от тези каубои. Виж, Оукланд, северно от Санта Круз ще се завъртя над океана. Ще се спусна над Монтерей, ще мина ниско над пистата с пуснат колесник, ако има някакъв проблем с него, от кулата ще го забележат.

„Моментът на истината — помисли си Чарли. — Или диспечерът ще се върже на тази измислица, или някой всеки момент ще нареди на изтребителите да излетят“.

Диспечерът замълча — очевидно обмисляше предложението, — после се съгласи:

— Звучи ми разумно. В такъв случай те предавам на кулата в Монтерей, 57 Джей Ен Би. Ако имаш повреда обаче, искам веднага да се върнеш тук. Ние разполагаме с по-добро оборудване и екипи за първа помощ.

— Слушам, Оукланд.

— В такъв случай успех, каубой!

Чарли си пое облекчено дъх. Скот избърса челото си с кърпичка. Пилотът, който седеше окован с белезници на пода, каза за кой ли път:

— И двамата отивате в затвора.

Не звучеше като заплаха, просто констатация.

Вторият пилот, с чин майор и също с белезници, намусено добави:

— Законите от единадесети септември ще ви изправят пред военен съд. Затворът е най-малкото, което може да ви се случи. Затворът ще е най-лекото решение на съда.

— Решенията се вземат от съдебни заседатели — поправи го Чарли. — Съдът издава присъди.

— Когато ви съди военен съд, няма голяма разлика.

— Съгласен — отвърна Чарли и хвърли поглед към салона на самолета. Сам все още бе прикован към седалката, лицето му беше побеляло от болка. — Скот, виждаш ли вече летището на Монтерей.

— Оглеждай се за зелени и бели светлини — обади се провлачено пилотът.

„Тези момчета — помисли си Чарли — са най-големите непукисти на света. Всъщност ако цял живот управляваш тридесет тона желязо със свръхзвукова скорост, май нищо не е в състояние да те уплаши“.

— Знам! — сопна се Скот.

Пилотът въздъхна.

— И какво сега? Вие двамата имате ли някаква сериозна причина, или просто сте решили да се позабавлявате?

Чарли свали предпазителя на пистолета си.

— Доста добре се справяш, полковник. Повечето хора не биха забелязали, че си с около половин метър по-близо до контролното табло от преди пет минути. За твое съжаление, аз не съм от тях. Закарай си задника обратно в ъгъла, ако не искаш да ме ядосаш. — Пилотът се подчини. — Сега си кротувай, става ли?

— Аз ще съм главният свидетел на обвинението.

— Само ако не ти хрумне някоя друга глупост.

— Татко, виждам летището.

Чарли се наведе напред, примигна от болка и притисна ребрата си.

— Сега дай по-спокойно, Скот. Изиграй го като професионалист.

Скот кимна отривисто. Чарли не успя да сдържи гордостта си. Синът му знаеше да управлява витлови черупки. Виж, двумоторният реактивен самолет изискваше доста повече умения, които той просто не притежаваше. Въпреки това се справяше прекрасно. Поне доколкото Чарли бе в състояние да прецени.

Е, помагаха му, разбира се. Първият пилот отговаряше на всеки въпрос на Скот, окуражаван от пистолета на Чарли в тила му. От друга страна, вторият пилот, също като първия, искаше едно-единствено нещо. Да приземи самолета безаварийно. Това е първата грижа на всеки пилот. За жалост втората в случая бе да вкарат Чарли и сина му зад решетките до края на живота им.

„Ако успея да се добера до Ирина, ако успея да взема проклетия диск, имаме шанс. Ако Шмит стигне пръв до нея, тогава Скот ще бъде пандизчия също като баща си. Мамка му, мамка му, мамка му!“

— Монтерей, чувате ли ме? Тук е 57 Джей Ен Би. От Оукланд обясниха ли ви в какво положение се намираме?

Отговори му женски глас, тих и спокоен, без дори капчица притеснение.

— Тъй вярно, 57 Джей Ен Би. Имате разрешение за кацане.

— Къде е колесникът на това чудо?

— Онова лостче, което прилича на малка гума — измърмори вторият пилот. — Точно до…

— Видях го — прекъсна го Скот.

Чарли чу свистенето на хидравличната система, отварянето на люка и спускането на колесника. Усети лекичко, но въпреки това осезаемо забавяне. Свалянето на колелата променя аеродинамиката на по-малките самолети, нещо, което е недоловимо в големите пътнически машини. Скот бутна дросела, за да компенсира съпротивлението. Допълнителната тяга явно не бе достатъчна, защото компютърът се обади с изкуствен женски глас:

— Губим височина! Губим височина!

— Не му обръщай внимание — обади се вторият пилот. — Вдигни носа. Добре, сега бутни елероните… — Компютърът млъкна. — Дръж скоростта на сто и десет възела. Двумоторният реактивен самолет не ти е витлова талига. Този може да се приземи с максималната скорост, която развива онзи. Виж, точно преди кацане погледни спойлерите и дефлекторите. После, веднага след като се приземиш…

— Няма да се приземяваме — сопна се Чарли.

— Все някога ще се наложи.

— Така е, съгласен съм. Благодаря за уточнението.

Погледна през илюминатора. Навътре в океана, може би на петнадесет километра, се виждаше неясна бетонено-сива стена. „Сигурно е мъгла. Висока е около километър. На юг краят й се не вижда“. Онова, което се простираше пред самолета, бе съвсем различно. Крайбрежният пейзаж тънеше в зеленина. Изумруденозелено, по-зелено от зелена бутилка за бира. Въздухът бе придобил едва забележима златиста окраска, пълен с ефирни капчици от следобедната мъгла. През минута някоя от капките хващаше лъч от залязващото слънце и пречупваше светлината му, така че човек би си помислил, че е в рая. Чарли също си го помисли.

„Дисплеят над главата на пилотите не е проблем — помисли си. — Колко странно. Винаги съм смятал, че ще е адски разсейващо показанията от таблото да се отразяват в предното ти стъкло. Всъщност човек почти не ги забелязва“.

— 57 Джей Ен Би, виждам ви.

— Слизам на двеста и седемдесет метра. Кажете ми какво е състоянието на колесника?

— Направете десен завой над пистата и се завъртете около контролната кула.

— Индикаторът току-що изгасна, Монтерей. Мисля, че всичко е наред.

— Следвайте инструкциите ми, 57 Джей Ен Би.

— Слушам, госпожо, вие сте шефът.

Чарли бе удивен от скоростта, с която се движат. Беше летял в самолет безброй пъти, но никога като сега — застанал в пилотската кабина, вперил поглед в предното стъкло на реактивен самолет, който се спуска към пистата. За едно мигване на окото щяха да са долу.

— 57 Джей Ен Би, струва ми се, че колесникът ви е спуснат. Завъртете се, направете още един кръг и приберете колесника точно като приближавате.

— Тръгвам, Монтерей. Само искам да повторя, че индикаторът изгасна. Изглежда, компютърът е бил прав, просто лек технически проблем.

— Да, понякога става така.

Океанът под тях бе гладък като тепсия. Скот се наклони, преди отново да направи завой и да се насочи към величието на тихоокеанското слънце.

Нов зашеметяващ полет над малкото летище и отново чуха окуражителния глас на диспечерката.

— Всичко е наред, 57 Джей Ен Би.

— Благодаря за помощта, Монтерей. Връщам се на курса.

— Следващия път спрете и при нас. Имаме с какво да ви почерпим.

— Дадено… само за момент, Монтерей… Моля… Да, сър. Разбира се, сър… Монтерей, високопоставеният ми пасажер има молба. Иска да огледа набързо крайбрежието. С ваше позволение ще продължа още малко на юг, преди да се насоча обратно на изток.

Чарли прошепна молитва. Това бе втората част от набързо импровизирания му план. Успех или провал — това зависеше единствено от отговора на диспечерката от кулата в Монтерей.

— Имате разрешението ми. Видимостта все още е добра. Таванът е триста метра, а хоризонталната видимост повече от пет километра. Не се качвайте над шест хиляди метра. На големите височини трафикът е доста натоварен и не е много за туристи.

„Ура!“

— Ще подаря на пасажера си прекрасно приключение. Триста метра — панорамният маршрут. Ще започна да обръщам над Сан Карлос до Кабо, ако нямате нищо против.

— Нямам нищо против, стига пасажерът ви да е доволен. Имате разрешение да продължите по този маршрут. На юг оттук обаче ще се наложи да летите по уреди. Повтарям, оттук нататък продължавате по уреди. Според метеорологичната прогноза времето надолу е добро. Внимавайте при завоя. След Карлос до Кабо има ограничения във въздушния трафик, поради съображения за сигурност. Понякога пускат и ракети.

— Разбрах.

— Ако индикаторът ви пак започне да мига, даже не се и помисляйте да се връщате по същия маршрут. Мъглата вече приближава, а през това време от годината се движи ужасно бързо.

— Ясно, Монтерей, 57 Джей Ен Би се изключва.

Чарли вече виждаше прекрасната гледка на крайбрежието — назъбени кафяви скали, в основата им пяната от вълните не изчезваше никога. Така продължаваше около сто и тридесет километра, в които имаше само вкопчили се в скалите селца и крайбрежна магистрала, през година — две наводнявана от океана. Няма къде да се скриеш. Ако Ирина се придвижваше по този път, щеше да я види. Или поне да забележи морскосиня тойота „Камри“ и да се моли горещо тя да е зад волана.

Ако не беше…

„Значи съм сбъркал. Не е искала да каже, че отива в Сан Карлос. Разбира се, че това е искала да каже и вече е стигнала там и няма как да разбера, защото проклетият бряг, на който е селцето, вече е в мъгла. И какво ще правя тогава, по дяволите?“

— Добре, татко, какво ще правим сега?

Шмит вече бе в равнината и караше по ужасно досаден път. Крайбрежието, а, виж това бе друго нещо: главозамайваща магистрала, изпъстрена с остри завои, зловещи скали и смъртни заплахи зад всяка мантинела; място, където човек може да види точно колко му стиска и да изпробва със задоволство докъде стигат уменията му зад волана пред невярващите погледи на безгрижни отпускари с каравани, на непоносимо арогантни мотоциклетисти, на уплашени търговски пътници: всички те наблюдаваха с увиснали ченета как се провира между тях и повечето избираха кротко да се свият край мантинелата, защото домашарските им мозъчета крещяха от ужас.

А морето. Морето!

Вълните са разбиваха с такава поразителна мощ, че пяната отскачаше на десетки метри и понякога за секунди замъгляваше предното стъкло. Докато той, от своя страна, отпиваше блажено от ясно доловимия страх на войниците, които трябваше да са по-храбри. Щеше задълго да запази този спомен и да му се наслаждава.

Разрешената скорост бе деветдесет километра в час. Пулсът на Йохан остана стабилен дори и когато километражът му показваше сто и шестдесет. Ако човек не е в състояние да командва собственото си тяло, няма никаква надежда да успее да ръководи войниците си.

Вярно, разполагаше с прекрасно оръжие за изпълнение на задачата си. М-класата на мерцедес се държеше доста добре, макар и да не бе „Геландеваген“, а возило, карано от глупави цивилни, които си мислят, че мъжеството се купува на кредит с три процента лихва. Въпреки това германското майсторство си личеше — прекрасна конструкция и поведение, в което не можеш да се усъмниш дори за миг. Също както в неговото собствено.

В момента от уредбата му звучеше „Самсон и Далила“. Слепият Самсон отиваше към храма на Дагон. Великолепно — най-подходящата мелодия за триумфален победен марш.

Когато дойдеше триумфът, можеше пак да си я пусне.

И все пак щеше да започне празненствата за победата с прочутата вакханалия, с оркестъра en forte, с разпалените оргийни стихове, те щяха да са най-точният акомпанимент за онова, което щеше да последва — кърваво жертвоприношение.

Разбира се, ако успееше да се сдобие с подходящ жертвен агнец.

Това все още бе под въпрос. Колоденкова се измъкваше. Опитните въоръжени хора на Шмит бяха заели позиция буквално на всяко пристанище от Сан Диего до Сан Франциско. Въпреки това ни вест ни кост от рускинята. За момента бе изчезнала от радарите им.

Но това не бе особено притеснително. Всеки знаеше какво да търси — тойота „Камри“ с четири врати, наета от „Бъджет“. Боядисана в смешен морскосин цвят. С калифорнийски регистрационен номер 34RCB684.

Един господин на име Скот Т. Маккензи предната вечер бе наел „Интрепид“ от „Херц“ в Чико, Калифорния. На следващата сутрин бе наел и тойотата.

Две коли, един наемател? Наемател с аризонска шофьорска книжка, написал пред името си доктор. Шмит бе сигурен, че става въпрос за копелето на Чарли. Още повече, че на пистата на малкото летище в Чико стоеше витлов самолет, регистриран на Индианската здравна служба.

Колко полезна щеше да му е тази информация, ако я знаеше от по-рано. Е, разбира се, федералните бюрократи са прекалено мудни да предадат информацията, която източват всеки ден от кредитни карти, фирми за коли под наем, авиолинии и стотици други места. Освен това, макар Чарлз Маккензи да бе обявен за издирване, синът му се разхождаше съвсем спокойно. Въпреки това фактът не се отрази много добре на настроението на Шмит.

Продължаваше да си мисли, че няма много поводи за притеснение. Разполагаше със стопроцентова информация за колата на момичето. И след около половин час нямаше да остане пристанище, което да не е под наблюдение.

Включително и последното, най-отдалеченото, малкото Сан Карлос до Кабо.

Дали Колоденкова щеше да е там? Интуицията му подсказваше, че не може да е никъде другаде. Хората му патрулираха из цялото крайбрежие и всеки от тях си отваряше очите на четири за синьо-зелено „Камри“, карано от жена. В интерес на истината, дори спряха няколко. За щастие се получи само един малък инцидент, който успяха да уредят с пари. Просто още един разход към фактурата, която щеше да представи… кога… със сигурност не по-късно от утре сутрин. След което Самюъл или по-скоро пълномощникът му Максимилиан Хенкес — изпълнителен директор на „ДефКон Ентърпрайзис“ — щеше да преведе парите.

„Dagon se revelel La flamme nouvelle“, изпя хорът. Богът се събужда; огънят се възражда. Шмит затактува с пръсти по волана.

— Къде точно се намираме и след колко време ще пристигнем, Млечна змия?

Йеменецът примигна объркано за миг, но бързо се окопити:

— Бет и боловина километри до отбивка. Босле осемнайсе километра до село.

— Само за да съм сигурен, нали няма друг път до селото, освен този?

— Няма, сър.

— Къщичка за хлебарки — прошепна Шмит на себе си. После изви глава през рамо и каза: — Гърмяща змия, ще те оставя на няколко метра от отбивката. Искам да заемеш позиция там. Скрий се добре, приготви оръжието си, но не се показвай, ако не се наложи.

— Да спирам ли коли, сър?

— Не и ако отиват към отбивката. Ако забележиш, че Колоденкова слиза от магистралата към селото, я остави да мине. Към колите, които излизат, подходът трябва да е съвсем друг. Ако забележиш морско-синьо „Камри“, стреляй по гумите. Не си прави труда да гледаш дали кара тя, или някой друг. Просто стреляй! В случай, че по погрешка спукаш гумите на някой почтен гражданин, ще мислим после. Пропускай всички, които излизат, с изключение на жени без придружител. Всяка сама жена трябва да бъде спряна и разпитана! Ясен ли съм? Добре. Още нещо: искам постоянно да поддържаш радиовръзка с мен. Уведомявай ме за всичко, което забележиш.

— Слушам — отвърна Гърмящата змия.

Шмит със задоволство чу как подчиненият му зарежда пушката си. „Той е доста по-добър професионалист от Млечната змия. Бил е в Чуждестранния легион, а това е прекрасна тренировъчна школа за хората от нашия занаят“.

— Останалите трима — Пепелянка, Боа и Питон. Обстановката в Сан Карлос е напълно в наша полза. На подобно място надали има нещо повече от един паркинг и улица, която води към пристанището. Градче с размерите на Сан Карлос сигурно не може да се похвали с голямо благоустройство. Не би трябвало да има магазини и работилници и честно казано, ще съм изненадан, ако намерим дори док за поправяне на яхти. Най-много край кея да са опънали ограда, която да отделя пристана от града. Вероятно са сложили бодлива тел отгоре, макар че се съмнявам кражбата на яхти да е особено често срещано престъпление. Вратата към пристана ще е заключена, но катинарът сигурно се отваря с поглед. Ако Колоденкова разполага с шперцове, ще проникне за половин минута. Ако няма, сигурно са я обучили да преодолява доста по-високи огради от онова, на което ще се натъкне в мизерно рибарско градче.

— Наближаваме отбивка, сър — обади се Млечната змия.

— Виждам.

Сан Карлос до Кабо. Шмит си спомни мърморенето на един стар войник: „Не е краят на света, но оттук можеш да го видиш“. Даде десен мигач и намали скоростта до шестдесет. Можеше ли М-класата да завие при такава скорост? Ей сега щеше да разбере.

За негово разочарование колата леко се плъзна. В резултат му се наложи да пусне в действие шофьорските си умения и разбира се, всичко бе наред.

— Наистина ли се налага да правим това, сър? — оплака се Пепелянката.

„Американци — помисли Шмит. — Най-големите мрънкала“.

— Всъщност да!

Тръгнаха по тесния път към Сан Карлос. Бе плоско като тепсия. От двете им страни се заредиха ниви, засадени с някакво нискостеблено растение, може би артишок. Работници с избелели дрехи и сламени шапки превиваха гръб над растенията. Най-вероятно мексиканци, работещи нелегално в Калифорния, за да превръщат селското й стопанство в най-проспериращото на света. „Тежък труд за малко пари. Жалко. Мога да обуча тези мъже, да ги направя хора и да им дам възможност с оръжие в ръка да изкарват повече за един час, отколкото…“

— Мамка му! — възкликна Пепелянката — Светът изчезна!

Шмит присви очи. На километър и половина пред тях пътят изчезваше в стена от мъгла, приличаше на заснежена крепост.

Пепелянката изтананика мелодията от „Зоната на здрача“ и каза високо:

— Преминавате в друго измерение, измерението на…

— Затваряй си устата — прекъсна го раздразнено Шмит.

Спря до няколко евкалипта и пресъхнал канал, обрасъл с магарешки тръни. Виолетовите им цветове бяха единственото разнообразие в баналния пейзаж.

— Гърмяща змия, тези дървета са чудесно прикритие. Заеми позиция тук!

— Слушам, сър.

Задната врата на мерцедеса се отвори и затвори.

Шмит погледна през прозореца. Гърмящата змия — чернокож и строен — намести слушалката в ухото си.

— Проба, проба.

— Чувам те чудесно, Кобра.

— Докладвай на всеки пет минути. Искам да чувам гласа ти дори да няма нищо за казване.

— Слушам, сър.

Наемникът метна пушката на рамо и изтича към дърветата. Йохан Шмит се върна на пътя, пусна халогените и навлезе в гъстата мъгла. „Остават още шест километра. Дали ще е там? Разбира се, че ще е там. Няма къде другаде да иде“.

— Мини още един път над магистралата — нареди Чарли.

— Няма смисъл, татко. Слязохме на юг чак до Сан Луис и се върнахме нагоре едва ли не до Монтерей. Няма я на този път.

Чарли огледа крайбрежната магистрала с бинокъла си, по-скоро с бинокъла на втория пилот. Подобни бинокли можеш да намериш в пилотската кабина на всеки самолет на света. Тези бяха „Никон“ с десеткратно увеличение и свършиха работа, макар да не можеха да се сравняват с „Лейка“-та, която бе останала в каньона Мичъл.

Точно под тях един мерцедес М-класа зави в отбивка. Чарли бе сигурен, че е набелязал точно тази отбивка отпреди.

— Скот, това ли е пътят към Сан Карлос?

— Да, този трябва да е. Защо, видя ли нещо?

— Един джип току-що взе завоя доста по-бързо от разумното.

Вторият пилот поклати глава.

— На тази височина и скорост не можеш реално да прецениш какво точно се случва на земята.

— Шмит е, надушвам го. — „Прав съм. Знам, че съм прав. Не питайте защо, просто знам“. Беше сигурен, както винаги. Дори самият той се дразнеше от увереността си. Ирина беше някъде в Сан Карлос. Шмит я следваше по петите. А той, проклет да е, седеше залостен в самолет на сто километра от най-близкото летище. — Смъкни това нещо ниско над града. Колкото е възможно по-ниско. Щом Шмит смята, че Ирина е там, и щом аз си мисля, че е там, Бог ми е свидетел, че няма къде другаде да е!

— Сър, с цялото ми уважение… — обади се отново вторият пилот. Преди петнадесетина минути бе започнал да се преструва, че е на тяхна страна. Чарли се направи, че му вярва. Реши, че по този начин ще получи повече информация. — Нямаме никаква видимост нито над брега, нито над океана. Никой не вижда нищо.

— Може пък да извадим късмет.

— Пак, с цялото ми уважение, ще кажа, че никой в нашия занаят не иска да чува тези думи.

— При мен пък е обратното. Скот, спусни самолета! Карай над върховете на дърветата, ако е възможно.

Пилотът и вторият пилот изкрещяха в един глас:

— Не!

Чарли повдигна вежди. Първият пилот, като по-старши, заговори възбудено:

— Това е реактивен самолет, господине! Реактивен! Знаете ли как действат реактивните самолети? Машината се задвижва от две големи турбини. Те всмукват въздух от предната страна и го изкарват от задната. Принципно този самолет е нещо като летяща прахосмукачка със седем тона тяга. Ако го свалите твърде ниско, двигателите са в състояние да засмучат клони от дървета, керемиди от покриви, дори животни от ливадите. Не можете да се правите на каубой с реактивен самолет, просто не можете!

— Други предложения? — изръмжа Чарли.

— За да видите какво има на земята при нулева видимост ли? Слизате долу и обикаляте пеша.

— Искрено благодаря за съвета, но мисля да опитам по моя начин. Скот, спускай го тоя самолет!

„Добре де, и ако я намеря, какво? Как ще се добера до нея? Как ще си взема диска? Как ще предпазя сина си от затвора? О, Боже, дай ми някакъв съвет!“

От това, което виждаше Шмит, а то съвсем не бе много в проклетата мъгла, думата „градче“ бе прекалено ласкателна за Сан Карлос до Кабо. Селището се състоеше от смешно малка търговска част и няколко мижави пресечки с ярко боядисани старовремски къщи.

Центърът, ако въобще можеше да се нарече център, се състоеше от два ресторанта не по-големи от кафенета, безименен универсален магазин, бензиностанция на „Тексако“ и няколко обществени сгради — тухлено училище, кметството, болница и пожарна. За щастие нямаше полицейски участък или поне Шмит не го видя.

„Къде е пристанището, по дяволите?“, запита се той.

Мерцедесът продължи да пълзи напред, халогените му даваха видимост петнадесетина метра, понякога дори и по-малко.

„Призрачно“. Шмит не обичаше особено това определение, макар в случая да му се стори твърде уместно. Колата му бе единствената на улицата. Не се виждаха и пешеходци. Ако не бяха няколкото влажни от мъглата паркирани коли, човек можеше да си помисли, че е в изоставен град. Наистина бяха в зоната на здрача.

На запад, трябваше да е на запад. Скоро щеше да стигне до океана. И след като го откриеше, със сигурност щеше да намери…

САН КАРЛОС ДО КАБО

ПРИСТАНИЩЕН ПАРКИНГ

КЪМПИНГУВАНЕТО ЗАБРАНЕНО!

ПЕТ ДОЛАРА ДЕПОЗИТ. ЦЕЛОДНЕВНИЯТ ПРЕСТОЙ СЕ ПЛАЩА ПРИ ОХРАНАТА.

Шмит се усмихна, устните му се събраха в тънка черта.

Пазачът вече си бе тръгнал. Будката бе празна. На паркинга се виждаха само пет-шест коли. Четири бяха отрудени пикапи, вероятно собственост на местни рибари. Петата бе „Трансам“, модел 1977, определено виждал и по-добри времена. Бърза спортна кола, преживяваща лош период с бедни стопани. Шестата, разбира се, бе морскосиня тойота „Камри“ с калифорнийска регистрация 34RCB684.

Дали почувства облекчение? Не, никакво. Никога не бе изпитвал съмнения в правотата си. Съмнението в себе си пък бе непознато чувство. Още от началото знаеше, че ще я открие, и я откри. Ако въобще изпитваше някаква гордост, то тя бе съвсем малко и по-скоро се изразяваше в предвкусване на очаквания край на доходоносна мисия.

Паркира мерцедеса близо до тойотата на Колоденкова.

— Питон, върни се до будката на охраната на входа и заеми позиция в нея. Ако някой се появи, което ми се струва невероятно, отпрати го. Кажи му, че не може да спре на паркинга, тъй като е открито изтичане на отровно вещество или нещо такова. Използвай въображението си.

Питон бе най-едрият в групата. Израелец, някога герой в родината си. Имаше грубо лице, издялано като от камък, и черни маслинени очи. Никой редови гражданин не би се усъмнил в думите на човек, чиято физиономия толкова добре съответства на занятието му — наемен убиец.

— Да, сър!

Питон се изниза от колата и клекна до нея. Беше опитен войник, така че първо обходи паркинга с оръжието си, преди да поеме към будката на охраната.

Шмит посегна към вратата, но размисли. Млечната змия имаше почти същото телосложение като него. Вярно, беше с доста по-тъмна кожа, но в мъглата и от разстояние спокойно можеше да ги сбъркат.

„По-добре сигурност, отколкото съжаление“.

— Млечна змия, направи ми една услуга. Извади слънчевите очила от джоба на ризата си и си ги сложи.

— Ъъъ… защо, сър?

— Защото така ти заповядвам!

— Слушам, сър.

Устните на Шмит потръпнаха и почти се получи нещо като усмивка.

— Благодаря. Сега изтичай до онова „Камри“, сложи ръка на предния капак и ми кажи дали още е топъл. Ако мислиш, че си способен на подобно нещо, кажи според теб преди колко време е паркирана колата.

Йеменецът колебливо поклати глава. Заподозря нещо, но мозъкът му не беше достатъчно бърз, за да разгадае веднага какво точно.

— Не забравяй оръжието си.

Млечната змия се изниза от мерцедеса. И вместо да поеме по маршрута, който би избрал всеки предпазлив войник, просто закрачи към тойотата. Дори не изтича. Стигна до нея, заобиколи я спокойно и безгрижно сложи длан на предния капак.

— Не е тобла, сър. Набраво е горещ. — Макар и само от четири метра, гласът на йеменеца достигна до Йохан като през носна кърпичка. „Няма ехо — помисли си Шмит, — няма вибрации. Мъглата притъпява както видимостта, така и звука“. — Ъъъ… няма… как казва… онова мокро, нали знае, няма роса. Тази кола…

Кръвта на Млечната змия ороси — това бе точната дума — предния капак на тойотата. Заради мъглата звукът от изстрела прозвуча глухо, сякаш отдалеч, и никой не бе в състояние да каже откъде точно идва.

Шмит се наслади на удоволствието от преживяното. Предизвикателството прави всяка победа по-сладка.

Скот изви глава наляво.

— По дяволите, какво беше това?

— Покрив — отвърна глухо Чарли.

— За Бога, татко! Ние направо се изпързаляхме по него.

Самолетният компютър изблея с женски глас:

— Прекалено близо сме до земята! Опасност! Прекалено близо сме до земята!

„Досадната Бети — помисли Чарли. — Май така я нарече вторият пилот. Хайде, Бети, кажи ми нещо, което не знам“.

Вторият пилот, вече не бе така спокоен, почна:

— Сър, ще се ударим в някоя къща. Ще разбием самолета и ще убием невинни хора. Не искате това, сър, нали? Всъщност въобще не знам какво точно искате.

Най-гадното в цялата история бе, че дори от тази височина Чарли едва виждаше земята. От време на време изникваха зелени петна храсти и трева. Може би дори малко асфалт. Останалото бе гъста мъгла с цвят на мръсен памук — обгръщаше самолета като пелена.

— Тя е там долу, трябва да я намеря. Нямам избор!

— Сър, не знаете дали е долу. Сам го казахте. Само си мислите, че може и да е долу.

Поредната гадост — залезът наближаваше. Когато Скот пое на запад, преди да завие към Сан Карлос, и се спусна толкова ниско над океана, че видяха млечнобелите вълни, слънцето бе слязло почти до хоризонта и Чарли реши, че му остават само няколко сантиметра, преди да потъне в океана.

— Бъркаш! Знам! Сигурен съм!

— Не може да сте сигурен.

— Мога и съм! По дяволите, не виждаш ли? — „Крещя, просто не мога да се спра“. — Познавам я, както познавам и самия себе си. Аз разсъждавам като нея, а тя като мен! Същата е като мен, а аз съм същият като нея и между нас няма дори и капчица разлика!

Мамка му! И това ако не звучеше откачено. Каква ли глупост още щеше да издрънка? „Всъщност аз съм нейният ангел пазител. Точно така. Господ собственоръчно ме натовари с отговорността за нея. Радвам се да се запознаем, аз съм свети Чарли, Серафим“.

— Татко — обади се разтревожено Скот, — добре ли си?

„Не, напълно откачих“. Отвори уста да отговори, но думите му избягаха. Цялото му тяло се скова и му се искаше просто да се строполи на пода. Успокоителните на доктор Хауард явно отслабваха. Цял товарен влак с неописуема болка профуча нагоре през крака му, мина през стомаха и се приготви да спре в мозъка. Даде си ясна сметка, че никога не е изпитвал подобно нещо. Погледът му се замъгли. Светът се завъртя и за миг той наистина се изплаши, че ще припадне.

Но устоя. Старото му тяло удържа напъна, кризата отмина и Чарли отново взе нещата в ръцете си. Поизправи се, помоли се никой да не е забелязал пристъпа и потисна стенанието си.

— Добре, виж сега… искам да кажа… — Пое си дълбоко дъх и продължи меко, почти поучително: — Преди известно време смъртта подари на майка ти черна роза. Не успях да направя абсолютно нищо. Нищичко. Нямах сили да повлияя на събитията по никакъв начин. Знаеш ли как се чувства човек, знаеш ли как се чувства човек като мен? Никога не съм се сблъсквал с проблем, който не мога да заобиколя или да поваля с удар в челото. Никога! Аз съм човекът, който върши работа. По един или друг начин аз съм точно този човек и върша работата си страхотно. — Прокара ръка по потното си чело. — С изключение на онзи път. Онзи път се оказах импотентен. Можех само да стоя и да гледам безпомощно до края. Разбираш ли как се почувствах, Скот? Разбирате ли вие, майоре? Полковник?

Двамата офицери се спогледаха.

— Изневерих на жена си. Така се почувствах. Почувствах се, сякаш съм можел да направя нещо. Мисълта, че може би наистина съм бил в състояние да направя нещо, ще ме преследва, докато умра. Няма абсолютно никакъв начин да позволя това да ми се случи и сега, защото този път има какво да направя и ще се боря до последния си дъх. Десет минути след като престана да дишам, все още ще се боря. Разбрахте ли ме, майоре? Полковник, чувате ли ме? В този миг онова момиче долу в Сан Карлос е смисълът на живота ми, единственото, което ми е останало. Така че затваряйте си устата и ме оставете да си свърша работата.

Вторият пилот го изгледа като лекар в психиатрия.

— Мисля, че ви разбрах, сър.

— Съмнявам се.

— Въпросът не е в това дали ви разбирам, или не. Въпросът е дали искате да живеете достатъчно дълго, за да помогнете на приятелката си, или предпочитате да умрете?

— Може би по-късно, не точно сега.

— В такъв случай — изкрещя майорът — с цялото си уважение ви препоръчвам да кажете на сина си ДА ИЗДИГНЕ ПРОКЛЕТИЯ САМОЛЕТ В НЕБЕТО!

„Изперка. Още миг и цялото му добро възпитание и благоразумие ще се изпарят и съвсем ще откачи“.

— Вдигни го малко, Скот.

Вторият пилот изпъшка и продължи:

— Това, което не разбирам, е какво точно се опитвате да направите. Дори и да я забележите, което в настоящите метеорологични условия е невъзможно, най-близкото летище е на сто километра.

„Има право. Проклет да съм, но има право. Все още нямам никаква представа какво ще правя“.

— Ще й дам знак. Най-малкото ще й покажа, че съм тук. Ще махнем с крила или нещо такова. По някакъв начин ще я накарам да разбере, че трябва да се разкара оттук и да се върне на магистралата. На магистралата ще успеем да кацнем, нали? Ако разбере, че съм дошъл да я взема, можем да се приземим и…

— Изключително лоша идея — отвърна презрително вторият пилот.

„Прав е“.

— Да, вярно, има движение. — Магистралата беше пълна с коли. Посред лято отпускарите предпочитаха крайбрежния път и бяха плъзнали с коли, каравани, ремаркета, каквото ти дойде наум. Татко кара, а мама пищи от кеф и върти видеокамерата на всички страни. — Добре, майоре, отворен съм за всякакви предложения. Точно под нас има една млада жена, която е в смъртна опасност. От днес по обяд за главата й е обявена тлъста сума, която много хора са решили да приберат. Ако аз… ако ние не я измъкнем, ще я убият. Повтарям, ще я убият! Сто процента сигурно е! Също толкова сигурно е, че ще я измъчват по начини, които дори не можете да си представите. Само ако ви разкажа, ще се издрайфате. Копелетата, които я преследват, искат информация и ако се наложи да я режат на парчета, за да я получат, няма да се замислят и за миг. Нещо повече, ще им е забавно. Така че, майоре, а също и вие, полковник, чакам предложения. Хайде, помогнете ми. Направете го и ви давам честната си дума, че след като измъкна младата жена, ще се предам.

— Ще ми се да ви вярвам, сър.

Чарли сложи ръка на рамото на втория пилот, стисна го леко, колкото да му внуши искреността си, и каза онова, с което щеше да го убеди:

— Можете да ми вярвате. Заклевам се в честта си, че след като тя е вън от опасност, махам белезниците. Ще ви дам оръжието си. Можете да ме вържете и да ме предадете. По дяволите, ако искате, застреляйте ме на място. Честно казано, въобще не ми пука. Искам единствено да спася живота на тази жена и не давам пет пари за нищо друго.

Е, това си беше лъжа. Имаше доста повече неща на този свят от Ирина. Най-важното — да не се наложи синът му да плаща за неговите грешки. Освен това не можеше да позволи на един компютърен диск да напусне страната. Като се прибавеше и Сам, все още прикован с ножовете към седалката… Чарли искаше да знае истината и щеше да я научи дори ако се наложеше да я изчовърка с нож. Е, нямаше да му е за пръв път.

Плюс Шмит. Кредитът му отдавна бе просрочен, време беше да му анулира картата.

„Да се предам? Ще имаш да вземаш, майоре!“

— Имате честната ми дума — излъга хрисимо той, — че в момента, в който Ирина е в безопасност, аз ставам ваш пленник.

Някои хора доста страдат, когато видят куршум в тялото на свой другар по съдба. Но такива хора бяха по-слаби от Йохан Шмит. Спокойно и с овладян глас той прошепна в микрофона:

— Гърмяща змия, чуваш ли ме?

— Тъй вярно, Кобра. Как е положението при вас?

— Колоденкова е в зоната ми. Обади се на всички и им кажи! Искам целият екип да се събере в града!

— Най-близкото подкрепление е на час оттук, сър.

— Много добре знам. Кажи им да се придвижат възможно най-бързо.

— Слушам.

Шмит се взря в мъглата, но не успя да различи нищо. Къде ли беше рускинята? Трудно бе да се каже. Беше паркирал от лявата страна на тойотата. Млечната змия излезе от дясната страна на мерцедеса, заобиколи колата на Колоденкова и застана от дясната й страна в момента, в който… „Добър изстрел, госпожице“. Според Шмит тя се намираше някъде по сто и осемдесет градусовата дъга, която започваше от предната броня на камрито и свършваше на задната. Нямаше начин да е от лявата му страна. Неговият джип щеше да пречи на видимостта й. Не бе възможно да е и зад него. Зад него нямаше нищо, освен празен паркинг — и Питона го наблюдаваше. Ако я беше видял, със сигурност щеше да открие огън по нея.

— Питон, Млечна змия е мъртъв. Случайно да си видял блясък от изстрел преди няколко секунди?

Мълчание.

— Повтарям. Питон, забеляза ли блясък от изстрел?

„Нещо не е наред“. Това подсказваше войнишкият му инстинкт. Бе нещо като леко гъделичкане по целия му гръбнак, все едно настръхваш. Не ти се иска да знаеш какво точно не е наред. Усещаш единствено, че опасността е близо. В този миг коремът започва да те присвива.

Шмит се плъзна надолу по седалката.

— Питон, попитах те нещо.

Измъкна микрофона от стойката на таблото и го закачи на колана си. После вдигна дясната си ръка, протегна показалец и описа два кръга във въздуха. Първият сочеше към една почти скрита от мъглата пейка, а вторият — към обгорял дънер на десетина метра от колата. Задната врата на мерцедеса се отвори безшумно. Пепелянката и Боата се изнизаха и се подготвиха да хукнат към прикритията.

— Питон, отговори!

Шмит взе пистолета си — „Берета 1122 Неос“ с издължено дуло — и го пъхна в колана си. С този пистолет щеше да има нужната точност, но не и огневата сила, която искаше. Малокалибрените оръжия в тази акция бяха грешка… и всичко заради глупавия Самюъл.

— Питон?

Шмит сви три пъти ръката си в юмрук и прошепна:

— Тръгвайте!

Двамата наемници хукнаха на зигзаг, приведени възможно най-ниско до земята. В същия миг той отвори вратата си, изтърколи се на асфалта и изпълзя под мерцедеса.

Ослуша се.

Слухтенето е изкуство. Онова, което е невидимо, може да се чуе. Единственото, което искаше, бе издайническа стъпка по мокрия паваж. Вместо това чу…

… крясък на чайки откъм водата…

… подрънкване на вериги от вързаните на пристана рибарски лодки…

… напевен женски глас, който долетя от радиото му:

— Здрасти. Ти сигурно си Йохан Шмит.

„Е, това вече е неприятна изненада“.

— Къде е Питон?

— Един такъв едричък ли? Малко грозничък? Това ли е Питон?

— Да.

— В такъв случай повече няма да си говорите.

Гъделичкането в гръбнака изчезна. Замени го нещо, подобно на пръст на скелет, който чертае линии от врата до кръста му.

— Гърмяща змия, трябваш ми тук. Веднага.

— Сър, сигурно съм на не по-малко от седем километра от позицията ви…

— Размърдай се, Гърмяща змия. Знаеш, че не обичам да повтарям.

— Слушам, сър.

— Господин Шмит, опасявам се, че човекът ви няма да успее да се придвижи достатъчно бързо.

„Хубав глас. Сигурно пее добре. Май е мецосопрано“.

— Ти сигурно си Ирина Колоденкова, нали?

Мисълта му препускаше, той сменяше вариантите за действие, подбираше психологическите оръжия, които ужасно му трябваха точно в този момент.

— Да, същата.

Пол Линбъргър, 1954. „Психологическата война“. Полезно четиво. Правило номер едно: бъди любезен, за да разконцентрираш врага.

— Ирина… Мога да те наричам Ирина, нали?… Разполагам с цялото време на света.

— В колата ти имаше петима. Сега вече сте трима. И то за по-малко от минута. Смятам, че ти и останалите няма да ми отнемете кой знае колко повече.

„Будката на охраната! Колко хитро. Крила се е вътре. Когато Питон е влязъл… какво ли е използвала… вероятно нож, макар че притиснатият до тялото пистолет издава доста приглушен звук и със сигурност няма как да съм го чул, особено пък в тази мъгла. И после… е, после, когато Млечната змия излезе на разузнаване, лесно го е застреляла от укритието си“.

Шмит запълзя към задната ос на джипа и заговори меко и учтиво:

— Знам, че сигурно ще прозвучи малко изтъркано от моя страна, Ирина, но напълно искрено ти казвам, че ако се предадеш веднага, нещата ще се развият много по-добре за теб.

Будката бе на десетина метра от него, краката на Питон стърчаха от вратата. „Вече отдавна не е там. След като е взела радиото му и ни е видяла да се прикриваме, е сменила укритието си. Къде? Може да е навсякъде. Правиш няколко крачки встрани в мъглата и ставаш невидим. Сега е някъде наоколо. Но къде?“

— Струва ми се, че е малко глупаво да се предаваш, когато си накарал противника да застане точно там, където искаш, не е ли така?

— Надявам се, че няма да ми се разсърдиш, ако ти кажа, че в момента се държиш глупаво. Аз… ние… аз и хората ми те открихме, Ирина. Мислеше си, че ще се скриеш на място, на което няма да те открием? Ние обаче не те изпуснахме и за миг и знаехме точно къде отиваш. Бяхме една крачка напред…

— Допуснахте грешка, господин Шмит.

Начинът, по който го каза, не му хареса. Прозвуча така, сякаш Колоденкова си мисли, че точно тя контролира събитията. Трябваше да я избави от тази заблуда.

— Така ли? — попита остро Шмит.

— Дойдохте на мястото, на което ви искам. Дойдохте точно навреме. Всяко ваше действие бе предвидено. Държите се точно както искам и правите всичко, което очаквам.

— Това е абсурд.

„Дразни ме и се опитва да ме ядоса. Е, моето момиче, за танго трябват двама“.

— Наистина ли мислите, че съм глупава хлапачка, която ще остави следа за това къде възнамерява да иде на телефонния секретар на Чарли? В такъв случай ме обиждате. Съобщението на телефонния секретар бе предназначено за вас, господин Шмит, не за Чарли. Подбрах думите „свети Чарли“ внимателно. Хитро от моя страна, не мислите ли? Обикновена фраза, която може да звучи невинно, но може да има и скрит смисъл. Не се ли почувствахте горд от себе си, когато я разгадахте, господин Шмит? Не си ли казахте: „А-ха, сега вече я пипнах“?

„Дали наистина е толкова хитра? Или просто импровизира?“

— Мислите си, че вие сте ловецът? Не е така, господин Шмит. Вие сте жертвата.

— 57 Джей Ен Би, тук диспечерската кула на Сан Луис Обиспо. Искам обяснение за глупостите, които правите, и то веднага!

„Тук — помисли си Чарли — вече си имаме работа с диспечер, който определено не е в добро настроение и едва се сдържа да не избухне“.

— Сан Луис — отвърна бавно и спокойно Скот, — извинявам се. Леля ми е от Сан Карлос и реших да мина по-ниско, за да я поздравя.

В гласа на диспечера не пролича нито доверие, нито търпение.

— Глупости! Крайбрежието е потънало в мъгла. Гъста е като мляко.

— И аз това гледам.

— 57 Джей Ен Би, или ми дайте някакво смислено обяснение, или ще пратя морската пехота да ви прихване.

— Ами всъщност…

— Радарът ми показва, че в момента завивате над океана. Височината ви е… Божичко! Какво става там, по дяволите?

— Сега ще ви обясня…

— Обяснете го на морската пехота. Току-що натиснах червения бутон.

„Мамка му! Сега вече няма да се измъкнем само със сладки приказки“.

— Но…

— Никакво „но“! Правиш бръснещи полети на опасна височина при нулева видимост, и то в близост до зона с ограничения във въздушния трафик. Здравата я загази, братле. Ще кацнеш във военна база, охраняван от изтребители. Сега вдигни машината на безопасна височина. Веднага.

— Мисля, че няма да направя точно това, Сан Луис.

— Алтернативата е АИМ-120 в опашката.

— В тази мъгла няма как да ме видят. Ще съм…

Чарли светкавично посегна към микрофона. Синът му допускаше фатална грешка. АИМ-120 бе ракета въздух — въздух от типа „стреляш и забравяш“. Първоначално се насочваше от информация, подадена от изстрелялия я самолет, и след като наближеше целта, се включваше вграденият радар. Видимостта нямаше никакво значение. Пилотът нямаше нужда да вижда целта. Достатъчно бе да се приближи на осемдесет километра и да натисне копчето. И край. Диспечерът със сигурност знаеше всичко това и следователно бе разбрал, че не говори с полковник от военновъздушните сили, който по принцип трябваше да управлява самолета.

— Ти не си пилотът, нали — изсъска диспечерът. — Ти си похитител!

Чарли отговори, като се надяваше на най-доброто, но очакваше най-лошото:

— Ако трябва да сме точни, „командир“ е по правилен термин от…

Човекът в контролната кула не го остави да довърши. Нима някой можеше да го вини?

— Добре, Мохамед или Осама, или както там ти е името, можеш да се простиш с жалкия си живот.

„Ще се наложи да изиграя козовете. Поправка — каза си. В единствено число“.

— Проверете номера на полета ми. Возя пасажер от трета степен. На борда е съветникът по националната сигурност в Белия дом.

— Ако можеше да различиш задника от лицето си, щеше да знаеш, че президентът издаде нарочна заповед, в която се казва, че дори да е похитен личният му самолет и дори самият той да е на борда, трябва да бъде свален. Няма да допуснем втори Световен търговски център, изрод такъв!

Чарли изгледа въпросително втория пилот. Майорът кимна.

— Вярно е. Или веднага трябва да приземите самолета, или ще ни гръмнат.

— Сан Луис, отзовете морската пехота, мога да ви обясня всичко.

— Не си хаби приказките. Тръгнали сте към ада и аз като американец съм горд, че изпращам ангелите на отмъщението да ви отведат там.

— Колко време ни остава? — обърна се Чарли към пилота.

— След пет минути ще се вдигнат във въздуха. Дори да тръгнат от Камп Пендълтън, ще им трябват не повече от десет-петнадесет минути, за да влязат в обсег. Минута след като пилотът изстреля ракетата, двадесет килограма експлозив ще се взривят в резервоара. В случая разполагате точно с две опции. Едната е да се предадете. Другата е да умрете.

„Има и още един вариант. Винаги има алтернатива. Господи, помогни ми да я открия“. Чарли се опита да говори спокойно, макар да полагаше огромни усилия да се преструва:

— Колко гориво изразходва самолетът за пет минути?

Отговорът на първия пилот бе автоматичен:

— При двадесет и шест килограма в минута прави сто и тридесет килограма на пет минути. Защо?

Чарли се бе вторачил в контролното табло и оглеждаше разни бутони и лостчета, които изглеждаха… интересно. Наведе се, придвижи курсора и натисна „ентър“. Досадната Бети, тутакси закудкудяка:

— Изтичане на гориво! Изтичане на гориво!

„От всичките ми грехове онзи, за който сигурно най-много ще съжалявам, е, че съм изхвърлил самолетно гориво в океана“.

Усмихна се, оголи зъби и приближи лице към лицето на втория пилот. Прошепна много меко и много искрено:

— Когато стрелката покаже двеста килограма, ти свалям белезниците и ти давам управлението. Няма да имаш достатъчно, за да се добереш до летище. Ще ти стигне колкото да кацнеш. През това време те съветвам да измислиш решение на проблема ми. Защото, ако не го направиш, ще умрем заедно.

— Ти си луд! — възкликна невярващо вторият пилот.

— В моята професия този подход се нарича „предизвикано решение“. Майоре, или ще изгорим с двеста възела в час, или ще се наложи да измислите как да ми помогнете. Среден път няма.

Досадната Бети отново изблея:

— Изтичане на гориво! Изтичане на гориво!

Чарли отново оголи зъби.

— Как се изключва това устройство, по дяволите? Ако не млъкне, ще се наложи да го гръмна.

— Сър, разкопчайте ми белезниците!

Лицето на майора бе побледняло и изпотено, но казваше всичко, което Чарли искаше да знае — бе удържал победа.

— Не. Все още имаме шестстотин килограма за изхвърляне.

— Ще направя каквото искате. Само… по дяволите, давам ви думата си.

— Не вярвам на хора, които имат избор.

— Виждате ли онзи бутон, жълтия, горе вдясно. На него пише СПВ.

— И какво точно означава това?

— Система за подобряване на виждането. Инфрачервени лъчи. Мога да виждам… можем да виждаме какво става долу.

„Е, това вече си е направо за бой“. Чарли завря дулото на пистолета зад ухото му.

— Значи така, малкият, ще се лъжем, а? Почвам да се ядосвам. Знаеш ли какво става, като се ядосам? Ако си премълчал още някакви дребни факти, по-добре ги кажи сега, защото после може и да е късно.

— Изтичане на гориво! Изтичане на гориво!

Пилотът преглътна.

— Синът ви дрейфува.

Думата определено не хареса на Чарли.

— Обясни ми по-подробно.

— Само ми свалете белезниците и ще ви кажа всичко.

— Ще ми кажеш всичко и без това — отвърна заплашително Чарли. — Нали?

„Ще ми кажеш, разбира се — довърши мислено. — Добра работа. Доста труд се изисква, за да паникьосаш пилот от военновъздушните сили. На този не му остава много“.

Скот натисна бутона с надпис СПВ. Таблото над предното стъкло извади трептящ електронен екран, който показваше океана или по-скоро го чертаеше посредством детектори с инфрачервени лъчи. Чарли се изненада. Смяташе, че компютърното изображение ще е бледозелено, подобно на изображенията, които често виждаше в очилата за нощно виждане. Вместо това екранът бе оранжево-червен и асоциацията не му хареса.

Вторият пилот забърбори бързешком:

— Наблюдавам системата за управление на полета, сър. Синът ви… Скот е приличен пилот, но управлява този самолет, сякаш е едномоторна витлова машина. Съветва се с компаса, а не със системата за управление на полета. Откъм океана духат силни западни ветрове, които са в състояние да ни отклонят леко от курса. Ако не разчетете информацията от компютъра, може и въобще да не го забележите.

Скот завърши маневрата със завоя над океана. Чарли погледна инфрачервения екран. Все още се виждаше само вода. Нямаше и следа от скалистия бряг. Технологията на самолета бе впечатляваща, но не правеше чудеса. Нищо не бе в състояние да проникне през толкова гъста мъгла.

— Къде се намираме? Искам да разбера къде наистина се намираме.

— На двадесет морски мили от брега и на нула цяло и осем мили северно от целта ви. Сър, моля ви, спрете да изхвърляте гориво.

„Звучи изкусително. Поне скапаният компютър ще млъкне“.

— Скот, ти разбираш повече от мен. — „По дяволите всичко!“ — Какво мислиш?

— Да продължим да изхвърляме, татко. Сигурно има поне пет-шест начина, по които майорът е в състояние да овладее машината. Може да я завърти или…

— Да я завъртя! — изкрещя вторият пилот. — Да завъртя пътнически самолет! Боже Господи! Да не мислите, че съм луд като вас!

— Промени курса, синко. Насочи ни малко на юг, както каза човекът. Майоре, няма да ви дам управлението, докато не ни остане никакъв избор.

Досадната Бети предупреди:

— Горивото намалява. Опасност. Горивото намалява.

Шмит изпълзя назад, размени няколко знака с ръце с Пепелянката и Боата и се зае да преосмисля всички факти, които знаеше за Ирина Колоденкова, както и онова, за което се бе досетил сам. В края на краищата реши, че разполага с достатъчно информация, за да наклони везните в своя полза.

„Прекалено е агресивна, прекалено самоуверена. Мисля, че се налага леко да променим тази нагласа“.

— Ирина, какво мислиш за онзи каубой с родеото, Мич Конрой?

Нямаше статично електричество, нямаше смущения, радиото работеше чудесно в мъглата.

— Защо питаш?

Тънката тропическа униформа на Шмит бе подгизнала и студена. Океанският бриз довяваше още студ. Той натисна бутона за предаване с вкочанения си пръст.

— Защото го убих. С нож. Беше просто прекрасно.

Тонът й остана непроменен — сдържан и любезен.

— Чарли ще ти отмъсти за това.

„Е, така явно не става“.

— Чарлз вече няма да отмъщава за нищо на никого. Направих го на пихтия със собствените си ръце.

— Това само ще го ядоса още повече — отвърна тя подигравателно.

Движеше се бавно — тихо, прилепен до мокрия асфалт. В мръсотията маскировъчната му униформа беше почти незабележима. Тя нямаше да го види. Както нямаше да види и Пепелянката и Боата, които, също като него, пълзяха към оградата на паркинга. Там бе най-безопасно. С гръб към оградата щяха да са в състояние да контролират цялото бойно поле. Пепелянката щеше да застане отдясно и да насочи пушката си на два часа, Боата щеше да е вляво с оръжие на десет часа, а самият той в средата, насочил пистолета си на дванадесет.

— Напротив. Когато пребивам някого, се старая добре да запомни преживяването. Целта ми не е да го смачкам физически, а психически. Унижи противника си и го лиши от мъжкото му достойнство.

— Чарли е много по-голям мъж, отколкото ти някога ще бъдеш.

Тя бе някъде там, скрита в мъглата, и тихомълком се промъкваше към него. Добре, нека тя е ловецът. Тая глупачка дори не бе в състояние да осъзнае факта, че само му спестява труда да я открие. Въпреки това той нервно задъвка устни.

— Твърде евтин трик, госпожице. — Шмит нямаше чувство за хумор, но въпреки това се постара да придаде на гласа си развеселени нотки. — Това ми напомня за нападателната тактика на Чарлз. Опитва се да използва тънкия връх на малка игла, за да боцка противника си. Научила си нещо от него, нали?

— Всичко, господин Шмит. Научих всичко от Чарли.

Шмит изсумтя презрително, макар че, в интерес на истината, се оказа доста по-трудно да я извади от равновесие, отколкото предполагаше. Може би всъщност бе малко по-силна от очакваното.

— Искам да те попитам за лъжата, която използва. С твое позволение, разбира се.

— И коя е тази лъжа?

— Че си оставила следа, с която да ме накараш да дойда в Сан Карлос.

— Нима си толкова суетен, че не можеш да признаеш, че си се вързал, както би се изразил Чарли?

Още един удар под кръста. Шмит стисна зъби. „Ще си платиш за арогантността“.

— Глупости. Дошла си тук, за да откраднеш лодка. По-точно яхта.

Смехът й прозвуча студено, нечовешки, дори леко плашещо. За момент дори му стана неприятно. Е, разбира се, всичко това беше само поза.

— Да открадна яхта? И за какво ми е притрябвала яхта според теб, глупако?

Това вече го ядоса сериозно. Да му се присмива някаква неопитна пикла без никакъв полеви опит, хлапе с жълто около човката…

— За да избягаш, разбира се — изръмжа той. — За да избягаш в Мексико. После оттам да се добереш до дома, до Русия.

Тя отново се изсмя.

— Много си тъп. Нямам никакво намерение да се връщам в Русия. Единственото, което искам, е да те убия. Така ще приключа, с убийствата. Завинаги.

„Не можеш да ми се присмиваш, момиче. Не можеш да ме наричаш тъп. Можеш само да молиш за милост“.

Шмит изпълзя до чакълестата алея. Оградата вече бе само на няколко метра от него. Сан Карлос бе толкова спокойно градче, че властите дори не си бяха направили труда да сложат бодлива тел. Що за глупост, така всеки можеше да прескочи оградата.

— Е, това е добре. Имам предвид, че е добре, дето не си правиш планове да се прибираш у дома. Ако опиташ, твоите хора ще те върнат. Знаеш ли, че са те лишили от гражданство?

— Радвам се да го чуя. Една грижа по-малко.

— Американското правителство си е поговорило с Москва. На най-високо равнище. Не можеш да се върнеш у дома, защото вече нямаш дом. В момента си в изгнание, позорно изгонена.

— Благодаря за информацията.

„Ужасно досадно. Всичко, което трябва да я извади от равновесие, постига точно обратния ефект“. Шмит избърса влагата от очилата си и се опита да прецени ситуацията. Какво да каже сега? Как да разклати непоколебимото й самообладание? Замисли се над въпроса като шахматист, който обмисля следващия ход и тактиката на партията след това. „Ще ударя с всичка сила. Ще ударя по сърцето тази гадна жена. Това е най-печелившата стратегия в момента“.

— А какво ще кажеш за срама, Ирина? Посрамила си доброто име на баща си. Как мислиш ще го приеме?

— Баща ми да го духа.

Шмит примигна изненадано.

Колоденкова продължи:

— Не ми пука какво си мисли баща ми. Когато сме малки, се опитваме да зарадваме родителите си. Вече съм голяма. Пораснах през изминалите четири дни, господин Шмит. Единственият човек, когото трябва да зарадвам, съм самата аз.

Шмит тръсна глава като разярен бик. Колоденкова трябваше да е побесняла; трябваше да се опита да му запуши устата и да се втурне срещу пистолета му. Вместо това се държеше като професионалист. „При това не по-малък от мен. Добре, момичето ми, хайде да видим колко си страшна“.

— Дойде тук, за да отмъкнеш лодка, признай си. Баща ти никога не ти е позволявал…

— О, господин Шмит, да го духаш и ти.

Ето затова вече щеше да я убие. Щеше да я убие и без това, разбира се. Единствената разлика щеше да е в начина.

Изстрели. Седем на брой. Един след друг. Дойдоха отляво. Чуха се приглушено. Мъглата притъпяваше всеки звук. Боата погледна към Шмит и поклати глава. Пепелянката също направи отрицателен знак. Никой не виждаше целта. По кого ли бе стреляла? Със сигурност не по Гърмящата змия. Не можеше да е дошъл толкова бързо.

„Стреля с малокалибрената пушка на Питон. Без съмнение. Изпразни цял пълнител. Но не стреля по нас. Ако се целеше в нас, щях да чуя рикошетите. Каква игра играе?“

Огледа малкото пристанище. Тридесет места за лодки — три стоянки с по десет места всяка. Стоянките бяха дълги по дванадесет метра, отделени една от друга с тесни дървени мостчета. Повечето места бяха заети от малки платноходки, не по-дълги от десет метра. През мъглата мачтите наподобяваха скелет на мъртва гора. Някои от каютите бяха загърнати със сини платнища. Виждаха се и няколко корабчета за промишлен риболов, поклащаха се на вълните на прилива. Океанът постепенно настъпваше, солената вода отхапваше все по-големи залъци от пясъка. В далечината се чу предупредителната сирена на фара. Светлината му не стигаше дотук. Духна леден вятър. Дали пък нещо не помръдна там, в почти невидимия край на дока? Стори му се, че някакъв човек стои… Колоденкона!

Той свали пушката от рамото си и погледна през оптичния мерник. Пръстът му вече галеше спусъка, когато осъзна в какво точно се е прицелил. Не беше нито мъж, нито жена, просто бензиноколонка. Като всички колонки по пристанищата и тази бе в края на дока. Мъглата се завъртя и Шмит видя ясно очертанията на колонката, преди мръсносивата пелена да я обвие отново.

„Има нещо в тази колонка… Нещо не е както трябва…“ Инстинктите му отново проговориха. Не разумът, а инстинктите — това определено го разтревожи.

Продължи да се взира през оптичния мерник, макар да не виждаше нищо, мислите му се завъртяха около злото. В тази мъгла имаше някаква злоба, враждебност. Времето се превърна в негов враг. Мразеше го и му се искаше да го убие.

„Суеверие. Стари негърки, които разказват истории за призраци около огъня в селото, а някъде в мрака вият чакали. Страх ли ме е? Ако е така, тази приказка я знам само аз. Враговете ми са лошото време и някаква си жена. Дори дете не би се страхувало от това!“

Моментната му слабост го ядоса не по-малко от самата Ирина, така че Шмит я подразни:

— Не улучи, Ирина. Искаш ли да опиташ пак? Ако ще пробваш, явно ще се наложи да се приближиш още.

— По-близо съм, отколкото си мислиш.

Нима беше възможно? Дали пък не бе успяла по някакъв начин да им мине във фланг? Дали не беше на пристанището, скрита в някоя лодка? В такъв случай щеше да може да се прехвърля от лодка на лодка и да го изненада в гръб. Шмит прокара ръка по челото си.

„Пот? Нима тая обречена кучка е успяла да ме изплаши толкова, че да се изпотя?“

На екрана над главите им бреговата линия бе очертана в оранжево. Неопределена геометрична фигура, която можеше да е паркинг, бейзболно игрище или просто пасбище, се намираше точно зад други фигури с по-ясни очертания: три продълговати правоъгълника, всеки с нещо подобно на пътека до него. Това трябваше да е пристанището. Самолетът се приближаваше бързо към него.

— Можеш ли да слезеш още по-ниско? — изръмжа Чарли.

Вторият пилот — вече той управляваше самолета — отвърна саркастично:

— Техническото понятие за „по-ниско“ е „под водата“.

Майорът имаше чувство за хумор. Това поне беше окуражително.

— Татко, това според мен са коли.

Скот все още седеше в креслото на първия пилот, ръцете му бяха върху лостовете. Можеше да поеме управлението във всеки момент.

„Да — каза си Чарли. — Коли. Колко ли са? Седем. Дали някоя от тях е тойота «Камри»? Кой може да каже?“

— Насочвам се към вътрешността. Не искам да минавам над пристанището. Турбуленцията може да…

— Майната им на лодките!

„Искам да огледам долу от възможно най-добрата позиция. Няма да имам втори шанс“.

— Повярвайте ми, сър. Нали не искате да засмучем някое платно.

Чарли се замисли за миг.

— Добре, майоре. Ще направим както казваш. Знаеш какво ще стане, ако не успея, нали.

Вторият пилот кимна.

Контурите на двадесетина лодки изпъкнаха по-ярко. Продълговатите им корпуси светеха в оранжево, а мачтите потрепваха не от вълните, а защото инфрачервените лъчи на детекторите се опитваха да изобразят точното им местоположение.

— Можеш ли да усилиш детекторите, така че да прихващат човешка топлина?

— Самолетът е оборудван с първо поколение СПВ. Сигналът е усилен до крайност.

Една сякаш безкрайна линия изчезна на изток. „Това сигурно е главната улица. Градът се простира от двете й страни“. Кубове и многоъгълници, проблясващите пирамиди на върха им, къщи и покриви, видени единствено благодарение на енергията и пресъздадени от компютър, който според Чарли не бе достатъчно мощен, за да му покаже всичко.

Самолетът беше само на сто и тридесет метра над земята и въпреки това човешкото око не бе в състояние да различи нищо, абсолютно нищичко. На помощ бе дошла технологията, но дори и тя не бе достатъчно силна, за да покаже ясно самотна жена, която се бори, за да спаси живота си.

Чарли не знаеше дали да се моли, или да псува.

„Безсилен съм. Не мога да направя нищо нито с думи, нито с действие. За втори път през целия си живот не съм в състояние да направя абсолютно нищо“.

— Гледайте внимателно, сър. Сега сме точно отгоре.

Гръмотевица, където трябва да е тихо като в църква. Слонско тръбене в мъглата. Йохан Шмит потрепна от свистенето на горещ метал, профучал над главата му.

„Реактивен самолет. Мина ужасно ниско. Сигурно наблизо има военновъздушна база. Само военен пилот би се осмелил да лети в това време“.

— Чарли е тук, Шмит. Идва за теб.

Гласът й бе пълен с насмешка. Още един дълг по сметка, която трябваше да плати.

— Лигла.

Той размърда вкочанените си пръсти, разтърка длани и разкърши мускули, за да прогони сковаността от тялото си. Течението от Аляска минаваше точно покрай брега; мъглата бе свалила температурата до десет градуса; вятърът правеше времето още по-студено. Зъбите му започнаха да потракват — лятната поплинова униформа по никакъв начин не помагаше.

— И какво ще направи Чарли, когато те открие? Предполагам, че няма да е особено приятно.

Злобна ирония с весели нотки. Просто нетърпимо.

„Финтира. Фехтовачески гамбит. Опитва се да ме накара да сваля гарда. На кого си мисли, че върти номера? На мен? Толкова ли си самоуверена, че се опитваш да ме преметнеш? Стига игрички, момиченце, до гуша ми дойде от теб!“ Йохан Шмит премина в атака:

— Разкажи ми повече за баща си, Ирина.

Тонът й стана предпазлив.

— Не си заслужава да говоря за него.

„И къде изчезна злобата и иронията, а, момиченце?“

— Аз пък не мисля така. Нали заради него си тук?

— Тук съм, за да те убия.

„Продължавай така, продължавай. Само си утежняваш положението“.

— Като казвам „тук“, нямам предвид самото място. Искам да кажа, че заради него си постъпила във ФСС, нали така?

— Не съм толкова инфантилна.

„Опитваш се да избягаш от въпроса, нали? Аз пък ще ти го навра в лицето“.

— Баща ти те е поощрявал.

— Мисля, че знам каква ще е следващата ти реплика, Шмит.

„Не, не знаеш“.

— Така ли? И каква ще е?

— Че баща ми е очаквал да стана чучулига — шпионин, който използва секс, за да краде информация. Права ли съм? Натам ли се опитваш да насочиш разговора?

„Проклета да е тази жена!“

— След това щеше да кажеш, че е написал писмо до командира ми и е казал, че подкрепя идеята. Вероятно имаш достъп до източници от разузнаването. Може би също така си прочел въпросното писмо. Може би предполагаш, че баща, който се опитва да уреди за дъщеря си кариера на проститутка, я белязва до живот. Сигурно дори вярваш, че като ми припомниш за унижението ми, ще ме накараш да се разрева като безпомощна хлапачка. Ако си имал подобни илюзии, ще останеш разочарован. Не съм нито хлапачка, нито пък съм безпомощна. И знаеш ли защо? Ако бе поне наполовина мъж, колкото Чарли, щеше да знаеш.

— Аз съм два пъти повече мъж от него! — избумтя Шмит.

— Каза, че съм щяла да посрамя баща си, Шмит. Замисли се над това. Замисли се и прецени дали пък това не е правосъдието, което му се полага.

— Сър? — Напрегнат шепот от дясната му страна. Боата. Защо не използваше сигнали с ръце? Шмит притисна пръст към устните си. Боата поклати глава, напусна позицията си и изпълзя към Шмит. — Сър, подушвате ли нещо?

На Шмит му се прииска да го зашлеви. Колоденкова можеше да ги заобиколи през сектора, който Боата трябваше да охранява.

— Върни се на поста си, войник!

— Бензин е, сър. Надушвам бензин.

Разбира се, че миришеше на бензин. Нали лодките в пристанището имаха двигатели и сто на сто често разливаха гориво. В края на краищата не можеш да изкараш платноходка в морето без двигател, обикновено производство на „Атомик Енджинс“. Ако не го лъжеше паметта…

„Бензоколонката в края на дока…“

— Ако беше умен колкото Чарли, щеше да знаеш, че всяка жена, която е опозорена по този начин, не е в състояние да изпита срам от нищо друго. Знаеш ли колко силна станах, след като баща ми ме предаде, Шмит? Чарли знае. Ти ще научиш. При това доста скоро.

Шмит отново погледна през оптичния мерник в опит да открие колонката. Да, надушваше изпаренията и да, миризмата беше по-силна, отколкото би трябвало.

„… края на дока. Вятърът духа към нас.“

— Това ще е последният урок, който ще научиш, Шмит.

„Възможно ли е да го е направила? Нима Маккензи е напълнил сърцето й с желязо като своето?“

— Сър! Вижте!

Фойерверк. Сребърна следа в небето. Бял огън описа парабола отляво и падна на двадесетина метра зад гърба на Йохан Шмит.

„Двадесет метра навътре в сушата и двадесет метра над океана“.

Следващата ракета изсъска над главата му — ярка като слънчева светлина. Зад нея се влачеше димна опашка.

„Ракети! Какво се опитва да направи тая, да даде сигнал на самолета ли?“

Изведнъж вятърът се усили и разпръсна мъглата. През оптичния мерник Шмит видя седем дупки от куршум в основата на бензиновата колонка. Седем струи изпускаха течност с цвят на урина в океана под кея. Изстрелите, изстрелите преди минути… Не бе стреляла по тях. Целила се беше в колонката. Невидима за всички, скрита в гъстата мъгла, се бе изправила безстрашно, беше се приближила до оградата, изчакала бе хладнокръвно няколко секунди за видимост и спокойно бе изпразнила пушката на Питона в яркочервената бензиноколонка на „Тексако“, без да пропусне целта дори веднъж.

Вятърът и приливът караха горивото към брега. Вече го бяха докарали. Малките вълнички се разбиваха в пясъка. Целият кей бе напоен с бензин. Всяка лодка, всяка яхта, всеки стълб за привързване щеше да се превърне във факла.

Пожарът щеше да е грандиозен.

„Кой да си помисли, че е способна на подобно нещо!“

С ледено спокойствие се беше промъкнала до друго укритие и бе изчакала вятърът да довее адската миризма. С ракетния пистолет, задигнат от будката на пазача. Със змийско коварство се бе обадила на Шмит и беше отвлякла вниманието му.

„Във вените й сигурно тече морска вода. Никога нямаше да повярвам“.

После внимателно и спокойно бе вдигнала ракетния пистолет… и сега стреляше. Шмит всъщност не усети никаква промяна в спокойния й глас.

„Жена почти достойна за уважение“.

Непоколебима като богиня на смъртта, тя спокойно чакаше някоя ракета да погали морската вода и да взриви адския огън, който щеше да изличи Шмит от лицето на този свят и да го прати в друг.

— Бягайте! — изкрещя той на Пепелянката и Боата. — Бягайте, глупаци такива!

Успя да измине десетина метра, преди да чуе първия изстрел. Куршумът прати Боата на мокрия асфалт, кръвта му опръска всичко наоколо. Той запляска с ръце като ранена чайка, но не издаде и звук, не промълви и думичка.

Пепелянката се оказа по-шумен. Умря както мнозина от колегите си в занаята, без да мълви молитви. До самия си край крещеше обичайните псувни. Кучка, мърша, курва… пълна програма. Шмит бе свикнал с това, беше го чувал стотици пъти и се надяваше, като му дойде времето, да има самообладанието да изрече Божията молитва.

Беше на тридесетина метра от оградата, когато чу взрива. Последва го кълбо пламъци и ревът на хиляди пищящи демони, пуснати от преизподнята.

Горещата вълна го блъсна, а два куршума изпищяха от двете му страни. Трети мина точно оттам, където трябваше да е гръдният му кош преди частица от секундата.

Тогава я видя.

Ровичкаше трескаво из джоба си за муниции, а в ръката й висеше празен „Токарев“.

Най-сетне уязвима.

Майорът щеше да прелети още веднъж над пристана — и толкова. Ако Ирина бе долу, щеше да разбере, щеше да скочи в колата си, да се махне от градчето и да дойде право в обятията на Чарли.

А той щеше да я чака, защото пилотът се оказа луд като него. Може би дори и по-луд. Възнамеряваше да приземи самолета на опасно тесния път към Сан Карлос.

Каза, че можел да го направи. В момента, в който се откъснаха от прегръдката на мъглата по крайбрежието и закръжиха над полето, каза, че пътят бил достатъчно широк. Може би. Нямало да има никакво движение. Може би. Освен това, за да се приземи „Гълфстрийм“, били необходими само около хиляда метра писта, паваж, асфалт, каквото и да е.

Може би.

Имаше ли риск? Да. И какво от това? Единственото нещо, което имаше значение, бе да минат толкова ниско, че у Ирина да не остане и капчица съмнение, че това може да е единствено Чарлз Маккензи. Кой друг, по дяволите, ще лети в отвлечен реактивен самолет над покривите на хората в непрогледна мъгла?

Щеше да разбере, че е той. Прекалено умна беше, за да не го разбере.

Чарли се вторачи през прозореца на пилотската кабина. Залязващото слънце обагри облаците със светлина от ангелски очи. А под тях… о, мамка му… мъглата. Всичко наоколо приличаше на планина от гранит, издигнала се от земята до осемстотин метра. Беше трудно, дяволски трудно да контролираш стомаха си, докато летиш право насреща й със сто и двадесет възела в час и се опитваш да се убедиш, че е просто мъгла, а не скала.

Бледа светлина, сумрак, сива празнота, отвъд времето и пространството. Виждаше се само лек намек за залязващото слънце. В Япония бе утро, в Калифорния — привечер, а млечнобялото сияние светеше като…

— Мамка му! — извика Чарли. — Това не е слънцето! Това е фар! Ирина е запалила фара!

Вторият пилот се наведе напред.

— Невъзможно. В тази мъгла фарът изобщо не може да се види. При залез-слънце обаче светлината прави странни… — После добави много бавно: — О, Божичко!

— Какво? — попита възбудено Чарли.

Наведе се над рамото на майора. В наранените му ребра избухна обезумяваща болка, пред очите му за миг се спусна мрак и той си пое пресекнато дъх. Поклати глава и се напрегна, за да види по-добре онова, за което нямаше съмнение, че е сигнал от Ирина.

— Господи! Това не е сигнал. Това е… това е ад… пламъците сигурно се вдигат поне на петнайсет метра!

Страхът го прониза с такава шокираща лекота, че му се прииска да изкрещи.

— Градът? Градът ли гори?

— Не. Ние сме почти над него. Господи, пристанището е! Вижте СПВ! Цялото е в пламъци!

Нямаше време за мислене, нямаше време за чудене какво става. Вече нямаше никакво време.

— Кацай!

— Моля!?

Той опря пистолета в тила на майора. Не искаше, но щом се налагаше, трябваше.

— Казах да приземиш шибания самолет!

— Няма начин!

— Скот, поеми управлението.

Майорът подскочи.

— Не! За Бога! Синът ви не може да го управлява, способностите му…

— Тогава го направи ти — посъветва го Чарли много мило и много спокойно.

— Мамка му — прошепна пораженчески вторият пилот.

Бяха на седемдесет метра от земята. Чарли впи очи в екрана на СПВ. Сан Карлос представляваше някаква решетка. Главната улица го разполовяваше и свършваше на пристана. Колко ли бе разстоянието от края на града до входа на пристанището? „Оттук ми изглежда към осемстотин метра. Със сигурност не е километър“.

Колесникът се спусна. Елероните също. Дроселът отиде назад. Вторият пилот се бе вкопчил в руля като удавник за сламка и дърдореше:

— Страшничко, да. О, да, да, да. Само по инструменти. Видимост нула. Градска среда, тясно шосе. При това мокро. Разумните пилоти не правят подобни неща. Мамка му, това е кола! Божичко! Още ли сме живи? Добре, това е. Правя го. Мога да го направя. Стискайте зъби. Може и да се пребием. Боже, ако успея, сигурно ще ме повишат. Обичам те, мамо. Дево Марийо…

Чарли усети асфалта, преди да го види. Колелата изсъскаха и се плъзнаха по мократа повърхност… но вече бяха на земята и половината битка беше спечелена.

Двадесет и пет тона аеродинамична стомана полетяха като куршум по тесния път. Чарли за части от секундата зърваше летящите покрай тях стълбове, барачки, канавки, задръстени с храсти, вековни евкалипти с натежали от влагата клони, които забърсваха краищата на крилата. Една кола с фарове на дълги закова спирачки в някаква пресечка и Чарли зърна невярващата физиономия на шофьора.

„Провиснал над пътя клон, кола, крава, каквото и да е на пътя — и се превръщаме в крилата катафалка“.

Вторият пилот се опитваше да спре толкова яростно, че носът на самолета се наклони заплашително. Самият пилот като че ли караше на автопилот и продължаваше да дърдори — не, молеше се! Придобитият в продължение на години опит го направляваше във всичко. Не мислеше какво точно прави, а просто го правеше, воден от прекрасните си рефлекси. Звукът на двата двигателя се промени в момента, в който спойлерите автоматично се включиха. По същото време дефлекторите, подобно на гигантски мидени черупки, запушиха вентилацията и насочиха тягата на турбините напред вместо назад. Сега дроселът нагоре и седем тона тяга се втурнаха напред, за да забавят гълфстрийма. Спирачки, уверена ръка на руля, поглед, който оглежда инфрачервения екран дори за най-малкото препятствие. Скоростта намаляваше…

Сто и петдесет километра в час, сто и четиридесет, сто и тридесет — и нещо различно се появи на екрана на СПВ: смяна на очертанията, инфрачервеният екран се затъмни до неузнаваемост от издигналите се пламъци и за секунда настъпи електронна слепота: сензорите не успяха да се настроят към внезапната ярка светлина.

— Майко Божия, моли се за… ооо, мамка му!

На фона на огнената стена съвсем ясно се очерта човешка фигура. Бягаше по пътя. Извърна се и видя как мъглата зад гърба му се разцепва и от нея изниква реактивен самолет, който се движи — Чарли хвърли поглед към уредите — със сто и десет километра в час. Клетникът се превърна в заек, заслепен от светлина на фарове, неспособен да се мръдне от пътя, още един труп на магистралата на смъртта, който щеше да тежи на съвестта на Чарли.

„Не, няма да е на моята. Умри, курвенски сине!“

Беше един от мръсниците на Шмит и вече вдигаше оръжието си. Преди да успее да допре приклада до рамото си, турбуленцията го подхвана и го вдигна във въздуха.

„Двигателите работят на обратно. Колко ли тона беше силата им?“

Не беше мъртъв. Ужасна история. Бе жив и за момента в добро здраве. Устата му бе широко отворена, а той се носеше във въздуха и се издигна по-високо, отколкото Чарли си мислеше, че е възможно. Някога, преди много години, Чарли бе видял как една кола блъсна човек. Стана в Банкок и Чарли се канеше да пресече улицата, когато видя катастрофата. Някакъв нещастен тайландец бе блъснат от кола и полетя по подобен начин, но Чарли знаеше, че вече е мъртъв. Ударът бе достатъчно силен, за да го убие, и човекът вероятно умря, без дори да си дава сметка за това.

Този път бе различно.

Горилата на Шмит, който и да беше, знаеше какво точно се случва и го знаеше достатъчно дълго, за да разбере как ще приключи земният му път — подметнат във въздуха като парцалена кукла, ударен в асфалта с прекършен гръбнак, строшен врат и пречупени като съчки крайници. Подхлъзна се. Тялото му се подхлъзна. Можеше само да се предполага какво точно се е случило с душата му. Самолетът продължи да се носи напред, трупът се изпързаля пред него, просто бе по-бърз… И край.

Ударът почти не се усети.

Петдесет километра в час. Чарли виждаше всичко, което можеше да се види. Топлината от гигантския огън прогони мъглата. Онова, което допреди минути бе пристанище, се бе превърнало в ад за кроткото рибарско градче.

Вторият пилот се опитваше с всички сили да спре самолета, забравил и молитви, и ругатни. Това обаче явно нямаше да се окаже достатъчно, тъй като инерцията щеше да ги отведе след края на пътя и да ги запрати право в сърцето на пожара.

Пилотът дръпна здраво руля. Лявото крило на самолета заора в меката земя и машината направи рязък ляв завой.

Нютоновите закони запратиха самолета към океана. Двата двигателя „БМВ — Ролс Ройс“ го дърпаха към паркинга. Гълфстриймът поднесе настрани и спря, а пилотът от военновъздушните сили, по-скоро инстинктивно, отколкото с някаква мисъл, довърши старателно всички процедури по приземяването и изключи двигателите, без да спира да мърмори:

— Благодаря ти, Господи, благодаря ти, благодаря.

Чарли сложи ръка на рамото му.

— Ти си най-добрият пилот на света, момче. Задължен съм ти. Ако някога ти потрябва помощ, просто вдигни палец. Нищо повече. Просто вдигни палец и ще дойда веднага. Става ли?

Пилотът кимна разсеяно и продължи да се моли. Чарли го разбираше. На него също му се искаше да се помоли.

Вместо това обаче се извърна и излезе от пилотската кабина. След секунди стискаше деветмилиметровия „Браунинг“ с дясната ръка, а с лявата — гърлото на Сам.

— Ако не ми кажеш каквото те питам, си мъртъв. В никакъв случай не го забравяй.

Сам се опита да го заплюе. Чарли го зашлеви.

После извади ножовете и Сам изпищя. Не че на Чарли му пукаше. Изви окървавената ръка на съветника по националната сигурност зад гърба му и го бутна към изхода.

— Кажи ми за прикритието, Сам. Кажи ми за „Вихрушка“.

— Да ти го начукам.

Лесно предвидим отговор. Чарли свали предпазителя на пистолета и Сам подскочи от щракането.

— Купил си китаеца, нали така, боклук скапан? Откупил си Санджин Уинг от китайците. Хайде сега да чуем. Каква е цената?

— Никаква! Не съм дал и един шибан цент!

Чарли блъсна лицето на Сам в люка. Дръпна ръчката, за да го отвори с една ръка, а другата използва, за да забие дулото на пистолета в тила на жертвата си.

— Внимавай в картинката, глупако! Ако не получа истината, ще боядисам този самолет с кръвта ти.

— Мръсен скапаняк — изрева яростно Сам. — Това е истината. Не разбираш ли, педераст гаден? — Чарли най-сетне получи исканото — човек, който е толкова бесен, че не може да говори нищо друго, освен истината, дори и да иска. — Не съм им плащал, те ми платиха.

Чарли примигна объркано. Беше истина, трябваше да е истина… освен това обясняваше всичко, което досега не разбираше.

— По-добре ми обясни по-подробничко, Сам.

Думите изригнаха на един дъх.

— Пари за предизборна кампания! Чисти като сълза! За да ме изберат!

Логично. Божичко, колко логично. През цялото време бе тълкувал информацията погрешно, гонил беше призраци. Прокле се, че въобще не се бе замислил колко очевидно могат да се наредят парченцата на пъзела.

— Мислех си, че след като цял живот съм в този бизнес, знам всичко за това как можеш да накараш един мерзавец да стигне най-долната точка на падението си. Но ти, Сам… ти ме научи на нещо ново. Не мисля да ти благодаря.

— Живей и се учи, копеле.

Люкът се отвори широко и в салона нахлу нетърпима горещина. Пристанището се бе превърнало в нажежена пещ. Огнените езици прогонваха мъглата и осветяваха паркинга с адска светлина. Чарли реши, че гледката е достойна за картина на Йеронимус Бош — нощ и кървав облак над Пасифика, водата обгърната от червени пламъци, яхтите и корабчетата в преизподня, толкова гореща, че корпусите им от фибростъкло се топят като восък, гордите им мачти се давят безпомощно в дима, платната им хранят стихията. Сякаш бе застанал на брега на Хадес и гледаше пламтящите ладии на Харон. Одисей най-сетне бе пристигнал на острова на мъртъвците.

— Кажи ми — прошепна Чарли, защото вече бе неспособен да крещи. — Кажи ми какво получиха те в замяна на парите си.

Сам изсумтя презрително.

— Как какво? Свой човек в Белия дом! Божичко, какво искаш, да ти го нарисувам ли?

Не, нямаше нужда от рисунки.

— Свобода на действие в Азия ли?

— Да, за Бога!

— Ще нападнат Тайван. Ще нахлуят във Виетнам. Ще окупират Сингапур.

— Е, и какво? Избирателите не дават за това и пукната пара.

Чарли бе готов да даде много, за да изтрие самодоволната усмивка от лицето на Сам.

— Предполагам, че си им обещал и вътрешнополитическа подкрепа.

— Каквото поискат. Трансфер на технологии, търговски преференции, отказ на политическо убежище на техни дисиденти. Освен това искат да запуша устата на глупаците, които крещят за човешките права, и на движението за освобождение на Тибет. Те и без това са шайка бездарни актьори, така че на кого му пука?

„На мен. На мен и на всеки, който чуе думите ти, които в момента записвам“.

— А какво ще каже шефът ти за всичко това, Сам? Знае ли въобще какви си ги намислил?

— Дори и да знае, пет пари не дава. Това няма да стане през неговия мандат.

„И при твоя няма да е“. Чарли го блъсна от самолета. Не бе високо — около три метра. Сам се пльосна на земята и от устата му изригна поток ругатни.

Чарли клекна, хвана се с две ръце за пода на самолета, залюля се и скочи на земята. Заболя го страшно. Шевовете в крака му се скъсаха и топла като урина кръв потече по бедрото му. Сякаш някой го одра с бодлива тел. Болката замая главата му и той стисна зъби, за да не изгуби съзнание.

— Ставай — изсъска и сграбчи Сам под мишницата. Вече не беше вбесен, премина в друго състояние. — Скапано лайно такова, минал си на тяхна страна от момента, в който президентът ти повери дипломатическите отношения с Китай.

— Още отпреди това, идиот безмозъчен. С китайците сме стари дружки.

Чарли блъсна упорития си пленник към задницата на самолета и изсъска:

— Кажи ми поне една основателна причина да не те застрелям на място.

— Не разбираш ли, че ще стана президент, Маккензи, и когато стана…

— Не ми трябва опрощението ти, Сам. Не ми трябва ничие опрощение. Забрави за това.

— Вече забравих. Това, което искам да ти кажа, самодоволно копеле такова, е, че осъществих мечтата на всеки дипломат — привлякох китайците на наша страна. Когато стана президент, Китай ще е най-верният ни съюзник. Вярно, че се издъниха и арестуваха сина на Уинг…

Чарли бе поразен от огромната грешка, която бе допуснал. Бъркал беше на всяка крачка от пътя. Каза повече на себе си, отколкото на Сам:

— Значи казваш, че арестът на сина на Уинг наистина е бил бюрократична грешка?

— Разбира се! По дяволите, все още не можеш да го проумееш, така ли? Остарял си, Чарли, много си стар вече. В доброто старо време щеше да прозреш всичко на секундата.

— Какво да прозра?

— Че двамата с Уинг сме от един отбор. От печелившия.

„По дяволите — каза си Чарли, — прав си. Трябваше да се сетя още в мига, в който онова конте от «ДефКон», Хенкес, ми каза, че лично си препоръчал Уинг за длъжността. Да, Сам, май наистина съм прехвърлил хълма и трябва да ме пуснат на ливадата с другите волове. Но не и преди да приключа с това, Сам. Не и докато не си уредя сметките с теб и с дресирания ти питбул“.

— Продажно копеле такова! Купили са те и са те продали. Всичките ценности на тази нация, цялото й значение, не означава абсолютно нищо за теб, така ли?

— Искаш ли да ти кажа какво има значение за мен? — избухна Сам. — Да седя в голямото кресло, да лапам долари, да съм номер едно, президент на Съединените американски щати, най-могъщият човек на света! Това е единственото, което има значение за мен. Единственото! Останалото са глупости. Играта, Чарли, шибаната игра се играе за победа и единствено победата е от значение.

Заобиколиха опашката на самолета и Чарли отвърна:

— Играта свърши, Сам. Играта свърши.

— Съвсем вярно — обади се Йохан Шмит.

Стоеше на покрива на един ръждясал пикап и ползваше тялото на Ирина за щит. Огънят зад гърба им хвърляше червени отблясъци.

Ирина беше в безсъзнание. Шмит бе увил косата й около китката си и придържаше окървавената й глава на рамото си. Чарли се помоли раната й да е повърхностна.

Шмит бе на петнадесетина метра от тях и на метър и половина над земята. Дългото дуло на пистолета му се заби между ребрата на Ирина. Чарли видя, че пистолетът е от ново поколение, изключително точен. Придърпа Сам пред себе си и го превърна в свой щит.

Шмит изплези език, наведе се към челото на Ирина и демонстративно облиза кръвта. После премлясна и каза:

— Мммм.

„Йохан, сега е прекрасно време да се отправиш към оня свят“.

— Чарлз, това е пистолет двайсет и втори калибър. Знам добре, че е ужасно немощен. От упор обаче върши чудеса. Ако дори се осмелиш да се прицелиш към мен, ще вкарам поне три куршума в тялото й.

На светлината на адския огън двамата мъже мълчаливо стискаха заложниците си. Чарли бе под опашката на самолета, а Шмит стоеше на няколко метра встрани, пред десния двигател. И двамата бяха на открито, и двамата уязвими, без никакво прикритие. Идеални мишени.

„В задънена улица сме. Ако се опитам да го гръмна, вероятно ще улуча Ирина. Ако той стреля, ще му се наложи първо да убие Сам“.

Пристанището бе в пламъци. Огънят бумтеше, яхтите се гърчеха в хватката му. Двигателите на гълфстрийма — работеха на празен ход — жужаха лекичко, течението от турбините минаваше покрай главата на Чарли. Мъглата обгръщаше паркинга, но не успяваше да проникне в него. Адската жега я блъскаше назад и отваряше празно пространство, превърнало се в гладиаторска арена, осветена от мощни пламъци.

„Аз печеля — каза си Чарли. — Остава само да убедя Шмит в тази незначителна подробност“.

— Свали оръжието, Йохан. Знаеш, че държа по-силни карти.

— Не е така, Чарлз. Дамата е в мен. Ти имаш само вале. То пък едно вале…

От устата на Сам се разхвърчаха слюнки:

— Мамка му, Йохан, направи нещо!

Чарли го срита в пищяла. Сам се опита да се изскубне. Чарли го придърпа властно към себе си, но усилието отново събуди парещата болка в тялото му.

— Бъркаш, Йохан. Сам е най-важният човек на света — клиентът, който плаща сметките ти. Няма да позволиш и косъм да падне от главата му.

— Колко хитро от твоя страна, Чарлз. Много си прав, професионалната етика изисква клиентът винаги да е защитен.

— В такъв случай пусни Ирина. Откажи се и я пусни.

— За жалост клиентът ми — по-точно човекът, който подписа договор за услугите ми, поради което е длъжен да заплати фактурата, която надлежно ще издам — е господин Максимилиан Хенкес, главен изпълнителен директор на „ДефКон Ентърпрайзис“.

Ръката на Шмит се мръдна прекалено бързо, за да може някой да реагира. Изстрелът бе дяволски добър — право в лявото око на Сам и оттам в мозъка. Чарли знаеше, че Сам е мъртъв, знаеше, че Шмит няма нужда от втори изстрел… тежестта на вече покойния съветник по националната сигурност го дръпна надолу.

Шмит отново завря пистолета си в ребрата на Ирина. Чарли с мъка се скри зад мизерното укритие, предложено от трупа на Сам.

— Повторението е майка на знанието — заяви поучително Шмит. — Дори и малокалибреното оръжие е смъртоносно в ръцете на професионалист. Опитай се да запомниш това, Чарлз.

Почти затиснат от трупа на Сам, Чарли промълви една-единствена дума:

— Защо?

— Защо какво? Имаш предвид Самюъл ли? Мислех, че е очевидно. Виж, Чарлз, работата е там, че докато досадният дебеланко беше жив, ти имаше на какво да разчиташ. Никога нямаше да ми позволи да направя онова, което желая ужасно силно. Записите, които си скрил из интернет, гарантираха това. Виж обаче какво се случи: толкова просто и — честно казано — приятно разрешение. Няма Самюъл, няма проблем.

„Мога да го направя. Щом ти успя да уцелиш главата на Сам, значи и аз ще уцеля твоята“.

— Чарлз, Чарлз, не насочвай това нещо към мен. Пръстът ми вече е обрал мекия спусък. Ако случайно вземеш, че ме улучиш, рефлексите ми ще го дръпнат докрай. Освен това аз съм адски дисциплиниран човек. Дори и да умирам, сигурно ще успея да вкарам повече от един куршум в крехкото тяло до мен.

„Един изстрел. Ако е в черепа, ще го свали веднага. Само да може ръката ми да не трепери. Само да успея да фокусирам погледа си. Само да мога да пренебрегна тая ужасна шибана болка“.

— Знаеш ли, сигурно наистина си в състояние да ме улучиш. Склонен съм да допусна дори, че можеш да ме убиеш. Но те уверявам, Чарлз, че ако го направиш, няма да убиеш един човек, а двама.

„По дяволите, само ако беше малко по-висок. Проклето джудже, половината ти глава е скрита зад главата на Ирина“.

— Ако я искаш жива, ако идеята да носи цветя на гроба ти те успокоява, просто хвърли оръжието. — Той килна глава и добави весело: — Я чуй! Чуваш ли? Това не е ли пожарникарска сирена? Храбрите пожарникари от скапаното село вече препускат насам с всички сили. Е, мисля, че това слага край на преговорите ни. В момента, в който пожарникарите довтасат, ще убия тази жена. Имаш честната ми дума. Просто нямам избор. И тогава двамата с теб ще трябва да премерим сили, все едно сме на гладиаторската арена. Може би победителят ще съм аз. Може би ще спечелиш ти, стига разбирането ти за победа да включва мъртвата Колоденкова естествено.

„Ако имах пушка, щях да се справя. Без проблем. С пистолет… по дяволите, няма начин…“

— Времето ти изтича, Чарлз. Хвърли оръжието и ще пусна младата дама. В случай, че продължиш да размахваш пистолета, който, ако не се лъжа, е „Браунинг Хай Пауър“, нали така, съдбата й е решена.

„Ще го направи. Ще дръпне спусъка. А аз… по дяволите, дори не виждам ясно“.

— Последен шанс, Чарлз, последен танц. Хвърли тази антика встрани. После се изправи като добро момче, а аз ще имам грижа за останалото.

Чарли метна пистолета си през рамо.

— Кажи, Чарлз, какво искаш да пише на гроба ти? Ще го уредя. За моя сметка.

— Беше по-добър от враговете си — изръмжа Чарли.

— Хубава епитафия, макар и невярна. Но от друга страна, с повечето е така. — Ирина трепна като кукла от двата куршума в тялото й. — Задачата е изпълнена. Господи, това ми дойде добре.

Шмит захвърли тялото като дете — омръзнала му играчка. Ирина се свлече безжизнена на земята. Тялото й остана да лежи неподвижно под крилото на самолета, обагрено с кръв.

„Боже милостиви, прати ме в ада, искам да го посрещна, като дойде“.

— Нямаш дори и най-бегла представа какво удоволствие ми доставя изражението ти в този момент. Сега бъди така любезен да се изправиш. Ако ти стиска, разбира се.

„Единственото, което ми остава, е да умра с достойнство“.

Чарли потисна гаденето и опря ръце на мокрия асфалт.

С крайчеца на окото си мярна пребледняло лице в пилотската кабина. Майорът. Вторият пилот. Очите му бяха станали на палачинки, устата му мълвяха нещо, което Чарли не можеше да чуе.

„Какво пък — помисли си той. — Струва си да опитам. Струва си да опитам всичко“. Вдигна юмруци. Стърчаха единствено палците. „Вдигнат палец, пилот. Хайде, помисли малко. Показвам ти вдигнат палец“.

Изражението на пилота остана непроменено. Не бе разбрал посланието на Чарли. Такъв е животът.

Всъщност смъртта.

Чарли започна да се изправя. Тялото му не го слушаше. Мускулите му бяха меки и негодни. Подви коляно и изпъшка от болка. Вятърът му се стори по-остър, по-силен от обичайния океански бриз. Мократа риза на Шмит заплющя около тънките му хълбоци, разпасана от внезапен силен порив.

„Не е вятър. Звукът е някак… механичен“.

Последвалият тътен изобщо не приличаше на неочаквана буря, долетяла от океана. Идваше от по-близо, бе някак локализиран, изригваше от точно определено място. И въпросното място бе съвсем близо над главата му.

Шмит се перчеше в поредната театрална поза — вдигнал пистолета над главата си с две ръце, като майстор стрелец, който се прицелва в десетката. На Чарли обаче му се стори, че се бори с пистолета и по някаква причина не успява да го свали пред очите си. Някаква сила просто дърпаше оръжието нагоре.

Рев на приливна вълна и грохот на препускащ влак, малък ураган, разразил се над главата на Чарли. Шумът бе непоносим. Чарли се хвърли на земята и запуши уши.

Тъмните очила на Шмит излетяха от лицето му. Очите му бяха широко отворени, кафяви, нефокусирани, кравешки очи, обезумели от ужас пред лицето на бурята. Включеният реактивен двигател на самолета засмука пистолета от ръцете му. Шмит се опита да скочи от пиедестала си на покрива на пикапа, но не успя. Не можеше да мръдне, ужасът, изписан по лицето му, показваше, че не е и в състояние да избяга.

„Човекът каза, че тягата на двигателите е седем тона. Нарече машината летяща прахосмукачка. Може да засмуче покриви на къщи, животни от ливадата…“

Шмит изпищя. Колкото и силен да бе грохотът на реактивните двигатели, ужасът го надвика.

— Мамка му! — изкрещя той… и се издигна във въздуха.

За миг застина, сякаш хванат в десницата на всемогъщия Бог.

Присъдата бе произнесена и Шмит изчезна с поразителна бързина.

Звукът на двигателя се промени, нещо изтрака зловещо и докато пилотът успее да изключи турбината, от Йохан Шмит не остана нищо, освен непоносима воня, от която стомахът на Чарли се обърна.

Чарли погледна към пилотската кабина. Майорът си беше там и може би се усмихваше. А може би не. Във всеки случай бе схванал сигнала. „Ако някога ти потрябва помощ, просто вдигни палец. Нищо повече. Просто вдигни палец и ще дойда веднага“.

Изправи се с мъка и закуцука към Ирина. Нямаше, нямаше, нямаше да надзърне през рамо, за да види какво е излязло от другата страна на турбината. Погледът му бе прикован в рускинята — тя все още дишаше, макар и едва-едва. Нямаше какво да направи за нея. Бе виждал достатъчно смърт, повече от достатъчно. Знаеше къде е границата на живота и виждаше, че Ирина вече е от другата й страна.

Една-единствена вена пулсираше на шията й. Всичко друго бе замряло. Нямаше и следа от борба в тялото.

Убиец. Ангел на отмъщението. Беше овладял изкуството да потиска чувствата си и сега то му бе необходимо повече отвсякога.

Няма милост, няма пленници. Войната, поведена срещу самия него, бе свършила за секунди и разумът победи, защото той бе себе си и не можеше да си изневери.

Над Ирина се наведе не човек, а парче лед. Тя лежеше под крилото, недокосната от вихрушката, отнесла Шмит в месомелачката. Дискът, дискът с „Вихрушка“ все още бе в джоба на ризата й.

Беше я предал. Но нямаше да предаде сина си. Сълзите щяха да почакат. Имаше работа да се върши. Всъщност две неща. Първото: да се погрижи синът му да не го последва в затвора. Второто: да убие доктор Санджин Уинг.

Нищо лично. Просто точно в този момент трябваше да убие някого. Китайският шпионин щеше да свърши работа не по-зле от всеки друг.

Измъкна диска с „Вихрушка“ от джоба на Ирина и го прибра в своя. Можеше да я целуне, но спря. Ако го направеше, всичко щеше да свърши и той щеше да остане до нея, докато не пристигнат полицаите.

Видя, че Скот скача от самолета с лекарска чанта в ръка.

Губеше си времето. Момичето вече не дишаше. Вече не бе Ирина. Вече бе само мъртва плът. Чарли се изправи и се отдалечи.

Шмит бе оставил ключовете на мерцедеса на стартера. От уредбата се носеше „Фиделио“: Oh namenlosen Freude — о, неизвестна радост.

Надали. Чарли спря музиката.

Потегли, размина се с една пожарна с надута сирена и пуснати буркани и се насочи към магистралата.

Някъде по пътя щеше да зареже мерцедеса и да открадне друга кола. После щеше да спре да му зашият крака. Щеше да си уреди среща с някой от приятелите на Парния чук, някой, който да изтръгне информацията от закодирания диск. Нямаше да е евтино. На кой му пука обаче? Свободата на Скот си струваше всеки похарчен цент.

А после?

Доктор Уинг, разбира се. Бързо и акуратно. Убийството нямаше да му достави удоволствие, нито пък щеше да се почувства по-щастлив от него.

А после?

Може би щеше да се предаде. Или пък да се самоубие. Така поне щеше да спести куп неприятности на всички.

Не беше сигурен кой вариант е по-добър. После щеше да реши.

Към следващата част или към съдържанието

Джо Гарбър Вихрушка (11)

Метаданни

Данни

Вихрушка

Информация

История

Сваляне / Връзки

10.Свети Чарлз

Джо Гарбър
Вихрушка (11)

10.
Свети Чарлз