На дванадесетия си рожден ден Чарли получи две книги. Подари му ги кръстникът му, който впоследствие му стана тъст. Книгите бяха „Илиада“ и „Одисея“, адаптирани в проза, подвързани със сиво платно и илюстрирани с гравюри.

По-късно „Илиадата“ щеше да омагьоса порасналия Чарли. На дванадесет обаче „Одисея“ го грабна и остави у него незаличими следи. Хитроумният Одисей зае първо място сред кумирите му и може би дори се превърна в доживотен идеал, макар Чарли никога да не си го призна.

Описаните в „Одисея“ приключения се оказаха толкова пленителни, че просто тръпки да те побият. Всичко обаче си има цена — сагата на странстващия грък докара на младия Чарли нощни кошмари.

Или, за да сме съвсем точни, един кошмар, който се връщаше отново и отново, за да го трови, да го парализира, да го хвърля в ледена пот и студени тръпки.

Все още го сънуваше.

По заповед на Цирцея Одисей отплава към бреговете на ада. На черния бряг на река Стикс копае яма и я пълни с мляко, вино, мед, вода, хрупкав ечемик и прясна кръв от гърлата на жертвени агнета.

Кръвта бе виновна.

Мъртвите излязоха. Появиха се от дълбините, изпълзяха по корем от недрата на Хадес, за да опитат от жертвоприношението и да скимтят от удоволствие от вкуса на незабравимото житейско вино.

Мъртъвци, всички мъртъвци, всеки мъртвец, откакто свят светува, мъже и жени, познати и непознати на Одисей, всички те се събраха на трапезата като хищници над повалена плячка. Дори и Ахил, най-великият измежду смъртните, не устоя на алената миризма. Най-храбрият боец, или по-скоро изгладнелият му дух, падна, на колене и обагри устни с кървавата смес.

Някога герой, сега просто гладен звяр.

Някои от мъртъвците говореха. Гласовете бяха дори по-ужасни от вида им, тъй като крещяха само безсмислици. На Ахил обаче му се разбираше. При това чудесно. „По-скоро бих приел да съм най-низшият роб на най-презрения селянин, отколкото цар на мъртъвците“. Така говореше най-храбрият измежду храбрите, онзи, комуто всеки се кланя и на когото всеки иска да прилича.

После милиони, милиони оплакващи се сенки притиснаха Одисей с неутолимия си глад, с неутешимата си скръб.

Чарли сънуваше този сън по-често, отколкото си признаваше, и когато се събудеше…

— Чарли?

— Какво?

— Викаш насън.

— Няма нищо, Мери. Просто сънувах онзи кошмар. Нали го знаеш.

— Не.

— Казвал съм ти. Тормози ме още от дете.

— Не съм Мери. Ирина съм.

Чарли подскочи и седна в леглото. Чу как Ирина опипва за нощната лампа.

— Плачеш, Чарли.

За пръв път в живота си Чарли не намери подходящ отговор.

— Шмит.

Така вдигаше телефона. Една дума. Напълно достатъчно.

— Обажда се Копиеглавата змия, сър. Съжалявам, че ви безпокоя по това време, но…

— Докладвай.

В повечето случаи една-единствена дума бе напълно достатъчна.

— Интернет тайникът на Маккензи е разбит, сър.

— Чудесно. — Войниците обичат простите неща.

— Бяха два терабайта качени на сървър в Калифорния. Копирани са и на друг сървър на същия сайт.

— Съдържание? — Многословието поражда усложнения.

— Неидентифицирано. Компютърджията… нарича се Парния чук… не успя да разкодира и думичка. Каза ми, че за да се разбие кодът, е необходим процесор от мрежови порядък.

— Положение? — Усложненията изискват мисъл.

— Изтрит е, сър. Този, ъъъ, Парния чук, задраска и двете информационни банки с единици и нули поне няколкостотин пъти. Каквото и да е съхранявал Маккензи в тях, вече го няма.

— Хакерът? — Мисълта пречи на подчинението.

— Не се отделих от него и за секунда, сър. Следях го като ястреб. Няма начин да си е записал данните. Файловете са изтрити завинаги. Гаранция.

Шмит се усмихна едва забележимо. Маккензи вече беше беззащитен, а главата му бе лесен трофей за всеки, който я поиска.

— Застрахователната ти полица е анулирана, Чарлз — прошепна той.

— Сър?

Мисълта, че Маккензи най-сетне е уязвим, сгря сърцето му и Шмит си позволи да й се наслади няколко секунди. После отново се зае за работа.

— Виж, Копиеглава, този тип, Парния чук, си е създал репутация. Без значение колко внимателно си го наблюдавал, винаги съществува възможност някак си да е записал информацията на друго място.

— Знам, сър.

— Сигурно му е бил необходим просто случаен удар по клавиш. Надали му е трябвало повече, за да копира файловете на Маккензи и да ги препрати към някой друг сайт в интернет. Нито ти, нито аз ще разберем, че го е направил. От файловете може да се спечели. Те служат за изнудване.

— Да, сър.

— Искам гаранции, че това няма да се случи.

— В момента работя по въпроса, сър.

— Аха. Радвам се, че си поел инициативата. Имай предвид, че най-добре ще е останките му да са в такова състояние, че никой да не може да ги разпознае.

— Работата върви. Ако няма пръсти, няма и отпечатъци. Ако няма зъби, няма как да сверят снимките от зъболекаря…

— А ДНК тест?

— Само ако рибите не си свършат работата. В момента съм в една яхта на пет километра навътре от Стинсън Бийч. Разправят, че тези води гъмжат от акули.

— Правилно разправят. Големи бели акули, ако не греша. Браво, войник. Доволен съм от работата ти.

— Искате ли да говорите с господин Парния чук, преди да го пусна зад борда, сър? Малко трудно му се разбира, но все още е в състояние да говори.

— Не, благодаря ти. Все пак не затваряй телефона, за да чуя… каквото там може да се чуе.

— С удоволствие, сър.

— Удоволствието е изцяло мое.

Пейзажът на северната част на Аризона бе нов за Ирина и съвсем различен от безплодните пустини на юга. Далечните хълмове приличаха на величествени океански лайнери, туфи от черна лава, всяка с височината на небостъргач, скали с цвят на розово месо от сьомга, равни плата, осеяни с борови горички, огромни стада облаци, кръстосващи безкрайното небе. Пътят бе опнат като конец, а пейзажът бе в състояние да развълнува и най-тъжното сърце.

Сърцето на Ирина бе изключително тъжно, макар тя да не мислеше така за себе си.

Намираха се в резервата на навахо или „рез“, както му викаше Чарли — старото куче знаеше местния жаргон. Покрай пътя се виждаха трупове на кучета — километрични камъни покрай магистрала от никъде за нищо. Редките отбивки бяха осеяни с гротескни табели, които, подобно на проститутки, досаждаха на туристите с натяквания да посетят…

… казиното…

… грънчарницата…

… историческото пазарище…

Оставете доларите си, моля, и си тръгвайте.

Отново открити пространства, които нищо не е в състояние да поквари, дори и електрическите стълбове. Безкрайни поля, обрасли с коралово зелен чай, жълто-зелена вратига, татул с бледобели цветчета. Огромен черен гарван изпърха уплашено току до шосето и стресна Ирина не по-малко, отколкото го стресна самата тя.

— Вода? — предложи Чарли. Едната му ръка държеше увития с кожа волан на джипа, другата се протегна към нея с бутилка минерална вода.

Тя поклати глава.

— По-добре пийни. Тук сме на две хиляди метра. Не пада много дъжд. Ще се обезводниш, преди да си се усетила.

Ирина бе казала на Чарли всичко, което искаше, и сега нямаше никакво желание да му отговаря, нито пък да вижда вбесяващата му усмивка или да чува отново твърденията му, че твърдо е решил да бди над нея, независимо дали й харесва, или не.

Как смееше?

Тя бе обучавана от най-добрите, бе завършила школата сред първите по успех, побеждаваше във всяко състезание, спечели…

— Не си мисли, че не се потиш, само защото въздухът е прохладен. Влагата се изпарява от кожата ти със същата скорост, с каквато и в пустинята.

Тя отказа да погледне тоя арогантен тип. Беше по-високо от него във всяко отношение, с изключение на опита. Какво му даваше правото да се държи така покровителствено?

— Пийни поне глътка и спри да се цупиш.

Тя дръпна бутилката от ръката му и изсъска:

— Не се цупя!

— О, извинявай! Може би „мусиш“ е по-подходяща дума. Или пък „чумериш“? Всъщност думата, която най-вярно характеризира изражението ти, е „начумерено“.

Тя отпи от водата и осъзна, че е много по-жадна, отколкото си мислеше. Надигна бутилката още веднъж, след това и трети път, после зави капачката и я хвърли в скута му.

— Мога и сама да се грижа за себе си.

— Вече водихме този спор и доколкото си спомням, ти изгуби.

— Няма да успееш. Няма да ме вкарат в затвора. Ще се върна у дома.

— И този спор го водихме — ухили се Чарли, с което съвсем я вбеси.

— Направи много повече, отколкото си мислех, че е възможно. В този момент съм… — Тя облиза устни. Думата отказваше да излезе от устата й — … победена. Имаш „Вихрушка“, каквото и да е тя. Взе и диска ми…

— Дискът не е твой. Принадлежи на правителството ми.

Тя усети, че почервенява от гняв, но това по някакъв начин й хареса.

— Какъв е смисълът да ме арестуваш? Единствената полза от това е, че ме унижаваш. Това ли искаш? Да ми натриеш носа?

Отговорът на Чарли бе вбесяващо логичен:

— С риск да се повторя, ще кажа, че се опитвам да те спася от хора, според които знаеш повече, отколкото трябва.

— Нищо не знам. Само кодовото име на един проект и местонахождението на лаборатория, която най-вероятно вече е преместена.

— Никой, освен теб не знае какво си видяла в тази лаборатория. Може и нищо да не знаеш. Може да знаеш много. И ако случаят е такъв, ако случайно си запечатала някои от националните ни тайни в мозъчето си, тогава си опасен субект. Тогава няма значение, че „Вихрушка“ е върната и е в сигурни ръце.

Няма значение, че дискът е в задния джоб на панталоните ми. Важното е, че е възможно да знаеш неща, които…

— Не знам! Колко пъти да ти казвам! Знаеш каква е истината. Сам стигна до извода колко време сме прекарали двамата с Доминик в лабораторията. Нямахме възможност…

— Не се хаби, Ирина. Вярвам ти. Единствената информация, която имаш, е получената от мен, а тя не струва и пукната пара. Моето мнение обаче няма значение. Казах го преди, ще го повторя и сега и за Бога, моля те, послушай ме! Проблемът ти не съм аз! Проблемът ти са хората, от чиито ръце се опитвам да те предпазя. Те напълно искрено вярват, че знаеш нещо от жизненоважно значение за националната сигурност. Повярвай ми, няма абсолютно никакъв начин да ги убедиш в обратното. Единственият човек, който може да го направи, съм аз. Ако успея да те измъкна на сигурно място, мисля, че мога да го направя.

— Не ми казваш всичко. — Изстрел в тъмното, но по някакъв начин й се стори уместен. В момента, в който изрече думите, разбра, че е познала. — Има и нещо друго. — Вече можеше да чете лицето му като отворена книга.

Чарли се намръщи.

— Какво има? Кажи ми, Чарли?

Той задъвка долната си устна. Погледът му като че ли се втренчи не в шосето, а в някакво кътче на душата, което тя не можеше да докосне, но чувстваше, че с времето ще получи достъп и до него.

— Мислиш, че съм прекалено слаба? Мислиш, че не мога да го понеса? Смяташ ме за дете, на което не бива да се казва истината? За такава ли ме смяташ? — Той присви очи. Беше го жегнала. — Мога да се справя, Чарли. Мога да се справя с всичко. Може би дори съм в състояние да помогна. Добра съм, Чарли. Знаеш, че съм добра. Кажи ми и ще го измислим заедно.

— Не! — сопна се той и стисна зъби. — Не сега! Може би по-късно.

— Не се приема! Аз съм в опасност, а не ти! Не можеш…

— Разбира се, че мога — прекъсна я Чарли, усмихна се хищнически и стисна волана още по-здраво. Очите му не изпускаха пътя. — Знаеш ли онази история за летящата чиния?

Сега пък сменяше темата. Ужасен човек!

— Не, и не искам и да я знам.

— Станало през четирийсет и седма. Военновъздушните сили пускали балони с прикрепени към тях радиосонди от базата „Холоман“ в търсене на радиация високо в атмосферата, която би могла да е знак, че Сталин прави опити с атомно оръжие. Нарекли проекта „Могул“.

— Въобще не ме интересува.

Чарли не й обърна внимание. Със същия успех можеше да е, сам в колата.

— И така, един от тези балони пада близо до ранчо край Розуел, Ню Мексико. Разбира се, военните хукнали да спасяват секретната техника. След което местен фермер се раздрънкал пред вестниците, че според него край ранчото му се разбил извънземен космически кораб, а армията се опитала да покрие нещата.

— Държиш се с мен така, защото те видях, че плачеш, нали? — Съжали за думите си още докато ги изричаше. Никой мъж не иска да бъде видян в миг на слабост, дори да е силен колкото Чарли.

Чарли само премигна от забележката й — засрамената Ирина му бе благодарна за това.

— Тогава баща ми реши, че това е златна възможност да забаламоса руснаците, така че задейства цяла операция, с цел да убеди вашите хора, че наистина сме хванали НЛО…

Бясна, както на себе си, така и на Чарли, Ирина обърна глава към прозореца и се втренчи навън.

— Кобра до Кралска кобра, чувате ли ме?

— Тук Кобра, чувам.

— В четвърти хеликоптер съм. Прихванахме целта.

Шмит протегна пръст и натисна копчето, за да извади диска от стереоуредбата на джипа, и после попита:

— Местоположение?

Кобра извика, та шефът му да го чуе през бръмченето на хеликоптера.

— Движи се по черен път, сър. Върви успоредно на западната страна на каньона Мичъл. Виждате ли го на картата?

Джипът на Шмит разполагаше с голям джипиес екран. Кораловата змия, някога гурка на северната индийска граница, а сега наемник без националност — седеше в джипа до Шмит, — пусна запитване в системата.

— Открих го, сър. Каньон Мичъл. — Английският му бе безупречен, без дори намек за колониален акцент. — Намираме се директно на юг от обекта. По западния край не са показани никакви пътища.

Шмит вдигна микрофона до устата си и натисна бутона за предаване.

— Сигурен ли си, че това е нашата цел Кобра?

— Тъй вярно, сър. Яркочервен кадилак „Ескалейд“. Няма как да го изпусне човек.

Шмит облиза устни. Колко кадилака „Ескалейд“ с подобен крещящ цвят можеше да има по черните пътища на Северна Аризона?

Само един — колата на Колоденкова.

Малко след седем сутринта един портиер бе открил караваната „Уинебаго“, паркирана зад училището. Отвътре долитали приглушени викове. Човекът се обадил в полицията. След още малко, един потенциален Уайът Ърп, с изваден револвер, внимателно отворил подозрителното превозно средство. Натъкнал се на двама изпотени пенсионери, вързани отзад. Мъжът се бил подмокрил.

Несъмнено работа на госпожица Колоденкова.

Основната задача на момичето е било да открадне нова кола, веднага след като е изоставила предишната. Въпреки това в градчето не била регистрирана автомобилна кражба. Нито една. Шмит обмисли факта не повече от десетина секунди и нареди на хората си да измъкнат от леглото всеки търговец на коли в областта.

Не им отне много време да открият техния човек.

Един търговец на коли на старо, с доста притеснен вид, успя да избърбори, че вчера, малко преди да затвори, дошла някаква жена, Каролайн Сьондерсторм, и платила в брой за един доста впечатляващ „Ескалейд“. „Да, сър, официалният цвят на кадилака се води маково червен, но този по-скоро бие на пожарникарска кола или на черешовочервен, най-яркото червено, което съм виждал. Изпъква като ерекция на нудистки плаж, ако разбирате какво имам предвид. Да, разбира се, отговаря напълно на вашето описание, само дето косата й е кафява, но когато видях книжката й, ми направи впечатление, че на снимката е руса. Не, сър, въобще не се и замислих, защото нали ги знаете жените? Сменят цвета на косите си по-често, отколкото мъжете по този край долните си гащи“.

Идеално.

Крайно време беше Чарлз да се издъни. Беше използвал стари снимки на момичето за фалшивите документи. За нещастие тя си боядисала косата за дегизировка. Ако Чарлз бе проявил малко повече професионализъм, щеше да е подготвен за подобен ход. Шмит със сигурност нямаше да допусне такава грешка.

Погледна картата и отново вдигна микрофона към устата си.

— В каква посока се движи?

— Север — отвърна Кобра.

— Този джипиес явно не показва всички черни пътища и кози пътеки из Аризона. Кобра, ще се наложи да ми помогнеш да открия отбивката. Намирам се на шосе тридесет и четири. Повтарям, три-четири, и се движа на запад. Вече подминахме няколко малки отбивки за ферми. Оттук няма начин да разбера по коя точно отбивка е поела Колоденкова.

— Стойте така, Кобра. Връщам се и ще се спусна над магистралата, за да видя дали ще ви забележа.

— Пускам аварийните. Не е проблем да ни видиш.

— Разбрано.

Да се скрие на открито. Идеята на Колоденкова си я биваше. Момичето съвсем умишлено бе избрало такава необикновена кола. Хората му щяха да търсят нещо анонимно и сливащо се с околната среда — додж, шевролет, форд, все марки, наводнили местните пътища. Най-вероятно нямаше да обърнат внимание на нещо толкова екстравагантно, че да бъде използвано от беглец.

Умно. Изключително умно. Достойна съперничка. Това щеше да направи играта още по-интересна.

— Виждам ви, Кобра.

Шмит вдигна глава. Джипът му току-що бе излязъл от една иглолистна горичка. Намираше се сред обширна равнина, по която пасяха стада овце. Взря се в далечината. Горе вдясно съзря малка черна точка. Мигна три пъти с фаровете.

— Току-що мигнахте три пъти, нали, сър?

— Точно така, Кобра.

— Зад вас има бял микробус.

— Това е Африканска усойница с петима войници. Грешка, четирима плюс допълнителен товар. Клиентът ни ни придружава, макар и не по своя воля. Кажи сега къде е отбивката?

— На осем километра напред. Преди това има една, не, две други отбивки. Трябва да завиете на третата. Веднага след като влезете в нея, следва чупка на северозапад.

— И къде е целта?

— На около четиридесет и пет километра северно. Според мен се движи с не повече от тридесет и пет километра в час. Вдига доста пушилка. Изглежда, пътят е лош. Явно не може да се движи по-бързо. Ванът, който ви следва, ще е в същото положение.

— Не се тревожи, той е оборудван за труден терен. На Усойница може и да не му хареса, но ще се наложи да ме следва отблизо. Що се отнася до мен, „Мерцедес Геландеваген“ е истинско чудо на немското автомобилостроене. Спокойно можем да се движим с осемдесет километра в час и нищо няма да усетим.

На съседната седалка Коралова змия скръцна със зъби и затегна колана си.

— С какво въоръжение разполага хеликоптерът ти, Кобра?

— Картечница калибър .223, сър. Най-доброто, което успяхме да открием в бързината.

— Използвай я по предназначение. Забави Колоденкова, спри я, ако можеш. Ние няма да се бавим много.

— Разполагаме само с гумени куршуми, сър. Така наредихте. Не знам дали…

— Нищо, тя също не знае. Надупчи пръстта пред колелетата й и ще реши, че стреляш с истински. Каквато е неопитна, най-вероятно ще спре и ще излезе с ръце на тила.

— Разбрано, сър. Тръгвам, сър.

Шмит изгледа как хеликоптерът направи завой и бързо изчезна на север.

Светът на Йохан Шмит обикновено бе сив. Всичко, което привличаше окото му, бе прикритие, убежище, камуфлаж. От време на време обаче, в интерес на истината доста рядко, облаците се разпръсваха и слънчевите лъчи огряваха всички цветове, използвани от господ бог при сътворението.

Това бяха моментите на истинска радост. Беше в състояние да усети цветовете на равнината, хълмовете, небето. Празник!

В мир със света наоколо, той се отпусна в меката кожена седалка и напълни дробовете си с аромата на полята навън.

Липсваше единствено подходяща музика. „Нещо триумфално“ — помисли си той. Прерови набързо дисковете в колата и както винаги избра най-доброто. Точно така. Трето действие, пета сцена „Нюрнбергските майстори певци“ от Рихард Вагнер. Празник в Нюрнберг. Под благодатните слънчеви лъчи добрите бюргери са извадили най-хубавите си произведения. Всички са щастливи, гилдиите празнуват този най-прекрасен празник. Първите, които излизат на сцената, са Schusters, обущарите, запели възторжени химни в прослава на своя светец, Sankt Krispin lobet ihn. War gar ein heilig Mann, zeigt, was ein Schuster kann.

Йохан Шмит се наслади докрай на мига. Предвкусваше още по-голяма наслада.

— Мамка му, проклет да съм!

Хеликоптерът в огледалото за обратно виждане се приближаваше бързо.

— Какво има? — Това бяха първите думи на Ирина за последния половин час. На Чарли му се прииска да има време да им се наслади.

— Зад нас. „Бел АН-1“. Хеликоптер от времето на Виетнамската война.

Натисна газта. Кадилакът бе оборудван с меко окачване, съвсем по вкуса на заможен пенсионер, запътил се към игрището за голф. Лошо поддържаните черни пътища в индианския резерват обаче бяха друго нещо. Колата подскачаше по дупките и залиташе като пиян хипопотам.

Ирина хладнокръвно прецени обстановката. Чарли очакваше от нея точно това.

— Няма къде да се скрием.

Очите й бяха отворени по-широко от нормалното. Брадичката й обаче издаваше решителност. Той изръмжа и положи всички усилия, за да овладее колата.

— Кажи ми нещо, което не знам.

„Гола равнина. Няма по-лошо място на света за криене“.

— Чарли, минава встрани. Има картечница.

Той мина на първа и включи двойното предаване.

— Гледай канавката отдясно. Кажи ми къде можем да я пресечем, без да оставим половината кола в нея.

— Искаш да излезем от пътя? Там няма къде да се скрием. Всичко е равно.

Страх? Да, в гласа й се прокрадваше страх, но личаха и нотки на решимост и храброст. Най-добрият спътник, който можеше да си пожелае в подобна ситуация. Не че някога щеше дай то каже.

— Зрителна измама. Каньонът Мичъл е… Мамка му!… — Кадилакът подскочи като жребец на родео. Въпреки колана главата му се удари в тавана. — Каньонът е на три километра вдясно. Минава точно през платото. На места е дълбок над сто и петдесет метра. Виждаш го едва след като стигнеш до ръба на пропастта.

Хеликоптерът беше точно зад тях. Въздушното течение от перките му затрудняваше управлението на кадилака още повече.

— Канавката, Ирина! Колко е дълбока?

— Прекалено дълбока е! — надвика тя шума на хеликоптера. — Над метър и половина! Два метра!

Петдесеткалибровата картечница тракаше като бензинов трион, който реже дъб. Пътят избухна. Около тях се вдигнаха облаци прахоляк, високи цял метър. Чарли се размърда нервно. Ред куршуми се заби току пред предната броня и изхвърли пясък и камъчета толкова високо, че засипа стъклото.

— Предупредителни изстрели. Следващия път ще ни направят на парчета. Виждаш ли нещо?

— Нищо! Нищо не виждам, Чарли!

Той настръхна, мускулите му се стегнаха. Винаги ставаше така. Тялото усеща какво ще се случи, преди мозъкът да го е осмислил. Подготвя се, събира сили да посрещне онова, което го чака. Внезапно го обзе спокойствие.

— Е, изглежда, ни чака шибан ден.

Натисна спирачките. Не, не силно, а само колкото да задейства стоповете и да покаже на противника, че намалява. „Хайде, тръгваме“, помисли си, защото вече бе вървял по този път и знаеше, че няма да е различно.

— Синият сак! На задната седалка. Дай ми го!

Ирина се извърна и издърпа синия сак в скута си.

Отвори го.

— Оръжие — каза толкова тихо, че Чарли почти не я чу. — Четири пистолета.

— Два стари четиридесети калибър, от онези, които използват ФБР. И два браунинга. Аз ще взема тях. За теб остават „Смит енд Уесън“. Зареждай!

Хрумна му, че всъщност точно това бе чакал. Истинско удоволствие е да правиш нещата, които умееш, пък дори те да са да убиваш враговете си.

Ирина освободи четири предпазителя, зареди четири пълнителя в четири пистолета и вкара патрон в цевта на всеки.

Чарли вече виждаше как ще протече цялата операция. Досущ като гросмайстор, който предвижда ходовете в партията. Фигурите са в това положение. След шест хода ще са в това положение. Няма начин да стане другояче.

— Вземи пистолетите си и ги затъкни отзад в колана. Дай ми другите два. Вземи по два резервни пълнителя и за четирите. — Взе пистолетите си и ги напъха под колана си. — Добре, сега спирам. Щом спра, слизаме от колата с вдигнати ръце. Вървим до задницата на тази бричка и заставаме до ръба на канавката. Еднакво добре ли стреляш и с двете ръце?

— Не съвсем. С дясната…

— Но си достатъчно добра, за да уцелиш хеликоптер от двадесет-тридесет метра, нали?

— Да.

— Изчакай да дам сигнал, миличка, изчакай да дам сигнал.

— Кралска кобра, чуваш ли ме?

— Чувам.

— В колата са двама, сър!

— Двама какво? — сопна се Шмит. Отчете, че може би е леко ядосан, което принципно му беше неприсъщо, още повече пък сега, когато победата беше толкова близко. Въпреки това не успя да обуздае раздразнението си. Този път, макар самото наименование път да бе прекалено ласкателно за ровините, по които се движеха, надминаваше и най-лошите му очаквания. Коловозите бяха дълбоки поне педя, все едно тук се движеха единствено камиони. Навсякъде се търкаляха камъни с големината на плажни топки.

На всеки няколкостотин метра пътят изчезваше и на негово място лъсваше празно поле. Шмит очакваше, че ще се движи поне два пъти по-бързо от Колоденкова. Всъщност максималната скорост, която успя да постигне, бе четиридесет и пет километра в час.

— В кадилака, сър. Жената не е сама. Има някой с нея.

„Нима е възможно? О, Боже! Дано да е така“.

— Описание?

— Добре сложен, над метър и осемдесет, бяла коса. Носи маскировъчна униформа. Вдигаме доста прах, Кралска кобра, така че ми е трудно да различа лицето му.

„Маккензи е с Колоденкова! Страхотно!“

— Къде се намираш?

— На шестдесет, не, на шестдесет и четири километра от отбивката.

Джипът на Шмит подскочи и четирите колелета се отлепиха от земята. Шмит изръмжа. Кораловата змия до него изруга.

— Затваряй си устата! Да не съм чул и думичка! — изсъска Шмит, без да откъсва очи от пътя.

— Сър? — извика Кобра от хеликоптера, който бе отдалечен на повече от тридесет километра от Шмит.

Наистина неприятно. С тази скорост щеше да ги стигне най-рано след половин час.

— Кобра, нали повика подкрепление?

— Тъй вярно, сър! Гърмяща змия и още два автомобила се приближават от северната страна на пътя. Идват от страната, където свършва каньонът Мичъл. Ще са при нас след четиридесет минути.

Лошо.

— Има ли други хеликоптери?

— Имаме проблем с тях, сър. Номер пет привършва горивото и в момента се прибира към базата. Номер три е единственият в обхвата ни, но се приземи в каньон Дьо Шели, за да провери един подозрителен автомобил. След кацането изгубихме радиовръзка.

— Стой във въздуха, Кобра! Не се опитвай да кацаш! Не се опитвай сам да заловиш бегълците! Ще съм при теб след двадесет минути. Кралска кобра, край.

— По този път? — изхриптя Коралова змия. — Луд ли си?

— Две неща! Първо, никога повече не използвай думата „луд“ в мое присъствие и особено за мен! Второ, ако не знаеш значението на израза „да ти настръхнат косите“, съвсем скоро ще го научиш.

Чарли се чувстваше повече от добре. Чувстваше се като бог.

— Сега! — изкрещя той и измъкна двата браунинга от синкава стомана иззад гърба си. Бяха дълги по двайсет сантиметра и тежки почти по килограм. Тринадесет патрона в пълнителя и по един в цевта. Какво повече може да иска човек?

Максимално протегнати напред ръце, прибрани лакти, не се целиш, просто сочиш.

— Пилотът! Убий го!

Картечарят викаше нещо и за миг бе откъснал очи от целта. Този момент на невнимание бе напълно достатъчен на Чарли.

Пистолетите са прекрасно балансирани машинки, чудесни механизми сами по себе си, майсторски проектирани за смъртоносната си цел. Дръжката удобно ляга в дланта ти, обгърната от три пръста, палецът успоредно, а показалецът… е, къде другаде може да е показалецът, освен на спусъка?

Черната стомана изпъква на фона на размазаното сиво петно на целта. Погледът на Чарли чертае естествена линия право към хеликоптера. Помисли си, че всичко е толкова естествено може би защото съдбата е предопределила точно с тези пистолети да изпълни настоящата си мисия.

Натискаме леко спусъците и…

„Когато си част от нещата, не чуваш нищо. Нито възпламеняването на барута, нито пукота на куршума, който преодолява звуковата бариера, нито резкия гърмеж на изстрела… да, не чуваш абсолютно нищо, стига да го правиш както трябва. Въпреки това обаче усещаш. Усещаш как откатът първо удря китката ти, после тръгва нагоре по ръката и колкото и да се опитваш, не можеш да задържиш дулото върху целта. Добрият стрелец го знае, подготвен е и вече е напрегнал мускулите, които ще му помогнат отново да се прицели в десетката. Защото ако знаеш какво правиш и си го правил вече стотици пъти, движението идва от само себе си“.

Левият прозорец на хеликоптера побеля като заскрежен. Чарли стреля отново. Чу трясъка от пистолетите на Ирина. Въобще не погледна натам. Бе напълно сигурен в нея. Натисна спусъците отново, с пълното съзнание, че самият той се справя отлично.

Няма такова нещо като бронирано стъкло. Стъклото може да е с повишена устойчивост срещу куршуми. Ако го удариш обаче с достатъчно куршуми, във всеки един от които има по половин тон сила, започват да се образуват вдлъбнатини и стъклото се пука. Удари го отново и пукнатината се разширява. Още куршуми — и стъклото се чупи. Сменяш пълнителите и стреляш отново. Лицето зад стъклото се превръща в кървава каша.

А картечарят, който най-сетне е успял да хване целта си на мушка, пълни небето над главата си и земята под себе си със заблудени куршуми, хеликоптерът пък се поддава безпомощно на силата на земното притегляне.

Чарли се хвърли наляво. Не погледна къде е Ирина, защото знаеше точно къде се намира. Знаеше го инстинктивно. Рамото му я блъсна в гръдния кош. Тя изпъшка, залитна и се свлече в крайпътната канавка. Чарли скочи след нея. Ирина бе паднала по очи в пясъка. Той се метна отгоре й, притиска я към земята и я прикри с тяло.

Предпази я.

Чу се скърцане на изкорубен метал. Слаб вик успя да проникне през грохота. Небето сякаш се разцепи, разнесе се гръмотевичен тътен и заваля дъжд от нажежен метал. Хеликоптерът се строполи и разтресе земята. Част от перката прелетя над канавката; Чарли усети горещото течение.

Неземно удоволствие изпълни тялото му.

Задачата бе приключила успешно. Напрегнатата и изтощителна работа бе свършила и мускулите и сетивата му се отпуснаха блажено като след полов акт. Враговете бяха мъртви. Той беше жив. Кой не би изпитал радост при подобна мисъл?

Ирина изскимтя под него. Страхотно, наистина страхотно…

„О-паа!“ Изтърколи се от нея.

Тя изпълзя от канавката на четири крака.

— Ох — успя да каже. Само „ох“ и нищо повече.

Чарли се огледа. Резултатът изглеждаше повече от задоволителен: летателна техника на стойност поне двадесет милиона долара бе превърната в старо желязо.

Не толкова задоволително обаче бе състоянието на червения кадилак „Ескалейд“. Една от задните перки на хеликоптера се бе врязала в предния капак и стърчеше ефектно от двигателя.

Що се отнася до останалото… „Е, какво пък — рече си Чарли. — Надали рота от двадесет души с автомати е в състояние да причини толкова много поражения“.

Ирина, с мръсно лице и омацани дрехи, дръпна вратата на кадилака и тя се откачи и издрънча на земята. Ирина се напъха в купето, извади бутилка минерална вода и пи на воля, преди да я подаде на Чарли. После попита:

— И сега какво?

Чарли отпи една, втора, трета глътка. Водата бе студена. Е, бира сигурно щеше да му дойде по-добре. Но и водата си я биваше. Той огледа пейзажа и каза:

— Трябва да стигнем от другата страна на каньона Мичъл. Ако тръгнем да заобикаляме от северната страна, ще изгубим прекалено много време. Единственият начин да стигнем, е да го прекосим. Ще повървим около три километра нататък… — посочи на изток — и ще се спуснем надолу. После към пет километра преход в каньона и се изкачваме. Правил съм го. Знам пътя. — Усмихна се зловещо. — Готова ли си?

— Имам ли избор?

„Браво, момиче“.

— Не. Хората в хеликоптера сигурно са повикали подкрепления. Вероятно поне двадесетина горили вече идват насам и от двете посоки. Трябва да тръгнем напряко, освен ако не искаш отново да разиграем битката на генерал Къстър, който, както знаеш, е изгубил срещу индианците.

Ирина отново бръкна в купето на разнебитения кадилак и извади черна карабина.

— Кой ще носи това?

— Аз. Това е „Ед Браун Савана“. Винаги съм искал да си имам такава. Когато ми я донесоха, се почувствах толкова щастлив, че… платих на момчето повече, отколкото ми искаше.

— Може би съм по-добър стрелец от теб.

Чарли се изсмя. В гласа й обаче не личеше гордост, тя просто излагаше факти.

— Ако стигнем до стрелба, ще разберем. Сега вземи още две-три бутилки вода, всичките муниции от чантата ми, събери си нещата и да тръгваме.

Ирина вдигна пистолетите си от земята, щракна предпазителите и измърмори:

— Както кажеш.

На Чарли не му минаваха такива.

— Давай.

— Какво да давам?

— Казвай каквото имаш да казваш.

Тя се усмихна като лъвица:

— Засега нищо.

„Не ме е страх — каза си Ирина. — Правила съм и по-трудни неща. — Някакъв присмехулен глас в нея обаче добави: «На тренировъчното поле. С предпазни мрежи.»

Тя поклати гневно глава. «Мога да го направя! Мога!»

«Не ти, момиче. Не си достатъчно добра…»

Видя го и преглътна сухо. Пясъчният склон с прасковено жълт цвят се спускаше плавно. Бе осеян с алени камбанки. Една изкорубена кайсия бе успяла да се закрепи и да създаде малко сянка, под която евентуално да отдъхне изнурен катерач. Хвойнови храсти се гушеха в тесните пукнатини. Гледката можеше и да е приятна за човешко око, ако склонът внезапно не чезнеше в нищото. Това нищо продължаваше около километър и половина, а оттатък, от прохладните сутрешни сенки, се издигаше отсрещната стена на каньона.

Отсрещната. Стената, по която трябваше да се изкачат… ако успееха да слязат по отсамната.

— Искаш ли да поспрем, за да си поемеш дъх? — попита небрежно Чарли и се ухили заговорнически.

Отново я подценяваше. Ирина почервеня.

— Десетминутното кросче е нищо.

— Супер. Гледам, че на хоризонта вече се вдига пушилка, което означава, че скоро ще имаме компания.

Ирина надзърна предпазливо в пропастта. Както очакваше, склонът се спускаше отвесно. Свободно спускане в нищото, с изключение на две-три издатинки. На север каньонът бе терасиран и наподобяваше ръждивокафяво стълбище за великани. След всяко стъпало имаше тридесетметрова пропаст. На юг скалите се спускаха надолу, слюдата по охравата им окраска блестеше на утринното слънце.

Чарли очакваше колебание, недоверие, несигурност. Ирина обаче не възнамеряваше да му доставя удоволствие, като оправдае тези очаквания.

— Надявам се, че спускането няма да е прекалено травматизиращо за човек на твоите години.

Отговорът му бе изсумтяване и усмивка, от която й се прищя да изскърца със зъби.

Чарли се затича безгрижно на север в търсене на най-лесния път между обраслите с лишеи камъни и пресъхналите вадички с гладки като порцелан брегове. Тя го следваше отблизо и наблюдаваше как изучава всеки сантиметър от ръба на скалата. Каза, че бил идвал тук и преди. Че знае къде отиват. Ирина малко се съмняваше.

— Аха! — възкликна Чарли, сякаш бе открил нещо.

Тя проследи погледа му, но видя единствено камъни с толкова оранжев цвят, че приличаха на мандарини. Земята бе осеяна с дребни сиви камъчета. Миниатюрни кактуси с бодли като нокти на котенца надигаха глави от пясъка. В небето над главите им кръжеше лешояд. Единственият звук, който се чуваше, бе свистенето на вятъра. Внезапно й хрумна, че това място е невероятно красиво, стига човек да има време да го оцени.

Чарли протегна ръка.

— Дай ми сака и твоята чанта. Няма начин да ги свалим долу с нас.

Изрови няколко карабинки от дъното на сака си и прикрепи с тях бутилките вода към коланите им. Взе и кутия соленки. Мунициите прибра по джобовете си, а бинокъла овеси на врата си. Ирина прибра пълнителите за своите пистолети в джобовете на дънките си и безмълвно взе зловещия ловджийски нож «Бък» от ръцете на Чарли.

— Всеки ще е с по един пистолет. Дай ми другия.

Тя се подчини. Чарли пусна двата пистолета в чантата й, затвори я, завъртя я над главата си като чукохвъргач и я запрати в пропастта.

— Ако я видим долу, ще я вземем. Ако не, няма да я търсим. — Съблече маскировъчната си риза, върза десния й ръкав за колана си, а левия остави да се влачи по земята. — Това е най-доброто, което мога да измисля. Ако усетиш някаква опасност, сграбчи го. Платът е здрав, ще издържи тежестта ти. — И прибави с тревога в очите: — Дали аз ще успея да я издържа, е друг въпрос.

И тръгна да се спуска! Но тук нямаше нищо! Гладък, излъскан от вятъра пясъчник, по който се виждаха единствено малки пукнатини, в които можеш да напъхаш само пръстите си. И то трудно. Чиста лудост. Ирина не успя да се сдържи и извика:

— Ти си луд! Няма да…

— Имай ми доверие — отвърна Чарли и пристегна ремъка, с който бе вързал карабината на кръста си.

Ирина нямаше доверие на никого. Преди — може би. Но това време отмина отдавна, още когато изрече онези думи. И пак толкова отдавна беше разбрала, че единственият човек, на когото може да има доверие, е самата тя.

Чарли продължи с тих и сериозен тон. Тя се насили да го изслуша. Никой обаче не можеше да я накара да му повярва.

— Едновремешните индианци, анасази^[1], са живели по скалите и са дълбаели къщите и укрепленията си по тези каньони. По онова време са я карали на библейския принцип — око за око, зъб за зъб. Всеки срещу всеки. Така че са подбирали най-недостъпните места, там, където врагът не може да изпълзи отдолу, нито пък да изникне над главата ти. Точно под краката ни има останки от жилищата им. Огромни къщи, които побират по над сто души. Отглеждали са реколтата си на платото. Вечер се прибирали на сигурно място в каньона. Начинът, по който са слизали и са се качвали, начинът, по който са се придвижвали из всички тези каньони, е да изсичат стъпала в скалата.

Ирина надзърна в пропастта. Скалата падаше надолу почти отвесно, височината й се стори главозамайваща. Някъде далеч долу смътните очертания се губеха в короните на някакви дървета.

— Няма никакви стъпала.

— Виждаш ли онази вдлъбнатина там? Прилича на естествена ерозия, но не е. Тези вдлъбнатини са направени, за да се хванеш за тях. Ти си по-лека, така че тръгваш първа. Дръж се здраво и опипвай с крака. Ще откриеш издълбаните от анасази стъпалца. Направени са на около шестдесет-седемдесет сантиметра едно от друго. Слизай внимателно, без да бързаш. Опипвай всяко и не се отпускай, докато не се увериш, че са надеждни. Вятърът и дъждовете ги рушат от векове. Някои се чупят като препечени филийки. Бъди предпазлива. Ако нещо се случи, грабвай ръкава на ризата ми.

— Ти не си с ума си! Няма да сляза.

— Да не те е страх? — Той пусна в действие вбесяващата си усмивка.

«Не ме е страх. Правила съм и по-трудни неща… На тренировъчното поле. С предпазни мрежи».

Поклати глава. «Мога да го направя! Мога!»

И заслиза в пропастта.

Въодушевление.

Няма нищо, нищо по-велико от това да се подложиш на изпитание и да го издържиш. Ирина се наслаждаваше на уменията си — безупречен контрол на мускулите, на дишането и най-важното — на психиката.

Най-малката грешчица — и щеше да полети в пропастта. Сто и петдесет метра в плен на гравитацията и после — кървава пихтия на дъното на каньона. Така че страхът беше безпредметен. Не усещаше дори и най-лек повей на страх. Мислите й бяха другаде. Твърдостта на скалата. Солената пот, която се стича по бузите. Шепотът, предшестващ порива на вятъра, и напрежението в пръстите. Едва доловимите милувки по пръстите на краката от опипване на хилядолетните цепнатини.

Носеше тридесет и шести номер и въпреки това едва провираше пръсти в миниатюрните стъпалца.

Натискай. Натискай извънредно внимателно. Усещаш ли как вятърът издухва пясъка изпод крака ти? Дали скалата вече не е изронена? Дали ще понесе тежестта? Отпусни се още мъничко, опипай я, не прибързвай.

Ще издържи. Тя се спусна още шестдесет сантиметра.

Абсолютна еуфория. Рискувай всичко, рискувай на всяка стъпка. Всеки сантиметър е победа. Всяка победа носи радост.

Тя се съсредоточи само върху това — върху физическото усилие. Мозъкът и тялото й се сляха, преплетоха се в една-единствена емоция, в съюз, чиято едничка цел бе да преодолее непреодолимото с изключително майсторство.

Над главата й Чарли, строен и мускулест, я окуражаваше с откъслечни думи. Ръкавът на ризата, който се оказа излишна презастраховка, се полюшваше на сантиметри от лицето й. От време на време тя поглеждаше нагоре, за да се увери, че Чарли се справя. Общо взето обаче не му обръщаше внимание. Той не беше важен. Важни бяха само задачата и целта, която си бе поставила — трябваше да я изпълни безупречно.

В известен смисъл й се искаше слизането никога да не свършва. В известен смисъл щеше да е разочарована, когато краката й стигнеха дъното.

Краят на спускането. Беше се спуснала по сто и петдесет метрова отвесна скала. Оттук нататък слизането беше детска разходка — изсечена в скалата пътека, широка половин метър, спускаше се плавно до дъното на каньона.

Чарли бе до нея.

— Добре ли си?

— Страшен кеф. — Беше настръхнала. Искаше й се да пробяга останалото разстояние.

— Поеми си дълбоко дъх, Ирина. В момента караш на адреналин.

— Спести си забележките — сопна му се тя. Опитваше се да развали всичко, да й отнеме радостта от постижението.

— Добре.

Очите му бяха присвити. Харесваше дълбоките бръчки около тях. Чарли беше изключително привлекателен. Как не го бе забелязала досега?

— Оттук водя аз — добави той.

— Хвани ме, ако можеш, Чарли! — подразни го тя, подскочи напред и затича.

После легна с усмивка на уста в тревата, под къща, издълбана преди стотици години в скалата.

Йохан Шмит не се усмихна, макар да му се искаше. Представлението, изнасяно от дебелогъзия вашингтонски бюрократ, определено бе забавно.

Самюъл, нещастният кабинетен плъх, преживя очаквано зле спускането по сто и петдесет метровата скала, макар че в компанията на тримата нигерийски наемници, които го подсигуряваха във всяка минута, упражнението си бе детска игра. Сега клечеше и бършеше бледото си като восък лице с носна кърпа. Гледката си струваше. Хората му едва сдържаха смеха си. Шмит ги изгледа предупредително и усмивчиците им се стопиха и се смениха с почтително изражение.

Добре е хора като Самюъл, хората, които плащат сметката, да се уверят със собствените си очи какво представлява работата. Разбират за какво всъщност плащат едва след като видят работата на обикновените войници, на оперативния състав, отблизо.

— Дайте му вода — нареди Шмит.

Самюъл изльока цяла манерка прекалено бързо и естествено отново повърна. Е, можеше да се очаква. Но от друга страна, цивилните са си цивилни, какво да ги правиш.

Шмит се огледа. Почти всичките му хора вече бяха на дъното на каньона. Двама останаха на върха, за да спуснат с въжета две хонди АТУ, които скоро щяха да доведат ненужно продължилото преследване до логичния му край.

«Чарлз, Чарлз, имаш да плащаш толкова много сметки. Умряха достойни хора и е време да уредиш дълга си, виси ти вече десетки години».

Момичето също. Колоденкова. И тя трябваше да си плати. Водна змия, която умря в ръцете му, беше много повече от другар. Двамата се подкрепяха — носеха си взаимно утешение и забрава в трудни моменти и тежки времена. И сега тази прекрасна жена, роден боец, лежеше на дъното на пропаст, обгорена до неузнаваемост…

Шмит усети пристъп на гняв. Гневът е добър. Гневът подхожда на войника. По-добре беше обаче да го обуздае до момента, в който щеше да може да го използва по предназначение.

Колко ли далеч пред тях бяха Чарлз и момичето? На десет минути? Може би малко повече. Нямаше голямо значение. Десет или двадесет минути, преднината им не беше предимство. Не и с две всъдеходни машини по петите им.

Щеше да е по-добре да ги настигнат горе на платото. Въпреки това най-доброто, което можеше да направи, беше да се движи с малко по-висока скорост от онази, на която е способен горкият стар Чарлз. В това отношение мерцедесът на Шмит бе доказал качествата си. Прекоси, макар и не без известни затруднения, дълбоката канавка, за да последва бегълците.

Следваше ги бавно, поради терена и прекомерния товар.

Три други коли, пълни с войници, дойдоха от север. Всичките тези хора трябваше да се приютят в и без това претъпкания джип на Шмит. За щастие една от колите с подкрепления теглеше ремарке с двете четириколесни хонди, оборудвани с балонни гуми, които им позволяваха да развиват прилична скорост дори по най-лошото трасе.

Общо осемнадесет души — шестнадесет прекрасни войници, един ужасен до смърт съветник по националната сигурност и самият Шмит. Двама се качиха на моторите. Други пет — на покрива на джипа. Още двама стъпиха на страничните ролбари, а останалите се натъпкаха в кабината на мерцедеса… всички, освен Кротал.

Да, Кротал! Най-добрият следотърсач, който Шмит познаваше. Много по-добър от всеки действал под командата му, по-добър и от самия него. Вярно, британските специални части с безобидното наименование Специални авиационни служби или САС, бяха несъмнено най-добре подготвените командоси на света. Доказателство — всъщност те изнесоха цялата тежест в Афганистан, макар че медиите се скъсаха да хвалят американските Делта Форс.

Усещането на Кротал за форма, сянка, силует, повърхност и пространство граничеше със свръхестественото. Беше идеалният следотърсач.

Кой е най-опасният войник? Никакъв спор: онзи, който е най-умел в издирването на хора.

Кротал, със синя карирана риза и прашасали обувки, се бе проснал по корем върху предния капак на джипа и не откъсваше очи от прахта пред себе си. Устата му не преставаше да ги насочва по правия път: «Смачкан торен бръмбар вдясно. Завийте на шестнадесет градуса. Откъснати листа от храст. Срещу вятъра са, не по него. Следи от стъпки. По дълбоки са на петата. Ходили са заднешком, хитреците му с хитреци».

Проста работа.

Кротал ги заведе право при две едва различими следи, които обаче неопровержимо доказваха, че Чарлз Маккензи, вече на крачка от смъртта, се е спуснал по скалата точно от това място.

Оттам нататък всичко бе въпрос на няколкоминутно рутинно упражнение — вързаха въжетата за лебедката на мерцедеса, пристегнаха коланите около кръстовете си и се спуснаха по скалата определено по-бързо, отколкото го бяха направили Чарлз и Колоденкова. На Самюъл му трябваше доста рязка заповед, за да последва останалите в пропастта. Оръжията, мунициите, свързочната техника и други необходими неща ги последваха.

Всичко стана с военна точност и прецизност, което бе смисълът на цялата операция. Всеки знаеше задълженията си и вършеше точно онова, което трябва. Шмит беше горд, че е начело на такива мъже.

Сега с помощта на здравите въжета сваляха и двата четириколесни мотора. Правилните хора и точната техника — всичко беше както трябва. Щяха да се справят със задачата професионално и достойно.

Шмит изпрати двама от първите слезли напред. С помощта на четириколесните мотори скоро щяха да застигнат бегълците. След това беше лесното — малко работа с оръжието и са долу. Какви шансове имаха един старец и едно неопитно момиче срещу шестнадесет наемници под командването на не кой да е, а на Йохан Шмит?

Един проблем, един-единствен: нямаха камуфлажни облекла, нито бронирани жилетки. Всички хора на Шмит носеха цивилни дрехи: цветни ризи и дънки. Което ги правеше лесна мишена. Чарлз, верен на себе си, сигурно имаше далекобойна пушка. Жертвите бяха неизбежни.

Жалко.

— Сър! — извика Кротал.

— Откри ли ги? — попита Шмит.

Англичанинът оголи пожълтелите си конски зъби, измъкна фас от горния джоб на карираната си риза, запали го с кибрит и кимна.

— Фасулска работа. Нечий крак е изронил листата от един храст близо до потока. Водата е разкаляна. Ако бяха тръгнали на юг, щеше да е проблем. По течението обаче открих разкъсана паяжина, което си е чудесна следа, а и в пясъка все още личат отпечатъци. Тръгнали са на север.

— Карта — нареди Шмит и протегна ръка. Не си направи труда да погледне войника, който незабавно изпълни заповедта.

Огледа картата, издадена от Американската национална агенция по картография в мащаб 1:50 000. Каньонът Мичъл бе осемнадесетсантиметрова лента, която изчезваше в южния край на картата и свършваше рязко на север. «Прилича на кутия, колко удобно». Черният път, по който бяха дошли, не фигурираше на картата, но магистралата я имаше. Минаваше отвъд северната страна на каньона, на десетина километра от мястото, на което се намираха. Виждаше се и тесен път, който излизаше от магистралата и поемаше източно от каньона, след това тръгваше на юг и водеше към нещо, което приличаше на индианско селище: най-вероятно жалка купчина коптори с ламаринени покриви.

«Прозрачен си, колко си прозрачен, Чарлз. Разочароваш ме».

Шмит повиши тон, така че да го чуят всички:

— Маккензи и Колоденкова бягат на север. Ще се опитат да…

Чу зад гърба си шум и се обърна. Четириколесните мотоциклети пристигнаха. Горе на скалата се виждаха силуетите на последните двама от хората му. Те също щяха да се присъединят към другарите си.

«Чудесно. След няколко минути всичко ще е готово. Преследването може да започне».

— Нашите хора — продължи той — се опитват да стигнат до края на каньона, който е в северна посока. На върха има път. Предполагам, Чарлз планира да се изкачат и да вземат някоя минаваща кола. Докато се качват по скалата, ще са особено уязвими. Лично аз предпочитам да ги спрем, преди да са стигнали платото горе. Нямам представа колко коли минават по този път, но според картата — размаха я — наблизо има малко индианско селище. Нарича се Три Търкис и може би все някой ходи в него…

— Йохан…

«Адски досадно», помисли си Шмит. Мразеше да го прекъсват, особено когато издава заповеди. Все пак човекът бе клиент и се налагаше да прояви ако не уважение, то поне търпение.

— Да, Самюъл?

Сам се запрепъва към него. Беше в срамно физическо състояние, изтощен до крайност от упражнение, което се дава само за загрявка на новобранци. Освен това бе мръсен и небръснат. Чиста обида за стандартите на Шмит. Той държеше хората му да са професионалисти до мозъка на костите, при всички и всякакви обстоятелства. Войник, който се гордее с външния си вид, е войник, който се гордее с работата си.

Още по-досадно бе, че Самюъл отново бе надянал физиономия на разциврено бебе. По-точно на голямо бебе, напълнило пелените. Ставаше просто нетърпим. Предната вечер стигна дотам да издърпа Шмит настрани и да мрънка защо в мисията участват толкова много чуждестранни войници. С цялата си цивилна глупост си нямаше и най-малка представа колко е трудно да наемеш добре подготвени американски войници. Най-способните със сигурност гонеха забулени терористи в ужасни места, водени или от патриотични, или от финансови подбуди. За щастие, обясни Шмит, в специалните части на всяка държава могат да се открият професионалисти, чиято добросъвестност смущава командирите. Ако са подготвени и имат нужната мотивация, не трябва да ти пука дали са научили занаята си в Ангола, или са правили етническо прочистване в Босна, или пък са отраснали в изненадващо квалитетните военни части, ръководени от джентълмени с мохамеданско вероизповедание.

— Йохан, Три Търкис ли каза?

Трябваше да направи нещо, за да се пресече дразнещия навик на Самюъл да му вика на малко име. Това просто не бе позволено. Във всеки случай не и пред войниците.

— Да, така казах. Защо?

— Чарли — изгрухтя Самюъл — има син. Всъщност двама. Мисля… не, сигурен съм, че Клод спомена, че единият работи за Индианската здравна служба. Каза… знам, че каза… че работи в клиниката на Три Търкис.

Никой уважаващ себе си командир не показва изумление пред подчинените си. Шмит просто стисна устни.

— Е, Самюъл, това безспорно е обезпокоителна новина. Разочарован съм, че реши да я споделиш с нас едва сега.

— Аз… ъъъ… но…

Шмит отново се извърна към хората си. Повиши глас, за да заглуши скимтенето на Самюъл.

— Нова заповед. Изглежда, крайната цел на Чарлз е по-близо, отколкото смятахме. — Той погледна картата. — Явно планира да предприеме изкачване на около пет километра оттук. Разполагаме с по-малко време, отколкото ми се иска. Кротал и Медноглава… — за момент Шмит прибягна към услугите на родния си африкаанс — опсаал!

Двамата войници преметнаха карабините си през рамо и се качиха на четириколесните мотоциклети.

— Кротал, води и следвай дирите им. Медноглава, движиш се на десет метра след него. Открийте ги. Накарайте ги да потърсят прикритие. Стреляйте, за да ги приклещите, а не на месо. Искам ги живи. Ние ще ви настигнем. Не се излагайте на опасност, докато не пристигнем.

— Слушам, сър! — извика Кротал и двигателят на хондата му изрева.

— Ти. Аспида — обърна се Шмит към свързочника. — Предай до всички наши части, че ги искам в Три Търкис възможно най-бързо. Координатите са…

— Не мога, сър.

Отново прекъсване! Шмит се ядоса.

— Какво?!

— Веднага щом слязохме, се опитах да установя връзка, сър. Този каньон… сигналът просто отскача в скалите. Не мога да чуя никого.

Гореща вълна. В корема. В гърдите. Клокочещият гняв напираше да излезе.

— Ако имахме сателитен радиоприемник, сър — продължи Аспида, — нямаше да е проблем. Но не успяхме да се сдобием с такъв. Изпратихме искане до господина, който стои зад вас — той посочи Самюъл, — но един от хората му ни отговори, че всичко е на разположение на армията. Така че, сър, се намираме в радио дупка.

Шмит можеше да даде воля на гнева си. Облекчението щеше да му дойде добре. Но не. По-добре бе да го задържи в себе си, да го пази. Да го съхранява, докато не сграбчи Чарлз за гърлото.

Колкото по-дълго чакаш вечерята, толкова ти е по-вкусно.

Чарли вярваше, че ако някакво късче от рая все пак се е запазило на земята, то се крие в тези аризонски каньони.

Бреговете на потока бяха обрасли с тополи и маслини. Върбите протягаха клончета подобно на внезапно замръзнали в танц балетисти и образуваха тунел, през който двамата с Ирина се провираха. Тунелът водеше към тясно дефиле, осеяно с плитки пещери, дълбани от вятъра и дъжда стотици години. В сенките им Чарли видя изчовърканите в кафявата скала древни пиктограми — изображения на птици, слънца, танцуващи животни и древния флейтист Кокопели.

Сърцето му запя. Чарли бягаше, за да спаси живота си с пеещо сърце.

Продължиха да тичат. Потокът изви под скала, нашарена с цветовете на пустинята. От основата й бълваше бяла алкална тиня и при вливането си в потока правеше водата в това прекрасно място негодна за пиене. Но сърните се бяха приспособили. Чарли го знаеше. Сърните, мечките, пумите и всички същества, благословени да обитават тайните, непознати на хората градини.

Хората почти никога не посещаваха каньона Мичъл. Постоянните наводнения го правеха негоден за обитание. Беше прекалено отдалечен за туристи и прекалено стръмен за слизане дори и за местните пастири.

Да, някога анасазите бяха живели тук. Изоставените им обиталища все още се виждаха по стените на каньона. Но тогава природата е била по-милостива към хората. Индианците, от своя страна, също били милостиви към природата и не изсекли горите по платото. Корените на дърветата засмуквали обилните дъждове и предпазвали каньона от страховитите наводнения, които сега идваха почти всяка година.

Човечеството върви напред. Раят е забравен.

Младежкият слух на Ирина пръв долови звука. Тя сграбчи Чарли за рамото.

— Какво е това?

Чарли спря и се вслуша. Бръмченето все още се чуваше слабо, но се приближаваше.

— Мотори — каза той. — Четириколесни.

Възхищаваше се на страховитата настойчивост в погледа й. Момичето, полудяло от тръпката на самоубийственото спускане в пропастта, вече го нямаше. Ирина се бе превърнала във войник. Изучаваше пейзажа внимателно и с набито око.

— Там — каза тя и посочи една пещера на осемдесетина метра пред тях. — Каньонът се стеснява. Прилича на гърло на бутилка. Ще мога да се прицеля добре.

Е, това можеше да се очаква. «Ще мога да се прицеля добре. Не ти. Аз».

Щеше да й даде шанс, разбира се. В най-лошия случай тя щеше да пропусне целта и Чарли щеше да измъкне пушката от ръцете й. В най-добрия случай госпожица Колоденкова нямаше да пропусне, а той щеше да спечели няколко червени точки.

Хукнаха рамо до рамо. Ревът на мотоциклетите се приближаваше. Чарли прецени, че са само два, и благодари на Бог.

Ирина подскочи и с лекота се вмъкна в пещерата. Стройна и красива. Чарли побърза да увери сам себе си, че мисли естетически, а не емоционално.

Покатери се в пещерата след нея и свали карабината от рамото си. Божичко, колко беше прекрасно това оръжие — леко и грациозно, само три килограма и половина, с приклад от фибростъкло, който моли да се сгуши в рамото ти. Не толкова оръжие, колкото произведение на изкуството, направено с любов. Подаде го на Ирина с мъка в сърцето.

Тя очевидно бе жена с вкус и го взе с одобрителна усмивка.

— Това е… — каза Ирина и спря, просто не й стигнаха думи.

Чарли й подаде патрони.

— Произведение на изкуството.

Тя се усмихна открито и искрено. Хрумна му, че я е спечелил. Точно тук, в този момент, тя, без дори може би да го съзнава, се бе поддала на простичкия жест на доверие. Кой би си помислил, че е толкова лесно? «Вярвам й и тя също ми вярва. Братче, трябваше отдавна да се сетиш за това».

Ирина се наведе и вдигна от пода на пещерата две изсъхнали клонки. Седна в нещо, което можеше да мине за йогистка поза, кръстоса крака и заби клонките в земята, така че да образуват чатал, и опря на него дулото на пушката.

Класически прийом.

Прикладът легна на рамото й. Тя вдигна брадичка, затвори лявото си око и залепи дясното за черния оптически мерник «Люполд».

— Стреляй, за да раниш — обади се Чарли.

— Знам.

Разбира се, че знаеше. Когато преследвачите са по петите ти (а Чарли беше убеден, че е така), правиш всичко, за да вкараш разузнавачите им в лазарета. Раненият бави врага, защото всеки уважаващ себе си войник спира, за да помогне на падналите си другари.

Ето ги, идваха. Чарли вдигна бинокъла. Двама от наемниците на Шмит се приближаваха, яхнали зелени четириколесни мотори с балонни гуми. Болно му бе да го признае, но южноафриканското копеле умееше да планира операциите си.

Първият мотоциклетист носеше синя карирана риза. Левият й ръкав потръпна за миг и експлодира в червено.

«Страхотен изстрел, госпожице Колоденкова! Като бонус повреди и газта на мотоциклета». Четириколката отскочи в един камък, хвръкна във въздуха и падна на една страна. «От този мотор вече нищо не става, господин Шмит».

Ирина се справи с втория мотоциклетист още преди Чарли да успее да премести бинокъла. Същият изстрел, на същото място. Кръвта шурна почти по същия начин, а ръката отскочи от дръжката. Мотоциклетът се засили в потока. Водата заля двигателя и той изпуши.

«Още двама обезвредени. Колко ли остават? Е, скоро ще разберем».

Ирина зареди два нови патрона в пълнителя.

— Ето ти пушката, Чарли. Мисля, че се справих добре.

— Ха! — бе единственото, с което успя да изрази радостта си. Целуна я по бузата и се възгордя, че е направил може би единственото правилно нещо в тази ситуация.

Тя му отвърна с мимолетна прегръдка.

Отново хукнаха, но сега тичаха по различен начин — като един. Вече бяха заедно. В този и в предстоящите им мигове щяха да са по-близки от близнаци. Нямаше да се две същества, всяко от които тегли на своя страна, а неделимо цяло, всеки част от другия, единни в мисъл, действие и чувство.

Чарли бе в състояние да нарече усещането «любов», но знаеше, че думата е прекалено слаба.

Имаше чувството, че Ирина не тича, а се носи из въздуха с развята дълга коса, ефирна като вятъра. Как се казваше древната богиня на лова? Диана? Да, Диана бе слязла на земята и Чарли така се гордееше с нея, че просто не можеше да говори. Стигаше му само да тича между дървета и храсти покрай потока, да усеща върбовите клонки по лицето си и да чува стреснатите крясъци на птиците, изненадани от двете невиждани досега животни.

Толкова зеленина, толкова зеленина и всички тези дървета. Чарли си помисли, че този каньон е свещен. Тук отново бе млад, а душата му отново жива както преди много, много години.

Търсеше почти неузнаваемите останки от някогашна ябълкова градина. Някога, може би преди сто години, тъй като дърветата бяха стари, заселник бе засадил ябълките край единствения извор със сладка вода в каньона. Природата била милостива, докато дърветата станали достатъчно големи, за да дават плод, но само толкова. Сега дърветата бяха прекалено стари, за да дават плод. Виждаха се меланхоличните основи на отнесеното от потопа бунгало.

Камъни… те акумулират слънчева топлина през деня и я изпускат през нощта. Гърмящите змии обичат топлината. И сега, точно в този час — той си погледна часовника — девет без петнадесет — им беше време да излизат на припек. Време за закуска. Уфф.

Ирина разбра къде отиват. Острият й поглед посочи правилното решение. Избра единствения практичен и разумен път нагоре по стената на каньона.

Преди много години скалата бе поддала и бе образувала стръмен и тесен канал. Дъждът го бе полирал векове. Всяка нова буря беше дълбала по малко и бе хвърляла някой и друг камък в сухото корито. Върху някои от камъните можеш да си починеш, за други — да се хванеш. Нямаше начин да се изкатериш по канала до върха, но можеше да го излазиш.

— Пийни вода — каза Чарли. Струваше му се, че две човешки същества просто не могат да са по-близки.

Ирина пи и му подаде бутилката. Чарли я довърши. Не му се щеше да замърсява девствената природа и върна бутилката на Ирина. Тя разбра какво има предвид, кимна и пак я закачи на колана си.

— Изкачването е доста трудно. Аз ще водя. Правил съм го.

— Нали и надолу се беше спускал. Защо…

— Не. Никой нормален човек не би се спуснал в пропастта. — Челюстта й увисна. Той се наслади на мига. — Но за сметка на това съм се качвал оттук. Хайде, да вървим.

Първите тридесет метра бяха лесни — камъни с големината на юмрук и по-малки камъчета помежду им. Оттам нататък следваше чиста проба скала. Изкачването нямаше да е лесно. Чарли закрепи крака си в пукнатината на една скала, оттласна се и вкопчи пръсти в ронещия се ръб. Издърпа се нагоре. Ирина бе по-ниска от него и не успя да достигне ръба с пръсти. Чарли се протегна, хвана я за ръката и я издърпа.

Катереха се по естествено оформено стълбище, единственото неестествено бе стръмнината му. Чарли спря за миг, за да си спомни пътя. «Тук трябва да се плъзнеш по скалата, мисля, че беше наляво. Да, точно така. О, по дяволите, сега идва трудното».

Следваше плоча с размерите на покрив на къща, под невъзможен ъгъл спрямо стената на каньона. Вятърът и водата я бяха набраздили едва забележимо. Ако действаш бавно и внимателно и гледаш къде стъпваш, можеш да използваш браздите, за да закрепиш пръстите на ръцете и краката си. Не беше лесно, но не му беше и за пръв път.

Щеше да го направи отново.

Повече от петнадесет метра пълзене и изкачване под странен ъгъл. Не можеше да тръгне право нагоре, защото нямаше достатъчно места за хващане. Наложи се да се плъзга по голата скала. Усещаше грапавината й дори през ризата си. Нямаше начин да извърне глава, за да погледне маршрута. Трябваше да напипа верния път с пръсти. Този урок го бе научил по трудния начин. Кога ли? Преди доста години. Скоти беше първи курс медицина и дойде тук през лятото на практика. През онзи ден Мери се качи по скалите с него. Споменът за пронизителния й глас го накара да се усмихне: «Чарли Маккензи, вече съм на петдесет години и нямам какво да доказвам на никого». Да-а, онзи ден бе чудесен, прекрасен.

Също както този.

— Как си, Ирина?

— Точно зад теб съм.

Той се претърколи на върха на плочата и отново й протегна ръка. Куршумът изсвистя над лявото му рамо и удари пясъчника.

— Мамка му!

Чарли издърпа Ирина на върха на плочата, натисна я да легне и се просна до нея. Следващият куршум удари камъка точно над него.

— Не очаквах да ни настигнат толкова бързо — обади се Ирина.

Дулото на карабината безмилостно го мушкаше между ребрата.

— Няма нужда да шепнеш. Няма никой толкова наблизо, та да те чуе. Освен това още не са дошли.

Над главите им профуча трети куршум и се заби в една хилава хвойна, успяла да израсте върху скалата.

— Да, но стрелят!

Чарли поклати глава.

— Не «стрелят». Само един е. Ако бандата на Шмит вече бе долу, щеше да се чуе цял залп и въздухът да е пълен с олово. Насочи достатъчно куршуми в скалите над целта си и все някой ще отскочи към нея. Човекът, който стреля по нас, не се опитва да ни удари с рикоширал куршум. Опитва, и то доста успешно, да ни накара да не мърдаме от местата си. — Нов куршум се заби в скалата над главата му и той инстинктивно потрепна. — Освен това е планирал изстрелите си. Натиска спусъка на всеки десет секунди. Иска да ни държи приклещени тук; докато дойдат приятелчетата му.

— Но кой…

— Един от тези, по които стреля. От мотоциклетистите. Само един е, иначе изстрелите щяха да са по-чести.

— Уличих ги и двамата — каза тя малко оправдателно.

— Точно така. Единият обаче е успял да се превърже и ни е последвал пеша.

Рикошет на метал в камък и няколко малки парченца ги удариха. Чарли вдигна очи и погледна следата от куршума.

«Чакай малко. Тук нещо не е съвсем наред. — Огледа отново следата от куршума в скалата. — И какво ли е това нещо? Хайде, Маккензи, нещо те човърка. Какво не й е наред на тази картинка? Предполага се, че си добър точно в тези неща — да измислиш кое какво е и да използваш измисленото срещу врага».

Изчака търпеливо и не отвори уста. Следващият куршум удари долу-горе там, където очакваше. Вдигна се прах, дребни парченца се посипаха по главите им.

«Проклет да съм!»

Изпълзя леко напред и огледа ръба. Бързо намери онова, което търсеше.

Взе го внимателно, въпреки че бе още горещо, и го показа на Ирина. Очите й се разшириха. Чарли се подсмихна.

— Далекобойна пушка седемнадесети калибър — каза провлечено. — Виж какви дупки прави в пясъчника. Не можеш и кутрето си да пъхнеш вътре. Приятелчето долу стреля по нас с пушка за катерици.

Ирина го погледна объркано.

— Шмит ни иска живи — обясни Чарли. — Или поне теб. Иска да разбере какво знаеш за «Вихрушка».

— Вече ти казах. Нищо не знам.

— Аз пък ти казах, че съм единственият, когото не се налага да убеждаваш.

— Но…

— Няма «но». Професионалистите не се опитват да убиват със седемнадесети калибър. Това не е истинско оръжие. Единствената причина, поради която момъкът долу използва малокалибрена пушка, е…

Чарли млъкна и се замисли. Някъде в подсъзнанието му се загнезди предположение. «Да, това е въпросът. Това и колко добър стрелец е. Копеленцето е от хората на Йохан, а хората на Йохан просто не пропускат целта». Внезапно хипотезата му изкристализира. Винаги ставаше точно така — изневиделица. На устните му цъфна усмивка — от онези усмивки, при които ти се виждат зъбите.

«Добрата новина — имам теория. Лошата новина — има само един начин да проверя дали е вярна».

Чарли се изправи в цял ръст — лесна цел от всяка позиция.

— Лягай долу! — ахна Ирина. — Лягай долу, Чарли! Ще те…

Три бързи изстрела. Един вляво и два вдясно. Никой от куршумите не мина достатъчно близо, за да го накара дори да мигне.

— Не, няма. — Чарли залегна, доволен, че е доказал теорията си. — Този човек има заповед да не ни улучва. Ако нямаше, сега щях да ползвам пинцетите ти за вежди, за да си вадя куршумите.

— Не си скубя веждите!

Дори самата идея за това явно я обиди.

— Знам де. Добре, дай сега да си понапрегнем мозъците. Когато гледах човека, когото улучи, през бинокъла, забелязах на гърба му дълга пушка.

— И двамата носеха пушки. Видях ги през оптичния мерник.

— Но не видя пълнители, нали?

Тя затвори очи и извика спомена в съзнанието си.

— Да, мисля, че не видях.

— Аз също. Можеш да си купиш външен пълнител с четиридесет патрона за всякакво малокалибрено оръжие, но го правят само маниаците. Човек, който знае какво прави, няма да се остави да намерят такава глупост в него. Хайде да направим някои предположения. Да предположим, че пушката му се пълни отдолу също както моята… ъъъ… нашата. Да предположим също, че побира… ъъъ… колко… да речем, седем патрона. — Той откачи бинокъла от врата си и й го подаде. — Искам да играеш разузнавач. Аз съм снайперистът, а ти си ми помощник. Знаеш какво да правиш, нали?

— Знам какво да правя, Чарли.

— Не съм се съмнявал и за миг. — Той й се усмихна. — Добре, приготви се. Когато ти дам знак, се изправяш, намираш това копеле и ми казваш къде да се целя. — При тези думи Чарли вдигна глава над скалата. Посрещна го писък на куршум. Не му обърна внимание. Продължи да стърчи над прикритието си и се измести наляво. Пушката отново се обади и куршумът се разплеска някъде вдясно от него. Нов куршум, този път точно пред него, на не повече от метър. Снайперистът на Шмит несъмнено се опитваше да му каже нещо.

Чарли се наведе, направи няколко крачки встрани и отново вдигна глава. Това предизвика нови два изстрела. Врагът му се опитваше да го убеди, че опасността дебне навсякъде, така че по-добре да си кротува. Чарли обаче не бе вчерашен. Наведе се и пак се изправи. Още два куршума. «Ако не греша за пълнителя, сега е моментът».

— Давай, Ирина! Давай!

Тя се изправи, без да й мигне окото, вдигна бинокъла и заоглежда дъното на каньона. Чарли мълчаливо отброи времето, необходимо да се заредят седемте нови патрона. «Един патрон. Два. Три. Четири. Пет…»

— На пет часа е — заяви спокойно Ирина, точно както можеше да се очаква от разузнавач на снайперист. — Разрушената барака. В левия ъгъл.

«А-ха, ето те и теб, миличък». Беше се скрил дяволски добре зад останките от основата на бунгалото. Не го издаваше нищо, освен едва забележимия край на синьо-бялата карирана риза. Трудна мишена, но щеше да се наложи да се справи. Чарли погали спусъка и усети нежното почукване на приклада в рамото си.

— Улучи. — Ирина говореше тихо и вършеше работата си точно както трябва. Господи, обожаваше държанието й.

«Поеми дълбоко дъх, Чарли, погледни през оптичния мерник, нагласи кръстчето на целта, защото един куршум рядко е достатъчен».

Ето го нашия юнак. Изглежда, го боли. Далеч, далеч, гласът му почти не се чува, макар че сигурно крещи с цяло гърло.

— Ооо, мамка му!

«Ударил съм го отстрани. Може би някъде в ребрата. Храбрец като него дори няма да си помисли да спре от такава рана».

Вторият изстрел на Чарли строши рамото на врага му. «Момчето отива да почива».

— Чарли — обади се Ирина с неподправено възхищение. — Чарли, това беше невероятно.

«Да, хмм, да, така е». Като по учебник. Сто и петдесет метра. Изстрел от рамо. Кой е царят на пушката? Аз!“

— Всичко е въпрос на тренировки, скъпа. Хайде да си размърдаме задниците, преди да са се появили и останалите.

„Скъпа ли я нарекох?“

Вдигнаха се от прикритието си. През следващите няколко минути напредваха лесно. Относително лесно, разбира се, защото търсеха издълбаните в скалата стъпалца и местеха ръцете и краката си бавно. Упражнението въобще не му хареса. Намираха се на открито, гърбовете им канеха щедро всеки стрелец, който иска да изпробва уменията си. Потта по челото му не бе от физическото усилие.

„Готово. А сега какво? Ако не ме лъже паметта, трябва да пробягаме коритото на пресъхнала река“. В този миг му се струваше, че нещата вървят точно по план.

Наоколо бе пълно с камъни. Цяло племе камъни — гигантски бащи и еднометрови бебета. Сигурно бяха попаднали на място, където камъните идват да летуват.

Чарли се провираше между тях и подбираше маршрута, така че през повечето време да останат скрити от евентуални наблюдатели на дъното на каньона. В един момент им се наложи да се изкатерят по камък, подобен на ствола на дърво. Изкачването не продължи дълго, но ги изложи на опасност. Чарли усети, че докато се качват, гърбът го сърби, а и в движенията му личеше нетипична припряност.

После се наложи да преодолеят участък с чакъл, при това по-стръмен от онзи в началото. Предателски камъни се изтъркаляха под краката им и политнаха надолу. Ирина се подхлъзна и изпищя, но Чарли бързо я улови за ръката и преминаха.

Всъщност преминаха почти през всичко и бяха дяволски близо до ръба на каньона, когато ги настигна цял залп. Чарли погледна с надежда нагоре. Още двадесет — двадесет и пет метра. Не повече от височинката на обикновен телефонен стълб. Фактът, че им трябваха само още няколко минути, за да стигнат платото и да избягат, го вбеси. „Да ти го начукам, Йохан Шмит!“

Яростно смъкна пушката от рамото си. Избра целта хладнокръвно, без да обръща и капчица внимание на пищящите наоколо куршуми. Смъкна дулото надолу, нагласи мерника в слабините и повали противника в агонизираща болка. Още един тичаше напред — огромен мъж. Чарли кастрира и него и изпита удоволствие от писъците, които се чуха ясно въпреки голямото разстояние. „Още един, Боже, дай ми само още един“.

— Чарли — извика Ирина, отново играеше разузнавач, Бог да я благослови. — Нарочно ли го правиш?

— Залегни! — отвърна той и се смъкна на земята. Скалите около тях се взривиха от изстрели. — Да. Насреща ни са професионални войници, хора, направо окъпани в кръв. Свикнали са да виждат как другарите им умират. Това е част от работата и просто не им пука. Ако убиеш няколко, другите просто вдигат рамене и продължават напред. Но ако удариш неколцина в интимните части, човек дори може да се замисли да смени занаята.

В очите й светеха убийствени пламъчета. Двамата си бяха лика-прилика. Опасността им действаше по един и същ опияняващ начин и не можеха да се сдържат да не реват като лъвове и да оставят след себе си колкото се може повече трупове.

„Не така. Трябва да се овладея. Тя също“. Чарли не помръдна, докато пристъпът не отмина и не възстанови хладнокръвието си.

Изпразни кутия патрони, натъпка ги в джоба на ризата си и пъхна три в пушката. В такива моменти човек предпочита да има външен пълнител. Свършваш, махаш го, слагаш друг и продължаваш да стреляш. „Няма смисъл да си мислиш какво щеше да е, ако“, каза си той.

Вражеската стрелба отново отекна в каньона. Чарли се ядоса. Тези копелета мърсяха място, което му бе скъпо. Още една причина да им пусне кръв.

Знаеше, че има най-голям шанс да повали следващия, докато търсят прикритие. Освен това те не се опитваха да го улучат, а да го държат залепен за скалата. Сега, точно в този момент, враговете му повече приличаха на мишени в стрелбище.

Надигна се леко.

— Не, Чарли.

— Нямаме избор. Хората на Шмит разполагат с радиостанции. Ще извикат помощ. Ще дойдат коли и хеликоптери. Трябва да се измъкнем.

Претърколи се наляво, изправи се, вдигна пушката и оптичният мерник зашари по дъното на каньона в търсене на цел, в търсене на… „Проклет да съм. Черни очила. Строен и силен като тигър. Негово величество шефът лично. Радвам се да те видя, хиено такава. Май сега ще стреляме в главата…“

— Господи!

Хиляда волта удариха крака му. Острата болка го прати в шок.

Светът побеля.

Отвори очи, може би чак след минута-две. Ирина се беше навела над него и му даваше вода.

„Опитват се да ни държат залепени за скалите, а? Хубава теория, но погрешна“. Водата му подейства добре.

— Лоша ли е раната? — попита той.

— Горе в бедрото е, Чарли. Виждам откъде е влязъл куршумът, но май е останал вътре. Натъпках няколко хартиени кърпички, за да спра кръвта. Бях ги взела, в случай че…

Ирина се изчерви. Разговорът за естествените й нужди явно я притесняваше. Чарли сигурно също щеше да се усмихне, ако не бе проклетата болка.

— Обзалагам се, че е двадесет и втори калибър. Усещам, че е засегнал костта.

— Сигурно боли.

— Не — излъга той. — Не много. — „Отново прецакан. Пак нафукан. Мамка му, никога няма да се променя“.

— Стой тук. Ще взема пушката и…

— Да не си посмяла. — Внезапно на лицето й се появи онова изражение. Да, същото. Чарли оцени чувствата, които я подтикваха, но се възпротиви на идеята. — Само погледни нагоре — изръмжа той. — Мислиш ли, че мога да се изкатеря с парче олово в костта? — „Няма да плащаш за грешките ми, скъпа. Няма да позволя на никого да плаща, особено пък на теб“.

Ирина вдигна глава и огледа краткото разстояние до платото. Видя същото, което и Чарли: качване като по комин. Нямаше стъпалца в скалата, само няколко криви храстчета, впили се в скалата. Обърна се отново към него и каза с непоколебима решителност:

— Няма да те оставя тук.

„О, мамка му — помисли си Чарли. — Сега пък съм в роман на Хемингуей. Аз и Робърт Джордан“. Заговори бързо, думите му се застъпваха. Ако се опиташе да говори спокойно, болката му сигурно щеше да проличи:

— Налага се. Горилите на Шмит скоро ще се появят и горе на платото. Ако останем тук, и двамата сме обречени. Ако ти се измъкнеш, в най-добрия случай Йохан ще ме остави да си лежа тук. В крайна сметка гони теб, а не мен. — „Лъжи, стар глупако. Лъжи, както не си лъгал досега“.

— А в най-лошия случай, Чарли?

Знаеше, че ще зададе този въпрос.

— В най-лошия случай ще има известно унижение, но нищо сериозно. Няма да посмее да ме докосне с пръст. Ако дори се опита да го направи, ще изсипя върху главата на шефа му цял камион лайна. Имам застраховка, Ирина. Човекът, наел Шмит, е убеден, че ако нещо ми се случи, всеки вестник по света ще получи кирливите му ризи в луксозна опаковка.

— Чарли…

Гласът й бе толкова нежен и успокоителен. Беше истинска манна небесна да я слуша, да я остави да говори, да се радва на думите й. Скръцна със зъби. „Кой играеше Робърт Джордан? Купър. Да, Гари Купър“.

— Не става. Тръгваш веднага. Когато стигнеш върха, ще се озовеш в края на къса писта. Самолетът вече те чака. Пилотът е лекар. Казва се Дейвид Хауард. След като излетите, може да се обади в болницата. Ще пратят лекар да ми помогне. В случай, че в развалината, която пилотира, има радио, разбира се, в което малко се съмнявам.

„Сега вече прекалено много се разприказва…“

Чарли затвори очи. Болката едва не го прати в блажено безсъзнание. Представи си… видя… пистата на Три Търкис… ливада с изпосталели крави… бял резервоар с авиационно гориво, нахапан от ръжда… оранжев парцалив флаг, който служи като ветропоказател… глупавата едноетажна сграда, пригодена за чакалня, с хранилка за птици пред всеки омазан прозорец…

— Не мога да те зарежа така.

„Сега остава да почна да й викам зайче“.

Той се отърси от унеса.

— Застраховка. Ти също имаш нужда от застраховка. Нещо, с което да се пазариш, пистолет, който да опреш в тила им. — Той задъвка долната си устна и взе решение. — Ще ти дам диска. Диска с „Вихрушка“. Скрий го някъде. Докато не е в ръцете им, няма да посмеят…

— Дискът е у мен, Чарли — каза тя меко и леко засрамено. — Измъкнах го от джоба ти, докато бяхме в колата.

— Дискът в джоба ми бе за заблуда. — Той разкопча ципа на панталона си и измъкна оттам истинския диск, скрит в пришит отвътре джоб. — Ако беше опитала да вземеш истинския, със сигурност щях да усетя.

Ирина се изчерви.

— Аз пък щях да се постарая да усетиш.

Чарли й подаде диска и се насили да се засмее.

— Ще се върна — каза му на сбогуване Ирина. — Където и да си, ще се върна да те взема.

Вероятно беше лъжа. Едно от онези неща, които казваш на някой, който се чувства зле, с надеждата да го накараш да се чувства по-добре. Чарли се съмняваше, че наистина е успял да я привлече на своя страна. Колкото повече си мислеше, толкова по-сигурен беше, че се бе заблуждавал за тази хубава млада жена. Е, поне не беше първият, нали така?

Тя не даваше и пукната пара за него.

Което, от своя страна, нямаше да го накара да престане да я защитава. Да, със сигурност нямаше.

Щом Ирина изчезна от погледа му, Чарли запълзя наляво и успя да се придвижи с десетина метра встрани. Всеки сантиметър бе агония. Нямаше представа как ще успее да се задържи в съзнание. „Май не се справям толкова добре с болката, колкото ми се иска“.

Големите кръгли камъни образуваха защитено място, от което можеше да стреля. Каньонът лежеше на сто и петдесет метра под него. Такава красота — поток, обрамчен с върби, запусната ябълкова градина, пясък с цвета на старо злато. Десетина мъже се придвижваха на прибежки от дърво до камък или храст — класическа тактика на бойна група, която напредва към укрепена цел. Никой не оставаше на открито за повече от няколко секунди. Всички се движеха бързо и приведени.

Предимството на Чарли: той ги виждаше, а те него — не.

Изчака търпеливо първата си цел — войник с тениска и маскировъчни панталони, прикрил се зад един дъб. Търпението му бе възнаградено. Човекът напусна убежището си и хукна към купчина пясък. Чарли стреля, пропусна и изруга.

Този първи изстрел бе сигнал за Ирина да тръгва и тя хукна към близката цепнатина в скалата. Там щеше да намери добро прикритие. Сянката нямаше да позволи на хората на Шмит да я забележат лесно. Щяха да я търсят с помощта на бинокли и оптически мерници. Чарли възнамеряваше да им попречи.

Стреля отново, този път към една издатина, зад която може би се криеше наемник, а може би не.

Не се опитваше да улучи някого, макар че щеше да се радва, ако успее. Целта му бе да ги държи по местата им, да ги уплаши. Страхът е съвсем основателно чувство, когато знаеш, че си изправен срещу снайперист, който се цели в тестисите ти.

Стреля пак.

Не че сега вече бе снайперист. Свърши тази. Ръцете му трепереха, ризата му бе плувнала в пот, раната в крака разпръскваше пареща болка из цялото, му тяло. Ако крясъците носеха облекчение, щеше да си съдере гърлото да крещи.

Вместо това се съсредоточи върху търсенето на цели. Гледаше внимателно, гледаше усилено и дърпаше спусъка нежно. „Напразно, нов пропуск“.

Пълнителят се изпразни. Той обърна пушката и почна да я пълни с една ръка. Другата протегна през импровизираната бойница и насочи пистолета си напосоки. Въобще не хранеше илюзии, че може да порази нещо с пистолет от такова разстояние. Стреляше само за да държи преследвачите си, всъщност преследвачите на Ирина, зад прикритията им. Да не им позволи в никакъв случай да търсят цепнатината, по която младата жена се катереше към спасението.

Зареди пушката, претърколи се отново по корем и почна да търси цели. Някой вече сигурно бе открил точно откъде идват изстрелите. Куршумите на този някой изсвистяха във въздуха над главата му. Чарли не успя да открие стрелеца. Пред очите му танцуваха яркожълти петна. Трудно е да забележиш каквото и да било при положение, че пред погледа ти танцуват стотици оранжеви балони.

Отново изпразни пълнителя.

Пак с пистолета.

Пак с пушката.

Мозъкът му работеше на бавни обороти. Караше я на автопилот. Превърна се в робот от плът и кръв, робот, който изпълнява няколко елементарни операции. Засега това бе достатъчно. Всичко останало щеше да е прекалено и със сигурност щеше да изисква много повече усилия от тези, които бе в състояние да положи в момента.

По някое време до съзнанието му достигна бръмчене на самолетен двигател. Това определено го изненада, защото според него не бе стрелял достатъчно дълго, за да даде възможност на Ирина да се изкатери до спасителната писта. От друга страна, двете кутии с муниции лежаха празни, така че най-вероятно го бе правил по-дълго, отколкото смяташе.

Колко патрони му бяха останали? Пет. Стискаше ги в шепа.

Огледа се — две празни бутилки от минерална вода се търкаляха в краката му. Не помнеше кога ги е изпил. Реши, че е дал на Ирина достатъчно време.

Светът се изпразни от цветове. Вече нямаше дори черно и бяло. Доволен, че е изпълнил задачата си, той се отправи към очакващия го мрак и се отпусна в жадуваните му прегръдки.

Сам закъсня за купона. Наложи се двама от по-едрите войници на Шмит да го измъкнат от каньона. Не се държаха особено любезно.

Мръсен и изтощен, той закуца към края на пистата на международно летище „Догпач“, където се бяха скупчили оцелелите от експедицията. От провалената експедиция.

Не можеше да чуе какво точно се случва, тъй като Шмит явно бе надул един от онези грозни касетофони, с които се разхождат из гетата. Някой от хората му вероятно бе носил уредбата надолу по скалите, през каньона и после нагоре. Ужас! Не по-малко ужасяващо от самия Шмит.

Касетофонът свиреше тъпата класическа музика, която Шмит обожаваше. Свиреше с всичка сила, а трио баси се дереше на някакъв непонятен език: „Ad nos, ad salutarem undam…“

Едва, след като стигна до хората и ги разбута, видя Шмит и чу безстрастния му глас:

— Това ще придаде на пикнята ти приятен вишневочервен цвят — каза и заби юмрук в бъбреците на пленника си.

Лицето на Чарли приличаше на лицето на разпнатия Христос. Двама от хората на Шмит го държаха на крака. Беше минал момента, в който да е в състояние сам да стои прав. Самюъл реши, че засега Шмит е оставил лицето на мира. Струйка кръв се стичаше от устата на Чарли, лявата му буза бе отекла. Виж, тялото беше друга работа. Или поне така изглеждаше. Не че Сам искаше да знае със сигурност. Реши, че въобще не иска да знае какви точно белези оставя Шмит по тялото на Чарли.

После погледът му падна на крака… Сам извърна очи… Панталонът бе прогизнал от кръв. Шмит явно бе стоварил доста удари върху раната.

Шмит вдигна левия си юмрук и събра цялата си сила за следващия удар.

— Чарлз, Чарлз, трябва да призная, че ребрата ти наистина си ги бива. Все още не съм чул дори едно изпращяване. — Направи крачка назад. — Хич не ми е приятно да зарежа принципите на маркиз Куинсбъри, но се опасявам, че ми трябва малко по-неспортсменски подход. — Изрита жертвата си в ребрата. Чарли изпъшка. Шмит въздъхна. — И това не върши работа. Е, какво да се прави. — Той се огледа. — Някой да има бейзболна бухалка подръка? Не, явно няма. В такъв случай трябва да опитам отново.

Подготви се за нов ритник — и видя Сам. Сам поклати глава и го изгледа предупредително. Радваше се, че южноафриканецът носи черни очила, защото хич не му се щеше да среща погледа му.

— Не? — попита Шмит. — И защо?

Сам едва успяваше да различи думите му през звука на касетофона.

— Може ли да намалим това?

— Не ми е много приятно, но ще го направя. „Пророкът“. Майербер. Страхотно парче от времето, когато операта все още е била нещо велико. И все пак, щом настояваш… — Той се наведе и намали звука. — Сега доволен ли си?

Сам знаеше, че трябва да рискува. Рискът не му бе по вкуса. Шмит изглеждаше неконтролируем. Сам трябваше да демонстрира авторитета си и ако не го направеше незабавно, от авторитета му нямаше да остане и следа.

— Единственото, от което ще съм доволен, е да си върнем „Вихрушка“. Маккензи е второстепенен.

— Напротив, Самюъл. Чарлз е неприятно копеле, което си позволи да се мотае в краката ми повече от благоразумното. Решил съм да се реванширам за неудобствата, които ми причини. Вярвам, че съм заслужил поне това.

— Майната му на Чарли. Имаме по-важна задача. Пусни му куршум в главата и да тръгваме.

Шмит пристъпи към него. Сам успя да не трепне, макар и да му костваше доста усилия.

— Тази сутрин понесох загуби, Самюъл. Трябва да ми се плати. Не искам да лишавам хората си от простото удоволствие на отмъщението.

Ако Сам отстъпеше, Шмит сигурно никога повече нямаше да му се подчини.

— Не ти плащам, за да веселиш хората си. Плащам ти, за да заловиш руска шпионка. Колкото повече време губим, толкова повече намаляват шансовете ни.

— Три неща — отвърна Шмит и вдигна пръст. — Първо, не ми плащаш ти, Самюъл, а господин Максимилиан Хенкес от „ДефКон Ентърпрайзис“. — Втори пръст. — Второ, не губим време. Инвестицията в боен дух не е загуба. — Трети пръст, като тризъбец. — Трето, тя няма да избяга. Знам къде отива, знам точно къде отива и ще я чакам там, като пристигне.

Сам бе хванат неподготвен и успя само да измърмори:

— Чарли е проговорил?

— Разбира се, че не. — Той изгледа отпуснатото тяло на Макензи, което стоеше изправено единствено благодарение на двамата му хора. — Ти никога няма да проговориш, Чарлз, нали?

Чарли успя да прошепне нещо. Сам си помисли, че може би е: „Да ти го начукам“.

— Виж, ние с Чарлз сме колеги, учили сме в едно и също училище. Както той, така и аз разгадах знаците. Признавам, че мозъкът му се оказа по-пъргав от моя, така че той стигна до извода по-рано от мен. Въпреки това и двамата стигнахме до един и същ отговор, нали така, Чарлз? Хайде, стига, приятелю, не ме гледай така, просто ми късаш сърцето. С оглед на това, че гласът ти е забележително немощен, просто ми кимни — да или не. Ти смяташе, че момичето ще се опита да стигне до Сан Франциско, където е резидентурата на руснаците, нали? Там е била първата станция, в която е служила. Познава града добре. Хайде, Чарлз, признай, че съм прав. Бъди добро момче и кимни утвърдително. — Шмит се приближи до пленника си и повдигна брадичката му с пръст. — Ооо, Чарлз, в това състояние лицето ти те издава. Колкото и да се опитваш да го скриеш, съвсем не е трудно да разбера, че съм прав. Сигурно боли, нали? В интерес на истината, подозирам, че от това те боли много повече, отколкото от всичко друго, което ти сторих. Е, не се притеснявай, стари приятелю, намислил съм нещо, което ще отвлече мислите ти от госпожица Колоденкова и от забавленията, с които тя скоро ще да възнагради.

Чарли се размърда. Явно откри някъде дълбоко в себе си още малко сили. Почти успя да се отскубне от хората на Шмит. На Сам едва не му домъчня за него.

— Между другото, Чарлз, споменах ли за съдбата на твоята маша, покойния господин Конрой? — Чарли изръмжа. — Да, това също боли, нали? Сигурно напълно съзнаваш, че единствено ти си виновен, задето го вкара в беля. Допусна грешка и човек, когото, подозирам, си харесвал, плати цената за твоята грешка. Единственото ти успокоение може да е, че не го мъчих много. Е, позабавлявахме се, преди да му пратим куршум в главата, разбира се.

Най-сетне Чарли събра достатъчно сили, за да промълви с треперещ глас:

— Исках да свърша работата с възможно най-малко кръвопролитие. Току-що го направи невъзможно.

— С цялото ми уважение, Чарлз, обстоятелствата, в които се намираш, правят заплахите ти малко смешни. — Шмит се извърна през рамо и извика: — Господин Кю, подръка ли са инструментите ти?

— Тъй вярно — отвърна един кривокрак мъж с бирено коремче. — Господин Блек и господин Декър са на разположение.

— Чарлз, питал ли си се някога какви поражения може да причини една бормашина, ако се забие в корема ти и си поиграе с вътрешностите? Предполагам не, но сега вече сигурно се питаш.

Кръвта продължаваше да се процежда от устните на Чарли, но той отвърна:

— Глупости. Знаеш, че… и двамата със Сам знаете в какви лайна ще нагазите, ако нещо се случи с мен.

Шмит се разсмя. Най-изкуственият смях, който Сам бе чувал.

— Говориш за застрахователната си полица? За безценния ти тайник в интернет? За скритите филмчета, които ще излязат на бял свят, ако ти се случи нещо? Съжалявам, Чарлз, но в ранните часове на деня един компютърен специалист, мисля, че го познаваш под името господин Парен чук, изкопа съкровището ти, заровено на някакъв хакерски сървър с абсурдното название „Подземна империя точка ком“. Файловете ти вече ги няма, Чарлз. Изчезнаха от лицето на земята. Както, впрочем, и господин Парен чук. Преди да си тръгне от тази греховна земя, той сподели паролата си с един от подчинените ми. Паролата е Одисей. Казвам ти я, за да знаеш, че не си губя времето с празни приказки. Нямаш абсолютно никаква защита и когато умреш, което ще отнеме приблизително около час, тайните ти ще умрат с теб. Това ще гарантира спокоен сън на добрия ми приятел Самюъл. — Шмит махна с ръка. — Вие двамата, свалете го на земята и го дръжте за раменете. Други двама да го държат за краката. Господин Кю, свободен сте да се забавлявате. Ще съм ви задължен, ако го държите жив възможно най-дълго. Искам да чувам писъци. Става ли? Захващайте се тогава. Браво.

Кю приклекна до Чарли. Сам се опита да извърне глава, но без успех. Ирландецът сложи свредло в бормашината, стегна го и доближи инструмента до глезена на Чарли.

— Мисля да започна тук и да продължа нагоре. По пътя ще се спрем на някои забележителности и ще им отделим подобаващо внимание. Явно си падаш по такива неща, щом стреляш в ташаците.

Шмит отново се изхили с онзи смях.

— Ако имаш някакви последни думи, Чарлз, сега е моментът да ги чуем.

Бележки

[1] Северноамериканска цивилизация, развила се от 100 г. от н.е. до наши дни, съсредоточена в днешните Аризона, Ню Мексико, Колорадо и Юта. На езика на навахо «анасази» означава «древен враг», но племето хопи предпочита да нарича цивилизацията «хисатцином» — «древен народ». — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джо Гарбър Вихрушка (9)

Метаданни

Данни

Вихрушка

Информация

История

Сваляне / Връзки

8.Катерач

Джо Гарбър
Вихрушка (9)

8.
Катерач