Сам ускори крачка и двамата с Йохан Шмит заобиколиха тичешком един полицейски шевролет и зърнаха двамата служители на реда, които всеки момент щяха да пуснат юмруците си в употреба. Единият приличаше на реклама на „Марлборо“ — широкопола шапка и колосана поплинова униформа. Другият бе изтипосано в черен костюм момче от ФБР — идеален прототип за герой на Итън Хоук, Бен Афлек, Джъд Лоу или който и да е друг, и без това няма разлика.

Стояха на ръба на скалата над окъпаната от златистите лъчи на залязващото слънце долина. На Сам му се стори, че ченгето е на път да превърне хлапака от ФБР в част от пейзажа, и каза на Шмит:

— Я се заеми с това лично.

Шмит поклати глава и изчезна в сенките. Шепотът му остана да виси във въздуха като аромат на парфюм:

— Не показвам лицето си пред служители на реда. Никога. При никакви обстоятелства. Проблемът е твой, Самюъл. Реши си го.

Сам изправи рамене и излезе на сцената.

— Господа — каза и извади най-дипломатичната си усмивка.

— Кой пък си ти бе, по дяволите? — Табелката на ревера на басовия глас уведомяваше всички, че си имат работа с капитан Торнтън от пътна полиция. Капитан Торнтън не бе щастлив. — Тук е извършено престъпление. Забранено е за цивилни.

„Тъп селяк“ — наруга го мислено Сам и отвърна остро:

— Кой съм аз ли? Аз съм съветникът на президента по националната сигурност.

— Аз пък съм Снежната кралица — сопна се Торнтън и сложи ръка на кобура си. — Значи, господин съветник, не си вгорчавайте живота и ми се разкарайте от очите. Най-добре се разкарайте и от щата.

Сам реши да не рискува с нови реплики. Извади портфейла си и показа служебната си карта.

Торнтън изгледа снимката, синия президентски печат, както и надписа, увенчал служебната карта с думите: „Президентска канцелария, Съединени американски щати“. Картата преряза красноречието му като с нож.

„Унижение и гняв — помисли си Сам — са опасна смес. Не е добре да натриваш носа на горделив човек“.

— Капитане — каза с пресилена сърдечност. — Влизам ви в положението. Наистина. При нормални обстоятелства нито една федерална агенция не би се намесила в разследването на пътен инцидент…

— Хората ми долу казват, че въобще не става въпрос за инцидент.

— Случаят е по-сериозен, отколкото предполагах — прошепна Сам с оттренирана загриженост.

— Трима мъртви мъже и една жена на косъм от смъртта. Да, сър, и на мен ми изглежда доста сериозно.

При споменаването на „жена“ Сам усети приятно гъделичкане. Ако Колоденкова беше на дъното на каньона, значи и „Вихрушка“ бе там.

— Да, това ми дава още повече основания да реша под чия юрисдикция е случаят. Той наистина е много важен, сериозно ви говоря. Ако залогът не бе толкова голям, щях да наредя на агент… агент… как се казваш, момче?

— Специален агент Кюпер, сър — отвърна шашнатият служител на ФБР.

— Капитане, искам да ви уверя, че страшно ми се иска да наредя на агент Кюпер и на хората му да напуснат местопрестъплението и да оставят нещата в ръцете на местната полиция. Вярвам обаче, личното ми присъствие — присъствието на човек, който е директно подчинен на президента — ще ви убеди, че онова, което лежи на дъното на каньона, е въпрос на национална сигурност. — Сам продължи с поверителен тон: — Както знаете, след единадесети септември е по-добре да оставяме подобни случаи в ръцете на федералните власти.

Капитанът явно се разтревожи сериозно и замислено се почеса по врата.

— Значи казвате, че онези долу са терористи?

Сам реши да си поиграе с рибата на въдицата си.

— Съжалявам, не мога да отговоря на този въпрос. Разбирате защо, нали? — Преброи до пет и добави шепнешком: — Капитане, препоръчвам да изтеглите хората си от каньона… — „Пауза, погледни го право в очите и постави удивителната в изречението“: — Бързо!

— Биотероризъм?

Капитанът пребледня, отиде до ръба на скалата и почна да вика на хората си долу да си събират нещата.

„Хубавото при преговарянето с аматьори — помисли си Сам — е, че ако изчакаш достатъчно, те сами ти дават печелившите карти.“

След двадесет минути хората на Торнтън навиха стометровата въжена стълба, натовариха и нея, и себе си в колите и изчезнаха в полумрака.

Сам остана до агент Кюпер, докато и последният представител на щатската полиция не се изгуби от поглед.

— Сър — обърна се към него Кюпер, — ужасно много ви благодаря. Не можете да си представите какво е банда селски ченгета да обикалят местопрестъплението…

— Филмът на дъното на каньона е забранен за непълнолетни, малкият. Обирай си крушите. Вземай си изтупаните приятелчета. Хайде, бързичко, дим да ви няма.

Нощта се спускаше бързо. Небето на изток почерня, звездите светеха толкова ярко, че дори не потрепваха. На запад умиращото слънце пращаше последни лъчи към облаците. Далеч от уличните светлини, Сам усети, че го побиват тръпки.

Седеше на ръба на скалата. Нямаше сила на света, която да го накара да се спусне стотина метра до дъното на каньона и да огледа обезобразените тела и намачканите ламарини. Нали затова плащаше на хора като Шмит.

Шмит… Затвори очи и поклати глава. Вече беше малко късно да се чуди защо бе извикал наемника. И все пак…

Спомни си първия път, когато прибягна до услугите на „Специална консултантска група“. Бе преди десетина години. Резултатите бяха впечатляващи. Получи повече, отколкото плати.

После, след като си оправиха сметките и изхвърлиха труповете, Сам реши, че не е зле да опознае Шмит по-добре. Бъдещето е неясно и човек никога не знае кога ще му потрябват хора с по-специални умения.

Срещнаха се в един бар във Фредериксбърг — достатъчно далеч от центъра на Вашингтон, за да няма риск, че някой ще го познае. Или пък че ще познае Шмит, ако, разбира се, въобще имаше живи хора, които да са в състояние да го познаят.

По едно време — Сам вече пиеше трето уиски, а Шмит още ближеше първото си кампари със сода — любопитството му надделя. И той попита Шмит как се е озовал в този, така да се каже, странен бизнес.

Шмит присви устни. Бавно разбърка питието си с пластмасовата бъркалка. Отговори на въпроса след малко по-дълга от нормалното пауза:

— Когато бях на седемнадесет, отряд партизани от Африканския национален конгрес нападна църквата ни по време на неделната служба. Аз помагах на олтара. Майка ми, баща ми, двете ми сестри и брат ми седяха на скамейките. Черните нахлуха с евтини китайски калашници. Носеха допълнителни пълнители — всеки с по четиридесет патрона. Куршумите заваляха като градушка. Кратко прекъсване, колкото да презаредят, и градушката почна отново. Бяха десетима. После разправяха, че изстреляли повече от хиляда и двеста патрона. Семейството ми загина. Загинаха почти всички. Оцеляха само седем души, между които и аз. По случайност се озовах зад свещеника. Отнесе три куршума в гърдите и се строполи отгоре ми — и така ме спаси. Прилича на библейски сюжет, не мислиш ли? Какво пише там? „Господ е моя твърдина и мое прибежище“…

— Във всеки случай чернилките не се задоволиха просто да пострелят — продължи Шмит. — Хвърлиха и експлозиви. Гранати. Една се дотъркаля точно зад олтара. Това е последният ми спомен от онази утрин. След седмица излязох от комата. Първата ми мисъл, след като се свестих, най-първата, бе, че ако прекарам остатъка от живота си в убийство на цветнокожи, значи няма да съм живял напразно. По-късно се поочупих в бизнеса и осъзнах, че ще изкарам по-добри пари, ако разширя хоризонтите си, загърбя дискриминацията и включа в полезрението си цялото човечество. И така, сега пред теб седи един от малцината представители на човешкия род, който не признава дискриминацията и се отнася еднакво с всички — безпристрастен във всяко отношение. Можеш ли да кажеш същото за себе си?

Сам не си направи труда да отговори. Плати сметката и изчезна в нощта, като си обеща никога повече, да не говори с Йохан Шмит.

Не удържа на думата си.

И никога не съжали за това. Дори и сега, във все по-сгъстяващия се мрак, който още пазеше миризмата на трупове и овъглени ламарини. Не съжаляваше. Ако изпитваш угризения, значи имаш съвест. Амбицията не позволява подобен лукс.

Шмит безшумно се материализира до него, подобно на изпълзяла от тревата змия. Не се потеше, нито пък дишаше тежко. Никаква изненада. Обратното определено щеше да е.

— Колоденкова? — попита с надежда Сам.

Шмит изтупа ръце и се взря някъде в мрака. Сам огледа профила му. „Странно — помисли си. — За пръв път забелязвам колко са дебели стъклата на очилата му. Рамките са направени така, че да го прикриват. Винаги съм си мислел, че очилата са някаква прищявка — черни стъкла, които символизират черна душа. Явно обаче е принуден да ги носи. Лещите май са дебели поне половин сантиметър. Сигурно е почти сляп без тях“.

Тишината продължи до следващия въпрос на Сам:

— Е, какво, долу ли е?

— Не — изръмжа Шмит. — Кучетата претърсиха района в радиус от осемстотин метра. Единствените мъртъвци са моите хора.

— Съжалявам — каза любезно Сам.

— Съжалението е неуместно. Направиха онова, за което им се плаща. Единствено това има значение.

— Имаш ли представа какво се е случило?

Шмит кимна, един закъснял лъч освети дебелите стъкла на очилата му за последно.

— Бодната змия издържа достатъчно, за да разкаже какво е станало. Наложи се да инжектирам петдесет кубика епинефрин в сърцето й, за да я свестя, и още петдесет, за да има сили да довърши историята.

Отново се загледа в мрака, после обърна очи към Сам. Не каза нищо.

— И?

Наемникът си пое дълбоко дъх.

— След като пратила двама от екипа ми в пропастта, Колоденкова подпалила собствения си пикап и също го избутала в каньона. „Вихрушка“ не е долу — преместила я е в друга кола, най-вероятно онази, с която се придвижва сега. Според Водната змия каравана „Уинебаго“, доста поочукана, мръсножълта с кафяви райета.

— Мамка му — прошепна Сам. — В разгара на отпускарския сезон сме. Колко ли каравани има по пътищата? Хиляди! Десетки хиляди! Никога няма да я открием.

— Не е точно така. Надали ще се придвижва особено бързо с каравана. Нямала е много време, за да се отдалечи. Радиусът на търсене не е чак толкова голям. Всичко е въпрос на време.

— Горещо се надявам да е така — каза Сам и след кратък размисъл добави: — Предай сърдечните ми благодарности на… как каза, че се казва?… Водната змия?

— Да. Няма начин. Тя умря.

— Ооо — измънка Сам.

— Стара пушка, страхотен войник. Беше с мен още от самото начало. Нали разбираш, не ми беше приятелка. Командирите нямат приятели. Просто човек, с когото можех да си говоря. Ще ми липсва.

— Съжалявам.

Шмит се приближи толкова близо до Сам, че президентският съветник усети сухия му дъх.

— Мисля, вече споменах, че съжалението ти е както неуместно, така и нежелано.

Внезапно Сам се изплаши. Ужасно се изплаши. Отстъпи назад.

— Разбирам. Извинявай все пак.

— Няма нищо. Радвам се, че се разбираме.

Дали това не бе проява на чувства? От страна на Шмит? Сам не успя да отговори на въпроса си. Знаеше само, че Шмит, който и без това беше достатъчно плашещ, изведнъж се бе превърнал в ужасяващ. Внезапно му се прииска да е другаде. Без значение къде, само и само де е възможно по-далеч.

— Трябва да се върна във Вашингтон, Йохан.

— Ще останеш известно време с мен.

Сам усети, че в синусите му се забива остра игла и алергиите го връхлитат с нова, неподозирана досега сила. За момент му хрумна да се възпротиви на нареждането на Шмит. После размисли.

— Както кажеш.

— Точно така. Както кажа.

Шмит позволи на думите си да повисят във въздуха. Сам потрепери.

— Имам и добри новини, Йохан.

— Ще ми дойдат добре.

— Докато беше долу с хората си, звънна Клод. Има някакви следи за интернет тайника на Маккензи.

— Достоверни ли са?

— Така изглежда. От единадесети септември насам следим интернет връзките по летищата като ястреби. Докато Чарли бе… ъъъ… докато двамата с него бяхме в Албъкърки, някой е използвал безжичния интернет на летището доста усилено. — „Възможно ли е въпросният потребител да е изпратил достатъчно информация, за да събере в нея половинчасов видеозапис?“ — бе попитал Сам. „Всъщност да — отвърна директорът на Централното разузнаване. — Откъде разбра?“ След тези думи Сам изруга цветисто и запрати заетия мобилен телефон някъде в мрака. — Проследили са информацията до един от съмнителните интернет оператори. Чарли използва такива.

— Успели ли са да разчетат съобщението?

— Не, разбира се. Чарли използва някакви шифри, за които в АНС не са и чували.

— Но все пак са разбрали кой е интернет доставчикът, нали? Знаят ли къде са сървърите?

— В Северна Калифорния. Фирмата се държи от шайка хакери. Повечето са под наблюдение. Викат й „Подземната империя точка ком“.

— Значи става въпрос за едно място. Всички сървъри и дискове са на едно място, така ли? — попита Шмит с обичайния си безстрастен тон. Със скритите зад тъмните стъкла очила и с монотонния си глас южноафриканецът бе непроницаем. При всякакви други обстоятелства Сам би сметнал такова държане за вбесяващо. Не и в случая с Шмит обаче… е, може би беше по-добре да не знае какво става в главата на наемника.

— Не мога да ти кажа. Не съм много по компютрите.

— Аз също. Обаче добре познавам Чарлз. Хората, които са в състояние да пробият компютърната му защита, се броят на пръсти.

— Кои са? Дай ми някакъв пример.

— Това не те интересува, Самюъл. Интересува те друго, а именно дали имам връзка с тях.

— Имаш, разбира се.

— Естествено.

Сам се замисли за по-раншния си разговор с Шмит. Не този отпреди няколко часа в Албъкърки, а от предишната нощ.

— Привлечи ги в нашия отбор.

— Това ще доведе до допълнителни разходи.

— Пиши ги на сметката на Макс Хенкес.

— Да смятам ли, че ако успеем да ликвидираме информационната банка на Чарлз, имам разрешението ти да…

— Пиши и това на същата сметка.

Беше толкова гладна, че щеше да изяде дори жалката салата от повехнала маруля, три миниатюрни домата, сочни колкото топчета за пинг-понг, разкашкани крутони и древна аншоа, увенчала цялото това произведение с мършавия си труп.

Салата „Цезар“? Може би, но със сигурност приготвена от Брут.

Основното ястие се състоеше от соц пържола, която й напомни детството, гарнирана с варена царевица. Цветът на зърната беше прекалено жълт, за да е естествен. С такъв цвят рисуват предупредителните знаци за радиация и царевицата определено приличаше на здраво облъчена.

Не че имаше някакво значение. Макар и примряла от глад, тя не можеше да се насили да яде, макар и да знаеше, че трябва.

Бяха я учили, че гладът притъпява сетивата и забавя рефлексите. „Ако врагът те преследва, първата му цел не е да те залови, а да те изтощи“. Кой ли твърдеше това? Някой от инструкторите. Капитан Петришин, рядък пример за учител, който наистина се опитва да предаде знанията си. „Жадните ги спипват до водата; гладните падат в капана в някой ресторант, а изтощените сами се хвърлят в прегръдките на преследвачите си. За да оцелееш, трябва да си жизнеспособен. Хранете се добре и ще останете живи!“

Друг глас — горделив и властен: „Нахрани се добре! Това е закон както на кораба, така и вкъщи. Екипажът ми ме уважава не толкова заради пагоните, а защото на моя кораб моряците не се хранят, а пируват! Верността на подчинените се купува с прясно телешко, пресни зеленчуци и кексове с ром и пудра захар. Ако ръководиш мъже, не се грижи за мозъците им, защото те нямат мозъци. Забрави сърцата им — те принадлежат на някоя уличница. Помни стомасите им! Нахрани ги и са твои завинаги! Но никога недей да готвиш, момичето ми! Готвенето е женска работа…“

— Здрасти. Може ли да седна при теб?

Чарли. Разбира се, че беше Чарли. Кой друг можеше да е? Тя нямаше сили дори да вдигне глава, затова просто кимна.

Той седна.

— Радваш ли се да ме видиш?

Тя кимна уморено.

— Изненадана ли си?

Примиренческо вдигане на рамене.

— Тук нещо става ли за ядене?

Празен поглед и отчаяно изражение.

Чарли огледа неодобрително менюто.

— Колкото повече се отдалечеваш от океана, толкова по-скапана става храната. В момента сме точно в средата на континента, така че… Ааа, извинете, може ли един сандвич с бекон и една зелева салата? Не, не, не искам от готовите салати. Дайте ми и една истинска кола, класическа, със захар, кофеин и всичките там вредни неща. Същото и за приятелката ми, но на нейния сандвич сложете майонеза и вместо кола дайте шоколадов шейк. Освен това искаме царевичен хляб и масло, ако ви се намира. Да, можете да отнесете тази… ъъъ… май е пържола, нали? Благодаря. Ирина, изглеждаш просто ужасно.

След като се регистрира в мотела и влезе в кичозно декорираната с индиански, арабски и африкански мотиви стая, Ирина погледна физиономията си в огледалото. Хлътнали очи, бледа кожа, разранени и изпохапани устни. Стана й болно, че Чарли я вижда в това състояние; засрами се, че изглежда така в очите на врага си.

Той отново отвори уста и в тона му пролича искрена загриженост:

— Струва ми се, че си имала тежък ден. — В погледа му проблесна състрадание. — Доста тежък.

— Може и така да се каже — изхриптя Ирина.

— Разкажи ми.

— Ако ти заразказвам, ще трябва отново да си го спомня.

Доплака й се. „Не, не е възможно. Никога вече няма да плача“.

Чарли кимна разбиращо.

— Но сега вече си добре, нали?

Истината бе неизбежна, защото по някакъв необясним начин Чарли се бе превърнал в човек, на когото не можеш да кажеш нищо друго, освен истината.

— Не, Чарли, не съм добре. Не мисля, че някога вече ще бъда добре.

— Колко уби?

Разбра я. Искаше й се да го мрази за това.

— Достатъчно. Прекалено много.

— Кажи някаква цифра.

От къде на къде питаше за такива неща?

— Май седем. Не е важна цифрата, важното е как се чувстваш.

— Важното е какво ти казва съвестта. — Той хвана нежно ръката й. Тя не се дръпна, макар и да не знаеше защо. — Ирина, преди тридесет и няколко години и на мен ми се наложи да се справя със същия проблем. Беше отвратително, но го преодолях. И с теб ще е така. С времето ще го преживееш.

В устата й горчеше ужасно.

— Мислиш си, че с това ще ме успокоиш?

— Не.

— Ще стана ли по-добър човек, когато споменът избледнее?

— Съмнявам се. Но и по-лоша няма да станеш. Живеем живота си и ако се стараем, няма да има от какво да се срамуваме.

— Седем души са мъртви. Вината е моя.

„Съмнявам се, че съм в състояние да се справя с живота? Аз, която никога не се съмнявам в себе си“.

— Ако не ги беше убила, сега щеше да си мъртва ти. В моите книги пише, че вината е тяхна.

— Те са седем. Аз съм една.

— Кажи ми честно, Ирина, имаше ли право някой от тях?

— Не. Да. Един. Един полицай.

Спомни си как приритваше по асфалта. Бе толкова млад…

В очите на Чарли се появи диамантен блясък.

— Убила си ченге?

— Не, те го убиха. Онези от хотела. Но го направиха заради мен. Аз съм виновна.

Чарли вдигна ръце. Ужасно театрален жест.

— Глупости! Все едно да кажеш, че парите са виновни за банковите обири!

Имаше право. Това обаче изобщо не я успокои. Шефовете й без съмнение щяха да я поздравят за победите, които тя смяташе за по-страшни от поражение. Онова, с което трябваше да се гордее, но което я отвращаваше. „Ако… когато… се върна в Москва, не искам медали и хвалби. И ако ще ме повишавате, направете ме чиновник“.

— Разкажи ми — каза тихо той. — Всичко. Минута по минута. Махни го от главата си.

Тя отвори уста и монотонно възпроизведе ужасите на изминалия ден. Чарли през цялото време не спря да гали ръката й, изключително нежно. Накрая Ирина млъкна и го изгледа втренчено. Нищо не можеше да скрие благородството в погледа му. Тя отвори уста, готова да изрече кой знае какво в отговор на нежността му. Току под носа й издрънча чиния. Ирина подскочи.

— Два сандвича, зелева салата, кола, шейк и царевичен хляб — изрецитира механично келнерката. — Нещо друго?

— Масло — отвърна Чарли.

— В панера с хляба.

Направи недоволна гримаса и се махна. Жена, която не изкарва много от бакшиши и не възнамерява да прави нито едно излишно усилие.

— Яж — нареди Чарли.

— Не съм гладна.

Ядоса се. За какъв се мислеше, че да й казва какво да прави?

— Нищо, яж.

Той отхапа два големи залъка от сандвича си и ги прокара с кола.

Ирина се ядоса на заповедническия му тон, прииска й се да направи язвителна забележка, но не намери сили. Вместо това опита храната. Беше безвкусна, трудна за преглъщане — и натежа като камък в корема й.

— Чарли?

— Да?

— Кажи ми нещо.

— Ами питай.

— Как ме откри?

„Единственото чувство, което съм в състояние да изпитам, е любопитство. Дали няма да е така до края на живота ми?“

Ъгълчетата на устните му се повдигнаха в нещо подобно на усмивка.

— Отговорът няма да ти хареса.

— Точно затова искам да го чуя. Може да си взема поука и следващия път да ти избягам.

Той се разсмя искрено, от сърце. Това й хареса, но на устните й не се появи усмивка.

— Добре, но после да не кажеш, че не съм те предупредил. — Той отново отпи от колата си. — Дребна измама. Хитрина. Евтин номер, същият, който ти ми извъртя, като подмени дисковете…

— Значи си разбрал?

Стана й гадно. Неоснователно. Беше успяла да надхитри противника си. Нямаше от какво да се срамува.

— Да, но не навреме. Разбрах го по-късно. И то на доста сериозна цена. Както и да е, ще ти обясня как те преметнах. По същия начин, по който лъжците на карти поставят невидими белези по картата, която искат да изтеглят, аз те излъгах да тръгнеш на север. Снощи и тази сутрин правех всякакви намеци, че всъщност очаквам да тръгнеш към Тусон и Финикс. Не че съм казал нещо директно, напротив. Просто бавно и педантично създавах впечатлението, че така си мисля. Исках да си речеш: старият хитрец Чарли е сигурен, че ще тръгна на юг, така че трябва да тръгна на север. И го направи, точно както очаквах. И още нещо — предположих, че ще използваш второстепенни пътища. Имаше точно три възможности и по трите щеше да се движиш много бавно. Девет-десет часа шофиране са в състояние да те изцедят. По-далеч няма да стигнеш. Ще спреш горе-долу тук.

Не й казваше всичко. Не можеше да е толкова лесно. Гласът й стана писклив:

— Лъжеш ме. Влизаш в мотела ми, в ресторанта точно в осем и половина…

— Успокой топката. Синът ми работи за Индианската здравна служба. Клиниката му „Три Търкис“ се намира само на два часа оттук. Двамата с жена ми му идвахме на гости всяко лято. Пропътувал съм всеки метър асфалт и черен път в Аризона. Познавам тази част на щата като собствения си джоб. Което означава, че знам отлично малкото мотели наоколо. Просто трябваше да вдигна телефона и да питам: „Пристигна ли вече госпожица Каролайн Сьондерсторм?“ Нали кредитната карта, която ти дадох, е на това име. Бях готов да проверя всеки бълхарник от тук до Лас Вегас, ако се наложи. Е, тъй като съм добър и богобоязлив човек, любимец на ангелите, извадих късмет още на третия път. — Той наподоби писклив женски глас: — „Съжалявам, господине, но от стаята не отговарят. Искате ли да оставите съобщение?“

Ирина едва не се разсмя. Изглеждаше толкова просто, че всеки глупак можеше да го направи.

Само дето не всеки глупак бе в състояние да се справи с подобна задача. Хитростта, с която я бе подтикнал да се насочи на север, почти свръхестествената му увереност, че ще спре в момента, в който го бе направила, увереността му, че ще предпочете да използва кредитната карта, а не пари в брой… откъде е разбрал всичко това? Самата тя не го знаеше, докато не взе решенията. Със същия успех можеше да продължи още по на север, да свърне на изток или запад, или…

— Разбира се — усмихна се Чарли, — намирането съвсем не бе най-трудната част. Лесно взех и „Вихрушка“ от смешния нов джип, паркиран пред стаята ти. Трудната работа, която наистина не ми се искаше да върша, беше да дойда в този ресторант, да седна на масата на човек, когото искрено уважавам, и да му кажа, че от този миг е арестуван. Ирина Колоденкова, арестувам те. Чакай малко сега… къде си сложих листчето, на което съм ти написал правата?… Ааа, ето го. Имаш право да не казваш нищо. Имаш право…

Тя посегна да го удари. Чарли й наниза белезниците.

— Кой си ти, че да ме спасяваш!?!

Чарли я бе оковал за леглото. Беше унизително. Той обаче й напомни как тя го бе закопчала за мивката в къщата на Мич, което, поне на теория, си беше доста по-гадно.

Ирина млъкна. Макар и не за дълго.

— Напълно съм способна да се грижа сама за себе си! — тросна се тя с тон на котка, която са вкарали да къпят. — Подготвена съм отлично и съм компетентна в работата си!

Точно така! Чудесно сравнение. Определено се беше разбесняла като мокра котка. Но така беше още по-хубава. Красива като картина. Гневът й беше очарователен. Разбира се, никога нямаше да й го каже.

— Ирина, сама никога няма да се измъкнеш от Шмит и бандата му.

— Какво ти дава право да ми налагаш нежеланата си помощ? — изсъска тя досущ като побесняла котка.

Чарли дори не се замисли за отговора си.

— Както вече ти казах, може би съм ангел пазител, пратен от небесата да бди над теб.

— Пфу — викна презрително тя. — Не вярвам в Бог.

За пръв път от доста време му се случваше да си организира хубав разгорещен спор с жена. Беше забравил какво удоволствие е.

— Ако вярваше, може би щеше да ти прати по-достоен пазител. Аз съм просто поочукан поостарял ангел на отмъщението, поотупан от нафталина и пратен на работа като обикновен охранител.

Божичко, как извиваше вежди това момиче! Май не бе виждал толкова добра като нея. С изключение на Мери, разбира се.

— Свети Чарли? — изсумтя тя.

— Точно така. — Той се разсмя доволно. — Виждаш, че дори градове кръщават на мен. Само в Щатите са цели седем — пет Сейнт Чарлз и два Сан Карлос.

Все още намръщена и стиснала устни, тя отвърна:

— Каза ми го и снощи.

— Така ли? — „Хмм — рече си Чарли, — виж ти. И защо, по дяволите, съм дрънкал такива неща?“

— Каза, че искаш да идеш там, след като се пенсионираш.

— Да, така съм намислил. Искаш ли да дойдеш с мен? — „И защо, по дяволите, дрънкам такива глупости сега?“

Тя го изгледа сърдито.

— Вече съм ходила. Малко грозно градче, при това близо до магистралата.

Очите й вече не светеха толкова ярко. Тя ги разтърка със свободната си ръка. Чарли реши, че дрямката я оборва. Крайно време беше.

— Сигурно говориш за онзи в Силициевата долина. Аз имам предвид другия, Сан Карлос до Кабо — крайбрежно градче, построено на един нос в океана. Понякога, предимно през лятото, е толкова мъгливо, че и в очите ти да бръкнат, пак няма да видиш. Но щом изгрее слънцето, имаш чувството, че господ е изсипал цялата си благодат на това местенце. Цялото тъне в зеленина. Такова зелено не си виждала. Всяка къща си има фронтонче, камина, големи веранди, а фермите са толкова красиви, че ти се иска да се разхождаш из тях до края на света. Двамата с Мери… искам да кажа… от много време си мисля да се преместя там. Ще отглеждам котки и крави, но предимно котки. Ще си купя хубава яхта, ще я закотвя на пристанището и в хубави дни ще излизам на риболов, което на практика означава нищонеправене. През останалото време просто ще се изтягам в шезлонга на верандата, ще се протягам в хамака, ще пия лимонада и ще препрочитам всичко, което съм искал и за което съм нямал време. Ще прекарам остатъка от живота си в мир. Мисля си, че след всичките тези години съм заслужил покой.

— Покой — повтори уморено тя. Устните й едва се движеха.

— Най-много си мисля за хамака. Решил съм да го опъна между два стари ореха. Представям си се как се изтягам там следобед с две котки на корема. Ще дремя, разбира се. Няма нищо по-приятно от това да дремеш с една-две мързеливи котки на корема. Котките имат вродена способност да дремят и могат да те научат как да го правиш наистина професионално.

Устните й се помръднаха едва забележимо. Чарли си помисли, че може би се опитва да каже „котки“ и че това ще са последните й думи до сутринта. Успя да я приспи с приказките си, точно по план. По-скоро успя да я убеди да се поддаде на силата на двете приспивателни, които пусна незабелязано в чашата й преди двадесетина минути.

„Лека нощ, приятни сънища, наистина си ми скъпа, да знаеш“.

Да, това за жалост си бе искрено самопризнание. Чарли наистина изпитваше нещо необичайно за човек на неговите години. Защо? Не бе съвсем сигурен, даже бе леко объркан, всъщност направо ошашавен.

Не че беше голям проблем. Можеше сравнително лесно да оправи нещата. Както и в много други случаи, когато не бе сигурен в чувствата си, обсъждаше всичко надълго и нашироко с жена си.

Беше й обещал. Не, беше много повече от обещание. Свещена клетва. Закле се в честта си и в любовта си към нея, че никога, при никакви обстоятелства няма да забърква децата им в кашите си.

Днес бе нарушил клетвата си. Призна греха си, докато чукаше по клавишите на компютъра. Мери бе единственият човек, когото не беше лъгал нито веднъж през целия си живот.

Написа, че Мосад са препратили на Скот кодирано съобщение, в което от него се искат три неща: първо, да уреди някой от приятелите си навахо да закара Чарли от „Галъп“ до резервата, където Ирина вероятно ще потърси убежище. Второ, да уреди оръжие с изтрити номера. Трето — да помоли един техен общ приятел — лекар, като Скот — да се срещне на другия ден с Чарли на малката писта до Индианската здравна служба близо до селцето Три Търкис.

Добави, че всичко това е съвсем невинно и по никакъв начин не застрашава Скот. Въпреки това бе нарушил клетвата си и молеше Мери за прошка.

Ако напишеше извиненията си, сигурно щяха да му трябват поне три страници; още една за новата клетва, че никога, при никакви обстоятелства няма да въвлича деца или внуци в опасните приключения, които съставляват ежедневието на Чарлз Маккензи — убиец и шпионин.

Най-накрая, след като успокои съвестта си и доби достатъчно увереност, че жена му ще му прости това единствено прегрешение, се зае да изброява всичко научено от Ирина: стрелбата, убийствата, похищението на караваната, скрита впоследствие зад някакво училище, и как точно я е сменила с огромен мощен кадилак „Ексалейд“.

Докато пишеше последното, неволно се усмихна. Дързостта на Ирина му напомняше собственото му безразсъдство.

„Вихрушка“? „На сигурно място е“, написа той. Беше я отмъкнал от кадилака на Ирина и плати на шофьора си индианец да я вземе, да я скрие и никога да не си отваря устата. Понеже ако не знаеше къде е скрита „Вихрушка“, значи никой не можеше да го накара да каже.

Вдигна поглед от монитора и изгледа Ирина. Спеше в позата на ангел, рисуван от Ботичели. Беше трудно да откъсне очи от нея. След известно време се насили да продължи.

„След като се погрижих за «Вихрушка» влязох в ресторанта и я намерих на една маса. Дори окото й не трепна, като ме видя. Все едно цял ден е седяла там да ме чака.

После я арестувах. Не мога да ти опиша какво удоволствие ми достави! Не си виждала по-бесен човек. Дивите котки ряпа да ядат. Въпреки че не престана да плюе по характера, морала, покровителственото ми отношение и какво ли още не, съм почти сигурен, че утре ще ми съдейства да я измъкна от цялата тази каша. Не обичам да оставям нищо на случайността, така че закопчах белезниците й за леглото. Угасна като звездичка призори, за което се погрижиха две таблетки приспивателно в шейка, и след като приключа с писането, аз също ще заспя до нея. Това е малката ми награда за дългогодишна вярна служба. Не ме гледай така назидателно, чуваш ли?

Трябва да ти призная, скъпа, че тръпки ме побиват от нея. Проблемът е, че прекалено много си приличате. Не на външен вид, макар че доста си я бива. Онова обаче, което наистина ме привлича, е характерът й. Възхищавам се на сърцето и ума на това момиче. Дълбоко в себе си носи нещо твърдо, което не можеш да разрушиш, също като теб, Мери.

И какво всъщност става между мен и това момиче, или млада жена, или както там се предполага да я наричам? Кажи де? Аз нямам отговор. Може би истински добросърдечните хора на света се броят на пръсти и аз просто влизам в ролята си на природозащитник. Може би, като я погледна, виждам теб. Може би съм просто стар глупак! Или може би, просто може би, цялата тази работа е свързана с начина, по който те загубих: как не можех да направя нищо; как просто стоях до теб като безпомощно дете и трижди проклет да съм, ако допусна отново подобна импотентност. Особено когато съм в състояние да направя нещо.

Не знам.

Глупости. Трябва да пийна нещо. Или да отида на психиатър. Или и двете“.

Отвори минибара и си направи джин-тоник. После написа още няколко изречения, за да довърши ежедневното писмо до жена си: Какво ли е намислил Сам? Каква е ролята на Санджин Уинг и сина му? Каква е загадката в загадката и тайната в тайната? Написа и че скоро ще разбере. Мосад бяха пуснали прахосмукачката и още утре щяха да му изпратят и най-незначителното парченце информация за семейство Уинг и най-вече с какво точно се е занимавал ръководителят на научния екип в „ДефКон Ентърпрайзис“ от седми до девети февруари. По това време доктор Уинг официално бе присъствал на научна конференция в Токио и беше чел лекция. Точно тогава арестуват сина му. Чарли искаше да се сдобие с пълен запис на лекцията, евентуални въпроси от слушателите, статии от научни списания, снимки и така нататък. С една дума — всичко. Написа, че не е сигурен какво точно търси, но със сигурност ще разбере веднага щом го види.

Отпусна се на стола, разкърши рамене, изпука кокалчетата на пръстите си и написа онова, с което винаги завършваше писмата си към Мери: любов, самота, съжаление.

Прочете писмото два пъти, промени няколко думи, усмихна се и направи това, което правеше с всяко друго писмо до Мери — изтри го.

Беше сигурен, че тя така или иначе ще го получи. Агенцията за национална сигурност нямаше власт над небесната поща.

Изправи се и се протегна, докосна с пръсти мръсния таван на мизерната стаичка, наета от Ирина, и се огледа: паянтова масичка, износен син мокет, пошли рисунки на сцени от индианския живот по стената, тънък матрак, пожълтели чаршафи.

Нищо, което човек да поиска. Нищо, което си струва да притежаваш. Нищо, което си струва да задържиш.

Освен тази жена, невинна като мечтите му.

Само преди ден си мислеше за нея като за пластмасова пионка, фигурка за шах, която ще премести и е склонен да пожертва, за да матира Сам. Сега нещата се бяха променили. Доста. Не знаеше защо. Знаеше единствено, че носи отговорност за нея, че е нейният ангел пазител. Каквото и да й се случеше отсега нататък, щеше да е единствено по негова вина. С присъщата си арогантност бе решил, че ще накара Сам да каже истината. Вместо това мъничкият му спретнат план се взриви със страшна сила и опръска с лайна надменната му префърцунена и прекалено самоуверена физиономия. Сега вече Сам със сигурност щеше да я убие, ако не за друго, то поне за да му отмъсти.

Да-а-а, пак направи любимия си номер. Храбрият неустрашим Чарли, човекът с железен план и лъвско сърце. В повечето случаи успяваше. В някои — не.

Проблем. Голям шибан проблем. Страхуваше се, че този път ще е от другите, от онези, в които кръвта се лее на поразия и в които го боли по-малко, ако кръвта е неговата собствена. „Познавам те, старче — каза си, — и с цялото ми уважение, глупако, този път налапа повече, отколкото можеш да преглътнеш“.

Огледа внимателно лицето и очертанията на врага, от когото не можеше да откъсне очи. Усмихна се. Тази жена го караше да се усмихва като идиот. Обърна се към огледалото и се усмихна пак, този път на собствената си физиономия. Различни усмивки. Първата — нежна, втората — сардонична.

Тръгна към банята, обзет от цинични мисли. Водата и сапунът лесно щяха да измият мръсотията на днешния ден. Какво ли му трябваше, за да измие и душата си?

Чарли въобще не провери имейла си. Дъщеря му, Карли, го направи прекалено късно.

Съобщение 1:

От: <sledgehammer@undergroundempire.com>

Сряда, 22 юли, 23:07:55

Дата: сряда, 22 юли, 23:19:55 +0300

От: Парен чук

<sledgehammer@undergroundempire.com>

Отговорете на:

<sledgehammer@undergroundempire.com>

X-Accept-Language: en, fr

MIME-Version: 1.0

До: Карли М Фамили

<charliesangel@potomacmail.com>

Относно: Препрати на баща си

Препратки: <200195192323.QDD08478potomacmail.com>

Съдържание-вид: текст/обикновен; избор на шрифт=х — зададен от потребителя

Съдържание-трансфер-кодиране: 7 битово

X-UIDL: 1e705e5e21111117130f9fc99bsa0acqa

Госпожице К.

Моля предайте на г-н Мак, в случай че е пропуснал съобщението, което му изпратих директно, че вече не мога да му помагам. Кажете му също, че не му дължа нищо, абсолютно нищичко. Тъй като обаче винаги е бил добър клиент, заслужава една услуга. Само една. Услугата е, че му казвам, че току-що поех задача от някакъв тип на име Шмит. Напомнете на г-н Мак, че когато ми плащат да свърша нещо, върша онова, за което ми плащат.

Чука

Настоящото съобщение може да съдържа поверителна и/или защитена информация. Ако не сте получател на това съобщение или не сте оправомощен да го получите от името на получателя, не можете да го използвате, копирате, разгласявате или да предприемате каквито и да е действия въз основа на настоящото съобщение или информацията, съдържаща се в него. Ако сте получили съобщението по погрешка, моля незабавно уведомете автора на съобщението, като му отговорите с имейл, и изтрийте настоящото. Ако решите да не ми съдействате по този начин, ще ви изтърбуша диска, ще ви разтопя дънната платка и ще ви взривя захранването. Така че по-добре не си играйте с огъня.

Към следващата част или към съдържанието

Джо Гарбър Вихрушка (8)

Метаданни

Данни

Вихрушка

Информация

История

Сваляне / Връзки

7.Предателства

Джо Гарбър
Вихрушка (8)

7.
Предателства