Джо Гарбър
Вихрушка (3)

2.
Даровете на Чарли

Вторник, 21 юли

09:00 Източно време

08:00 Централно време^[1]

— Добре, да видим дали съм разбрал правилно — изръмжа Чарли. — Две недорасли костенурки успяват да проникнат в секретна лаборатория, защото генераторът гръмнал. Задигат нещо изключително ценно и едната се измъква с него само защото, като за капак, гръмнал и резервният генератор.

— С две думи — да — отвърна Сам. Не се чувстваше особено удобно в мекото кресло на Чарли.

— Въпросните генератори и скапаните им прекъсвачи без съмнение са закупени от фирмата на най-щедрия спонсор на президентската кампания.

Сам се изчерви и се сопна:

— Не е вярно! Беше председателят на комисията по въоръжените… ъъъ…

Чарли го изгледа ехидно.

Разговорът въобще не протичаше в приятелска атмосфера. Сам, изтупан от глава до пети с помощта на най-добрите шивачи на лондонската Джърмин Стрийт^[2], още с влизането си настоя Чарли да разреши на двама техници от АНС да претърсят къщата за подслушвателни устройства. Те, от своя страна, се престараха и отъпкаха дори любимата градина на Мери, като размахваха свръхчувствителните си детектори на всички страни.

Преди половин година Чарли чак замижа от болка, когато чу колко ще му струва прикриването на подземната му интернет връзка със съседната къща. Офертата дойде от някакъв хакер рецидивист с прякор Парния чук, който в крайна сметка свърши работата с помощта на фарадеева клетка^[3]. Сега се радваше на инвестицията — компютърджиите от АНС не откриха нищо.

Сам изчака да чуе присъдата на помощниците си — няма скрити записващи устройства, сър; няма предаватели, сър; няма никакво скрито електронно оборудване, сър — и чак после се престраши да влезе в бърлогата на Чарли. Помещението бе с висок таван, с под, покрит с килими от поне десетина държави, и със стени, обрамчени със стара библиотека от орех. Лавиците буквално преливаха от книги и списания — живо доказателство за всеядните читателски навици на Чарли. Наред с протритите от прелистване исторически, философски и технически книги бяха наредени и безброй сувенири от дългата шпионска кариера на домакина.

Ниско долу вляво — ветрило от ковано злато, инкрустирано с диаманти, подарък от персийска хубавица с вакли очи, шпионирала за Чарли цели десет години. По същото време момичето, съвсем случайно, бе и любимата метреса на аятолах Хомейни.

На най-горната лавица на библиотеката отляво — параден кортик на съветски командир на танкова дивизия. Когато Чарли го бе взел от полковника, той вече беше без униформа. Остана си така, само по бельо, докато не го развързаха на следващата сутрин. Вкочанен от студ.

Третата лавица на дясната библиотека — кутия пури „Коиба“, на капака бе надраскано: „Надявам се да те хвана при следващото ти идване“. Недвусмислено послание отдолу с характерния подпис на Фидел.

Тук-там между книгите посетителят можеше да забележи подписани снимки на Чарли с всеки президент от Ричард Никсън насам. Усмивките на някои от президентите дори бяха искрени.

Най-почетното място се падаше на безценния фотоапарат „Екзакта IIB“, който Чарли бе използвал през цялата си кариера. Бе остарял морално още през 70-те, но въпреки това през 90-те Чарли беше успял да направи най-добрите снимки на иракските установки за противовъздушна отбрана. До фотоапарата се мъдреше друг морално остарял представител на снимачната техника — аналогова видеокамера „Сони“ от 1994. С нея Чарли бе заснел материал, който запуши устата на един от най-красноречивите мъже — директора на Централното разузнаване.

Сам се настани в старото натъпкано с конски косми кресло, без дори да погледне домакина.

Чарли седна срещу него и каза:

— Мога ли да те помоля за една услуга, Сам?

— Разбира се — отвърна той и се опита тайничко да изрита Есмералда — една от многобройните котки на Чарли, която се опитваше да се отърка в крака му.

— Чакай само да пусна телевизора. С тези мои инвестиции напоследък, за които ти благодаря сърдечно, трябва постоянно да следя борсовите котировки.

Сам присви недоверчиво очи. Почти се чуваше как мозъкът му щрака: „Какво ли е намислил пък сега?“

— Няма проблем. Будалкай се колкото щеш. Щом ти харесва.

— В крайна сметка се оказа, че тая година и половина в кафеза не е чак такава загуба на време. — Чарли взе дистанционното и занатиска копчетата. Сам хвърли поглед през рамо и забеляза на екрана логото на Си Ен Би Си. В долната част течаха борсовите котировки. — В панделата се запознах с доста директори и станах почти професионален борсов играч. Предполагам, че ти си човекът, на когото трябва да благодаря за това. От друга страна, не съм толкова сигурен, че искам да ти благодаря.

Сам извади носна кърпичка и си издуха носа. Чарли се подсмихна. Знаеше, че гостът му е ужасно алергичен към котки.

Сам пръсна спрей против алергия в ноздрите си и заразказва историята си. Въобще не забеляза, че дистанционното в ръцете на Чарли е от онези комбинирани устройства, които ти позволяват да контролираш не само телевизора, но и видео, и аудиоуредба, и DVD. Ако пък случайно разполагаш със стара видеокамера „Сони“, насочена към креслото, в което си настанил госта си, дистанционното може да ти послужи да включиш и нея.

Докато Чарли се поздравяваше наум за добре свършената работа, влезе Карли и му развали настроението. Предложи на Сам кафе, а после безцеремонно изрита Есмералда вън. Горкото животно така и не успя да се добере до бисквитите с вкус на риба тон, които Чарли бе разпръснал под креслото на Сам.

 

 

Сам приключи неловкия си разказ след общо три чаши кафе. На Чарли обаче не му стигаше само някаква си неловкост.

Заснетите с видеокамера признания на съветника по национална сигурност за поредица глупави пробиви на секретността бяха стъпка в правилната посока. Но недостатъчна. На Чарли му трябваше нещо по-пикантно за времето, когато Сам несъмнено щеше да опита да го злепостави.

Като например признание, че председателят на Комитета по оръжейните доставки е оказвал натиск върху армията за закупуване на стоки със съмнително качество от финансовите благодетели на управляващите. Друг бе въпросът, че във Вашингтон подобни сделки рядко се смятаха за престъпление или пък за нещо укорително. Повечето политици гледаха на тях като проява на патриотизъм — да речем, като на празненствата по случай на Деня на Колумб или Четвърти юли.

Чарли гледаше госта. Сам разучаваше маникюра си. „Какво пък толкова — каза си Чарли. — Имам още час и тринадесет минути лента за запис. Няма начин тоя тъпак да не сбърка пак“.

Така че наниза стръвта на кукичката и хвърли въдицата:

— Значи това нещо се казва „Вихрушка“, така ли?

— Да, това е името на проекта. Но не ме питай какъв точно е, нито пък кой го спонсорира или…

— Това е кодово название на авиацията.

Сам се намръщи.

— Сам, Сам, не ме гледай така. Летците използват „Вихрушка“ като кодово име вече петдесет години. За пръв път нарекоха така проекта за някакъв суперкомпютър тяхна разработка. Оттогава са го пускали в обращение поне три-четири пъти. Не отричай. Това е работа на авиацията и двамата го знаем отлично.

— Опитваш се да налучкаш, нали.

— Разбира се — усмихна се хищнически Чарли. — Помниш ли колко пъти не съм успявал да налучкам?

Сам отвори уста да каже нещо, но се отказа.

— Добре — продължи Чарли. — Кажи ми пак как точно е успяла да се измъкне тази мацка.

— Не е мацка. Казва се Колоденкова.

— Вече не съм на държавна служба, така че мога да наричам всекиго както си искам. Кажи сега как стана.

— Нали вече ти разказах. Какво искаш още?

— Искам да се посмея пак.

Котката отново се промъкна в стаята. Сам я изгледа кръвнишки, кихна и каза:

— Добре, добре, започваш да ми лазиш по нервите. Но предполагам, че точно това искаш.

„Дяволски си прав, Сами“, отвърна Чарли наум.

— Когато и вторият генератор излязъл от строя, нещата се объркали съвсем. Около оградата обикаляли два пеши патрула и един с „Хамър“. Някой се стреснал и дръпнал спусъка. Хората от другия патрул решили, че стрелят по тях, и отвърнали на огъня. По дяволите, Чарли, спри да се хилиш. Знам, че е тъпо, обаче е много сериозно. Както и да е, докато разберат кой по кого стреля, Колоденкова успяла да се добере до колата си. Нашите момчета пуснали няколко откоса в нея, но очевидно недостатъчно. И тя избягала. И така… — въздъхна Сам. — Базата е съвсем малка, Чарли — шестдесет войници, петима сержанти, двама офицери и петдесетина цивилни, учени. Разполагат само с камиони и хамъри. Как да се гонят по магистралата с тях? Началникът на базата е трябвало да поиска помощ по радиото. Проблемът обаче е, че вторият взрив унищожил радиопредавателя. Минало доста време, преди да възстановят радиовръзката.

„Трябвало да поиска помощ по радиото? Хмм… това означава нещо“.

— Колко време са били без радиовръзка?

Сам затвори очи, стисна носа си с пръсти и промърмори:

— Цели четири часа.

— Дори да е спазвала всички ограничения на скоростта, Колоденкова е била на триста и петдесет километра, преди да…

— Какво? Мислиш, че не знам ли? Смяташ, че този незначителен факт е убягнал от вниманието ми?

Чарли винаги се доверяваше на интуицията си. В този момент интуицията му казваше, че започва да прекалява.

— Просто разсъждавам на глас, Сам. Не го вземай навътре. Сега май е най-добре да ми дадеш досиетата на тези двамата. На покойния Доминик, не му знам фамилното име, и на госпожица Колоденкова.

Сам отвори куфарчето си, измъкна два непрозрачни плика и каза:

— Ето ги.

— Как успяхте да разберете кои са толкова бързо?

— Е, и ние все можем нещо, Чарли — изсумтя Сам. — Със сигурност поне знаем кой играе в противниковия отбор.

Чарли кимна и отвори първия плик. Доминик Гришин. На двадесет и девет. От снимките го гледаше хубав млад мъж с високо чело, гъста черна коса и квадратна челюст. Роден в Белгород. Украинската кръв обясняваше красивото лице.

Инженер, дипломирал се в Киевския университет. Добро училище. Чарли се сети, че на емблемата му е изобразено някакво шегаджийско пате. След университета Гришин бе изкарал шест години в руското посолство във Вашингтон. Бил един от хората, които се занимават с подслушване, и работното му място било край радиостанцията в мазето на сградата. Чарли се зачуди колко ли недискретни разговора по мобилни телефони е подслушал покойният Доминик. И какви ли пари са платили впоследствие влиятелните хора, които са ги провели, за да не се разгласяват.

Два месеца работил като костенурка. Хмм… и защо? Да не би да го бяха наказали? Не, не изглеждаше да е така. Ако се вярваше на досието, Доминик бил изгряваща звезда. В такъв случай… вероятно го бяха пратили да се поошлайфа няколко месеца на полева работа, преди да го повишат.

Чарли бързо запрелиства досието. Нямаше смисъл да се задълбочава особено в подробности за фигура, която вече липсва от шахматната дъска. Проблемът бе в другата фигура, онази, която все още се движеше по дъската. Но къде точно? Това беше въпросът, нали?

Отвори второто досие. Първата му мисъл бе: „Хубаво момиче“. „Не, по-скоро красиво момиче. И то с удивителна“. Явно фотографите на Управлението бяха на същото мнение. В досието имаше безброй снимки на момичето. Тук в модна рокля на прием в посолството, там — на лошо осветление, но отново с нелоша рокля, облегнато на барплот и унесено в разговор с човек с гръб към обектива…

Снимките от близко разстояние приличаха едва ли не на портрети. Снимки от средно разстояние. Снимки в цял ръст. „Даа, мъжете са си мъже и си умират да правят снимки на красиви… хмм… жени“.

На повечето снимки русите коси падаха по раменете, но на някои ги бе стегнала в кок. „Големи сини очи, да, точно от онези. Широко чело, елегантни вежди, извити като крила на чайка. Сочна долна устна. Дори човек на моята почтена възраст се замисля каква ли е на вкус. Перфектни скули — нищо подобно на славянските черти на руските момичета. Не — високи, заоблени и просто омагьосващи. Да, струва ми се, че мога да съзерцавам Ирина Колоденкова дълго, много дълго, и пак да остана с чувството, че не съм й се нагледал“.

— Страшна мадама — изказа се Сам.

— Подценяваш я. Такива красавици обикновено стават лястовички. Прави й чест, че явно е отказала.

— Какви стават?

Чарли го изгледа свирепо. Сам открай време беше просто кариерист. Изкуството на разузнаването го интересуваше толкова малко, че дори не си бе направил труда да научи жаргона.

— Лястовички. Агенти, които събират сведения чрез секс.

Сам се изсмя сухо.

— Аз лично съм готов да полетя с нея, когато каже.

Чарли се намръщи, избута снимките встрани и съсредоточи вниманието си върху документите в досието.

„Добре, да видим какво имаме тук. Трето дете на флотски офицер, капитан на кръстосвач. Ако се съди по възрастта му, ще си остане такъв до пенсия. Има двама по-големи братя, постъпили във флота също като татко. Семейство на военни, откъдето и да го погледнеш. Ирина обаче не следва семейната традиция, а се записва в разузнаването. Умно. Руският флот не дава равен шанс за развитие на мъжете и жените. Жените управляват бюра, а не кораби. Растежът им в кариерата е право пропорционален на броя на офицерите, с които лягат. Което момичето очевидно е знаело“.

Сам стоеше в празна стая, макар и да не го знаеше. Чарли просто отсъстваше от бърлогата си. Носеше се някъде в празното пространство. Мислите му летяха на воля, сами и недосегаеми, и жонглираха с различни парчета от пъзел с надеждата да ги подредят. „Разсъждавай, разсъждавай. Във формата, материала и цвета на всяко парченце на пъзела има някакъв кодиран смисъл. Не мога да видя цялата картина, защото не разполагам с достатъчно парчета. Но мога да си представям. Мога да предполагам. Мога да теоретизирам“.

И в девет от десет случая щеше да е прав, защото го биваше в тази игра. Грешките му обаче носеха смърт за доблестни мъже и тогава му се искаше да не се е раждал.

Едва не спря. Едва не наби спирачки. Беше готов да се откаже на мига. Да върне на Сам досиетата и да го прати по дяволите, защото колкото и да е добър, никой не е застрахован от грешки, а той не бе сигурен, че ще преживее нова грешка.

Пръстите му механично обърнаха нова страница от досието на Ирина Колоденкова. Очите му светнаха.

„Виж ти, виж ти. Нашето момиче е било в руския олимпийски отбор по фехтовка. Дори спечелила злато! Значи си имаме работа с истински талант. Не само това. С умен човек. Фехтовката е най-интелектуалният спорт. Нещо като триизмерен шах, който се играе в реално време. Във всички други спортове гениалният състезател побеждава добрия в сто процента от случаите. Не и във фехтовката. Физическата форма е само половината от победата. Останалото е мисъл. А на младата Ирина явно ней липсва мисъл“.

Щеше да е предизвикателство да се сблъска с нея. Чарли обичаше предизвикателствата.

Затвори очи. Истината се крие в пъзела. Всяко парченце е парче истина. Но истината е нееластична. Може да се счупи на парчета. Точно затова, дори да държиш най-малкото парченце от нея, вече я имаш цялата. Номерът е да разгледаш добре допадналите ти частици и да ги видиш такива, каквито винаги са били и ще бъдат. Пъзелът не е в отделните парченца. Истинският пъзел е единственият начин, по който можеш да ги наредиш едно до друго.

Усмихна се и отново погледна досието. „Ха! Изпратили са я за месец във Вашингтон и за месец в ООН, точно като всеки начинаещ агент. После са й възложили първата истинска задача — консулството в Сан Франциско. Приятна служба за всеки шпионин. Разбира се, Управлението веднага е пуснало по петите й най-разнообразни елементи да я преслушат, както се прави в подобни случаи. Задачата им е била «случайно» да я срещнат в бар, ресторант, книжарница или където и да е другаде и да завържат разговор. В най-лошия случай да установят точно с каква гадина си имат работа; в най-добрия — да положат основата за евентуално вербуване на двоен агент. Не и в този случай. О, не! Ирина е направила за посмешище всеки агент на Управлението, имал недоразумението да се приближи до нея. Гръм и мълнии, настръхвам дори само като чета докладите на тези нещастници!“

Ето това бе изкуство. Хората от занаята му викаха „разказ по картинка“. Всеки уважаващ себе си психолог по света го правеше. Циганките по панаирите и скъпоплатените врачки, които вземаха по две хиляди долара на час от филмови звезди и президентски съпруги, всички те разказваха по картинка. От първата до последната. На Чарли разказите по картинка му идваха отръки. Правеше го, без дори да се замисля. Просто си го можеше. Наречи го както щеш — талант, дарба, умение да вижда очевидното.

Да вземем например обувките на обекта. Може да ги поддържа добре, но често да сменя капачетата на токовете. Ако е така, значи вече знаеш нещо за характера и финансовото му положение. Акцентът му ти казва откъде е. Речникът му ще издаде образованието и професията. Заплатата е изписана с големи букви върху дрехите му. Пръстите показват дали е женен, или не. Мястото му в обществената йерархия е очевидно от властническите нотки в гласа. Накарай го да говори и той без съмнение и без да съзнава, ще ти каже онези малки неща, от които ще разбереш големите. След това вече е твой. Ако му разкриеш какво си научил, ще зяпне от учудване: „Откъде знаеш?“ Ако си изкарваш прехраната като психоаналитик, значи току-що си закопчал поредната жертва. Ако пък си шпионин…

„Математичка. Отличничка. Кандидатствала за задочно обучение в университета «Джорджтаун», очевидно с цел впоследствие да прави докторантура. Иска да започне наесен, когато си мисли, че ще приключи с оперативната работа. Явно е доста амбициозна. Иска да постигне всичко. Не, чакай малко, тя е нещо повече. Тя е свръхамбициозна, амбицията просто я разяжда. Думата «провал» просто не е в речника й. Талантлива е, енергична, но най-вече — гладна за успех. Даа, Ирина Колоденкова просто трябва да успее. Дъщеря на офицер, шампионка по фехтовка, отлична студентка. Не знае какво означава «загуба». Сигурно дори не знае как се пише тая проклета дума.

Пленителна жена. Дяволски пленителна“.

Чарли бе опитал да обясни на Управлението какво точно представлява талантът му. Не го разбраха. Всеки начинаещ преминаваше интензивен курс по „разказ по картинка“ (официалното название на дисциплината бе „Извличане на информация от физически характеристики“), но въпреки това се затрудняваха да проумеят уменията на Чарли. Мислеха си, че е някаква магия. Други си мислеха още по-странни неща.

Във времената, когато твърдоглавците пропиляха повече от милиард долара, за да правят проучвания по проблемите на „психологическата война“, някой особено бездарен тъпак бе наредил Чарли да се подложи на изследване за наличие на телепатични умения. Чарли не бе известен с изпълнителността си. Това, с което го знаеха, беше, че прецаква бездарните тъпаци. Въпросът приключи тихо и кротко, макар и не особено приятелски. После, чак до деня, в който го изритаха от Управлението, всички смятаха и признаваха, че Чарли Маккензи има способности, с каквито не разполага никой друг.

„Ключът към загадката е баща й. Не ме питайте откъде знам, просто ми повярвайте, че е така. Искал е трети син, който също да поеме по неговите стъпки във флота. Вместо това съдбата му поднася някаква безполезна дъщеря. Тя трябва да се докаже. Точно това стои зад отличните оценки, фехтовката, олимпийското злато. Ето защо е станала шпионин. ФСС е единствената руска военна структура, в която жените могат да пробият благодарение на собствените си качества. Да, качества. Тя ги притежава в изобилие. Освен това е умна и амбициозна. Разсъдлива и непреклонна — ще победи или ще умре. За Ирина Колоденкова няма среден път“.

И какво друго знаеше сега за нея? Имаше още нещо. Беше… беше… изплъзваше му се. Прочете го или го видя, или го извлече, струваше му се, че почти го докосва, но въпреки това му се изплъзваше. Важно беше, по дяволите! Всичко беше важно, но точно това нещо беше по-важно от всичко и ако не го докопаше веднага, точно в този момент…

„О, да. Разбира се. Очевидно е“. Чарли заровичка из снимките, сините му очи светеха като арктически лед. Разбира се, че е тук. „Прекрасно момиче. Гадни дрехи обаче. На всяка снимка изглежда като плашило. Нещо повече — няма грим, няма бижута. Боже мой, дори ушите й не са пробити. Добре, красавице, сега вече те познавам. Да, знам всичко, особено нещата, които искаш да скриеш. Следователно, момичето ми, тялото и душата ти ми принадлежат. Моя си, Ирина Колоденкова!“

Върна се отнякъде много далеч. Забарабани с пръсти по досието на Ирина.

— Сам — почна и млъкна.

— Какво?

Чарли продължи да барабани с пръсти.

— Казвай, Чарли.

Чарли отвори уста и я затвори. Сам раздразнено разпери ръце. Чарли най-сетне намери подходящите думи, но не успя да ги изрече. Смехът му попречи да говори.

Най-накрая, след като се наслади докрай на моравочервеното лице на Сам, успя да избълва:

— Сами, о, Сами, този път наистина си се насадил на пачи яйца!

 

 

Слънцето светеше в очите й.

Изток. Караше на изток. От часове.

Табелите с надписи „Добре дошли във великия Тексас“ и „Карайте внимателно, скоростта се контролира“, останаха на километри зад гърба й. Знаците и билбордовете зачестиха. Огромни с реклами на фирмени магазини, автокъщи, ресторанти и частни клубове, обещаващи „най-красивите момичета в целия югозапад. И най-любвеобилните също“.

Караше по шестлентова магистрала. В Америка ги наричаха „междущатски“.

Лошо.

Защото тези пътища гъмжаха от полиция. Скоро някое сънливо семейство, тръгнало на път, щеше да излезе от мотела и учудено да изгледа празното място, на което снощи е оставило колата. А може би вече бяха излезли?

Щяха да се обадят в полицията. Ченгето, дошло на оглед, със сигурност щеше да обърне внимание на джипа с натрошено от куршуми задно стъкло. Скоро след това щяха да разпространят описание на липсващото волво и на повредения джип. И тогава вратите на ада щяха да се отворят и хрътките да изтърчат оттам с изплезени езици.

Часовникът на таблото показваше 7:37. Това трябваше да е планинско време. Но тя вече беше в централната зона, с един час напред, значи беше 8:37 сутринта.

Нямаше никакво време.

Покрайнините на града се заизнизваха от двете й страни. На всеки изход от магистралата имаше табели: „Бензиностанция“, „Закусвалня“, „Мотел“. На един забеляза познат надпис. Беше закачен на висок бял стълб и бавно се въртеше под студените сутрешни лъчи: „Сейфуей“ — верига магазини за плодове и зеленчуци. Една от най-големите. Ирина отби от магистралата, пресече някаква улица и влезе в паркинга.

Лекият вятър разкарваше сухи треви по асфалта. Изгорели от слънцето, но все още вкопчени в земята плевели завоюваха един електрически стълб. Сурово, пусто, враждебно място. Койотите сигурно се събираха тук през нощта и виеха срещу луната.

Асфалтът бе сменил пясъка, но не можеше да промени същността на пустинята.

В този ранен час на паркинга имаше само няколко коли, струпани пред входа на супермаркета. Макар и зверски гладна, Ирина нямаше време за храна, нито пък за ободрителен сън, въпреки жалостивите призиви на изнуреното си тяло.

Един минибус, „Форд Аеростар“, боядисан в анонимно синьо, мина бавно покрай нея. Тя натисна спирачки. Минибусът се навря на едно свободно място до витрината. След миг от него слезе жена. Слаба, с къси панталонки и тениска, с коса, прибрана под бейзболна шапка.

Ирина знаеше, че трябва да се сдобие с подобна шапка при първа възможност. Ако въобще й се удаде възможност.

Собственичката на форда отвори плъзгащата се задна врата и измъкна отвътре две невръстни дечица. Не си направи труда да заключи колата и ги поведе към магазина, бърбореше им нещо.

Ирина бавно придвижи колата си напред и я паркира на празното място до буса. Жената вече беше почти до автоматичната врата на супермаркета. Децата — момиченца — стискаха раздърпани кукли. Преди години майка й също й бе купила такава кукла. Баща й се ядоса и нареди да върнат куклата в магазина. И за рождения си ден Ирина получи футболна топка.

Две стъпки. Три. Едното момиченце се задърпа назад. Майка му го хвана за рамото и го насочи в правилната посока. Вратите се отвориха и се затвориха. Ирина разтърка очи.

Жената и децата вече бяха в магазина. Колко ли щяха да се забавят вътре? Поне половин час.

Достатъчно. Ирина разполагаше с цялото време на света.

Слезе предпазливо от волвото. Разкърши рамене, завъртя глава, протегна се, но дори за миг не престана да оглежда паркинга, да разучава колите, за да е сигурна, че наоколо няма дядовци, които търпеливо чакат бабата да си купи сливи, както всяка сутрин.

Не видя никого.

Беше прекалено горещо. Всички бяха вътре и тикаха количките в живителния хлад на климатиците.

Бавно отиде до багажника на волвото. Хвърли последен поглед на паркинга, за да се увери, че наистина никой не я гледа, и приведе плана си в действие с мълниеносна бързина.

Капакът на багажника отскочи нагоре. Задната врата на форда се плъзна встрани. Кафяв сандък от багажника на волвото се премести в купето на форда. Последва го малък сак.

След секунди Ирина седеше зад волана на буса и се опитваше да измъкне жиците от таблото, стиснала дамската си чанта между краката си. Оголи двата проводника, съедини ги и натисна педала на газта.

След по-малко от две минути беше на междущатската магистрала.

Този път подкара на запад.

Мотелът, от който бе откраднала волвото, се намираше източно от фаталната за Доминик военна база. Надупченият с куршуми джип бързо щеше да разкрие на полицията кой е крадецът. След половин час разтревожената майка щеше да се обади в полицията на доста по-източен град, за да съобщи за липсата на колата си, изчезнала, докато е пазарувала. Липсващото волво щеше да се окаже точно до паркомястото, на което бе оставен фордът.

Три точки на картата — секретна военна база, крайпътен мотел и супермаркет. Ако ги свържеш, се получава линия, която сочи на изток.

Някой щеше да извика победоносно: „Знаем къде е била! Знаем накъде е тръгнала!“

Щяха да съсредоточат усилията си в източна посока. Щяха да наслагат постове по всички магистрали, по всички асфалтирани пътища. Да вдигнат хеликоптери във въздуха. Местната полиция, служители на АНС, униформени войници, всички щяха да търсят обикновен наглед „Форд Аеростар“, тръгнал на изток през пустинята.

Единствената й надежда за спасение бе да се върне на запад. Съвсем мижава надежда. В ръцете й бе попаднала тайна с гриф „катраненочерно“. Американците нямаше да се спрат пред нищо, за да си я върнат.

Разбира се, щяха да предположат, че знае какво има в тежкия кафяв сандък. Щяха да предположат също, че е имала време да разгледа диска в джоба на ризата си. Всички тези предположения, както и последиците от това, че чужд шпионин се е добрал до информация с гриф „катраненочерно“, налагаха едно-единствено логично заключение: че ако я хванат, никога вече няма да види Русия.

За да избегне щателното претърсване обаче, щеше да й трябва нещо повече от проста смяна на посоката. Ирина си мислеше, че знае какво е това „повече“. Щеше да е по-рисковано от кражбата на кола от паркинг на супермаркет в предградията. Достатъчно рисковано, за да има нужда от оръжие, докато го прави.

Пистолетът бе в дамската й чанта. Хвана волана с една ръка, щракна закопчалката на чантата и хвана добре познатата дръжка на шестдесетгодишния автоматичен 7.62 милиметров „Токарев“.

Още с първото докосване до оръжието кръвта се оттече от бузите й. Нападна я цял рояк спомени.

Тъкмо се е дипломирала. Носи първата си офицерска униформа — нова-новеничка. На петлиците й светят лейтенантски звездички, шапката е нагласена точно по устав, в главата й звучат дълго репетирани реплики.

Шок: когато влиза в апартамента, вижда, че той също е с униформа. Едва не припада от гледката. Докато растеше… тогава бе още малко момиче… още в първите й спомени, той винаги е с тъмносинята си моряшка униформа. Винаги с куртка, пристегната от лъскави копчета с кръстосани сърп и чук.

Сърпа и чука вече ги няма. Неудобният символ на рухналата империя бе изчезнал още преди години. Въпреки това сърпът и чукът, блеснали върху излъсканите копчета, винаги ще останат в съзнанието й. В крайна сметка винаги ги е свързвала с баща си и всеки път, щом го види без тях, се смущава. Те вървят в комплект. Той, от една страна, и сърпът и чукът — от друга. За нея са неразривно свързани символи на потисничество.

Държавата. Баща й. Не се различават по нищо. По абсолютно нищо.

Като го вижда така, с униформа, но без отличителните знаци на комунистическата държава, за миг онемява.

Онемява и от една от редките му усмивки. Той направо сияе и бълва някакви фалшиви мили думи.

Придърпва я към себе си, прегръща я, стиска я силно и я целува по бузите. Не спира да дърдори колко е щастлив и горд с нея.

А тя не го направи заради него, а заради себе си.

Устата й няма да изрече репетираните думи заради предателството му, заради презрението, заради унижението, което според него заслужава дъщеря му. Но той продължава да говори и пълни чаши с водка до ръба. Яростта я задавя и тя гледа безпомощна как подава чаши на братята й и на майка й, която, както винаги, стои мълчаливо в миманса.

Една за нея и една за него.

Да вдигнем тост! Да пием за дъщерята на войника, която доказа, че е направена от стомана!

Тя пие. Няма избор.

Той продължава да говори: войнишко семейство — от първия до последния. Първо са били опълченците, събрани във войската от царя; после сержантите, получили повишение на бойното поле; след това революцията, произвела сержантите в офицерски чин. Всеки член от семейството им е служил на родината с чест и достойнство!

Водката се лее като река. Няма край нито алкохолът, нито краставичките, които придружават всяка чаша. Иска й се да повърне. Няма обаче да достави това удоволствие на мъчителя си.

Сега вече я поучава, както винаги: в семейството има традиция, нали знаеш. Всеки баща подарява на сина си първото му лично оръжие. Ето, това е за теб. Дядо ти го е използвал по време на Великата отечествена. Много фашисти са отишли на онзи свят благодарение на този пистолет. Само при Сталинград е застрелял седмина. Вземи го, Ирина. Вземи го. Това е подарък от горд баща за третия му храбър син.

Знаеше какво е направил. Знаеше също, че и тя знае, и изпитваше удоволствие от това.

Сълза опари бузата й. Избърса я. Другите сълзи — онези от гняв и разочарование, бършеше по-лесно. Беше благодарна на алкохола и още по-благодарна, че има възможност да продължи да пие, защото само така можеше да избегне, дори и за кратко, злобното унижение, което й нанасяше баща й…

Нещо привлече вниманието й.

Извърна глава вдясно. От устните й се изплъзна едва чута ругатня. Беше приближила избрания изход от магистралата и след миг щеше да го подмине. Завъртя рязко волана. Отвсякъде се разпищяха клаксони. Колата поднесе и излезе от магистралата.

Спря на една пресечка на десетина километра западно от супермаркета, където бе откраднала форда. Беше набелязала мястото още преди, докато караше на изток. Сега се върна и със задоволство установи, че не се е излъгала в преценката си.

„Сънланд Мол“. Два големи магазина: „Нордсторм“ и „Мейсис“. Всички големи американски вериги бяха тук: „Еди Бауер“, „Боди Шоп“, „Ралф Лорен“… както и ресторантите — цели шест според табелата на входа. По нещо за всеки — от вегетарианска кухня до засукани скъпи френски ястия.

Все още работеха само кафенетата, но скоро щяха да отворят и магазините. Декарите паркоместа щяха да се напълнят с коли. Синият й миниван щеше да е една от стотиците коли и да остане незабелязан. Поне докато магазините не затворят и паркингът не се изпразни.

Чак след дванадесет часа. След дванадесет часа щеше да е много далеч оттук.

Подкара към края на паркинга. Там под няколко дъба бяха най-привлекателните места — единствените със сянка. Ирина обаче не се интересуваше от тях. Целта й бе малка табелка със стрелка наляво: „Паркинг за служители“.

„Служителите ще си тръгнат последни — помисли си. — Последни ще разберат, че колата им липсва“.

Подкара към паркинга за служители. Асфалтът беше осеян с контейнери за боклук и с празни палети от стока. Вече имаше тридесет-четиридесет коли. Имаше и празни места за поне още стотина. Ирина обиколи паркинга два пъти и си избра място до най-обещаващото превозно средство — прашасал черен пикап „Додж“. Прецени качествата му и остана доволна: старичък, поочукан, но все още здрав. Четири по четири, прилични гуми, тъмни стъкла. Без лепенки по задната броня. Това беше важно. След персоналните номера лепенките по задната броня са второто нещо, което ти помага бързо да откриеш издирвана кола.

С една дума — доджът бе идеален. Тук, в американския югозапад, сигурно имаше стотици, хиляди подобни возила. Щеше да се слее с „тълпата“, да остане невидима.

Затъкна пистолета зад гърба си и остави блузата да пада свободно по гърдите й, без издайнически издутини. Слезе от форда и бавно тръгна покрай паркираните коли.

Подмина пикапа и го разгледа отзад.

Направи кръгче и хвърли око на предницата.

Свърна покрай него, мина близо до предната врата и забеляза, че е заключен. Ключалката щеше да й отнеме не повече от тридесет секунди.

Поредната кола влезе на паркинга. Ирина тръгна към главния вход на магазина. Спря точно на края на служебния паркинг. Отвори дамската си чанта и заровичка из нея — просто една от многобройните служителки, която иска да си сложи малко червило, преди да се захване с ежедневната работа.

Една дама на средна възраст с огромен ханш мина бързешком покрай нея, без дори да я погледне.

Ирина се върна в сенките на колите, бързаше. Скоро работниците в магазините щяха да заприиждат на паркинга на тълпи. В колко ли отваряха повечето магазини? Вероятно към девет и половина. Със сигурност не по-късно от десет. Трябваше да действа веднага, преди да са дошли хората.

Преди секунди — тя никога не носеше грим — не ровичкаше в чантата си за червило. Търсеше пластмасовия шперц, който носеше винаги. Пъхна го в ключалката на пикапа и тъкмо усети как я отключва, когато разбра, че късметът е я напуснал.

— Ей, какво правиш с пикапа ми, по дяволите?

 

 

Сам криеше нещо и Чарли го знаеше. Ядоса се и се замисли какви ли нотки в тона на Сам ще издадат лъжата му? „Ярост — реши той. — Ледена ярост“.

— За последен път те питам: какво точно, по дяволите, е откраднало това момиче? Какво има в кафявия сандък и какво има на диска? — И размаха предупредително пръст под носа на съветника по национална сигурност. — Ако не знам какво търся, само си губя времето.

Сам поклати глава, също както бе направил и последните четири пъти, когато му зададоха същия въпрос.

— Заболя ме устата да повтарям „не“. Вече ти обясних, че не става въпрос за обикновена тайна. Генералният щаб, държавният секретар, секретарят по отбраната и петима служители от администрацията на Белия дом са единствените, които имат право да знаят за какво става въпрос. Само ние и учените, които участват в разработката на проекта. Това е положението и нямам намерение да го променям. Няма да рискувам, повтарям: няма да рискувам с нов пробив в сигурността.

„Нов пробив в сигурността“. В тази фраза прозвуча фалшива нотка. Чарли превъртя в главата си думите на съветника по националната сигурност и ги прослуша внимателно. „Може да има предвид направеното от Колоденкова. Но май не е така. Говори за нещо друго. Нещо, което не иска да ми каже“.

— Сам, плати ми двадесет милиона долара, за да…

— Какви двадесет милиона? Няма никакви доказателства за никакво плащане към теб.

„Хлъзгаво копеле. Макар да не знае, че участва в скрита камера, проклетият змийски инстинкт за самосъхранение е толкова дълбоко вкоренен в природата му, че го пази да изрече и думичка, която мога да използвам срещу него“.

Чарли смени тактиката и атакува по другия фланг:

— Както и да е. Искаш да елиминираш една мацка… една госпожица де, и искаш аз да свърша работата.

— Стига, Чарли, не съм казвал такова нещо.

Точно там беше проблемът. Сам не бе казал почти нищо направо, но за сметка на това бе направил многобройни намеци.

— Спести ми лицемерието си. И двамата знаем за какво точно говориш.

— Дано не си ме разбрал погрешно, Чарли. Никой не говори за убийството на госпожица Колоденкова. И президентът, и аз разбираме, че има възможност това да се случи, но дълбоко ще съжаляваме, ако се стигне дотам.

На Чарли му се искаше да заскърца със зъби. С изключение на едно незначително подхлъзване обаче Сам не бе изпуснал нищо, което би могло да се използва срещу него. Лошо. Независимо от изхода на мача — победа, равен, загуба — Сам несъмнено щеше да го хвърли на вълците. Работата му бе да съсипва хора и той всеки ден отиваше в службата с усмивка на уста. Ако Чарли успееше да изкопчи нещо наистина компрометиращо, Сам щеше да го предаде. Отново!

Нова смяна на тактиката. „Престори се на уязвим — каза си той. — Тъжен, уморен от всичко и дори слаб“. Понижи тон и извърна очи от змийския поглед на Сам.

— Колко души си мислиш, че съм пратил на оня свят?

Сам поклати глава.

— Откъде да знам? Предполагам, поне петдесетина.

— Единадесет.

Сам не скри изненадата си.

— Толкова малко? От историите, които разправят, бих си помислил…

„Ааа! Най-сетне налапа въдицата“.

— Единадесет. Като не броим случаите на самозащита и случайните жертви — бодигардове и други такива, за които съжалявам. Що се отнася до цифрата, която спомена, тя по-скоро е на хората, които са ме карали да премахна. Отказвал съм. Виж, Сам, въпросът е, че… най-гадното от всичко е, че презирам тази работа и направо ми се повръща от нея. Знам, разбира се, че за някои тя е детска игра. И съм сигурен, че на хора като теб им е много лесно да правят поръчките. Но да изпълниш такава поръчка… не, Сам, никога не мога да оправдая подобно нещо. Напротив, мога да ти изтъкна хиляди аргументи против.

— И все пак си…

— Да, така е, и това тежи на съвестта ми. Когато ми дойде времето, единственото ми оправдание пред Свети Петър ще е, че обектите ми са били просто персонификация на най-голямото зло след ада.

Сам изглеждаше искрено удивен.

— Ами… Какво да кажа? Мога само да кажа, че уважавам позицията ти.

— Да, това поне трябва да кажеш.

Въздишката, с която Сам се предаде, прозвуча неподправено.

— Чарли, бъди разумен. Мислиш ли, че щях да съм в тази стая, ако националната ни сигурност не беше заплашена?

— Може би да, може би не. Нямам достатъчно информация, за да ти отговоря.

Сам се отпусна в креслото и заразтрива челото си: Чарли силно се надяваше болката да е причинена от раздразнени синуси.

— Хмм… да, мога да те разбера. Добре тогава, нека ти дам една гледна точка. Знаеш какво става, когато конструираш по-силно оръжие, нали? Разбира се, че знаеш. Противникът ти създава по-солидна защита. Или пък, ако ти си направиш по-стабилна защита, те изобретяват по-добро оръжие.

— Значи става въпрос за оръжейни технологии — каза Чарли. — Можех да се сетя и сам.

— Да, отбранително оръжие.

— Че те не са ли всичките отбранителни?

— С цинизъм няма да постигнеш нищо. Искаш ли да знаеш за какво става въпрос, или не? Чудесно. В такъв случай, моля те, не ме прекъсвай. Всичко е гоненица и така е още от Втората световна война. Атомни бомби, крилати ракети, самолети „Стелт“… Веднъж ние сме малко напред, в следващия момент предимството е на тяхна страна. Но малките предимства не вършат работа. Само глупаците започват битка, без да имат реален шанс за успех. Така че постоянно се надпреварваме кой да има по-доброто оръжие.

— Кажи ми нещо ново.

— Новото е, макар че ще го отричам, докато съм жив, че можем да сложим край на тази надпревара. И то мигновено. Слушай, Чарли, да предположим, само да предположим, че измислим нещо толкова добро, което да ни прати години напред. Представи си, че разработим качествено нова технология, пробив, който разкрива цяло едно ново измерение.

— Не мога да си представя такова нещо.

Сам удари с юмрук по дланта си.

— Представи си! Имаме още четири-пет години работа по него. После го пускаме. По дяволите, няма нужда да го пускаме. Просто трябва да го покажем на света!

— Нали тогава всички ще си направят същото.

Сам се усмихна доволно като неделен пастор.

— Точно там е номерът. Ще питат учените си как да го направят и отговорът, които ще получат, е: какъв е смисълът? Ние ще сме напред поне с десет години и ще продължаваме да набираме скорост. Ще знаят, че не могат да ни изпреварят. Няма да има смисъл дори да опитват. Ако… Има едно голямо „ако“, Чарли… Ако успеем да довършим изследванията си и да извадим резултатите, преди да разберат какво сме намислили.

— Искаш да кажеш, че онази Ирина…

— Нали ме питаш какво е откраднала? Е, казах ти. Във всеки случай ти казах това, което мога.

— И това, което ми казваш, е истина? Не ме пързаляш?

— Всичко е истина. Няма лъжа.

Чарли вече знаеше, че е така. Наблюдаваше Сам внимателно и го преведе от лъжата към истината и обратно. Съветникът по национална сигурност май му казваше истината, макар и не цялата истина и нищо друго, освен истината, да му помага Бог. Лицемерието му бе очевидно за всеки, който познава белезите: леко присвити очи, малко фалшива усмивка, поизтънял глас. Да, Сам криеше нещо. Нещо по-важно от тайнствената джаджа, попаднала в малките ръце на младата и зелена руска шпионка.

Чарли набързо превъртя през главата си лентата на отблъскващата кариера на Сам. След „Йейл“ започва работа като стажант в Белия дом. Поредното змийче в терариума. После нагоре по стълбата — личен помощник в Конгреса, член на Финансовата комисия, разбира се. Винаги се стреми да е близо до кацата с меда. По онова време клюкарите разправяха, че неконтролируемият му нрав едва не провалил бляскавата му кариера. Във всеки случай Сам бе успял да го обуздае и то не чрез вездесъщите успокоителни, вземани с шепи от всеки вашингтонец, а благодарение на силната си воля. И за да е всичко както трябва, точно преди партията му да изгуби властта, Сам получава синекурна длъжност в една от тъй наречените независими агенции. След като неговите хора отново докопват баницата, Сам се появява като помощник–секретар на нещо си в Търговския департамент. Бе посветил мандата си на целта винаги да е в залата за преговори, когато се сключват сделки или се осребряват чекове на благодетели от предизборната кампания. Всъщност двете неща се покриваха напълно. Така Сам се бе превърнал в нещо, което вътрешните хора наричат „честен посредник“. В неговия случай поне втората част от фразата бе вярна. Споразумения, договори, сделки, преговори — предоставяне на услуги в замяна на щедро възнаграждение, малка част от което се полага по право на посредника, осигурил възможността за бизнес.

Парите обаче не бяха достатъчни за Сам. Той искаше и власт. Една седмица след атентата срещу Световния търговски център Сам бе цъфнал в Държавния департамент. Райско местенце. Един и половина процента от федералната работна ръка. Половин процент от федералния бюджет.

И не само цъфна — цъфтеше.

Постът в департамент, който освен другите благини контролира и Централното разузнавателно управление, успя да засити глада му. Поне за известно време. Точно колкото му трябваше, за да подтикне предшественика си на поста съветник по националната сигурност да направи ужасяваща грешка. Довиждане, сбогом, приятно ми бе да се запознаем, да, разбира се, господин президент, за мен ще е чест.

Сега Сам беше един от най-влиятелните хора във Вашингтон. Виждаше се ежедневно с президента. Това беше хубаво. Лошото беше, че му се налагаше ежеминутно да наднича през рамото си, да оглежда внимателно всичките си подчинени и да разпознава амбициозните кариеристи, готови да му причинят същото, което той самият бе сторил на други.

Голямата власт, също като голямото богатство, се задържа по-трудно, отколкото се печели.

Едно подхлъзване, една погрешна стъпка, една провалена задача — и вече си в историята. Добре дошли във Вашингтон. Приятно прекарване, колкото и кратко да е то.

Тази мисъл стопли Чарли.

„Сам, приятелю, опитваш се да замажеш нещо. Нямам представа какво криеш, но сигурно е голямо, щом си поел риска да ме върнеш в играта. Чуй ме тогава, гадинке противна: ако разконспирирането на «Вихрушка» е нещото, което ще изчисти името ми, нека Бог се смили над черната ти душица, защото аз няма да ти дам и капчица милост“.

Изгледа Сам, надяна маската на лицемерието и каза:

— Добре, ще се наложи да ти повярвам.

— Чарли, знаеш, че държа на думата си — излъга Сам.

— Да, знам — отвърна с лъжа Чарли. — Затова съм склонен да се заема със задачата… — „Пауза, брой до три, преди да му стовариш сатъра“. — Ако приемеш цената ми.

Очите на Сам се превърнаха в цепки.

— Цена ли? — изръмжа той. — Каква цена? Вече ти дадох двадесет милиона плюс главата на онзи нехранимайко зет ти на тепсия.

„Пипнах те! Сега вече си запечатан за поколенията“.

— Двадесетте милиона ти купиха правото да си говориш с мен. Що се отнася до бившия мъж на Карли, мисля, че се изразих достатъчно ясно — „предплата“, „опция“. Ако искаш да се възползваш от опцията си, ще трябва да си платиш.

— Мечтай си.

— Приятно ми беше да се видим пак, Сам. Всъщност не, излъгах те. — Чарли се изправи. — Ще те изпратя до вратата.

„Хайде — помисли си. — Хвани се на блъфа ми“.

— Сядай — прошепна Сам. — Забрави ли с кого си имаш работа?

— Не съм забравил и за секунда — отвърна Чарли и добави мислено: „Разбирай го както искаш“.

— Тогава стига си си играл, а сядай да довършим преговорите. Ако не го направиш, ще…

— Какво ще? — отвърна Чарли с глух студен тон, лишен от гняв, лишен от всякакви емоции. — Какво можеш да ми направиш, Сам? Какво още не си ми направил? — Прошепна го с глас остър като косата на Смъртта. — Ще ме измамиш да убия още един невинен човек? Ще ме пратиш в затвора? Ще очерниш доброто ми име? Ще ме уволниш след повече от тридесет години вярна служба? Ще ме лишиш от пенсия? Ще ми попречиш да стоя до смъртния одър на жена ми? Хайде, гадино такава, кажи какво по-лошо от това можеш да ми причиниш?

Неподправената омраза е диамант — бляскав и кристалночист. Чарли хвърли всичките си диаманти срещу пресметливата физиономия на Сам и си помисли, че е изпълнил поне тази задача.

Сам имаше три опции: да лъже, да мълчи или да каже истината.

Трябваше просто да избере нещо.

От дългите си години в политиката знаеше, че лъжите са опасно нещо. Ако прокурорът надуши несъответствие в думите ти, ще те погне като доберман. Принципно мълчанието е по-правилен избор. Позови се на националната сигурност, на служебна тайна или, ако нещата се заплетат прекалено, на Петата поправка и може да вбесиш разследващия, но ще оцелееш. Сам постоянно прибягваше към тази тактика и знаеше, че върши работа.

Не и сега обаче. Този път трябваше да си каже всичко. Чарли беше като буреносен облак, като гръмотевична буря, електричеството просто се чуваше в стаята. Преди време даже бе прибягвал към физическа саморазправа. Носеха се слухове за строшени ръце. Мълниите в очите на гадното копеле смразиха кръвта на Сам.

Въпреки това той тайничко се зарадва на факта, че Чарли показа истинските си чувства — характерен белег на неопитен преговарящ.

„Аз знам слабостите си, Чарли, а ти?“ Да, колкото и да му беше мъчно, Сам знаеше, че има слаби места. Най-лошото — ужасно избухлив нрав. Когато изгубеше контрол, губеше и вярната си преценка за нещата. Тогава неизбежно идват грешките — големи, неприятни, от онези, които могат да сложат край на политическата ти кариера. „Да, това е моята слабост, Чарли. Хайде сега да поговорим за теб. Къде ти е слабото място, приятелче?“ Лесен въпрос — самоувереност. Чарли бе най-самоувереното копеле на света. И причината не бе арогантност или гордост. Не, причината бе… думата загорча в устата му… смелост — смелост и неизменната й спътница, честта.

Ако в бронята на Чарли имаше процеп, то той беше в сигурността му, че ангелите са на негова страна, и в склонността му да се държи така, сякаш Бог е винаги с него.

Но бъркаше. Годината и половина в затвора го доказваше. Да не говорим за другите епизоди от миналото му, осеяни с погребани в нищото трупове, без надгробни камъни, на които да пише: „Тук лежи поредната жертва на галантния, макар и упорит като магаре Чарлз Маккензи“.

„В повечето случаи е прав. Няма проблем. Мисли си, че винаги е прав. Голям проблем. Е, какъв е най-добрият начин да се пазариш с такъв грандоман?“

Очевидният отговор бе: накарай го да си мисли, че е прав. Но да не изглежда лесно. Нека го заболи така, сякаш му вадят зъб. Превърни го в негова лична победа. Единственият начин да спечели беше да накара този убеден в собствената си справедливост глупак да си мисли, че той е изгубил.

„Е — помисли си Сам, — да започваме пазарлъка“.

Отпусна примирено рамене и сведе очи, сякаш не смееше да срещне погледа на Чарли.

— Предполагам, че няма смисъл да казвам, че съжалявам.

— Дяволски си прав — изръмжа Чарли.

Изглежда, бе настъпил моментът да млъкне засрамено. Чарли сигурно го очакваше и Сам с удоволствие му даде каквото иска. Подъвка устни известно време, преди да промълви с явна неохота:

— Мисля, че се сещам за какво става дума. Цялата работа е, за да получиш реабилитация от президента, нали?

— Като за начало, да! — тросна се Чарли, стискаше здраво юмруци. — После искам извинение.

Сам въздъхна, сякаш е понесъл цялото бреме на света на раменете си.

— Президентите не се извиняват. Извиненията свалят рейтинга. — След което побърза да добави със замечтан глас: — С изключение на Бил Клинтън, разбира се.

— Няма нужда да е публично, Сам. Дори и няколко неофициални думи от Белия дом ще ме накарат да се почувствам…

„Виж, ти! — изкрещя мислено Сам. — Ето, че започваме да се пазарим“.

— О, Чарли! — Той поклати глава с престорено съжаление. — Всички знаят официалната версия. Алкохол и наркотици. Гласоподавателите харесват версията, вярват й, следователно това е официалната версия. Искаш ли един съвет? Забрави за тази работа. Просто й обърни гръб и продължавай напред.

Чарли сякаш не го чу. Погледна си часовника, после хвърли око към библиотеката. „Нещо се притеснява за времето. Защо, по дяволите?“, запита се Сам.

— Познаваш ме добре и знаеш, че никога не обръщам гръб на миналото.

— Да, опасявам се, че е така. — Вдигна двойната си гуша към тавана и надяна маска на пресметната колебливост. — В такъв случай — прошепна — няма да приемеш никакво друго разрешение.

— Да, няма! — избумтя Чарли като гласа господен в деня на Страшния съд.

Сам се наслади на момента и изигра най-силната си карта.

— Щом искаш реабилитация, добре. Ще я получиш. Гарантирам ти!

Чарли премигна объркано. Сам бе на седмото небе. Беше открил слабото място на противника си и можеше да го промуши с меч.

— Но има условия. Да, има определени условия. Ще трябва да направиш компромис.

— Не съм по компромисите.

„Това е самата истина“, каза си Сам.

— Съжалявам, Чарли, но не съм дошъл тук да се пазарим. — „Разбира се, че съм дошъл да се пазарим“. — Първото и последното ми предложение са едно и също нещо. Няма какво повече да си говорим. Или приемаш, или не. Ясен ли съм?

— Кажи си думичките. Ще те изслушам. Не мога да обещая нищо повече.

Сам изду бузи и изпуфтя, сякаш неохотно приема неизбежната съдба. После направи онова, което правеше само в безизходни ситуации. Удари противника си под кръста с истината:

— Президентът не иска да те реабилитира, защото е убеден, че си виновен. Според него цялата каша с Халид Хасан е точно онова, което му казаха съветниците: непокорен агент, действал на своя глава. — Изчака думите му да попият. Стана за секунди. — По дяволите, Чарли, какво мога да кажа? Президентът не знаеше за заповедите, които ти дадох. Когато разбра, просто побесня. Така че… ужасно съжалявам… Когато казах, че Белият дом ще подкрепи всяка твоя стъпка… — Остави гласа си да затрепери и да заглъхне.

— Излъгал си?

В тези две думи забиха барабаните на войната и се чу застрашителното маршируване на цял легион.

— Ъ-ъ-ъ, не! — Опитът от всички години, прекарани в неискреност, се събра в тези две думи. Никой актьор не би могъл да прозвучи по-искрено засрамен. — Не точно. По-скоро сгафих. Виж… Божичко, как мразя тези неща… шефът каза нещо, а аз не го разбрах правилно.

— „Кой ще ме избави от този размирен поп?“^[4] Това ли се случи, Сам?

Чарли май му повярва. Сам въздъхна с облекчение.

— Ще ми се да беше така. Работата е, че бях пийнал малко… — три големи, но сега нямаше нужда да го споменава — и просто го разбрах погрешно. Признавам, че се издъних. Надявам се, че ще го приемеш и ако не можеш да ми простиш, поне ще ме разбереш. Никой не е съвършен и…

— Лежал съм в затвора, защото не си разбрал какво иска да каже президентът? — изсъска Чарли зловещо.

„Кажи истината. Истината е единственото, което ще го убеди, че е прав“.

— Отиде в затвора, за да ме покриеш. Ако смяташ, че заслужавам да ме убиеш за това — давай. — Мамка му! Това лудо копеле го вземаше напълно на сериозно. Сам повиши тон и заговори малко по-бързо: — Но мога да ти обещая реабилитация, Чарли. По дяволите, ще ти възстановя дори пенсията.

— Нали каза, че президентът не…

— Точно така. Затова ще го направя аз. — Чарли го изгледа подозрително, с присвити очи. Сам мразеше този поглед. — Работата е там, че… Чарли, моля те, не забравяй, че казаното тук трябва да си остане само между нас… работата е там, че сърцето на вицето е зле. Едва преживя предизборната кампания. Докторите казват, че ако не намали темпото, му остава не повече от година. Така че… — „Поеми си дълбоко дъх и го накарай да си мисли, че ти е изключително трудно да говориш“. — През есента, след лятната ваканция на конгреса, ще подаде оставка. Президентът възнамерява да ме назначи на негово място.

Чарли не гъкна. Сам очакваше все пак някаква реакция. Най-малкото трябваше да му се присмее.

— Е, Чарли, какво мислиш за това?

— Мисля, че вицепрезидентите нямат право да реабилитират.

— Но президентите имат. Мандатът на шефа изтича след три години. Кой според теб ще е логичният избор на партията за нов кандидат? Правилно, вицепрезидентът. С други думи — аз. В момента, в който ме изберат, получаваш реабилитация. Кълна се в гроба на…

— Глупости — прекъсна го Чарли. — Хората не те познават. Никога не си заемал изборна длъжност. Нямаш нужната организация. Няма кой да финансира кампанията ти. Прекалено си дебел, по дяволите!

Сам го дари с бляскава усмивка.

— Три години като вицепрезидент. За това време могат да станат много неща.

— Не достатъчно. Има поне дузина гладни сенатори, които чакат с нетърпение първичните избори, и всеки от тях е по-добре с финансите от теб. За да спечелиш на първичните, трябват някъде около шестдесет-седемдесет милиона, нали така? А за да те изберат за президент, вече трябват наистина големи пари. Поправи ме, ако бъркам, но шефът ти май изхарчи към триста милиона, за да седне на стола в Овалния кабинет.

— Аз мога да изхарча повече. — „Ха! Ако можеш само да си видиш физиономията“. — Имам приятели, приятели, за които дори не знаеш. Става въпрос за голяма сила и големи пари, достатъчно, за да прегазят всички останали кандидати. Въобще не се и съмнявай кой ще е следващият президент. — Сам оголи зъби. — Всеки, който се изпречи на пътя ми, ще бъде размазан!

Сам се надигна от стола.

— Сядай! — сопна се Чарли.

Някъде в съзнанието на Сам запищя едва доловима аларма.

— Сам, или ще довършим разговора си сега, или никога.

Какво ли беше намислил старият динозавър? Със сигурност не можеше да е сложил бръмбари в стаята. Агентите от АНС разполагаха с оборудване, способно да улови и най-модерните подслушвателни устройства. „Придава си важност — успокои се Сам. — Чарли си е Чарли — бие се по гърдите като мъжка горила“.

Сам реши да се подчини на разпорежданията на човека, който (макар и да не го знаеше) губеше преговорите. Отпусна се в креслото. Разпери ръце в добре отрепетиран жест, предназначен да внуши искреност, и заговори поверително, като на приятел:

— Виж, президентът ме подкрепя напълно. Знаеше, че вицепрезидентът е болен, още преди началото на кампанията по преизбирането. Преди две години извика при себе си трима души — мен, един конгресмен от Калифорния и държавния секретар. Обясни какво е състоянието на вицепрезидента и даде на всеки от нас по две задачи. На мен се паднаха „Вихрушка“ и дипломатическите връзки с Китай…

— Най-продажните копелета, които познавам. Като изключим нашите хора.

— Да, но сега кълват от шепичката ми. Никога не сме били в по-добри взаимоотношения.

Сам спря. Хвалбата с китайците бе грешка. Чарли беше последният човек, който трябваше да знае за дипломатическите му игрички.

— Давай по същество, Сам. Нямам кой знае колко време.

Погледът на Чарли отново се стрелна към библиотеката. Защо, по дяволите, непрекъснато гледаше към нея? Там нямаше нищо, освен опърпани книги, фотоапарат, камера и някакви тъпи сувенири.

— Китай и „Вихрушка“ са мои отрочета. Ако ги гледам добре, ще заема мястото на вицепрезидента, когато той се оттегли. Изпълних задачата си. Наесен ще стана вицепрезидент на Съединените щати.

— Само дето „Вихрушка“ я няма — независимо дали е изгубена, открадната или изчезнала.

— Да, но ти ще се погрижиш нещата да се променят. В противен случай съм свършен. — „Честност, честност и пак честност. Кой казва, че честността не е най-добрата политика? Поне понякога“. — Ако се проваля, няма да стана президент. Ако не стана президент…

— Мен няма да ме реабилитират.

— Но ти няма да допуснеш това. — Сам се чувстваше добре. Чувстваше се прекрасно. Чувстваше се така, както се чувстваше винаги, когато сключваше успешна сделка. — Намери оная руска кучка, намери „Вихрушка“ и името ти ще бъда изчистено.

— Единственото, което ще изчисти името ми, е признанието, че Халид Хасан е твоя грешка.

— Никога няма да го получиш.

„Откажи се, Чарли. Преговорите свършиха“.

— Но е така, нали?

— Разбира се, че е така. Вече ти го казах, не помниш ли?

Чарли се усмихна блажено. Сам се зачуди защо ли.

— Сам, при нормални обстоятелства не бих останал и за секунда с гръб към теб. Сега обаче обстоятелствата не са нормални. Ще приема предложението ти.

И му протегна ръка. Сам се изправи и я стисна.

„Сключихме сделка, глупако“.

Чарли изпрати съветника по националната сигурност, разочарован, че не е успял да предизвика изпепеляващия му гняв. Докато слизаха по стъпалата на верандата, Сам каза:

— Веднага щом излетя, ще поръчам оборудването, което поиска. След два часа на моравата ти ще кацне хеликоптер. „Делта“ на Управлението…

— Предпочитам „Гълфстрийм“. По-точно GV.

— Желанията ти са заповеди за мен. Ще те чака в базата „Болинг“. Напълно оборудван с радиопредавател, сателитна връзка, интернет достъп, въобще с всички електронни джаджи. Не се притеснявай за сигурността на връзката.

— Ти така или иначе ще ме подслушваш, нали?

— Точно така. Освен това временно получаваш стария си чин и подновяваме допуските ти. Имаш право на пълен достъп до библиотеката на Управлението. Даваме ти и четири нови-новенички кредитни карти, по една от всяка марка. Двадесет хиляди джобни пари.

Чарли погледна през рамо. Джейсън и Моли бяха залепили носове на стъклото. Карли стоеше на входната врата с ръце на кръста.

— Всички в двадесет и петдесетдоларови банкноти. Ще ги маркирате, нали?

— Разбира се. Ако ти хрумне да побегнеш, искам да знам къде си отишъл.

— Ще ти се.

Сам повдигна рамене и продължи да чете прилежно съставения списък на Чарли:

— Карабина „Щаер“ с оптичен мерник „Трайджи-кон“… каквото и да означава това… и два пистолета, от онези, които използват ФБР, четирийсети калибър. Това е всичко, което си поискал. Някакви други желания?

Морският пехотинец, който управляваше хеликоптера на Сам, вече бе запалил двигателя. Перките на машината бавно се въртяха високо над главите им. И Чарли, и Сам обаче не успяха да потиснат инстинкта си и се наведоха.

— Бащата.

— Моля? Какъв баща?

— Бащата на момичето. Руският военен. Искам пълното му досие. Сканирайте го и ми го пуснете, когато се кача в гълфстрийма.

— Вече го гледаха. Няма нищо интересно.

— Нищо, прати ми го все пак.

— Ти командваш парада, Чарли. Искай и ще ти се даде.

Сам се заклатушка към стълбичката на хеликоптера. Не му подаде ръка за довиждане.

— Още нещо, Сам. Искам да ми обещаеш, че няма да намесваш други хора в тази работа.

— Разбира се, че няма, Чарли.

— Никакви наемници, нищо.

— Имаш честната ми дума.

Лъжата просто крещеше от очите му. Чарли четеше в тях като отворена книга. „Самюъл, какво гадно продажно копеленце си само!“ Отстъпи назад и помаха приятелски на издигащия се хеликоптер. Жестът не му струваше нищо, пък и Сам щеше да се почувства по-добре.

Но не чак толкова добре, колкото се чувстваше Чарли в момента. И всичко благодарение на една остаряла и простичка видеокамера, която агентите на АНС не си бяха направили труда да проверят. Сега тя грижливо пазеше пълните самопризнания на Сам.