Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джонатан Рансъм (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rules of Deception, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 8гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate(2014)
Разпознаване и корекция
egesihora(2014)

Издание:

Кристофър Райх. Правилата на измамата

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2008

Редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Йорданка Траянова

ISBN: 978-954-26-0683-3

История

  1. —Добавяне

82.

Под прикритието на дантелените завеси в командния център, Фон Даникен вдигна бинокъла пред очите си и огледа жилището. Закупеният от Екселсиор Тръст имот се намираше на Холцвегщрасе 33. Беше здрава, двуетажна къща, проектирана без капка въображение. Приличаше на циментова кутия със сив покрив заобиколена от градина. На втория етаж стърчеше един балкон.

Това, което предизвика интереса на Фон Даникен обаче бе улицата отпред. Прав, равен път, почистен от снега, дълъг около петстотин метра. Идеален за писта…

Премести бинокъла наляво. В ъгъла на двора стърчеше самотна барака. Не изглеждаше достатъчно голяма да приюти „търтея“, но според генерал Шабер, машината се сглобявала лесно. Иначе къщата изглеждаше необитаема и не будеше подозрение.

Оградата на летището се намираше едва на десетина метра от имота. Единият й край се изкачваше по лек наклон, после завиваше и продължаваше три километра все направо, покрай гъста борова гора. В другата посока оградата пресичаше широка, побеляла от сняг ливада. Отвъд нея се простираше голяма бетонна площадка, осветена от мощни прожектори — южната страна на летище „Цюрих“.

Там някъде тъкмо излиташе самолет. Шумът ставаше все по-силен с приближаването му. Само след секунди мощният тътен на двигателите му заглуши всички останали звуци.

Фон Даникен насочи бинокъла отново към трапезарията.

— Избирали са внимателно мястото. Няма съседи. Добра видимост към летището.

— Не само към летището — добави нисък набит мъж с къдрава черна коса и тънък, като изписан с молив мустак. Казваше се Майкъл Брант. Капитан от специалния щурмови отряд на полицейското управление в Цюрих. Точно той щеше да разбие входната врата, когато настъпеше моментът за атака. — Ще могат да ни видят, когато се приближим на сто метра от къщата. Колко души са вътре, според теб?

— Не знаем със сигурност, но предполагаме, че са поне петима. Може и повече.

— Въоръжени ли са?

— Без съмнение. Те са професионалисти. Преди няколко седмици са се сдобили с двайсет килограма пластичен експлозив „Семтекс“, който по всяка вероятност е на борда на „търтея“.

Брант кимна мрачно, пресмятайки наум какви са шансовете му за успех и оцеляване.

— Ще пристигнем с два хеликоптера. Екипът ни ще се спусне с въже. Ще го насрочим така, че да съвпадне с излитането на някой самолет. Двигателите на хеликоптерите са снабдени със заглушители, които им позволяват да летят почти безшумно. Ще изпратим втори екип по улицата, който ще проникне в къщата от входната врата. Приятелчетата ви няма да усетят нищо, преди да са ни видели с очите си. Цялата операция ще отнеме не повече от шейсет секунди.

— Колко пъти сте го правили?

— Нито веднъж — присви очи Брант. — Но имаме завидни постижения по време на тренировка.

Фон Даникен само кимна.

— След четиридесет минути ще сме готови — каза Брант. — Да кажем, в седем и двайсет.

Двамата свериха часовниците си.

Фон Даникен се приближи към прозореца, от който Миер наблюдаваше с бинокъла.

— Някой в квартала забелязал ли е нещо подозрително?

— През последните няколко дни тук очевидно е кипяла усилена дейност. Непрекъснато са идвали и са си отивали хора. Движили са се коли, паркирали са пред къщата.

— А микробусът?

— Никой не го е виждал.

Капитан Брант им даде знак от задната врата, че е време да излизат. Фон Даникен го последва и двамата притичаха към паркиран наблизо микробус. Качиха се и хлопнаха вратата след себе си.

За две минути стигнаха до сградата на пожарната, където се подготвяше екипът на Брант. На футболното игрище в съседство чакаха два военни хеликоптера с бавно въртящи се витла.

В сградата напрежението бе осезаемо. Полицаите нахлузваха тъмносини маскировъчни гащеризони, бронежилетки и найлонови ремъци, придържащи екипировката им: радиостанция, ръчни гранати и боеприпаси. Време беше да приложат учението на практика.

Разполагаха с общо двайсет и пет щурмови групи. Бяха по-възрастни, отколкото на Фон Даникен му се искаше. Някои от тях едва успяваха да закопчеят бронежилетките върху заоблените си шкембета. Стандартно въоръжени с компактни автомати „Хеклер & Кох HG47“. Двама мъже непохватно мъкнеха огромни пушки „Уингмастърс“, които буквално можеха да издухат цели врати от пантите им.

Двупосочната радиостанция на Фон Даникен изпука. Търсеше го Миер.

— Лампите в къщата току-що светнаха.

— Лампите в къщата светнаха — извика Брант към екипа си.

Помещението едва побираше напиращото нетърпение.

— Някакви разговори? — попита Фон Даникен.

Един от техническите екипи бе насочил лазерен микрофон към прозорците на къщата. Уредът „четеше“ вибрациите от стъклата, предизвикани от говора на хората вътре и ги препращаше обратно под форма, наподобяваща истинското им звучене.

— Телевизорът работи — отвърна Миер. — Да се надяваме, че ще го оставят включен и няма да ни чуят.

Брант раздели екипа си на две групи по осем души, с още осем човека в запас.

— Чакам да ми дадете зелен сигнал.

— Имаш го. — Фон Даникен вдигна палец и му пожела късмет.

Брант се изправи пред момчетата си.

— Влизаме след пет минути — извика той.

Фон Даникен се запъти към командния пост по пътеката покрай гората. Вдигна поглед към небето. Нощта беше прекрасна. Наподобяваше кадифена завеса, осеяна с блещукащи звезди около извития сърп на месечината. Часовникът му показваше 7:16. Зад гърба си дочуваше гласа на Брант, който разпределяше хората си по хеликоптерите. Пъхна ръце в джобовете си и ускори крачка.

Фон Даникен.

Той спря и се озърна. Наоколо нямаше никого.

Иззад сенките се появи широкоплещест мъж.

— Казвам се Джонатан Рансъм. Разбрах, че ме търсите.