Кристофър Райх
Правилата на измамата (81)

79.

Задачата бе възложена на 69-та ескадрила от израелските военновъздушни сили, известна още като „Чуковете“. Ескадрилата се намираше в авиобаза „Тел Ноф“ в пустинята Негев, югоизточно от Тел Авив, и се състоеше от двайсет и седем самолета „Макдонъл Дъглас F-151 Тъндър“.

Задвижван от два турбовитлови двигателя „Прат & Уитни“, F-151 развиваше скорост от 3000 километра в час и правеше непрекъснат пробег от 3700 километра. Можеше да удари седемдесет процента от предвидените мишени на територията на Иран без допълнително зареждан на гориво. Но най-важното, F-151 бе единственият самолет в хангарите на израелските военновъздушни сили, способен да носи ядрени бойни глави В61-11.

Бомбите за поразяване на подземни бункери стояха на редени една до друга в гнездата си върху гладката бетонна настилка. Изглеждаха страховито…

Около осем метра дълги, с четири „перки“, разположени зад острата предна част и още толкова на опашката. В сравнение с останалите въздушни муниции, В61-11 бе една от най-компактните ядрени бойни глави. 8-сантиметровият й диаметър пасваше идеално на 20-сантиметровия корпус на артилерийската гаубица М110, използвана за направата й. Разполагаше с възпламенител със забавено действие и след изстрелването си щеше да удари земята със скорост шестстотин метра в секунда и да пробие гранит или подсилен бетон с дебелина петнайсет метра преди детонацията.

Със заряда си от десет килотона, бойната глава на бомбата, заедно със сеизмичния трус, който щеше да предизвика, можеше да разруши всяка постройка, намираща се на дълбочина до осемдесет метра под земята и да изхвърли в атмосферата над шейсет хиляди тона радиоактивни отпадъци.

— Тъкмо навреме — заяви генерал-майор Дани Ганц на влизане в огромния хангар, придружаван от Зви Хирш.

— Като по чудо — съгласи се Хирш.

Наблизо екип от летци придвижваше една от бомбите по гладката бетонна настилка. Поставиха я под търбуха на самолета, повдигнаха носилката и прикрепиха ракетата към корпуса. Под зоркия поглед на Хирш и Ганц направиха същото и с още две бомби.

Ганц въздъхна. Чувстваше се изморен от битки, от непрекъснатото стоене нащрек. Зачуди се дали някога Израел ще успее да почувства лукса на спокойствието.

— Първата вълна ще се насочи към новооткрития обект в Чалус — поясни той. — След това ще ударим пусковите им установки и ракетните заводи. Довечера ще изпратим екип от Сайерет^[1], за да боядисат мишените преди атаката. Ще ги спуснем с хеликоптер от корабите ни в Залива.

— Довечера ли? — изненадано възкликна Зви Хирш. — Не е ли малко прибързано? Не забравяй какво каза президентът. Можем да нападнем само ако имаме сериозна причина за това.

Ганц скръсти ръце.

— Преди няколко минути получих обаждане от мой колега пилот в Пентагона.

— Кой е той?

— Генерал-майор Джон Остин.

— Евангелистът ли?

— Предпочитам да го наричам приятел на Израел. — Ганц се приведе по-близо към него, за да е сигурен, че никой няма да подслуша разговора им. — Разполага със сигурна информация за сблъсък с интересите ни в рамките на следващите дванадесет часа.

— Къде?

— Някъде в Европа — отвърна Ганц и впери поглед в изпъкналите безизразни очи на Хирш. — Няма да се наложи да чакаме дълго.